Мишел Уелбек
Платформата (13)

1

Самолетът кацна на „Роаси“ в единайсет часа; бях сред първите, които си взеха багажа. В дванайсет и половина си бях вкъщи. Беше събота — можех да отида на пазар, да купя дребни украшения за къщата и т.н. Улица „Муфтар“ бе пометена от леден вятър и всичко това сякаш не си струваше труда. Защитниците на правата на животните продаваха жълти стикери. След празниците се забелязва спад в консумацията на хранителни продукти от семействата. Купих си печено пиле, две бутилки „Грав“^[1] и последния брой на списание „Hot Video“. Не беше особено амбициозен избор за уикенд; имах чувството, че не заслужавам повече. Излапах половината пиле барабар с овъглената, мазна кожа, доста отвратителна. Малко след три се обадих на Валери. Тя отговори след втория звън. Да, беше свободна довечера; за вечеря, да. Можех да мина да я взема в осем часа; живееше на авеню „Рей“, близо до парка „Монсури“.

Отвори ми по бяло трико за джогинг и къса тениска. „Не съм готова…“ — каза, прибирайки косите си назад. Движението повдигна гърдите й, не носеше сутиен. Сложих ръце на кръста й, приближих лицето си към нейното. Тя разтвори устни и промуши веднага езика си в устата ми. Бях разтърсен от силна възбуда, на ръба на припадъка, веднага се надървих. Без да отделя слабините си от моите, тя бутна входната врата, която се затвори с глух шум.

Помещението, осветено единствено от една настолна лампа, изглеждаше огромно. Валери ме хвана през кръста и ме заведе в стаята си. До леглото тя ме целуна отново. Повдигнах тениската й, за да погаля гърдите й; тя измърмори нещо, което не разбрах. Коленичих пред нея, събувайки трикото за джогинг и гащите й, после сложих лицето си върху котенцето й. Процепът беше влажен, отворен, миришеше хубаво. Тя изстена и падна върху кревата. Съблякох се много бързо и влязох в нея. Членът ми беше топъл, пронизван от силните тръпки на удоволствието. „Валери… — казах аз, — няма да мога да издържа дълго, много съм възбуден.“ Тя ме притисна към себе си и пошепна в ухото ми: „Идвай…“ В този миг усетих как стените на вагината й се сключват около члена ми. Имах чувството, че се изпарявам в пространството, единствено членът ми беше жив, погълнат от вълна от наслада, невероятно силна вълна. Изпразвах се дълго, няколко пъти; съвсем накрая си дадох сметка, че викам. Бих си дал живота за подобен миг.

Жълти и сини риби плуваха около мен. Стоях прав във водата, здраво стъпил на няколко метра под огряната от слънцето повърхност. Валери беше малко по-далеч, също права във водата, пред един коралов риф, с гръб към мен. И двамата бяхме голи. Знаех, че това състояние на безтегловност се дължи на измененията в плътността на океанската вода; но бях учуден, че мога да дишам. С няколко замаха на ръцете си я стигнах. Рифът беше осеян с фосфоресциращи организми, сребристи, във формата на звезди. Сложих едната си ръка на гърдите й, а другата на слабините й. Тя се сви, дупето й се отърка в члена ми.

Събудих се в същото положение; беше все още тъмно. Внимателно разтворих бедрата на Валери, за да проникна в нея. В същото време навлажних пръстите си, за да погаля клитора й. Разбрах, че е будна, когато започна да стене. Изправи се на колене върху леглото. Прониквах в нея все по-бурно, усещах, че идва, дишането й се учестяваше. В момента на оргазъма тя се сгърчи и нададе пронизителен вик; после остана неподвижна, като смазана. Отдръпнах се и се излегнах до нея. Отпусната, тя ме прегърна; и двамата бяхме потънали в пот. „Приятно е да те събуди удоволствието…“ — каза тя и сложи ръка върху гърдите ми.

 

 

Когато се събудих отново, слънцето бе изгряло; бях сам в леглото. Станах и прекосих стаята. Другото помещение бе наистина много просторно, с висок таван. Етажерки с книги заемаха пространството над канапето. Валери беше излязла; беше оставила на масата в кухнята хляб, сирене, масло, конфитюри. Сипах си чаша кафе и си легнах отново. Тя се върна след десет минути с кроасани и кифлички с шоколад, донесе ги на табла в стаята. „Вън е ужасно студено…“ — каза тя, събличайки се. Сетих се за Тайланд.

