Нино Ричи
В стъклената къща (23)

Двайсет и втора глава

Вече дипломиран, аз се прибрах у дома в толкова унило настроение сякаш заминавах на заточение. Дипломата ме отличаваше от роднините ми и веднага направи това различие лесно за назоваване, етикетът „дипломиран“ чрез който изпъквах в рода като първия висшист, ми придаде някаква тайнственост. От няколко дни въпросът за бъдещите ми планове висеше във въздуха и беше източник на напрежение между мен и баща ми. Едва когато той най-после започна да ме разпитва, проумя цялата сложност на всичко около моето бъдеще.

— Африка ли? — Имаше вид на човек, кой то действително нищо не може да разбере, беше безкрайно удивен, докато се опитваше да потисне гнева си. — Не мога да повярвам, че тук не може да се намери работа за учители като теб, та трябва да отиваш чак в Африка.

— Не става дума за това, че не може да се намери работа тук. Това е нещо като доброволческа мисия. Пък и аз все още не съм достатъчно квалифициран, за да преподавам тук. Ако искам да стане така, ще трябва да се върна в университета и да продължа образованието си.

Но в същата секунда усетих, че бях му представил зле положението си.

— Ако трябва да се върнеш и да си доучиш, не виждам защо да не го направиш. Както и не виждам какво ще ти помогне, ако заминеш за Африка.

Може би бяха нужни още малко усилия от моя страна, за да наложа решението си. Една-единствена дума от моята уста би могла да го накара да промени мнението си за моите дела и особено за моите бъдещи намерения; би уталожила усещането му, че съм го предал, че чрез заминаването си се отдръпвам от него и го изоставям.

Но между нас двамата като че ли не можеше да потръгне разговор, който да не е заразен с взаимно неразбиране.

— Просто това е нещо, което искам. Пък и е само за две години.

Той бе запланувал празненство по случай моето дипломиране, но сега удоволствието му се вгорчи заради притесненията около бъдещето ми. От няколко дни този въпрос като че ли го притесняваше, докато накрая чичо Алфредо не му предложи да организира празненството в просторния хол на новата къща, която наскоро бе построил.

— Ако бях на неговата възраст, и аз щях да постъпя така — рече той на баща ми по въпроса за плановете ми. Откакто бе построил къщата, той бе придобил самочувствие на преуспял мъж. — Погледни само ние на какво заприличахме? Целият ни живот премина в това непрестанно да превиваме гръб в тези оранжерии. Никога не сме отишли някъде по-далече от Ниагарския водопад.

— Да — рече баща ми, — ние тук си скъсахме задниците от работа, а сега те получават всичко наготово.

Но той всъщност искаше само да се увери, че няма нищо срамно в това, с което възнамерявах да се заема, преди да смекчи гнева си. Накрая стигна дотам, че се гордееше — поне донякъде — с мен и сякаш си признаваше, че аз всъщност осъществявам някаква част от собствените му мечти, които са си останали завинаги несбъднати.

Къщата на чичо Алфредо бе построена в стила, предпочитан от всички италианци в Мърси: дълга, тухлена, с бяла мазилка и доста натруфена с външни декоративни елементи. Беше издигната върху ниско възвишение от изкопаната от булдозера пръст, в съседство със старата му къща, в която останаха да живеят синът му Джино с жена си. Сякаш беше илюстрация на приказката за завидния успех на емигрантите в Америка, където всеки преуспява. На горния си етаж къщата приличаше по-скоро на мавзолей. Изобилстваше от никому ненужни стаи оскъдно обзаведени с нови мебели, с небоядисани стени, само с гола мазилка. Тук-там се срещаха вещи, свидетелстващи за внезапни изблици на екстравагантност, но те се губеха сред просторните помещения. Обаче стаята с телевизора или по-скоро холът се оказа наблъскана както с нови, така и със стари мебели: в единия край се мъдреше вграден бар, а в другия — напълно обзаведена кухня, цялата в лъснати до блясък керамични плочки, но с овехтели мебели, примъкнати от старата къща — може би като опит за възкресяване на преживените в нея години. Имаше още една стара, отдавна хлътнала кушетка, още по-старо кресло, също толкова вехт хладилник и един отдавна демодиран черно-бял телевизор. Цялата картинка неволно напомняше за убежище на бежанци, едва спасили се от някакво страхотно бедствие. Така че горният етаж подсказваше смътно идеята как би могъл да изглежда светът, ако ние, хората, се придържаме само към истинската си същност, докато продължаваме да се лутаме сред нашите нескончаеми житейски преходи.

