Мишел Уелбек
Платформата (14)

2

Да раздереш поведението на потребителя, за да можеш да го ситуираш, да му предложиш подходящия продукт в подходящия момент, но най-вече да го убедиш, че предложеният продукт е съобразен с нуждите му — ето за какво мечтаят всички предприятия.

Жан-Луи Барма — „За какво мечтаят предприятията“

Жан-Ив се събуди в пет сутринта, хвърли поглед към жена си, която все още спеше. Беше прекарал отвратителен уикенд при родителите си — жена му Одре не понасяше селото. Никола, десетгодишният му син, също мразеше областта Лоаре, където не можеше да си вземе компютъра; не обичаше дядо си и баба си, намираше, че миришели лошо. Вярно беше, че баща му западаше, все повече и повече се занемаряваше, интересуваше се само от зайците си. Единственото поносимо нещо през тези уикенди беше дъщеря му Анжелик — на три години, тя беше все още способна да изпада във възторг пред кравите и кокошките; но в момента беше болна, беше прекарала по-голямата част от нощите в плач и стенания. Когато се прибраха след тричасови задръствания, Одре реши да излезе с приятели. Беше си сготвил замразена храна, като през това време бе изгледал някакъв посредствен американски филм, в който се разказваше историята на един serial killer^[1] аутист — сценарият, изглежда, бе по истински случай, мъжът беше първият душевноболен, екзекутиран в Небраска от повече от шейсет години насам. Синът му бе отказал да вечеря, беше се впуснал веднага в партия на „Total Annihilation“ — или може би на „Mortal Combat II“^[2], все ги бъркаше. От време на време отскачаше до стаята на дъщеря си, опитвайки се да поуспокои стоновете й. Беше заспала към един часа, Одре още я нямаше.

В крайна сметка и тя се бе върнала, помисли си той, докато си приготвяше кафето в машината за еспресо; все пак още се връща. Между клиентите на адвокатската кантора, в която работеше, бяха вестниците „Либерасион“ и „Льо Монд“ и тя беше започнала да се движи из журналистически кръгове, сред телевизионни водещи, политици. Излизаха често, понякога ходеха по странни места — веднъж, разлиствайки една от книгите й, се натъкна на клубна карта за някакъв бар за фетишисти. Подозираше, че спи с един тип от време на време; във всеки случай вече не спяха заедно. Странно, но той от своя страна нямаше любовни авантюри. И все пак знаеше, че е красив, блондин със сини очи, тип, по-често срещан сред американците; но той нямаше наистина желание да се възползва от случаите, които биха му се представили — така или иначе много редки; работеше по дванайсет-четиринайсет часа на ден, а и на отговорни постове като неговия жените не се срещаха чак толкова често. Естествено, Валери беше там, но на него никога не му бе минавало през ум да я възприеме другояче освен като колежка. Би било любопитно да погледне нещата от нов ъгъл; но знаеше, че това е фантазия без последствия; вече пет години работеха заедно с Валери, тези работи стават или веднага, или никога. Уважаваше Валери много, невероятната й способност за организация, безотказната й памет; знаеше, че без нея нямаше да се издигне толкова високо — поне не така бързо. И ето че днес щеше може би да започне нов решаващ период. Изми си зъбите, обръсна се много старателно, преди да избере по-скоро строг костюм. После отвори вратата към стаята на дъщеря си — тя спеше, също толкова руса, колкото него, облечена с пижамата си на пиленца.

До спортния клуб на „Репюблик“ отиде пеша — отваряха в седем часа; живееха на улица „Фобур дю Тампл“, в доста моден квартал, който мразеше. Срещата му в централата на „Орор“ беше чак в десет часа. Веднъж и Одре можеше да облече децата и да ги закара до училище. Знаеше, че като се прибере довечера, го очаква най-малко половин час упреци; вървейки по влажния тротоар, между празните кашони и обелките, той осъзна, че изобщо не му пука. Осъзна също така, за първи път съвсем ясно, че женитбата му беше грешка. Знаеше, че подобно осъзнаване предшества средно статистически с две или три години развода — защото такова решение не се взима лесно.

