Мишел Уелбек
Платформата (15)

3

Виждах се много често с Валери през следващите два месеца. Всъщност, с изключение на един уикенд, който тя прекара при родителите си, я виждах всеки ден. Жан-Ив реши да приеме предложението на групата „Орор“, а тя реши да го последва. Спомням си, че първата забележка, която направи, беше: „Преминавам в групата на 60% данъчно облагане.“ И наистина, от четирийсет хиляди франка месечно заплатата й ставаше седемдесет и пет хиляди, макар че с данъците не беше чак толкова внушително. Тя знаеше, че я очаква огромна работа след включването й в групата в началото на март. За момента в „Нувел Фронтиер“ всичко вървеше добре — бяха съобщили, че напускат, и предаваха спокойно работата си на приемниците си. Съветвах Валери да пести, да си открие спестовен влог за жилище или нещо от този род, но всъщност не мислехме много по този въпрос. Пролетта закъсня, но това нямаше никакво значение. По-късно, когато си спомнях този щастлив период с Валери, от който имах парадоксално малко спомени, си казвах, че несъмнено човекът не е създаден, за да бъде щастлив. За да постигне наистина практическата възможност за щастие, човекът трябваше несъмнено да се преобрази — да се преобрази физически. С какво можеше да се сравнява Бог? Първо, естествено, с котенцето на жената; но може би също и с парите в хамама. Във всеки случай с нещо, при което духът е възможен, защото тялото е преситено от удоволствие и наслада и всяка тревога е изчезнала. Вече съм сигурен, че духът не се ражда, а че настоява да се роди, че раждането му ще бъде трудно и че представата, която имаме за него, е недостатъчна и вредна. Когато довеждах Валери до оргазъм и чувствах тялото й да вибрира под моето, имах понякога беглото, но неудържимо чувство, че достигам до една съвсем различна степен на съзнание, при която всяко зло изчезваше. В тези мигове на безтегловност и всъщност на неподвижност, в които тялото й се въздигаше към насладата, аз се чувствах като бога, от когото зависи стихването на бурите. Това беше първата ми радост — неоспорима, съвършена.

Втората радост ми донесе самата Валери, това беше изключителната й нежност, вродената доброта на характера й. Понякога, когато работният ден бе твърде дълъг, а той щеше да става в течение на месеците все по-дълъг, аз усещах, че е напрегната, с изтощени нерви. Никога не се обърна срещу мен, никога не се ядоса, никога не изпадна в една от онези непредвидими нервни кризи, които правят общуването ни с жените толкова потискащо и патетично. „Аз не съм амбициозна, Мишел — ми казваше тя понякога. — Чувствам се добре с тебе, мисля, че си мъжът на моя живот, и дълбоко в себе си не желая нищо повече. А това не е възможно, налага се да искам повече. Впримчена съм в една система, която не ми дава вече нищо и за която знам, че е поначало безполезна — но не знам как да се измъкна от нея. Трябва някой ден да отделим време да помислим, но не знам кога ще можем да отделим време и да помислим.“

Що се отнасяше до мен, аз работех все по-малко; изпълнявах само основните си задължения и нищо повече. Връщах се навреме, успявах да гледам „Въпроси за един шампион“, да напазарувам за вечеря; спях всяка вечер при Валери. За мое учудване Мари-Жан сякаш не ми се сърдеше за намаляващото ми трудово усърдие. Вярно е, че тя поне обичаше работата си и беше готова да работи допълнително. Очакваше от мен, струва ми се, да бъда мил с нея, а аз бях мил през всичките тези седмици, мил и спокоен. Герданът от корали, който й бях донесъл от Тайланд, й хареса много, носеше го всеки ден. Докато подготвяше документацията за изложбите, тя ми хвърляше от време на време необичайни погледи, които бяха трудни за тълкуване. Една февруарска утрин — спомням си я много добре, на този ден имах рожден ден — тя ми каза откровено: „Променил си, се Мишел… не знам, но изглеждаш щастлив.“

Беше права; бях щастлив, спомням си. Разбира се, има най-различни неща, безброй непредотвратими проблеми, упадъкът и смъртта, разбира се. И въпреки това, спомняйки си за тези няколко месеца, аз мога да потвърдя — знам, че щастието съществува.