„Валери… — казах аз неуверено, — какво намираш у мен? Нито съм хубав, нито забавен; трудно ми е да си представя с какво мога да бъда привлекателен.“ Тя ме изгледа, без да каже дума; беше почти гола, само по гащи. „Питам те най-сериозно — настоявах аз. — Аз съм изхабен човек, не особено общителен, примирен малко или повече със скучния си живот. И изведнъж идваш ти, дружелюбна и обичлива, и ми даряваш огромно удоволствие. Не разбирам. Струва ми се, че търсиш нещо у мен, което нямам. Ще се разочароваш, неизбежно е.“ Тя се усмихна, имах чувството, че се колебае дали да отговори; после сложи ръка на тестикулите ми, приближи лицето си. Веднага ми стана отново. Уви кичур от косата си около ствола на члена ми, после започна да го гали с върховете на пръстите си. „Не знам… — каза тя, без да прекъсва. — Приятно е, че не си самоуверен. Изпитвах силно желание към теб по време на това пътуване. Беше ужасно, мислех за това всеки ден.“ Стисна по-силно тестикулите ми, обвивайки ги с дланта си. С другата ръка взе малко малинов конфитюр и го размаза по члена ми; после започна да го облизва внимателно, със силно изплезен език. Удоволствието се надигаше все по-мощно в мен, разтворих бедра в усилието си да се удържа. Като на шега тя ускори движенията си, притискайки члена ми към устата си. В момента, когато езикът й погъделичка юздицата му, аз се изпразних с все сила в полуотворената й уста. Тя преглътна с леко ръмжене, после обви с устни върха му, за да обере последните капчици. Бях залят от приток на абсолютно отпускане, като вълна, която проникваше по всичките ми вени. Тя отдръпна устата си, изтегна се до мен, а после се сгуши в мен.

— През нощта на 31 декември едва не почуках на вратата на стаята ти; накрая не се осмелих. Бях убедена, че между нас няма вече нищо да се случи; най-лошото е, че дори не ти се сърдех. Хората разговарят много един с друг на тези организирани пътувания, но това е привидно сдружаване, те знаят много добре, че няма да се срещнат повече. Много рядко се започват сексуални връзки.

— Мислиш ли?

— Знам; по този въпрос са правени анкети. Това важи дори за ваканционните клубове, което за тях е дори проблем, защото в крайна сметка това беше най-привлекателното във формулата. От десет години посещението редовно намалява, въпреки че тарифите стават все по-евтини. Единственото правдоподобно обяснение е, че сексуалните връзки по време на отпуска са станали почти невъзможни. Единствените места, които се справят все още горе-долу, са тези, чиято клиентела е предимно от хомосексуалисти, като Корфу и Ибица.

— Добре си информирана по въпроса… — казах аз с учудване.

— Нормално, нали работя в туризма. — Тя се усмихна: — Това също е характерно за организираните пътувания — хората говорят много рядко за професионалния си живот. Пътуването е един вид забавление в скоби, изцяло съсредоточено върху така нареченото от организаторите „удоволствие от приключението“. Участниците мълчаливо се договарят да избягват сериозните теми, като работата и секса.

— Къде работиш?

— В „Нувел Фронтиер“.

— Значи си била в командировка? За да направиш доклад или нещо такова?

— Не, бях наистина във ваканция. Ползвах, естествено, голямо намаление, но си взех отпуска. Работя там вече пет години, а пътувам за пръв път с тях.

 

 

Докато приготвяше салата от домати с моцарела, Валери ми разказа за професионалния си живот. През март 1990 година, три месеца преди матурата, започнала да се замисля какво ще учи и въобще какво ще прави с живота си. След много усилия по-големият й брат успял да влезе в училището за геолози в Нанси и току-що се бил дипломирал. Кариерата му на геолог щяла да го отведе най-вероятно в мините или на петролните площадки, във всеки случай далеч от Франция. Той обичал пътешествията. Тя също обичала пътешествията, поне така й се струвало; накрая решила да завърши специално техническо образование^[2] по туризъм. Струвало й се, че интелектуалното усърдие, необходимо за дълго следване, не отговаря на природата й.

Било грешка и тя бързо го осъзнала. Нивото на обучение й се сторило прекалено ниско, справяла се успешно и без никакво усилие с текущия контрол, щяла без да се замисли да получи дипломата си. Успоредно започнала да посещава лекции, които й давали възможността да получи университетска диплома за първо ниво^[3] по литература и хуманитарни науки. След като си взела дипломата по туризъм, тя се записала за магистърска степен по социология. И тук се разочаровала много скоро. Областта била интересна, сигурно имало какво да се открие, но предлаганите методи на работа, теориите, на които се основавали, й се стрували страшно опростени — всичко воняло отдалеч на идеология, неточност и аматьорщина. Прекъснала по средата на годината, без да получи дипломи, и си намерила работа като агент по продажбите в един филиал на „Куони“ в Рен. След две седмици, в момента, когато възнамерявала да наеме гарсониера, осъзнала — капанът бил щракнал; отсега нататък тя се намирала в света на работещите.

