Нино Ричи
В стъклената къща (11)

Десета глава

На следващата сутрин баща ми замина нанякъде с пикапа си и до края на следващия ден не се прибра у дома. Леля Тереза позвъни по телефона на чичо Алфредо, после и на чичо Умберто. Свика спешно заседание с тях двамата в кухнята, до което аз, разбира се, не бях допуснат. Знам само, че продължи до късно през нощта. Баща ми все още не се бе завърнал. Чичо Алфредо, като видя колко зле изглеждаше Рита, много се разстрои.

— Надявам се, че няма да я пуснеш да отиде на училище в това състояние — каза той на леля Тереза, като в тона му се долавяше осъдителна нотка, сякаш обвиняваше нея за случилото се.

В сряда, баща ми още не се бе завърнал. Когато се прибрах от училище, заварих в двора една паркирана полицейска кола. Двама полицаи разговаряха с леля Тереза, а единият от тях държеше в ръка револвера на баща ми.

— Казах на майка ти, че граничарите са взели този револвер от баща ти, когато преминал границата на път за Детройт — обясни ми той с израз на облекчение. Може би очакваше, че ще се разбере по-лесно с мен, отколкото с леля ми. — Предполагам, че няма да се върне тук, ако се опасява, че може да му създадем проблеми.

Леля Тереза беше странно напрегната и предпазлива, препречила вратата с тялото си, за да не позволи никой да нахълта вътре.

— Той има приятел в Детройт — каза му тя. Нейният измъчен английски я правеше да изглежда безнадеждно назадничава и закостеняла. — Очаквам го да се върне от там след два дни.

Полицаят махна с ръка.

— Мисля, че вече е време да тръгваме — рече той накрая, като подаде татковия револвер на леля ми. — Съжаляваме за безпокойството.

Веднага, след като двамата полицаи си тръгнаха, леля Тереза позвъни на чичо Алфредо.

— Заминал е за Детройт. Вероятно е отседнал там при онзи негов приятел от Рока Сека… как му беше името… а, да, Марковекио. Онзи, с когото са служили заедно в казармата.

Вечерта ни посетиха чичо Умберто и чичо Алфредо. От нашия телефон чичо Алфредо позвъни на Марковекио. Да, оказа се, че баща ми бил там, при него. Пристигнал в събота вечерта и помолил Марковекио да му намери някаква работа.

— И този глупак Марковекио му уйдисал на акъла — промърмори леля Тереза. — Можеше поне веднъж да ни позвъни от там.

— Хм, кой знае какво му е минало през ума, когато Марио се е появил на прага му, просто така — заговори чичо Алфредо. — Кой знае дали не си е рекъл, че Марио сигурно е убил някого, за да бяга при него през границата. Та ти казвам, че този Марковекио би трябвало да е наясно с всичко това, след като е станал голяма клечка в тамошния профсъюз. Кой знае пък той самият в какво се е набъркал.

— Това е лош бизнес, в който е по-добре хич да не се замесваш — потвърди чичо Умберто. — Някой може би трябва да отиде там и да поговори с него…

— И какво да му каже? — веднага го обори чичо Алфредо. — Да се мъчи да го убеждава да се върне тук, в този ад, в който живееше до сега? Там той ще е по-добре, но само при условие, че този Марковекио му намери някаква свястна работа. Иначе как ще изкара зимата тук? Да се хване на работа в някоя друга оранжерия, като някой от онези несретници, току-що слезли от кораба на американския бряг ли?

Все пак накрая чичо Алфредо бе този, който се нагърби с бремето да отиде до Детройт, за да говори с баща ми. Той потегли на следващия ден, но преди да тръгне пак се отби до нас, само че този път без придружител.

— Дай ми някакви негови дрехи и вещи, ако са приготвени за изпращане. Сигурен съм, че ще си дойде за уикенда и ще ги върне. А Рита изпрати да постои някъде за ден-два.

Когато чичо Алфредо си замина, телефонът иззвъня. Обаждаше се майката на Елена. Отначало си помислих, че отсреща са сбъркали номера, защото гласът ми се струваше съвсем чужд, макар да звучеше доста фамилиарно.

— Ти сигурно си Виктор — заговори някак си хладно и на висок тон жената, макар че интонацията й беше някак принудено приятелска. Това не го разбирах — Обаждам се, само защото Елена се безпокои за Рита. Надява се сестра ти отново да ни гостува през този уикенд.

