Нино Ричи
Житията на светците (25)

Двайсет и шеста глава

Към морето, към морето… Автобусът все слизаше надолу по шосето, виещо се между склоновете на планината, като не пропускаше да спре във всяко градче или село, изпречило се по пътя ни. И продължи все така, докато не се претъпка с други пътници, предимно надничари с домашнотъкани вълнени фланели и напукани подковани обуща. Но имаше и войници, пуснати в домашен отпуск, до един прясно обръснати; абитуриентки от градчета, прикриващи устата си, докато разговаряха, за да скрият червилото си. Първо се изредиха продължителни тягостни спускания към окъпаните от дъжда долини, после внезапно последва стържещо превключване на скоростите и ревът на двигателя, когато шофьорът подкара автобуса към следващото нанагорнище, сетне още и още едно, сред някакви посърнали горички от кипариси и дребни селца, изцяло с каменни къщи, чиито покриви все още бяха поръсени със сняг.

След няколко часа, изминали само в прекосяването на високите планини, теренът започна плавно да спада след всеки плавен завой и накрая автобусът се довлече до едно гладко широко шосе с черен асфалт. Над нас облаците, които ни следваха през целия път досега, отстъпиха пред все по-разширяващата се синева. Твърдостта в очите на майка ми, докато седеше на седалката до мен, постепенно отстъпи пред тихо бликналите в тях сълзи, които тя побърза да прикрие, като се извърна към прозореца и дискретно измъкна носната си кърпичка, за да избърше стичащите се по страните й издайнически капки. Върху един крайпътен знак прочетох „Неапол — 13 км“, а в далечината се очертаха почти съвършените линии на два огромни триъгълника от земя, стръмно издигащи се към небето — старият и новият конус на вулкана Везувий. След броени минути се озовахме в предградията на Неапол. Покрай нас набърже профучаваха крайпътни афиши и улични табели, както и огромни димящи купища от градската смет. Постепенно улиците се стесниха, обкръжени от разноцветни сгради, високи по десетина етажа; все повече нарастваше броят на автомобилите и хората, докато накрая се добрахме до един обширен площад, където автобусът най-после спря. Оживеният уличен трафик тук вече приличаше на море от коли, сред които чевръсто подтичваха момчета на моите години, от кола на кола, предлагащи цигари, плодове и лъскави списания.

Прекарахме нощта в една мрачна хотелска стая с кафяви стени. Над леглото висеше репродукция на „Тайната вечеря“, а измърсените завеси от червено кадифе скриваха изгледа към малката уличка, обилно засипана с боклуци. След като напуснахме Вале дел Соле, майка ми почти не бе проговорила. През цялата нощ се въртя неспокойно в леглото, като че ли я преследваше някакъв призрак на сън. Заради издутия й корем тя неволно издърпваше завивката от мен и ме оставяше оголен сред студената стая. Някъде към сутринта аз се унесох в познатия сън, който бях сънувал преди това стотина пъти във Вале дел Соле: как майка ми и аз се озоваваме в някакъв тъмен коридор и бавно опипваме стените, за да открием как да се измъкнем от там, надявайки се да се промъкнем незабелязани покрай гърбавия пазач, който досега винаги е препречвал пътя към спасителния изход. Само че тази нощ гърбавият не се появи, обаче за сметка на това по някое време аз с ужас открих, че майка ми вече не е до мен.

Обаче някой тогава ме побутна по рамото — беше мама, все още в леглото до мен.

— Събуди се, Виторио — прошепна ми тя. — Време е да тръгваме.

Навън още беше тъмно. Майка ми и аз закусихме с малко хляб и сирене от храната, която тя бе взела за из път, а после слязохме долу във фоайето. Майка ми размени няколко думи с мъжа на рецепцията, след което той излезе на улицата и след пет минути се върна с един дребен мъж с изпито лице. Направи ми впечатление кръвоизливът в едното му око.

— О, да, госпожо — енергично закима той, ухили се на майка ми и й намигна с кървавото си око. — Значи заминаваме за Америка, така ли? — След малко двамата мъже измъкнаха нашия пътнически сандък от гардероба зад рецепцията, изнесоха го на улицата и го вдигнаха на покрива на един очукан фиат „Чинкуеченто“, като през отворените прозорци на автомобила прекараха въжета, които да крепят сандъка при пътуването.

Мъжът с изпитото лице ни поведе през града, като през целия път не спря да бъбри на някакъв завален диалект, от който аз нищо не разбрах. Сега градът беше притихнал, от двете страни над улиците като смълчани стражи се извисяваха величествени дворци. Успях да подремна на задната седалка в колата, а когато мама ме събуди, нашият шофьор и един мъж с червена шапка вдигаха сандъка ни, за да го пренесат на една количка. Бяхме на пристанището. На не повече от стотина метра от нас бе кеят, до който се издигаше грамаден презокеански кораб, по-висок от всичките сгради, които бях видял в града — истински левиатан в синьо, простиращ се на няколко стотици метра по дължината на кея. Зад него, под още бледото утринно небе, се очертаваше приказно красива картина, тънеща в синева, стигаща чак до хоризонта — син беше заливът, синьо бе и морето зад него.