Останала една година в агенцията в Рен, където се изявила като много добра продавачка. „Не беше трудно — каза тя, — достатъчно беше да накараш клиентите да се разговорят, да се заинтересуваш от тях. В крайна сметка хората толкова рядко се интересуват един от друг.“ Дирекцията й предложила място като асистент-организатор на туристически групови екскурзии в седалището в Париж. Трябвало да участва в съставянето на експътешествията, планирането на маршрутите и посещенията, договарянето на цени с хотелиерите и доставчиците на услуги на място. И тук се справила що-годе добре. Шест месеца по-късно отговорила на обява на „Нувел Фронтиер“, която предлагала подобна длъжност. Тогава започнала истинската си кариера. Попаднала в един екип с Жан-Ив Фрошо, млад дипломант от Висшето търговско училище^[4], който не разбирал почти нищо от туризъм. Той веднага я оценил високо, доверил й се и макар да бил теоретически неин шеф, й дал широко поле за изява.

— Хубавото при Жан-Ив е, че за разлика от мен има амбиции. Всеки път, когато се налага да настояваме за повишаване на заплатата или в длъжност, го прави той. Сега е началник на сектора световни пазари — той отговаря за всички екскурзии, а аз продължавам да съм негов помощник.

— Сигурно си добре платена.

— Четирийсет хиляди франка на месец. Ох, сега всичко е в евро. Малко повече от шест хиляди евро.

Погледнах Валери с изненада.

— Не очаквах такава сума… — казах.

— Защото не си ме виждал никога по костюм.

— Имаш костюм?

— Не ми е много необходим, работя почти изцяло по телефона. Но когато се наложи, да, слагам си костюм. Имам дори и жартиери. Ще ти ги покажа някой път, ако искаш.

Едва тогава осъзнах с леко недоумение, че ще видя Валери отново и че вероятно ще бъдем щастливи. Беше твърде неочаквана, тази радост, изпитах желание да заплача; трябваше да сменя темата.

— Що за човек е Жан-Ив?

— Нормален. Женен, с две деца. Работи ужасно много, носи си документацията вкъщи за през уикенда. Абе, нормален висш чиновник, по-скоро умен, по-скоро амбициозен; но е симпатичен, няма характерови изменения. Разбирам се добре с него.

— Не знам защо, но се радвам, че си богата. Това наистина е без значение, но ми е приятно.

— Вярно е, че успях; имам хубава заплата; но плащам 40% данъци и десет хиляди франка наем на месец. Не съм сигурна, че съм постигнала чак толкова много; ако резултатите ми се понижат, няма да се поколебаят да ме уволнят; вече се случи с други. Ако имах акции, щеше да е съвсем друго, щях да съм наистина богата. В началото „Нувел Фронтиер“ са били просто фирма за попълване на полети на евтини цени. Станали са първият френски туроператор благодарение на идеята за съотношение между качество и цена на екскурзиите им; до голяма степен благодарение на нашата работа, моята и на Жан-Ив. За десет години цената на предприятието нарасна двайсет пъти; тъй като Жак Майо притежава все още 30% от дяловете, мога да кажа, че е забогатял благодарение на мене.

— Срещала ли си се с него?

— Няколко пъти; не го обичам. На пръв поглед прилича на католик демагог, моден гъзар, който носи шарени вратовръзки и кара мотори — но дълбоко в душата си е мръсен лицемер, безмилостен тип. Преди Коледа един от онези, които издирват мозъци, се е обадил на Жан-Ив; тези дни щеше да се срещне с него, сигурно е разбрал какво иска, бях обещала да му се обадя, щом се върна.

— Ами обади му се, може да е важно.

— Добре… — Не беше много убедена, споменаването на Жак Майо я потисна. — И животът е важен. Имам желание да се любя пак.

— Не съм сигурен, че ще мога веднага.

— Тогава искам да ме ближеш. Ще ми се отрази добре.

 

 

Тя стана, свали си гащите и се настани удобно върху канапето. Коленичих пред нея и разтворих широко срамните й устни, заблизах внимателно с език клитора й. „По-силно“ — промърмори тя. Пъхнах пръст в дупето й и захапах с устни връхчето. „Да, да…“ — промълви тя. Увеличих силата на целувките си. Тя получи внезапно оргазъм, неочаквано за мен, цялото й тяло потрепери.

— Ела до мен… — Седнах на канапето. Тя се сви в мен и сложи главата си на бедрата ми: — Когато те попитах какво повече имат тайландките от нас, ти не ми отговори; просто ми показа интервюто с директора на сватбеното бюро.

— Но той казваше истината — много мъже се боят от съвременните жени, защото искат просто мила съпруга, която се грижи за домакинството и отглежда децата. Това съществува, но на Запад е вече почти невъзможно да признаеш подобни желания; затова мъжете ни се женят за азиатки.