Едрият black на входа го посрещна с едно: „Формата е важна, нали, шефе?“, което не прозвуча никак убедително. Той му подаде абонаментната си карта, взе пешкир и кимна в съгласие. Когато срещна Одре, беше само на двайсет и три години. Две години по-късно се ожениха, донякъде — но не само затова — защото беше бременна. Беше хубава, елегантна, обличаше се добре — можеше да бъде и секси, когато се наложеше. Освен това имаше идеи. Въвеждането във Франция на правни процедури по американски образец не й се струваше назадничаво, а напротив, намираше го за прогрес, който осигурява по-добра защита на гражданите и личната свобода. Беше в състояние да спори дълго на тази тема, току-що се бе върнала от стаж в Съединените щати. С една дума, беше го баламосвала. Колко странно, помисли той, винаги съм изпитвал нужда да бъда впечатлен от интелекта на жените. Прекара половин час на стеърмастъра^[3], като го включваше на различни нива, после направи десет дължини в басейна. В сауната, пуста по това време, започна да се отпуска — използва момента, за да си припомни всичко, което знаеше за групата „Орор“. Компанията „Новотел — СИЕХ“ беше основана в края на 1966-а от Жерар Пелисон и Пол Дюбрюл — единият от Централното^[4], другият самоук, — изцяло благодарение на капитали, взети назаем от двете семейства и от приятели. През август 1967-а първият новотел отваря вратите си в Лил; той вече притежава характерните черти, с които веригата щеше да се прочуе — еднакви стаи и разположение в периферията на градовете — по-точно, по трасето на магистралата, на последния изход от нея, преди началото на населеното място; високо ниво на комфорт за времето — „Новотел“ е една от първите вериги хотели, които предлагат неизменно баня към стаята. Успехът сред бизнес клиентелата е светкавичен — през 1972-а веригата наброява вече трийсет и пет хотела. Следва създаването на хотелите „Ибис“ през 1973-а, подновяването на „Меркюр“ през 1975-а и създаването на „Софител“ през 1981-а. Успоредно с това групата разнообразява ресторантските услуги — купува веригата „Куртпай“ и групата „Жак Борел Интернасионал“, която е много добре внедрена в сферата на колективното хранене и на формулата ресторант с купон. През 1983-а компанията променя името си и става „Орор“. После, през 1985-а, създават „формула 1“ — първите хотели без никакъв персонал, един от най-големите успехи в историята на хотелиерството. Вече стабилно стъпила в Африка и Близкия изток, компанията се установява и в Азия, създава собствен център за обучение — академията „Орор“. През 1990 година с придобиването на „Мотел 6“ и неговите шестстотин и петдесет хотела, разпръснати из цялата територия на САЩ, групата е сред водещите компании на световно ниво; през 1991-а тя печели на публичен търг акциите на „Вагон Ли“. Всички тези придобивки струват скъпо и през 1993-а „Орор“ преживява криза — задлъжняването се преценява като твърде високо от акционерите и изкупуването на веригата „Меридиен“ се проваля. С прехвърлянето на някои активи и съвземането на „Юрокар“, на „Льонотър“ и на „Сосиете де Казино Люсиен Бариер“ финансовата година 1995 слага начало на нов подем. През януари 1997-а Пол Дюбюрл и Жерар Пелисон се оттеглят от президентството на групата и го поверяват на Жан-Люк Еспиталие, възпитаник на Висшето училище по администрация^[5], но с кариера, считана от икономическите списания за „нехарактерна“. Те остават обаче в надзорния съвет. Приемствеността се осъществява успешно и в края на 2000 година групата затвърждава статута си на световен лидер, осигурявайки си още по-стабилна преднина спрямо „Мариот“ и „Хиат“, които заемат съответно второ и трето място. Девет от първите десет световни хотелиерски вериги са американски и една е френска — групата „Орор“.

В девет и половина Жан-Ив остави колата си на паркинга на централата на групата в Еври. Разтъпчи се на ледения въздух, за да се поотпусне, изчаквайки часа на срещата. Точно в десет го въведоха в бюрото на Ерик Льоген, заместник изпълнителен директор на клона хотелиерство, член на управителния съвет. Завършил Централното, с диплома от Станфорд, той беше на четирийсет и пет години. Висок, як, с руси коси и сини очи, той приличаше малко на Жан-Ив — като се прибавят две години отгоре и по-голямата увереност в държането му.

— Президентът Еспиталие ще ви приеме след четвърт час — започна той. — Дотогава ще ви обясня защо сте тук. Преди два месеца купихме веригата „Елдорадор“ от групата „Джет Турз“. Това е малка верига от десетина плажни клубове-хотели, разпръснати из Магреба, Черна Африка и Антилските острови.

— Тя е с дефицитен бюджет, струва ми се.