— Но тя напоследък не беше добре — казах аз.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— Не. Мисля, че вече е почти оздравяла.

— Е, тогава се надявам да ни посети.

Това обаждане ми прозвуча така непривично за нашето ежедневие, толкова несъвместимо с нашите порядки, че просто не знаех какво да реша.

— Каква работа има тя там? — недоволно промърмори леля Тереза, когато й съобщих за разговора. И тя като мен изпитваше неудобство както при последната подобна покана. Сякаш не можеше да открие ясна, разбираема логика, която да й позволи да наложи забрана върху тези гостувания на Рита, както би било редно, ако искахме да се придържаме към обичайната ни домашна тирания.

Рита още имаше драскотини по гърба си и малка, за щастие вече избледняваща тъмносиня дъга като полумесец под окото си.

— Вземи я утре със себе си на училище. Може да тръгне направо от там — каза ми леля Тереза. — И без това ще се почувства по-добре за няколко дни, особено ако баща ти реши да се върне тук.

Това беше ясен сигнал за нашия провал във възпитанието на сестра ми и знак, че не храним кой знае колко големи надежди по отношение на нея.

Странно, но Рита изглеждаше най-малко обезверена от всички нас след това, което се бе случило. Бяха изтекли само два дни от деня, в който баща ми я бе ударил, а след това бе убил любимото й куче. Съвзе се удивително бързо, като превъзмогна и унижението, и болките. Неприятно беше снизходителното й отношение към леля ми и мен, макар че то беше лекомислено по детски, може би защото долавяше срама в крадешком отправяните ни погледи. На следващия ден редом с мен тя чакаше училищния автобус. Видът й бе самодоволен, защото бе убедена, че си е спечелила почивката през предстоящия уикенд благодарение на преживяната болка.

— Не трябва да позволяваш на майката на Елена да те гледа, когато се преобличаш.

— Но нали ти ме видя.

— Това е различно. Аз съм ти брат.

И така тя замина за дома на Елена още същия следобед, като двете момичета потеглиха направо от училищния двор. Потеглиха към онзи свят на богати и щастливи хора като от филмите по телевизията, какъвто си представях, че е светът на Елена и нейната майка, онази с извисяващия се глас по телефона, който се опитва да звучи приятелски.

Късно вечерта на същия ден баща ми се завърна у дома. Леля Тереза и аз го посрещнахме мълчаливи, притеснени от това, което евентуално щеше да последва.

— Ако попита къде е сестра ти — рече ми леля Тереза, — кажи му само, че е при чичо ти.

Ала той въобще не попита за Рита. Гневът, който се бе насъбрал у него, изглежда се бе стопил. Цялото му тяло ми се видя смалено, присвито, изсушено. През следващия ден поработих с него около новата оранжерия. Трябваше да се подсушават тръбопроводите и паропроводите, за да не замръзнат от предстоящите студове.

— Прибери се у дома — рече ми той по едно време. — Мога и сам да довърша.

Но ме задържа още за миг сред тишината, натегнала от неувереност, докато ръцете му действаха като независими от останалото му тяло, с бавни, но прецизни движения.

— Как е сестра ти? — въпросът бе изречен с толкова явно неудобство, че вместо него аз се изчервих от притеснение. Не можех да се отърся от чувството, че му струваше доста усилия, за да събере кураж да заговори за нея.

— С нея всичко е наред — лаконично му отвърнах аз.

Той и този път замина на път, преди тя да се върне от гостуването си при Елена.

 

 

Баща ми прекара остатъка от есента, а после и цялата зима в Детройт като работник в един от тамошните автомобилни заводи. Неговият приятел Марковекио го бе приютил в квартирата си. Идваше си у дома на всеки втори уикенд, за да донесе бельото си за пране, заедно с работните комбинезони и връхните дрехи. Освен това той носеше на леля Тереза зеленчуци от оранжериите на чичо Алфредо. Така неусетно и постепенно се изгради нов житейски ред, неизказан, но утвърдил се някак си от само себе си: все по-продължителните престои на Рита в дома на Елена съвпадаха с посещенията на баща ми. На няколко пъти успях да подслушам телефонните разговори на леля Тереза, водени на нейния развален английски. Улесняваше ме фактът, че за да разберат от отсрещната страна нейния труден изговор, тя неволно повишаваше тон. Винаги така говореше с хората, които нямаха италиански произход. И така, в поредната петъчна сутрин тя отново бе приготвила чантата с дрехите на Рита за посещението й в дома на Елена през предстоящия уикенд. Баща ми очевидно се досещаше каква е причината за отсъствията на Рита, но нищо не рече. Изглеждаше примирен в мълчанието си, защото може би смяташе, че няма право да възразява.