 

 

Затова пък Жан-Ив не беше щастлив, това е факт. Спомням си, че веднъж обядвахме тримата с Валери в един италиански ресторант, или по-скоро венециански, нещо доста шикозно. Той знаеше, че ние с нея скоро ще се приберем, за да се чукаме и че ще се чукаме, с любов. Не знаех какво да му кажа — онова, което можеше да му се каже, беше прекалено очебийно, прекалено ясно. Явно жена му не го обичаше, вероятно не беше обичала никога никого и нямаше да обича никого, това също беше ясно. Просто не му бе провървяло и толкова. Не е толкова сложно, колкото разправят, имам предвид човешките отношения — често е неразрешимо, но рядко е сложно. Налагаше се, естествено, да се разведе; не беше лесно, но трябваше да го направи. Какво повече можех да му кажа? Темата беше изцяло изчерпана преди края на „antipasti“-те^[1].

После обсъждаха професионалното си бъдеще в групата „Орор“ — вече имаха идеи, теми за размисъл по отношение на подема на „Елдорадор“. Бяха интелигентни, способни, признати в професионалната си област, но нямаха право на грешка. Един провал в новата им служба нямаше да означава край на кариерата им — Жан-Ив беше на трийсет и пет години, Валери на двайсет и осем; щяха да им дадат втори шанс. Но в професията нямаше да забравят тази погрешна стъпка, щяха да започнат на значително по-ниско ниво. В обществото, в което живеехме, основният интерес към работата се основаваше на заплатата, и по-общо на финансовите предимства; престижът, честта на професията заемаха вече много по-малко място. Но все пак имаше една усъвършенствана данъчна система за преразпределение, която позволяваше да се поддържа животът на безполезните, неспособните и вредните; към тях донякъде се числях и аз. Накратко, живеехме в смесена икономика, развиваща се лека-полека по посока на все по-откровения либерализъм, който постепенно преодоляваше предпазните мерки към заемите с лихва и, по-общо казано, към парите, все още съществуващи в страните със стари католически традиции. Те нямаше да имат никаква реална печалба от това развитие. Някои млади дипломанти на НЕС^[2], много по-млади от Жан-Ив — дори незавършили още окончателно — се впускаха веднага в борсови спекулации, без дори да планират търсене на редовно платена служба. Те притежаваха компютри, свързани с интернет, сложен софтуер, с който да следят пазарите. Доста често образуваха клубове, за да взимат решения за по-големи капиталовложения. Живееха с компютъра си, оставаха свързани по двайсет и четири часа, не ходеха никога на почивка. Целта им, на всички, беше изключително проста — да станат милиардери преди още да навършат трийсет.

Жан-Ив и Валери бяха част от едно междинно поколение, за което бе все още трудно да си представи кариера извън дадено предприятие или в краен случай извън обществения сектор; малко по-възрастен от тях, и аз бях горе-долу в същото положение. И тримата бяхме уловени в една социална система, като насекоми в парче кехлибар; нямахме никаква възможност за връщане назад.

 

 

Сутринта на 1 март Валери и Жан-Ив постъпиха официално на работа в групата „Орор“. Още в понеделник, четвърти март, щеше да се състои среща на висшите служители, отговорни за проекта „Елдорадор“. Главната дирекция беше възложила проучване под формата на прогноза за бъдещето на ваканционните клубове на „Профили“ — доста известна консултантска фирма за изучаване на социологията на поведението.

