Нино Ричи
В стъклената къща (34)

Трийсет и трета глава

Започнах да се приготвям за заминаването си, като претърсих цялата къща за всичко, което бе мое. От Нигерия, макар и спорадично — през седмица или две, все пак бяха започнали да пристигат пакетите с вещите ми. Неизбежно бе да се сетя за Ричард, който старателно ги бе опаковал сред стаите в моето бунгало там, където сигурно вече, в мое отсъствие, всичко бе започнало да плесенясва от влагата. Ето колко грижливо бе скътал всичките тези дреболии, както и всичките мои книги. Дори бе прибавил вещи, които никога не са били мои, но ги бях заварил в бунгалото при пристигането си там. Имаше и такива, за които вече не бях сигурен дали някога са били мои: една прилежно сгъната риза, както и една книга от Хемингуей, та се наложи да се напрегна и да се разровя из спомените си, все едно че разследвах притежанията на някаква друга личност.

Разрових се също и из вещите на баща ми. Оказа се, че е притежавал много малко — толкова оскъдно бе това, което бе наистина негово: дрехите му, една електрическа самобръсначка, един стар часовник. Попаднах на една кутия за обувки, завряна най-долу в скрина в спалнята му, беше пълна с некролози в черни рамки, както и с малки лъскави листовки за молитвени сбирки. Имаше и няколко скъпоценности — една златна верижка и едно златно кръстче, два пръстена, една златна гривна, както и неговият венчален пръстен. Изпробвах го, открих на кой от моите пръсти приляга и оттогава го нося все на този пръст.

Чак тогава, за пръв път след смъртта му, отидох до водоема. Вече нямаше никакви следи от трагедията, разиграла се тук, абсолютно нищо. Бреговете както винаги бяха гъсто обрасли с фиданки и плевели, а водата — пълна с водорасли. Хвърлих един камък в нея и водораслите за кратко се отдръпнаха, за да го пропуснат към дъното и за миг под тяхното зеленеещо се одеяло се показа водата, след което те веднага се върнаха на местата си.

Вцепенеността, която ни бе връхлетяла след смъртта на баща ми, постепенно започна да отминава. Скоро научих, че Роко се е сгодил за едно местно момиче от италиански произход. Дори и датата на сватбата била насрочена, избрани били и кумовете, и шаферките. За да могат младите да останат да живеят след сватбата в нашата стара къща, леля Тереза реши да си построи къща, нещо като по-скромна версия на новата къща, която бе започнал баща ми. Всъщност никой не скърбеше истински за него, никой от тези, чийто живот бе променен след смъртта му, може би понеже с него бе изчезнало и петното на срама, носено тъй дълго от нашето семейство. Тогава си спомних за Флора, дъщерята на чичо Умберто, която сега бе заминала в колежа за начални учителки. Млада жена, много приветлива, достойна за уважение, наследила от майка си черните коси и очи, но посвоему очарователна. Сега тя ми се стори още по-интересна, въпреки че толкова дълго време не я бях харесвал, защото бе доволна от участта си и безропотна, с една дума — идеално дете за един емигрант. Но не можех да си обясня как тя успя да се отдръпне от нашия род, без никой да й повлияе в отрицателния смисъл на думата, как успя да разцъфне като цвете, оправдавайки името си. Цвете, което сега се мержелееше пред очите ми като някакво далечно, самотно видение.

Заминах за Торонто точно на рождения си ден, в неделята от последната седмица на август. Тревожех се само да не се озова отново в самота, забравен от всички. Взех колата на баща ми. След суматохата около смъртта му тя бе останала забравена в гаража за цялото лято. Докато нагласявах огледалата, като че ли усетих присъствието му на седалката, където винаги сядаше, като някакво привидение. Обзе ме необяснимото чувство, че като променям нещо в колата, все едно, че изтривам спомена за баща си и от тук дори.

Накрая си натоварих вещите и потеглих. Домът ни, фермата ни, постепенно се стопиха сред анонимността на пътя. Наслаждавах се на първите приятни мигове на откъсването ми от миналото — преживяване, което по едно време бях престанал да се надявам, че ще ме споходи. За щастие се случи прекрасно време, ярък и слънчев ден, въздухът беше така свеж въпреки приближаването на есента, целият пейзаж ми се стори очарователен, изпъстрен с фермерски къщи, със силози и с ниви, с много дървета в далечината. Спомних си за някаква приказка, която ми бяха разказвали още когато съм бил малко дете. Тогава виждах във въображението си някаква вълшебна гледка: още по-гъсти гори, невиждани и величествени, тихо свеждащи клони към плоските възвишения, простиращи се далеч напред. Всичко там беше необичайно и криеше своята тайна, подобно на фермата на баща ми, когато той за пръв път ме доведе в нея, едновременно обещаваща и плашеща с неизвестното в нея, преди да се е превърнала в моята ежедневна среда.

Като отминах Чатам^[1], станах свидетел на удивителна, фантастична гледка, някакъв трик от играта на слънчевите лъчи: след един завой на края на изкачването по поредната стръмнина пред смаяния ми поглед се разкри невероятна панорама: десетки многоцветни и грамадни, леко поклащащи се във въздуха балони, наедрели в далечината като плодове на някакво екзотично, невероятно растение. Озърнах се през рамо, все още неуверен пред какво бях изправен — вероятно там се провеждаше някакъв фестивал, защото цялото поле гъмжеше от хора и коли, камиони и каравани, че и сергии и шатри дори. Отвред се чуваше музика. И тогава замрях: балоните започнаха да се надигат, отначало първите два, а после още и още, без да избързват, дори съвсем бавно, но за сметка на това безкрайно величествено, грациозно дори, демонстрирайки своята безтегловност търпеливо и ласкаво, довиждане, на добър път, докато запълниха докрай хоризонта. За миг като че ли светът не можа да понесе величието им, та внезапно се смали, за да стане детински весел, ярък и нереален, сякаш искаше завинаги да ги задържи за себе си, след което те полека-лека започнаха да се смаляват и да избледняват в далечината като все по-дребни цветни точки, като захарни кристалчета на фона на синеещото се небе.