— Не повече от сектора като цяло — той се усмихна внезапно. — Всъщност малко повече от сектора като цяло. Няма да скрия от вас, че я купихме на доста разумна цена, без да е смешна; имаше и други купувачи от бранша — все още има хора от професията, които вярват, че пазарът ще потръгне. Вярно, че в момента „Клуб Медитеране“ са единствените, които напускат терена; съвсем поверително ще ви кажа, че обсъждахме публичен търг на акциите на Клуба. Плячката беше прекалено тлъста, акционерите нямаше да се съгласят. Пък и нямаше да е много честно спрямо Филип Бургиньон, който е работил при нас… — този път усмивката му беше малко фалшива, сякаш искаше да му внуши, че това — вероятно, но съвсем не сигурно — е шега. — С една дума — поде той, — това, което ви предлагаме, е да поемете ръководството на всичките клубове „Елдорадо“. Целта ви, естествено, ще бъде да постигнете бързо баланс, след което да реализирате печалби.

— Задачата не е никак лесна.

— Напълно осъзнаваме това; мислим, че предложеното възнаграждение е достатъчно привлекателно. Да не говорим за възможностите за кариера в групата, те са огромни — ние присъстваме в сто четирийсет и две страни, за нас работят повече от сто и трийсет хиляди души. Освен това висшите ни кадри стават много често акционери на групата — вярваме в тази система, подготвих ви справка по този въпрос с няколко примера в цифри.

— Ще ми е необходима и по-точна информация за състоянието на хотелите във веригата.

— Разбира се, след малко ще ви дам подробно досие по въпроса. Това не е чисто тактическа покупка, ние вярваме във възможностите на тази структура — географското разположение на базата е добро, състоянието е, общо взето, отлично — не се налагат много подобрения. Поне така ми се струва, но аз нямам опит във ваканционното хотелиерство. Естествено, ще съгласуваме дейностите си, но всички тези въпроси ще решавате сам. Ако пожелаете да се освободите от някой хотел или да се сдобиете с нов, то крайното решение ще бъде ваше. Така работим ние тук, в „Орор“.

Замисли се за миг, преди да продължи:

— Естествено, вие не сте случайно тук. Работата ви в „Нувел Фронтиер“ бе наблюдавана с голям интерес от бранша; може дори да се каже, че създадохте школа. Не се опитвахте системно да предлагате най-ниската цена, нито най-добрите услуги; всеки път бяхте близо до приемливата за клиентите цена за определено ниво на услугите; това съвпада напълно с нашата философия, прилагана във всички вериги на групата. И още нещо, което е също много важно — вие участвахте в създаването на марка с много добър имидж; в „Орор“ невинаги сме успявали да постигнем това.

Телефонът на писалището на Льоген иззвъня. Последвалият разговор беше много кратък. Той стана и поведе Жан-Ив по един коридор с бежови плочи. Бюрото на Жан-Люк Еспиталие беше огромно, дълго най-малко двайсет метра; лявата страна беше заета от заседателна маса с около петнайсетина стола. Когато влязоха, Еспиталие се надигна и ги посрещна с усмивка. Беше дребен мъж, доста млад — със сигурност на не повече от четирийсет и пет години — с леко плешиво чело, на вид странно скромен, почти безличен, сякаш искаше да подчертае, че се отнася с ирония към високия си пост. Това не бива да подвежда човек, помисли си Жан-Ив; завършилите Висшето училище по администрация са често такива, усвояват нарочно подобно привидно иронично отношение, което се оказва измамно. Настаниха се на фотьойлите около ниската маса пред писалището му. Еспиталие се взира дълго в него, със странната си плаха усмивка, преди да вземе думата.

— Изпитвам голямо възхищение към Жак Майо — каза той най-сетне. — Той създаде чудесно предприятие, много оригинално, с истинска своя култура. Това не се случва често. Но все пак — без да играя ролята на злокобен предвестник, — аз мисля, че френските туроператори трябва да се подготвят за един изключително труден период. Съвсем скоро — това е вече неизбежно и според мен е само въпрос на месеци — британските и германските туроператори ще се появят на пазара ни. Те имат два до три пъти по-голяма финансова мощ и предлагат екскурзии, които са с 20 до 30 % по-евтини, на същото или по-добро равнище на услугите. Конкуренцията ще бъде жестока, много жестока. Или, казано откровено, ще има жертви. Не искам да кажа, че една от тях ще бъде „Нувел Фронтиер“; те са група с ярко изразена индивидуалност, със сплотени акционери, може да издържат. Но във всеки случай всички ни очакват трудни години.

— Ние в „Орор“ нямаме този проблем — продължи той с лека въздишка. — Ние сме безспорен световен лидер в областта на бизнес хотелиерството, а това е, общо взето, постоянен пазар; затова пък нямаме достатъчно добро присъствие във ваканционното хотелиерство, което е по-несигурно, по-податливо на икономическите или политическите колебания.