Влизайки за първи път в заседателната зала на 23-ия етаж, Жан-Ив бе все пак доста впечатлен. Бяха се събрали около двайсетина души, работили вече години наред в „Орор“, а на него се падаше сега задължението да ръководи групата. Валери се настани веднага от лявата му страна. Беше прекарал уикенда в изучаване на документацията — познаваше името, точната длъжност и професионалното минало на всеки един от присъстващите около масата и въпреки това не можа да преодолее лекото чувство на тревога. Един сивкав ден настъпваше в проблемните покрайнини на Есон. Когато Пол Дюбрюл и Жерар Пелисон решиха да построят административната си сграда в Еври, те бяха заложили на евтината земя, на близостта на южната магистрала и на летище „Орли“ — по това време кварталът беше спокоен. Днес общините наоколо се славеха с най-високия процент престъпност в цяла Франция. Всяка седмица имаше нападения на автобуси, на жандармерийски автомобили, на пожарникарски коли; дори нямаше точна отчетност на набезите и на кражбите; според някои оценки реалната цифра представлявала постъпилите жалби, умножени по пет. Сградата на предприятието се охраняваше двайсет и четири часа от група въоръжени пазачи. Вътрешно циркулярно писмо препоръчваше да се избягва след определен час общественият транспорт. За служителите, които работеха до късно и нямаха лично превозно средство, „Орор“ бе договорила цена с една фирма за таксита.

 

 

Когато пристигна Линдсе Лагариг, специалистът по социология на поведенията, Жан-Ив изпита чувството, че се намира на познат терен. Социологът беше на около трийсет години, с оплешивяло чело и коса, вързана на опашка; носеше анцуг „Адидас“, тениска „Прада“ и маратонки „Найк“ в окаяно състояние — с една дума, приличаше на социолог по поведението. Започна с раздаването на съвсем тъничко досие, състоящо се предимно от графики със стрелки и кръгове — в чантата му нямаше нищо друго. Първата страница представляваше фотокопие на статия от „Нувел Обсерватьор“, по-точно, редакционната статия на ваканционната притурка на списанието, озаглавена „Да пътуваме различно“.

„През 2000 година — започна Лагариг да чете статията на глас — изтече времето на масовия туризъм. Сега хората мечтаят за пътешествието като за лично постижение с морални измерения.“ Този встъпителен пасаж му се струваше симптоматичен за настъпващите промени. Той побърбори няколко минути по темата, след което прикани присъстващите да обърнат внимание на следните изречения: „През 2000 година хората разсъждават върху вида туризъм, който уважава другите. Също така ние, привилегированите, бихме желали да не тръгваме само заради егоистично удоволствие, а за да демонстрираме под някаква форма солидарността си.“

— Колко са платили на този тип за проучването? — запита Валери дискретно Жан-Ив.

— Сто и петдесет хиляди франка.

— Просто не мога да повярвам… Дали работата на този тъпак ще се изчерпи с четене на фотокопие от „Нувел Обс“?

Линдсе Лагариг продължи да парафразира приблизително съдържанието на статията, след което прочете трети пасаж с нелепо приповдигнат тон: „През 2000 година — възкликна той — хората искат да са номади. Тръгват с влак или кораб по реките и океаните и в ерата на бързината преоткриват насладата на бавността. Загубват се в безкрайната тишина на пустините, а после изведнъж се гмуркат в кипежа на големите столици. И винаги с една и съща страст…“ Етика, лично постижение, солидарност, страст — според него ключовите думи бяха изречени. При тези нови обстоятелства не биваше да се учудваме, че системата на ваканционните клубове, основаваща се на егоистичното затваряне в себе си и на уеднаквените нужди и желания, среща непрекъснати затруднения. Времето на хората с тен е окончателно отминало — онова, което търсят съвременните летовници, е автентичността, откривателството, чувството за нещо споделено. По-общо казано, фордисткият модел за почивка, характеризиращ се с прословутите „4 S“: Sea, Sand, Sun… and Sex^[3], е отживелица. Както това блестящо е показано в трудовете на Мишки и Браун, всички в професията трябва от сега нататък да са готови да планират дейността си в една постфордистка перспектива.

Социологът беше обигран, можеше да продължава часове наред.

— Извинете… — прекъсна го Жан-Ив с глас, в който прозираше раздразнение.

— Да?… — социологът му отправи омайна усмивка.

— Струва ми се, че всички около тази маса без изключение са наясно, че системата на ваканционните клубове среща в момента трудности. Ние не очакваме от вас да ни описвате до безкрай какво е характерно за проблема, а да се опитате, макар и минимално, макар и най-общо, да посочите някакъв изход от него.

Линдси Лагариг остана със зяпнала уста, не беше предвидил възражения от този род.