Масите за тържествения обяд, претъпкани с прибори за хранене, чинии, купи и чаши, бяха подредени в единия край на този хол. Хората отново демонстрираха своята необяснима — поне за мен — добронамереност към моята особа, тикайки ми в джобовете пликове с наблъскани в тях банкноти. Явно бяха готови да повярват на всяка легенда за сериозната промяна в моя житейски път. В началото на обяда чичо Алфредо вдигна тост в моя чест, като намекна за някакви особености на африканките, но аз не успях да схвана думите, произнесени на старомоден италиански диалект.

— Както и да е, нали той прекара половината от живота си в джунглите на бащините си оранжерии, така че според мен, няма да му е трудно да се оправи и сред африканските джунгли.

Но аз самият не вярвах, че някога пак ще се завърна тук и дори не исках и да си помислям отново да се потопя в този тъй статичен свят.

След като ми посветиха вниманието си през първите няколко минути от празненството, хората се върнаха към обичайната си ленива незаинтересованост към всичко, което не бе пряко свързано с тяхното ежедневие. Сложиха ме да седна до Нина — дъщерята на чичо Алфредо. Спомних си, че се бях виждал с нея, докато работехме заедно. Спомних си още как тогава ми бяха направили силно впечатление извивките на тялото й, приятно очертаващи се под дрехите, както и капчиците пот по слепоочията й заради горещината в оранжерията. Не бях забравил обаче и своята дребнава омраза към нея и породилото се в нея ответно презрение към мен. Но сега тя вече принадлежеше към друго поколение и нямаше спор, че мястото й бе тук, сред всички нас. Донякъде все още й завиждах, че се чувства тук толкова удобно — нали си бе у дома — макар че в същото време не можех да си обясня защо сърцето ми се разтуптяваше само като я видя.

— Значи можем да очакваме, че въобще няма да се завръщаш у дома, докато не изтече срокът ти за пребиваването там.

— Не зная. Съмнявам се дали ще стане точно така.

— Аз пък винаги съм си мислила, че и на мен може да ми се прище да направя нещо такова, е, може би не за две години, а само за година, година и нещо.

В интонацията й обаче не се долавяше истинска завист, а просто моментен интерес към нещо, което се намираше извън истинския обхват на нейния живот.

Храненето привърши и вниманието на всички, както си бе неизбежно, се пренасочи към децата, които оживено обикаляха стаите. Тези, които вече бяха заситили стомасите си, станаха от масата. Жените се засуетиха с прибирането на трапезата. В това бавно разгръщане на обичайните ритуали ние почти приличахме на съвсем нормално семейство, ще речеш: едва ли не процъфтяващо, на хора, способни да си позволят този обилен гуляй с препълнена с ядене трапеза и още повече напитки, сред детската глъчка и задушевните разговори. Случи се тъй, че по едно време мимоходом улових погледа на баща си, останал да седи сам край ъгъла на масата. Внезапно ми се стори състарен и обезверен като някакъв забравен от всички престарял родоначалник. Сред мрачната тръпка, която ме разтърси, отново усетих неразрушимата връзка между нас двамата, нашата еднаквост, която в края на краищата винаги ни обединяваше. Всичко това бе примесено с моето желание да спечеля одобрението му, макар да бе невъзможно, което пък обясняваше и подтика ми да избягам от него.

За няколко седмици останах да работя във фермата. Наскоро бяхме изградили още няколко оранжерии, но покрити само с полиетилен, както вече правеха тукашните фермери. Сега в оранжериите преобладаваха дъговидно извитите подпорни конструкции. Затова те дори и външно изглеждаха много по-различни от старите, остъклените, които приличаха на гигантски стъклени къщи. Дори зад това привидно непресекващо разрастване на фермата, се криеха доста възможности за шляене и разтакаване, понеже по-голямата част от монотонната работа се възлагаше на мексиканските надничари, които всяка година наемахме. Те самите се наричаха офшорни работници, в моето съзнание това се свързваше с представата как те се тъпчат в своите бараки по отсрещното крайбрежие и всяка сутрин се домъкват с лодките си до нашия бряг на езерото, за да се захванат с работата си по тукашните ферми. Тази представа като че ли съответстваше на техния бит, на предългите монотонно влачещи се часове, запълвани единствено с тежък труд. После те се прибираха всяка вечер в малкия схлупен свят на караваната край котелното, която баща ми им бе отстъпил за през лятото. От там техните провлечени гласове се извисяваха понякога до късно вечер, прекосявайки цялото езеро, за да достигнат чак до моята спалня.

