Нино Ричи
В стъклената къща (2)

Първа глава

Градчето Мърси се издига върху самотна, отвесна крайбрежна скала, извисяваща се над бреговете на езерото Ери. Водите на това езеро не се отклонявали от Мисисипи към Сейнт Лорънс, докато някакъв природен катаклизъм не довел до появата на клисурата Ниагара. Мърси е кацнал като островче върху няколко акра земя, извисяваща се над околността, и е отрязан от сушата с плитко езеро, чиято ширина се променя от петнадесетина до двадесет и пет километра. Въпреки че езерото обикновено е спокойно, в околностите му е трябвало да бъдат пресушавани блата, простиращи се на много километри. По черните пътища, точещи се покрай брега на езерото откъм източния край на градчето — в посоката към носа Пойнт Чипеуа — се издигат диги, високи от шест до девет метра. Но след топенето на снеговете рано напролет или при много силен дъжд, ако потеглиш по някой от тези пътища, ще преживееш нещо незабравимо: нивото на водата в езерото, ширещо се от едната страна на пътя, е по-високо от земята откъм другата страна на пътя и само стръмните диги, с наклон от 45 градуса, предпазват ниския терен от заливане, което би имало фатални последици.

Магистралата 76 служи и за главна улица на градчето, само че там носи името „Сейнт Мери стрийт“. Къщите в Мърси се простират от двете страни на тази улица. Въпреки калта през зимата и ранната пролет цялата местност е известна с името Сън Парлор^[1]. Шосето се спуска откъм големия разклон на магистралите северно от градчето, после пресича магистрала 3 или стария път Талбът, за да оформи четирите краища на Мърси и да свърши на няколкостотин метра от водата край дока в пристанището на Мърси. Дадените на концесия пътища се разклоняват от магистрала 66 с геометрическа точност, сякаш някакъв великан е грабнал грамаден молив и линия, за да разграфи тази пустош на еднакви квадрати. В Италия пътищата винаги криволичат невъобразимо и се вият според особеностите на терена, особено ако е силно пресечен, та накрая се превръщат в част от него, обаче тук битката с природата като че ли е била много по-свирепа, залозите — по-високи и необходимостта от доминиране над природата — доста по-неотложна. Само два пътя нарушават шаблона. Единият е старият път Талбът, който лъкатуши сред мрежата от пътища на концесия, като понякога следва от дистанция извивките на бреговете на езерото, но другаде без никаква видима причина внезапно се извива на север или на юг според отдавна забравените замисли на неговите създатели — самите те отдавна забравени от сегашните местни жители. Също толкова капризно се вие и магистрала 13, която свързва на север поредица крайбрежни селища, преди да стигне до Пойнт Чипеуа и да свърши най-неочаквано на входа на резервата, известен като Национален парк „Пойнт Чипеуа“.

Първите италианци в Мърси са пристигнали преди войната и са изкупили много от фермите около езерото, предимно по протежение на магистралата, наричана от местните хора Сийклиф или Крайбрежен склон, защото по тези места брегът е по-висок с 15–20 метра от другите зони край езерото. Други италиански заселници се установили край тези ферми, пак покрай брега или по на север, чак до стария път Талбът, т.е. доста по на запад от градчето. Земите им достигнали чак до хълмовете, издигащи се в далечината, и техните извивки смътно наподобяват очертанията на бреговата линия. Впоследствие узнах обаче, че баща ми купил ферма още по-далеч на североизток, чак към третата магистрала, отдадена под концесия. Ние се оказахме единствените италианци, живеещи на изток от магистрала 76, близо до съседното градче Масакис. След около една година все пак купихме една ферма край странични пътища 12 и 13, откъдето до Мърси се стигаше след изминаването на пет или осем километра според това по кой от тези пътища ще се върви. От дъното на задния двор се виждаха стените на консервната фабрика в Сън Парлор, върху които бяха нарисувани грамадни реклами на цигари „Капорал“. Стените бяха иззидани с избледнели от годините червени тухли. Къщите в покрайнините се отличаваха с белите дъски по фасадите си. Над тях се извисяваше камбанарията на църквата „Сейнт Майкъл“, онази с поолющената хоросанова мазилка. Фермата изглеждаше самотна, далечна и от всички забравена, сякаш не принадлежеше към това градче. Имаше нещо странно в гледката на толкова много къщи, пръснати сред околността, прекосявана от тези идеално прави шосета, като някакво застинало в очакване приказно царство, враждебно настроено към всички новодошли. Пейзажът потискаше с това, че бе изцяло равнинен — без нито едно възвишение, така че погледът да може да достигне по-надалеч. Може би това именно пречеше да се открои по-осезаемо всеки детайл сред обкръжението на останалите. За възприятията оставаше само безкрайното, често хаотично повторение на едни и същи елементи от пейзажа. Тази необятна отвореност в крайна сметка действаше потискащо, като те отблъскваше от света. През първите седмици от престоя ми във фермата се появиха неколцина посетители, които на мен, седемгодишния хлапак, ми се сториха не придошли просто по шосето, а сякаш бяха пренесени дотук безкрайно отдалеч през някаква шеметна пропаст, която бе огромна като океана, но празна и зловещо зееща.

Тези първи седмици в Мърси бяха за мен като пътуване сред гъста мъгла — всичко наоколо ми изглеждаше някак си призрачно, като само за миг застиваше на фокус пред погледа и после отново се замъгляваше. Същото бе и с хората — като че ли се отбиваха, за да ни видят, ала познатите лица на селяни от нашия край изглеждаха странни, бяха мрачно сдържани като на погребение. Челно място сред тях заемаше моят баща. Когато дойде да ме вземе в Халифакс^[2] след края на плаването, ние двамата с него поехме с влака на дълъг път. Бяхме сами в купето, а бебето беше отделено в кошче, което веднага незнайно откъде се появи на пристанището. След онези пет години, през които баща ми бе отсъствал от моя живот, сега ми изглеждаше като странник, който няма нищо общо с мен. Беше ми напълно чужд, в негово присъствие се чувствах вечно притеснен и объркан дори и когато само си седях кротко до него. Сякаш постепенно някаква сянка се простираше не само между нас, но и вътре в мен, така че скоро вече виждах в него само тази сянка.

През тези първи седмици понякога се пробуждах внезапно посред нощ и за миг се усещах съвсем изгубен в мрака, неспособен да си спомня нито в кое легло съм, нито къде е дори столът до него. В такива мигове съзнанието ми приличаше на огледало, отразяващо мрака на стаята, който ме обгръщаше от всички страни. Нито следа дори не оставаше от мислите ми, от миналото, усещах само този мъчителен, внезапно връхлетял пристъп на паника и ужас. Това бе единственото, с което съм запомнил онези тягостни дни, прекарани в кораба и след това във влака, а накрая в тази ферма. Задълго оставах да лежа така, изчаквайки паниката ми да стихне, докато стаята около мен се въртеше в някаква неясна омая. Мислех си после, че мрачината, в която бях потънал, прилича на смъртта; че само съм сънувал, че съм умрял, макар че по-късно продължавах да си спомням образите, споходили въображението ми, преди най-накрая да се унеса в черен като океана сън, непробуден и тежък. Всъщност ме плашеше не толкова мигът, в който затварях очи, а следващият, когато ги отварях, след което пак трябваше да се завърна в този странен, нов свят, сред който се чувствах безкрайно изплашен като новороден.