— Струва ми се… — изпелтечи той най-сетне, — струва ми се, че за да се разреши един проблем, е твърде важно да бъде уточнен и да се знае какво го е причинило.

Още една празна фраза — помисли си Жан-Ив вбесен; не само празна, но в случая и невярна. Причините бяха явно част от общо социално движение, което те не бяха в състояние да променят. Просто трябваше да се приспособят към него и нищо повече. Как можеха да се приспособят, този тъпак явно нямаше ни най-малка представа.

— Това, което ни казвате в общи линии — поде отново Жан-Ив, — е, че системата на ваканционните клубове е изживяна.

— Не, не, съвсем не… — социологът започваше да губи почва. — Мисля… просто мисля, че трябва да се помисли.

— За какво ти плащат, тъпако? — измърмори полугласно Жан-Ив, преди да се обърне към всички: — Добре, ще се опитаме да помислим. Благодаря ви, господин Лагариг, за това изложение, струва ми се, че днес нямаме повече нужда от вас. Предлагам да прекъснем за десет минути, колкото да изпием по едно кафе.

 

 

Обиден, специалистът по социология на поведението прибра диаграмите си. В началото на заседанието Жан-Ив подреди бележките си и взе думата:

— Между 1993 и 1997 година, както знаете, „Клуб Медитеране“ премина през най-тежката криза в историята си. Конкурентите и имитаторите се бяха умножили, бяха взели съставките на формулата на Клуба, без да ги променят, но сваляйки значително цените — и търсенето намаляваше безпрепятствено. Как успяха да се справят с положението? Основно като и те намалиха цените. Но не ги свалиха до нивото на конкуренцията — знаеха, че се ползват с преимуществото на ветерани и че имат репутация, имидж; знаеха, че клиентите им могат да приемат известна ценова разлика, която определяха според мястото и след щателни проучвания и която беше между 20% и 30% и даваше възможност на хората да се възползват от автентичната формула „Клуб Мед“, така да се каже, в „оригинал“. Това е първата посока за размисъл, която ви предлагам да проучите през идните седмици — имат ли ваканционните клубове място на пазара по формула, различна от тази на Клуба? И ако имат, можем ли да я очертаем, да си представим клиентелата, към която ще се стремим? Всичко това съвсем не е очевидно.

— Аз идвам — продължи той, — както всички знаете, от „Нувел Фронтиер“. Ние също, макар това да не е най-известният сектор в дейността на групата, създадохме ваканционни клубове „Ле Паладиен“. Горе-долу по същото време, както и „Клуб Мед“, срещнахме трудности с тези клубове, но ги разрешихме много бързо. Защо? Защото бяхме първият френски туроператор. След като се запознаваха със страната, нашите туристи изявяваха в повечето случаи желание да удължат престоя си под формата на курорт. Маршрутите ни са основателно известни като доста трудни, изискващи добро физическо състояние. Веднъж добрали се с толкова труд до нашивката „пътешественик“, клиентите ни в голямата си част бяха щастливи да влязат за малко и в кожата на обикновени туристи. След успеха на тази формула ние решихме да включим автоматически курортното продължение в повечето маршрути — това позволяваше да раздуем продължителността в каталога: както знаете, един курортен ден, излиза много по-евтино от един екскурзионен ден. При тези условия очевидно беше много лесно да използваме предимно собствените си хотели. Ето и втората посока за размисъл, която ви предлагам — възможно е спасението на ваканционните клубове да е осъществимо чрез по-тясното сътрудничество с туроператорството. И тук е необходимо да проявите въображение и да не се ограничите в онова, което е налице в момента на френския пазар. Очаквам от вас да проучите нова област, може би ще спечелим много, ако се съюзим с големите туристически фирми в Северна Европа.

 

 

След съвещанието една жена на около трийсет години с красиво светло лице се приближи до Жан-Ив. Казваше се Марилиз Льо Франсоа и отговаряше за комуникациите.

— Исках да знаете, че оценявам високо изказването ви… — каза му тя. — Беше необходимо. Струва ми се, че успяхте да мотивирате хората отново. Сега всички съзнават, че някой е поел кормилото, сега вече ще можем наистина да се заловим за работа.