Мексиканците и аз се поздравявахме всяка сутрин, когато идвах на работа, с леко, но почтително кимване и едно „Buenos dias“, любезни и боязливи като любовници. Все се канех да подема по-продължителен разговор с неколцина от тях, но дните лениво си отминаваха и ние никога не стигнахме до нищо повече от размяната на усмивки и приветствия. Те бяха олицетворение на нашето минало, защото и досега бяха такива, каквито ние сме били, когато за пръв път сме стъпили на американския бряг — с мизерни надници като техните сега и с болезнено раболепие, също като тяхното, с настояване като тяхното да се бъхтят по дванадесет, дори по тринадесет часа дневно — та да се възползват от малкото месеци в годината, подходящи за работа на полето, през които им се позволяваше пребиваване в страната. И все пак не беше ясно как да бъде преодоляна дистанцията между нас, не беше ясно как да се отърсим от неизбежността на привичното мислене, заради което ги възприемахме единствено като наши наемни работници. Понякога, в неделните дни, те си устройваха празненства пред караваната, но без излишен шум. От съседните ферми им идваха на гости техни приятели, със завързани към багажниците на велосипедите си пакети от шест бири. През някой от прозорците на караваната се разнасяше музиката на обитателите на гетото, най-вече свирене с китари и дуети от треперливи гласове. Знаех, че пускаха малките си касети на касетофона в караваната. Често като бедняците от уестърните излизаха на припек, изнасяйки навън своите плетени столове и маси. Макар че баща ми понякога се присъединяваше за по някоя бира и разговаряше с тях на своя недодялан испански, все пак се усещаше неловкост, понеже за тях той си оставаше собственикът на фермата. От друга страна обаче общуването с мексиканските ни ратаи му напомняше, че и неговият живот отначало е бил също такъв — тежък, отруден, но същевременно простичък, недодялан и невинен. Напомняше му за отминалите дни, когато си е позволявал само в някой от топлите неделни следобеди да седне на масата отвън, пред паянтовата си барака, за да поиграе на карти с инглезите.

На стената във всекидневна висяха в рамки две въздушни снимки на фермата ни — едната е била направена скоро, след като баща ми я купил. На нея бяха запечатани очертанията на старото котелно, онова, дето изгоря после, на най-старата ни оранжерия, на хамбара, после следваше ширналото се зеленеещо се поле. Втората панорамна снимка бе от миналата есен, малко след построяването на най-новите оранжерийни блокове — онези, които бяха скрити под полиетилените. Това, което най-силно ме поразяваше, докато разглеждах двете фотографии, бе впечатлението, че сякаш принадлежат на две съвсем различни епохи: първата приличаше на филмов декор към сценарий за далечното минало — само с няколко порутени и мизерно изглеждащи постройки, които излъчваха умилителна пасторалност, задушени от волно ширналия се околен пейзаж, обкръжаващ отвсякъде сградите. Докато на втората, сградите във фермата изглеждаха съвсем модерно, впечатляващо мащабно, понеже всичко бе от бетон и от блестящ метал или стъкло. Дори и дърветата около къщата бяха различни на двете снимки — на по-новата много от тях вече бяха отсечени или поне старателно окастрени. Водоемът за напояване на първата снимка приличаше на оазис заради гъстите храсталаци по бреговете му, пък и самият той бе пълен с водни лилии. На сегашната фотография някак си се беше смалил, заради разчистените храсти и отстранените водни лилии, склоновете по брега изглеждаха оголени и само тук-там се забелязваха плевели или камари със смет. Като че ли създаденото от природата постепенно бе отстъпвало пред разрастването на оранжериите. Все едно че на мястото на онази обляна от слънчевите лъчи идилична местност ние бяхме съзидали тази крепост на съвременния напредък, като всичко що бе изглеждало по-естествено, тихомълком бе изтласкано настрани като ненужно. Може би целият наш прехвален прогрес всъщност не бе нищо повече от този процес. Той в крайна сметка ни лишаваше от някогашната отмора в простичката среда, към която сега се придържаха само мексиканските надничари, а за нас оставаха единствено спомените и копнежите по някой отдавна отминал слънчев следобед, без никакви кризи или заплахи, когато ти се струва, че тази идилия ще се продължи, докато свят светува.