Дойдоха коледните празници. Позволиха на Рита да прекара по-голямата част от коледната ваканция заедно с Елена. Като че ли бяхме покорни пленници на илюзията, че сме истинско семейство, на което Рита е член. Когато баща ми се прибра у дома по празниците за цяла седмица, не забелязах да е ядосан от това, че не завари Рита в къщата. Не го възприе и като причина да се срамуваме. Неговият престой и мисълта, че сме разрешили на Рита да отсъства на Коледа и че дори се опитваме да я забравим, създаваха тягостна атмосфера в къщата.

Рита се прибра у дома след празниците, като донесе коледните си подаръци, които бе получила от семейство Амхърст: една кукла, една евтина, но лъскава гривна, една бяла блузка и една плисирана пола. Леля Тереза ги огледа със смръщени вежди, но не посмя да накара Рита да ти върне на родителите на Елена.

— Повече не бива да приемаш никакви подаръци от тези хора. Не е редно.

Докато казваше това, в тона на леля Тереза се прокрадваше добре премерена предпазливост. Създаваше се впечатление, че Рита вече се ползва с някакви специални права, по-скоро като на гост в дома ни, отколкото като на член от семейството. Изглежда, че Рита схвана тази промяна, защото ми описа впечатленията си от престоя си в дома на семейство Амхърст за Коледа с типично детинско самодоволство:

— Те имаха коледна елха, на която всички окачихме подаръците. После отидохме на празничната служба в църквата, която не е като нашата, а по-различна, понеже те не са католици. Само Елена е католичка, защото е осиновена.

Явно повтаряше нещо заучено, казано й от някой друг, като в същото време се опитваше да ме респектира или поне да ми направи силно впечатление.

— А какво е станало с истинските й родители?

— Не зная. Известно ми е само, че тя повече не се среща с тях.

Оттогава започнах да гледам на Елена по по-различен начин. Струваше ми се по-опасна, намирах, че двете с Рита си приличат и дори си въобразявах, че между тях съществува някаква тайна конспирация, която се разгръща бавно и полека още от първата им среща. Те имаха свои общи приятелки в училище, с които май добре се погаждаха, бяха си сформирали дори малобройна момичешка групичка, чиито лидери бяха те двете. И все пак за мен в цялата тяхна история имаше нещо не съвсем редно… да кажем откритостта, с която демонстрираха пред останалите, че просто се преструват на нормални. Рита се държеше едва ли не хулигански със своите приятелки, поведението й пред тях бе съвсем различно от държането й у дома. Разиграваше сценки на необмислена агресивност, което обясняваше защо толкова често се прибира цялата в белези и драскотини. Случваше се Рита и Елена да тръгнат на поредната си дълга разходка сами, обяснявайки, че са много уморени от компанията на останалите момичета. Така че не беше никак лесно на някоя от приятелките им да се присламчи към тях.

Понякога те се оттегляха в дъното на училищния двор, където вилнееше бандата на Джони Елиас. Най-често се събираха там, прикрити зад навеса до работилницата, за да пушат цигари. През годините, в които учех в „Сейнт Майкъл“, бях преглътнал стотици унижения от Джони и неговата тайфа. Веднъж дори с Джони се сдърпахме, но той ме победи за броени секунди, връхлитайки върху мен с цялата тежест на едрата си снага. Нанесе ми само един, но напълно изненадващ удар, премерен със завидна точност в лицето ми. Рита и Елена обаче изглеждаха силно привлечени от неговата подранила мъжественост, често се прилепваха към неговата група, сякаш се опитваха да докажат, че той не представлява заплаха за тях.

— Хей, момичета — провикваше се Джони, очевидно зарадван от близостта им. — Как е хавата?

