Нино Ричи
Житията на светците (27)

Двайсет и осма глава

Майка ми много бързо свикна с живота на борда. Макар че още беше едва средата на март, всяка сутрин — при това още от зазоряване — беше топло и безоблачно. Като че ли въздухът и слънцето сгряваха майка ми с топлото си излъчване, а ослепителната синева на небето и морето й действаха успокояващо. Не след дълго тя се сдоби с няколко приятели: г-н д̀Амико — леко приведен, с очила, чиято каюта беше срещу нашата (той бе тръгнал да посети сина си в Америка), който ни поздравяваше всяка сутрин, когато отивахме на закуска, със сърдечно кимване; една двойка младоженци, които всеки ден питаха майка ми как е със здравето, сякаш на този свят няма нищо по-крехко или скъпоценно от една бременна жена; един германец със сиви очи от първа класа, който зле говореше италиански, но купи на майка ми една английска граматика от корабния магазин и понякога й даваше уроци на залятата от слънцето палуба или край малкия басейн под навеса. През първите ден-два ние не видяхме повече Антонио Дарканджело, но после пристигна една кутия с шоколади от магазина за сувенири, придружена със загадъчната бележка:

„Приемете моите най-искрени извинения за случилото се в Неапол — тогава още не бях осъзнал проблема докрай. Антонио.“

На следващия ден корабът акостира в малко пристанище, откъдето се откриваше гледка към един прашен, облян от слънцето град, в който като че ли всичките къщи бяха от някаква бяла глина. Точно тогава Антонио се появи на прага на нашата каюта.

— Спряхме, за да вземем портокали, и капитанът даде пристанищен отпуск от четири часа на всичките офицери. Ще пожелае ли госпожата и синът й да се присъединят към мен, за да опитаме за обяд испанската кухня?

Така започнахме по-често да се виждаме с Антонио. Понякога той прекъсваше обиколките си, за да се присъедини към мен и майка ми на слънчевата палуба, като ни угощаваше с подаръци като сладолед и сладкиши; друг път се настаняваше на нашата маса за обяд в трапезарията, а на всичкото отгоре ми донасяше и по някой специален десерт от първата класа. Обаче с останалите членове на екипажа Антонио винаги се държеше строго и официално, издавайки заповеди с изрядна точност, заради което майка ми често се шегуваше с него:

— Heil, Herr Kommandant!^[1] Защо винаги сте толкова стегнат! Нали знаете, че войната свърши преди повече от десетина години.

Веднъж тя го принуди да ни разведе из машинното отделение, въпреки протеста му, че там бил забранен достъпът на жени. Погледнахме надолу, от високия парапет, към нещо като задимена пещера, в която всичко тънеше в пара и въглища; всичко изглеждаше някак си по-голямо от обичайното, сякаш направено за гиганти — огромни тръби минаваха над главите ни или покрай стените, а в центъра страхотно едрите парни котли надигаха снаги като митични волове. Най-долу мъже в сиви работни комбинезони пристъпваха около камарите с въглищата или следяха десетките вентили и уреди. Един от тях вдигна глава и улови погледа на майка ми.

— О, там има една госпожа! Вижте, третият помощник е довел любовницата си на гости!

Другите мъже се извърнаха и погледнаха към нас.

— О, Андо, много бързо си се оправил с нея, брей! Че кога пък успя да й направиш две деца? Мили боже!

Антонио Дарканджело се пресегна и улови ръката на майка ми.

— Хайде да си тръгваме, Кристина. Казах ви, че не ми се искаше да ви водя тук.

— Не е нужно да се ядосвате — каза майка ми. — Нали сте шеф тук, защо не им обясните кое какво е? — Обаче Антонио вече ни беше подкарал обратно към стълбата.

— Тези мъже не разбират от дума. Там долу те живеят като животни.

— Не знаех това — сви рамене майка ми. — Но един-двама от тях ми се видяха симпатични. Защо им е било нужно на такива красиви мъже да плават по море?

Антонио, почервенял от гняв, заговори припряно:

— За вас всичко е шега, така ли? А бебето, което носите в корема си, и то ли е някаква шега? Може би знаете всичко за мъжете като онези там долу.

Майка ми изведнъж се отдръпна от него. Усмивката й мигом помръкна.

— Сами ще намерим изхода.

Все пак същата вечер на майка ми бе изпратена още кутия с шоколади, придружена този път обаче с бутилка вино. На следващия ден тя и Антонио Дарканджело отново се смееха заедно на слънчевата палуба, докато около нас се стелеше само безбрежното море, толкова синьо и спокойно, простиращо се във всички посоки, та ти се струва, че стига чак до края на земята.