— Съгласна съм… — Тя се замисли за миг. — Но ти не си такъв, виждам. Това, че имам отговорен пост и висока заплата, никак не ти пречи; нямам чувството, че те плаши. И въпреки това беше в салоните за масаж и въобще не се опита да ме сваляш. Ето, това не разбирам. Какво имат тези момичета? Наистина ли се любят по-добре от нас?

Изговаряйки последните думи, гласът й леко се промени; бях развълнуван, забавих се малко, преди да й отговоря. „Валери — казах аз накрая, — досега не съм срещал никого, който да прави по-добре любов от теб; онова, което изпитвам от вчера вечерта, е просто невероятно.“ Замълчах за миг, преди да добавя: „Може би не си даваш сметка, но ти си изключение. Жените, които изпитват удоволствие и имат желание да го доставят, са наистина рядкост днес. Да прелъстиш жена, която не познаваш, да се чукаш с нея, е по-скоро повод за неприятности и проблеми. Само като си представиш досадните разговори, които трябва да изтърпиш, за да вкараш някоя мацка в кревата си, и че в повечето случаи тя ще се окаже лоша любовница, дето ще ти надуе главата с проблемите си, ще ти говори за бившите си гаджета — като междувременно ти създава чувството, че не си на висота — и че ще трябва задължително да прекараш с нея остатъка от нощта, можеш да разбереш защо мъжете предпочитат да избягват всички тези усложнения, като платят дребна сума пари. Когато натрупат малко опит и години, те предпочитат да избягват любовта; по-просто е да отидеш на проститутка. Но не западните проститутки, те не си струват труда, те са истински човешки отрепки, пък и няма време за тях, мъжете работят през годината много. Тъй че повечето не правят нищо; някои си позволяват от време на време малко сексуален туризъм. И това е в най-добрия случай — защото да отидеш на проститутка, означава все пак, че поддържаш някакъв човешки контакт. Има и такива, за които е по-просто да бият чекии пред интернета или като гледат порнофилми. След като пишката им изхвърли малката си струйка, те се успокояват.“

— Ясно… — каза тя след дълго мълчание. — Разбирам какво искаш да кажеш. И не вярваш, че мъжете и жените могат да се променят?

— Не мисля, че нещата могат да се върнат назад. Това, което вероятно ще стане, е, че жените ще заприличват все повече и повече на мъже; засега те държат все още много да са съблазнителни; докато на мъжете им е през оная работа дали са съблазнителни, те просто искат да чукат. Съблазнителността е интересна за отделни типове, които нямат интересен професионален живот, нито нещо друго смислено в живота си. Когато жените започнат да се привързват все повече и повече към професионалния си живот, ще им се стори и на тях по-просто да плащат, за да чукат — и ще прибегнат към сексуалния туризъм. Жените могат да се приспособят към мъжките ценности; понякога им е трудно, но могат да го направят, историята го е доказала.

— Значи, общо взето, нещата се развиват зле.

— Много зле… — потвърдих аз с мрачно задоволство.

— Значи ние сме късметлии.

— Късметлията съм аз, че те срещнах, да.

— И аз… — каза тя, като ме погледна в очите. — Аз също съм късметлийка. Мъжете, които познавам, са наистина нещо ужасно; вече никой не вярва в любовните отношения; започват да ти дрънкат на тема приятелство, разбирателство, с една дума — всичко онова, което не ги обвързва с нищо. Стигнах дотам, че не мога вече да понасям думата приятелство, направо ми се повръща от нея. Или другият случай: онези, които се женят, се задомяват възможно най-бързо и започват да мислят единствено за кариерата си. Ти явно не си от тях; но веднага разбрах, че няма никога да ми говориш за приятелство, че няма да изпаднеш чак в такава простотия. Надявах се от самото начало, че ще спим заедно и че ще се случи нещо силно между нас; но можеше и нищо да не се случи, това бе дори по-вероятно. — Тя млъкна и въздъхна раздразнено: — Такива ми ти работи… — каза примирено. — Ще се обадя все пак на Жан-Ив.

Обличах се в стаята, докато тя телефонираше. „Да, прекарах чудесно…“ — я чух да казва. Малко по-късно възкликна: „Колко?…“ Когато влязох в хола, тя държеше слушалката в ръка, имаше замислен вид; все още не се беше облякла.

— Жан-Ив се е срещнал с човека от фирмата за човешки ресурси — каза тя. — Предлагат му сто и двайсет хиляди франка на месец. Готови са да ме вземат и мен; според него могат да вдигнат до осемдесет хиляди. Утре има среща, за да обсъди назначението.

— Къде ще работите?

— Във ваканционния отдел на групата „Орор“.

— Голямо предприятие ли е?

— Ами да, това е най-големият хотелиерски тръст в света.