Мишел Уелбек
Платформата (12)

12

Тръгнах към бунгалото си, смазан от срам; в градината се разнесе смях. Насред пясъчната алея съзрях малка сива жаба, неподвижна. Не побягна, нямаше никакъв защитен рефлекс. Рано или късно някой щеше да я настъпи по невнимание; гръбначният й стълб щеше да се пречупи, размазаната й плът — да се смеси с пясъка. Човекът щеше да усети нещо меко под подметката си, да изругае, да избърше обувката си, триейки крака в земята. Побутнах с крак жабата; без да бърза, тя пое към бордюра. Побутнах я още веднъж — тя се отправи в относителния заслон на тревата; вероятно бях продължил оцеляването й с няколко часа. Чувствах се в положение, едва ли по-добро от нейното — не бях израсъл в семейно гнездо, нито в нещо, което би могло да се обезпокои за съдбата ми, да ме поддържа в случай на беда, да се прехласва пред приключенията и успехите ми. Самият аз също не бях създал единица от този род — бях ерген, без деца; никому не би минало през ум да се облегне на рамото ми. Бях живял и щях да умра сам, като животно. В продължение на няколко минути се потопих в съчувствие без обект.

От друга страна, бях направен от устойчива материя, цялостен, на височина по-голям от средния представител на животинския вид, предполагаемата продължителност на живота ми беше като тази на слона или на гарвана; представлявах нещо, много по-трудно поддаващо се на унищожение, отколкото едно дребно земноводно.

През следващите два дни останах окопан в бунгалото си. От време на време излизах, криейки се зад оградите, отскачах до минимаркета, за да си купя шамфъстък и бутилки „Меконг“. Не можех да си представя да срещна отново Валери, на сутрешна закуска или на плажа. Има неща, които човек може да направи, и други, които му се струват много трудни. Постепенно всичко ставаше все по-трудно; животът се свежда до това.

На 2 януари следобед намерих под вратата си въпросника-анкета на „Нувел Фронтиер“. Попълних го старателно, като навсякъде попълвах квадратчето „добре“. Беше вярно — в известен смисъл всичко беше добре. Ваканцията ми бе протекла по напълно нормален начин. Пътешествието беше cool, но същевременно с приключенски привкус; отговаряше на описанието. В рубриката „лични забележки“ написах следното четиристишие:

Когато се пробудя, се чувствам пренесен

във друга вселена, съвсем ясно разграфена.

Познавам правилата и животът е лесен.

Въпросник с квадрати, попълваш, постъпката е одобрена.

На сутринта на 3 януари стегнах куфара си. Когато ме видя на кораба, Валери сподави едно възклицание; аз извърнах глава. Сон се сбогува с нас на летището в Пхукет; бяхме подранили, самолетът тръгваше след три часа. След формалностите около регистрацията тръгнах да се шляя из търговския център. Въпреки че залата на летището беше изцяло покрита, бутиците бяха направени във вид на колиби с подпори от тиково дърво и покриви от палмови листа. Асортиментът беше смесица от стоки с международен стандарт (шалове „Хермес“, парфюми „Ив Сен Лоран“, чанти „Витон“) и местни изделия (мидени черупки, сувенири, тайландски копринени вратовръзки); всеки артикул имаше електронен код. С други думи, бутиците на летището представляваха пространство, в което течеше характерният за страната живот, само че този тук беше обезопасен национален живот, опитомен, напълно приспособен към стандартите на световното потребителство. За пътник, който е на края на престоя си, това бе междинно пространство, не толкова интересно, но и по-малко стряскащо от самата страна. Имах усещането, че постепенно целият свят щеше да заприлича на летище.

Минавайки покрай „Coral Emporium“, изпитах желание да купя подарък за Мари-Жан; в края на краищата само тя ми бе останала на света. Колие или брошка? Ровех в една кошница, когато внезапно забелязах Валери, на два метра от мен.

— Опитвам се да избера някакво колие… — казах колебливо аз.

— За блондинка или за брюнетка? — в гласа й се долавяше известна горчивина.

— Блондинка със сини очи.

— Най-добре е да вземете светъл корал.

Подадох на продавачката регистрирания си за полет билет. В момента, в който плащах, казах на Валери с доста жалък тон: „Подаръкът е за една моя колежка…“ Тя ми хвърли странен поглед, сякаш се колебаеше дали да ме зашлеви, или да избухне в смях, но все пак ме придружи няколкото метра до изхода на магазина. Повечето туристи от групата ни седяха по пейките в залата, явно приключили с покупките си. Спрях, вдишах дълбоко въздух и се обърнах към Валери.

— Можем да се видим в Париж… — изтърсих най-сетне аз.

— Мислите ли? — отвърна язвително тя.

Не отговорих, задоволих се да я погледна отново. За миг имах намерение да кажа: „Би било жалко…“; но не съм сигурен дали изговорих тези думи или не.

Валери се огледа наоколо, забеляза Бабет и Леа на близката скамейка, извърна глава раздразнено. После измъкна от чантата си един тефтер, откъсна една страница и надраска бързо нещо. Подавайки ми листчето, тя се опита да каже две думи, но се отказа, обърна се и се присъедини към групата. Хвърлих поглед върху листчето, преди да го мушна в джоба си — беше номер на мобилен телефон.