Виждах как понякога двете оставаха при него през цялата обедна почивка, която траеше половин час. Уж все се канеха да си тръгнат още в следващия миг, ала не помръдваха оттам, запленени от предизвикателните му задявки. Усещаха, че позволяват на Джони да упражнява прекалено силно влиянието си върху тях. Силно се дразнех от благосклонността, с която го удостояваха дори в случаите, когато той се опитваше да ме уязви.

— Вик-торе, синко, да не си се домъкнал чак до тук, за да надзираваш сестра си? Тя наистина заслужава да бъде под надзор.

Рита и Елена продължаваха да гравитират около дъното на двора, търсейки начин да избягат от училищната скука. Забавляваха се с игрите на момчетата и дори споделяха с тях всичко, което ги вълнуваше.

През февруари ме привикаха в кабинета на директора. Там заварих Рита и Елена. Рита седеше на стола до стената с необичайно за нея скромно изражение. Елена се бе изправила до нея сякаш й беше придружителка. Директорът, г-н Пиърсън, ми протегна ръка като на възрастен посетител.

— Заповядай, седни.

Г-н Пиърсън беше директор на училището от три години, поемайки поста след преместването на отец Маккинън. Със своите присвити очи и остри черти и най-вече с извитата си брадичка, той изглеждаше като пълна противоположност на отец Маккинън, така както преди около една година в коридора смениха портрета на папа Павел с този на папа Йоан. Но независимо от неприветливата си външност той постигна много в училището: имаше повече търпимост, сестрите монахини все по-често биваха заменяни с дипломирани учители и учителки, беше махната оградата в двора, която отделяше зоната за момичетата от зоната за момчетата.

Върху бюрото на г-н Пиърсън бе оставен един пакет цигари, „Ротманс“, същите като тези, които пушеше баща ми.

— Изглежда, че сестра ти и нейната приятелка са били заловени в училищния двор с това тук — започна г-н Пиърсън. Изви глава към Рита и Елена и се намръщи. — Това е сериозно нарушение, при това много сериозно. Обичайно е при такива случаи да се наложи като наказание поне едноседмично отстраняване от занятия.

Прекалено драматичната нотка в тона му всъщност изясни на всички присъстващи, че Рита и Елена на практика не бяха заплашени от нещо действително сериозно. Те продължаваха да си дават вид, че осъзнават тежестта на своето нарушение, като мълчаха с напрегнат вид на местата си, внимателно заслушани в думите на директора.

— Разбирате ли, момичета, какво сериозно нарушение на правилника сте извършили?

— Да, сър — отвърна Елена.

— Рита?

— Да, сър.

Той ги наказа със задържане след часовете за една седмица, както и да сервират храната по време на обедите в училищния стол. Но поне нямаше заплахи да бъдат викани родителите в училище или пък да се изпратят предупредителни писма до тях. След като ги освободи да си вървят, г-н Пиърсън ми даде знак да остана в кабинета.

— Бих искал да поговоря с теб.

След като двете момичета излязоха сякаш нивото на неговата енергия спадна. Бързо прекоси кабинета и се спря да погледне през прозореца. Изглеждаше някак си окаян, изправен пред опустелия училищен двор.

— Знаеш ли, Виктор, — заговори той след дългата пауза, — че не за пръв път викам сестра ти тук, в този кабинет? Тя се държи много предизвикателно в часовете. Мисля, че трябва да си поговорим за това.

Опитах се да отгатна какво би могъл да поиска от мен, в какво може да съм се провинил.

— Тя не се държи така у дома, сър.

— Разбирам.

Директорът отново седна зад бюрото и за малко смъкна очилата си, за да потърка носа си. И тогава очите му, внезапно светнали със своята синева, ми подсказаха, че той се готви по някакъв начин да ме спечели на своя страна.

— Виктор, ще бъда напълно откровен с теб. Родителите на Елена разговаряха с мен. Те мислят, че е възможно Рита да има някакви проблеми вкъщи. Искам да кажа, че баща ти не се държи добре с нея и това може да се окаже причина за тревога. Е, да, може би неговото поведение към теб е съвсем различно. Какво ще кажеш?

Сега, докато изчакваше моя отговор, изглеждаше наистина затруднен. Като че ли въздухът в кабинета изведнъж се сгъсти.

— Работата е там, че родителите на Елена допускат, че баща ти, може би, хм, се държи зле с нея в известно отношение.

Гласът му сега се напрегна и стигна почти до шепот. Приличаше ми на протягане на ръка, с която иска да ме докосне. Опасен, настоятелен жест.