— Именно — намеси се Жан-Ив, — доста съм учуден от вашата придобивка. Мислех, че основният ви интерес и приоритет е бизнес хотелиерството, особено в Азия.

— Това остава наш приоритет — отговори спокойно Еспиталие. — Само в Китай например възможностите в областта на икономическото хотелиерство са огромни. Имаме опита, знаем как да го прилагаме — само си представете концепции от типа на „Ибис“ или „Формула 1“, развити в национален мащаб. И въпреки това, как да ви обясня? — той се замисли за миг, погледна тавана, после заседателната маса вдясно, преди да закове отново поглед в Жан-Ив. — „Орор“ е дискретна група — каза той накрая. — Пол Дюбрюл повтаряше често, че тайната на успеха на даден пазар е да се появиш на него навреме. Навреме означава не твърде рано — рядко истинските новатори успяват да извлекат максимума печалба от своите нововъведения — вземете историята с „Apple“ и „Microsoft“. Но това означава, естествено, и да не се появиш твърде късно. Именно тук нашата дискретност ни е била от полза. Ако се развивате в сянка, без много шум, когато конкурентите ви се пробудят и решат да влязат във вашата ниша, ще е вече твърде късно — вие ще сте завзели изцяло и окончателно територията, ще сте постигнали решаващо предимство в конкуренцията. Известността ни не отговаря на действителната ни значимост; до голяма степен всичко се свеждаше до избор.

— Това време отмина — продължи той след нова въздишка. — Сега всички знаят, че сме номер едно в света. От този момент нататък става безсмислено — и дори опасно — да залагаме на прекалена дискретност. Група със значението на „Орор“ е длъжна да си изгради образ пред обществото. Бизнес хотелиерството е сигурен занаят, който гарантира високи и редовни доходи. Но той не е — как да се изразя — не е много fun. Хората говорят рядко за служебните си командировки, не им е приятно да разказват за тях. За да развием положителен образ за пред широката публика, ние имахме две възможности — туроператорството и клубовете-хотели. Туроператорството е малко встрани от основния ни занаят, макар да съществуват много добри фирми, готови да сменят собствениците си; за малко щяхме да тръгнем по този път. После се появи възможността „Елдорадор“ и ние решихме да се възползваме от нея.

— Опитвам се да разбера какво целите — уточни Жан-Ив. — Какво е за вас по-важно — резултатите или имиджът?

— Това е сложен въпрос… — Еспиталие се поколеба и се размърда леко в креслото. — Проблемът с „Орор“ е, че акционерите ни са много различни. Всъщност това през 1994-а предизвика слухове за обявяване на публичен търг на акциите ни: сега мога да ви кажа — продължи той, като махна самонадеяно ръка, — че те бяха напълно неоснователни. Днес биха били още по-необосновани — нямаме никакви дългове и нито една международна група, дори извън сектора на хотелиерството, няма достатъчно голям ръст, за да се впусне в този вид дейност. Вярно е обаче, че за разлика от „Нувел Фронтиер“ нашите акционери са твърде разнородни. Пол Дюбрюл и Жерар Пелисон бяха дълбоко в себе си по-скоро предприемачи, отколкото капиталисти — големи предприемачи според мен, сред най-големите на века. Но не са се опитали да запазят контрол върху акционерите на предприятието си и това днес ни поставя в деликатно положение. Вие, както и аз, знаем, че понякога се налага да се допуснат разходи заради престижа, те подобряват стратегическата позиция на групата, без да носят краткосрочно финансов успех. Знаем също така, че понякога се налага да се поддържа дефицитен сектор, защото пазарът не е узрял или преминава през временна криза. Акционерите от новото поколение все по-трудно приемат това — теорията за бързата възвръщаемост на инвестициите нанесе ужасни поражения върху манталитета на хората.

Забелязвайки, че Жан-Ив възнамерява да вземе думата, той повдигна леко ръка.

— Имайте предвид, че нашите акционери все пак не са глупаци. Те знаят много добре, че при настоящите условия не е възможно една верига като „Елдорадор“ да си възвърне баланса за една година, пък дори и за две. Но след третата година те ще следят много внимателно цифрите и много бързо ще си направят съответните изводи. От този момент нататък, колкото и да е прекрасен проектът ви, каквито и огромни възможности да има в него, аз няма да бъда в състояние да го подкрепя.

Последва дълго мълчание. Льоген седеше неподвижно, свел глава. Еспиталие прокарваше пръст по брадичката си, леко недоверчив. — „Ясно — каза накрая Жан-Ив. И след няколко секунди добави спокойно: — Ще ви дам отговора си след три дни.“