Нино Ричи
Житията на светците (8)

Осма глава

Ресторантът на Лучано, наречен „Ловна хижа“ (името бе изписано с червени букви на предния прозорец точно над дребната фигура на ловец с пушка и ловджийска чанта през рамо), се намираше точно на отсрещната страна на главния площад, където някога Алберто де Жардини влязъл бос в каменната постройка с трите помещения. От тогава са изминали много години и отдавна тази постройка е отстъпила мястото на каменен обелиск — паметник на местните хора, загинали във Втората световна война. След обиколката из пазара майка ми и аз продължихме по стръмните улички нагоре към площада. Прекосихме поне дузина криви улички — първо до един от магазините, за да ми купи мама една риза; после до една мрачна канцелария, където майка ми трябваше да попълни някакъв формуляр, след което дълго разговаря приглушено с мъжа зад гишето; а накрая се озовахме в студиото на някакъв фотограф, който беше един почти изцяло плешив мъж с очила и миришещ на силен парфюм, ни направи снимка. Мама не ми обясни защо влязохме там, но именно това бе причината да стигнем до ресторанта на Лучано чак късно следобед. Все пак заварихме повечето от масите празни. Само една двойка седеше вътре или поне така се виждаше през набраните завеси и лозите и листата от пластмаса, използвани като декорация на предния прозорец. До масата отвън седеше само един старец с костюм и мека шапка, разгънал вестника си, което обаче не му попречи да изгледа майка ми с присвити очи, когато ние се настанихме на съседната маса.

Едно пълно момче, около петнадесетгодишно, с черни панталони и бяла риза, се запъти към нас, за да вземе поръчката ни.

— Къде е баща ти? — заговори го майка ми.

— Отиде си, но преди да тръгне, ми заръча да се погрижа за вас.

Той взе поръчката на майка ми и влезе вътре, като след малко изчезна някъде още по-навътре през вратата в дъното на ресторанта. След малко от тази врата се появи една едра жена с грубовато лице и масивен таз. Набитата й снага силно опъваше черния й пуловер. На излизане през задната врата жената забързано обърса дланите си в престилката. Изгледа за миг навъсено масата, преди отново да изчезне зад вратата.

— Харесва ли ти тук? — попита ме майка ми.

Ала въпреки монетите, които бях насъбрал от рестото при покупките ни на пазара — онези дребните по пет и десет лири и голямата, тежка предвоенна една лира, въпреки новата ми риза, която сега лежеше на стола до мен — още недокосната в опаковката си от кафява хартия, въпреки фотографиите, които ние с мама си бяхме направили, в мен неусетно и неотстъпно се натрупваше някакво мълчаливо негодувание вследствие на приглушения разговор между майка ми и Лучано. Аз така и не успях да се отърся от това натрапчиво впечатление, докато не го измести едно друго събитие.

— Какво става с теб? — разтревожено ме попита мама. — Да не би да имаш някоя буболечка в гащите си?

Тя се пресегна под масата и понечи леко да ме погали по ребрата, но аз намусено отблъснах ръката й.

— Е, тогава прави каквото искаш — рече тя.

И двамата замълчахме. Появи се бутилка с вино, донесена и ловко отворена от сина на Лучано, последвана от купа с тортелини и една чиния шкембе с доматен сос за майка ми. Вече бяхме започнали да се храним, когато една голяма сянка се надвеси над нас. Вдигнах глава и видях същата онази жена с черния пуловер да ни се усмихва отвисоко, опряла ръце на хълбоците си. Но тънките й мустачки някак си засенчваха усмивката й. На бузата й изпъкваше една черна брадавица, от която стърчаха няколко спирално подвити тънки косъма.

— Здравейте, синьора! А това трябва да е малкият ви син! Колко е красив! Ще ми кажеш ли името си?

Тя протегна ръка надолу и прокара пръстите си под брадичката ми.

— Името му е Виторио — накратко обясни майка ми. — Много е срамежлив.

— Не е ли сладък! А днес толкова много момчета са истински малки дяволи. Дяволчета!

Майка ми отхапа един залък от хляба.

— Ами твоят приятел? — рече жената накрая. Устата й остана отворена след изричането на последната сричка.

Майка ми учудено повдигна вежди, сякаш не бе разбрала въпроса.

— Да, разбира се, той си е заминал — добави жената и се засмя престорено сърдечно. — Срамота… впрочем харесва ли ти шкембето, което приготвих за теб?

— Е, и по-лошо съм яла — хладно отбеляза майка ми.

— Да, Лучано го купи в Торнамонде, защото тук, в Рока Сека, вече не се намира хубаво месо. Но ти трябваше да бъдеш по-внимателна с яденето! Една моя приятелка в продължение на цяла седмица всеки ден си поръчваше от моето шкембе и накрая роди три близнака!

Сега бе ред на майка ми да се усмихне пресилено. В нашия край има обичай на младоженците да се дава свинско шкембе преди първата брачна нощ, за да помогне за по-бързото им сдобиване с първа рожба.

— И те всичките, тези три деца, са имали малки опашници, нали? — подметна майка ми, все още усмихната.

Лицето на жената изведнъж се смрачи, ама съвсем за кратко, преди да се засмее продължително, с неочакван пронизителен фалцет.

— Ех, синьора, каква сте, винаги все гледате да се пошегувате! — Жената отново се засмя, смутено обърсвайки длани о престилката си. — Е, желая ви приятно хранене. Лучано много ще съжалява, че не е бил сега тук. Няма да ви взема скъпо за виното.

— Изяж си храната — нареди ми мама, когато жената се махна от нас, като самата тя се залови със своето шкембе, гневно забързана. Обаче апетитът ми бе секнал. Устата ми бе пълна с тестена маса, от която вече започваше да ми се повдига. Но когато оставих вилицата си на масата, майка ми ме изгледа недоволно.

— Какво ти става? О, я стига!

— Ами че то има вкус на говно — рекох.

Идеше ми да повърна, да изплюя поне възмущението си като нещо заседнало в гърлото ми. Но само след миг лицето ми изведнъж пламна: майка ми ме бе зашлевила, и то яко, по бузата. В гърлото ми сега заседна буца, но аз, подплашен, побързах да я преглътна. Само че сега пък устните ми пресъхнаха като залепени с лепило. За щастие по масите около нас бяха насядали твърде малко хора, само че онзи старец за миг извърна очи към нас, надниквайки в нашата посока над вестника си, ала само за кратко, след което побърза да се върне към написаното във вестника. Все пак ми се стори, че за секунда през прозореца на ресторанта се мярна лицето на онази жена с черния пуловер, втренчена в нас. Кой знае защо си внуших, че изневиделица надигналият се в майка ми гняв се дължеше на нейното любопитство. Не ми излизаше от ума спомена за нейната престорена, съвсем фалшива усмивка, с която ни бе удостоила. Когато тя се върна, имаше вид като че ли е спечелила някакъв спор, сякаш шамарът на мама не беше наказание, а част от някакъв грях или престъпление, което ние — мама и аз — заедно бяхме извършили и за което тя бе искрено убедена, че няма да остане неразкрито.

Сред тягостно надвисналата тишина аз посегнах към вилицата и макар и вяло, отново се заех с моите тортелини, втренчил очи в бавно появяващото се пред премрежения ми поглед дъно на чинията. Когато най-после свършихме с храненето, синът на Лучано се появи край масата ни, за да прибере чиниите.

— Колко ни струва? — запита майка ми с отпаднал тон.

— Но нали моят баща ми заръча…

— Няма значение какво ти е казал — прекъсна го майка ми. — Просто ми направи сметката с обичайните за всички клиенти цени.