— Виктор, разбираш ли за какво те питам?

— Баща ми вече не е у дома. Той работи в Детройт.

— Да, разбирам.

Директорът бавно се облегна на стола, като че ли преди малко, в най-напрегнатия миг на болезнена интимност, той се беше отлепил от него.

— Виктор, баща ти възразява ли, когато Рита остава да спи в дома на Елена?

— Не, сър. — Въпросът му ми донесе облекчение, сякаш някак си заличаваше предишния. — Той няма нищо против това.

— А как ще се почувстваш ти, ако Рита, примерно казано, отсега нататък остане за постоянно в дома на семейство Амхърст? Искам да кажа, ако тя остане там завинаги, ако повече не се завърне вкъщи?

Вперих поглед в пода. Умът ми се изпразни, бях смазан от тежестта на отговора, който се очакваше от мен.

— Не зная, сър — изрекох с мъка аз.

Между нас се проточи дълга пауза. Той се надигна и отново отиде до прозореца.

— Ти си много добър ученик — рече накрая. — Трябва да те преместим в по-горен клас, при децата на твоята възраст.

Очаквах да ми поговори още малко, както възрастните обикновено правят, редувайки съчувствие и съвети. Но той само се сбогува многословно, но повърхностно и това ми показа колко малко може да ми помогне.

Взе пакета с цигарите от бюрото.

— Мисля, че ще е по-добре да ги върнеш там, откъдето Рита ги е взела.

Престоите на Рита в дома на Елена се удължаваха. Нищо не казах на леля Тереза, но тя навярно беше наясно защо дължината на тези периоди се увеличава. Просто бе капитулирала, това се беше оказало извън контрола й. Вкъщи Рита се появяваше просто като посетител, а ние за кратко пренастройвахме ежедневието си, за да я приемем сред нас. Дрехите й, които бяха останали тук, все едно, че стояха на склад. В отношенията ни се възцари напрежение, сякаш беше чужденец, с когото насила сме заставени да живеем. Сутрин мълчаливо се подготвяхме за училище. Мълчаливо си споделяхме леглото.

В къщата властваше атмосфера на изчакване, витаеше предчувствие за нещо, което ще се случи или на което ще бъде сложен край. Когато нямаше какво да се върши из фермата, аз прекарвах следобедите в гледане на телевизия. Зяпах безкрайните ситкоми, разиграващи се на гара Уиндзор в Монреал. Следобедът неусетно се сливаше с вечерта. Май само това занимание ми даряваше усещане за домашен уют. Дългите, предълги часове пред телевизора запълваха времето ми там, сред моята малка, интимна празнота, която всеки ден се оформяше все по-отчетливо, преди да последва облекчението от вината, която изпитвах сред полумрака във всекидневната. Висях там понякога чак до края на последния филм, като крадях цигари от пакетите, които баща ми пазеше в своята стая и си отпивах по малко вино, разредено с вода. В тези филми винаги имаше добре облечени жени, някои порочни и зли, други — добри и невинни. Те разкриваха на екрана своите интимни преживявания и пробуждаха у мен страстни, горещи и трескави копнежи. Ако в някоя вечер се случеше Рита да си е у дома, аз съзнателно отлагах лягането си, докато не се уверях, че тя вече е заспала. Стараех се да не обръщам внимание на излъчващото й топлина слабо тяло, и на бледата й кожа. Между нас от само себе си се наложи неписан протокол за обличането и събличането — старателно избягвахме да се засичаме; виждахме се прекалено рядко, за да придобием чувството, че е нещо нормално да сме заедно в едно помещение.

Не мога да посоча конкретния момент, който беляза отделянето на Рита от нас. Зная само, че мълчанието на леля Тереза все повече се задълбочаваше заради все по-удължаващите се визити на сестра ми в дома на семейство Амхърст. Така и не си изясних какво се криеше зад мълчанието на леля — подкрепа за действията на Рита или неволно примирение. Накрая се стигна дотам, че едно от отсъствията на сестра ми се проточи цяла седмица, следващото — две, докато накрая в цялата къща останаха само мимолетни следи от нея — миризмата по възглавницата й, няколкото все още неприбрани дрехи, които по-скоро имаха вид на захвърлени там, без повече да напомнят за нейното предстоящо завръщане.