Майка ми и аз последвахме нашия носач до едно гише, където на сандъка ни лепнаха етикет с някакъв номер, след което го поеха двамина яки мъжаги, които не пропуснаха да се ухилят на мама с гнилите си зъби, та дори й подвикнаха нещо, дето хич не го проумях. Въпреки ранния час пристанището кипеше от живот: носачи с безизразни лица — отдалеч разпознаващи се с техните червени куртки и шапки — неуморно кръстосваха паважа до кея с вагонетки и ръчни колички. Имаше и десетки мустакати мъже в работни дрехи, излежаващи се по цялата дължина върху дървени каси. Край тях сновяха гръмогласни продавачи, предлагащи печени кестени, крещейки с тяхното неразбираемо неаполитанско наречие: „Печени кестени продавам! Насам, народе, насам! Печени кестени! Топли, топли!“ Сред носачите и работниците и продавачите се щураха неориентирано пристигащите пътници, загубили указаната им на входа на пристанището посока — предимно мъже с черни костюми и бели ризи и жени със старомодно издути рокли на цветя, както и деца, издокарани в неделните им дрешки, чиито ръкави или панталони бяха завързани за китките или съответно за глезените им, с техните здраво овързани с въжета куфари и претъпкани ръчни чанти или издути торби от зебло — всичко това придаваше на кея вид на убежище за бегълци във военно време. Тук-там цели фамилии се бяха настанили, макар и временно, направо върху мръсния паваж, като подлагаха за сядане вестници, за възглавници им служеха пакетираните им ризи, а за одеяла — тънките им палта. Над цялата тази неописуема врява и суматоха по дългия цяла миля кей се разнасяше силният шум от хиляди трогателни сбогувания, жени и мъже плачеха или пък прегръщаха своите роднини, отправящи се отвъд океана, сякаш вече ги виждаха в най-мрачните дебри на ада.

— Извинете, знаете ли къде можем да се качим на кораба? — попита майка ми един карабинер в бледо кафява униформа, който нехайно се бе облегнал на един метален стълб, подпъхнал палец под ремъка на пушката си. Без въобще да погледне към нас, той махна с ръка:

— Натам, госпожо.

Ала щом погледът му попадна върху подутия корем на майка ми, той бавно се извърна, а после се наведе напред, за да вземе куфара на майка ми,

— Елате с мен.

Поведе ни надолу по кея, покрай цялата дължина на акостиралия грамаден кораб. Отстрани на корпуса му с бели букви, висок към метър, бе изписано името: „САТУРНИЯ“. Но боята по буквите вече се бе напукала и олющила, като на места под нея избиваше червеникава ръжда.

— Коя класа? — попита карабинерът.

— Трета.

Най-после ние спряхме недалеч от кърмата на кораба, в подножието на стълбата, която сега бе пълна с качващи се на борда пътници.

— Значи госпожата ще пътува до Америка? — попита карабинерът.

— Да.

Той огледа майка ми и за миг сведе поглед, след което леко кимна, после измести ремъка на пушката си с широко замахване с лакът.

— Е — рече накрая той, — приятно пътуване.

— Колко е превзет — рече майка ми, когато той се отдалечи. — Можеше поне да ни предложи да качи багажа ни на палубата.

Но измина много време, преди ние да се доберем до мостика, защото пред нас в плътна редица се бяха наредили редом по пет-шест души, всичките натоварени с торби, куфари и кошници, като напредваха със скоростта на охлюв. Ала когато най-сетне стигнахме до палубата, майка ми се отмести от опашката, защото останалите пътници й сториха път да мине напред, та дори й помогнаха и за куфара. Едва сега видяхме какво бе причинило задръстването: зоната за качването на борда бе оформена като фуния, а най-отпред бяха застанали двама млади офицери от корабната компания в сини униформи, изглеждащи доста уморени, които проверяваха документите на пътниците, преминаващи през тясното пространство между въжетата.

Докато мама и аз се оглеждахме, на борда настъпи суматоха. Единият от офицерите тъкмо проверяваше документите на един старец с прошарени коси и износен син костюм, когато от голямата покрита кошница на стареца се чу приглушено крякане. Щом офицерът повдигна капака на кошницата, отвътре изскочи главата на едно мършаво пиле.

— Извинете, господине — заяви офицерът на изискан италиански, — но не е позволено да се качват на борда животни без специално разрешение.

Само че старецът май не разбра какво му се говори и само притисна още по-упорито кошницата до гърдите си. Офицерът пък, след като още веднъж му повтаря какво гласят правилата за пътниците, хвана една от дръжките на кошницата, а с другата си ръка му посочи да слезе обратно долу на кея, за да се опита да продаде пилето си на някой от търговците. Само че старецът този път май още повече се обърка — вероятно изтълкува жеста на корабния офицер като заповед да слезе от борда. Или пък че униформеният е решил сам да продаде пилето на търговците долу. Това съвсем го изплаши, че ще му откажат достъп до кораба, и той стисна още по-здраво кошницата си, преди да се втурне като полудял по тясната ивица между преградните въжета. В отчаян опит да задържи нарушителя офицерът рязко дръпна дръжката, която още стискаше с едната си ръка и така капакът й зейна. След миг на палубата се изсипа цялото съдържание на кошницата — жито, дрехи, самун хляб, сирене проволоне, както и мършавото пиле, което отчаяно разпери крилца в напразен опит да литне, ама успя само да разпилее малко от оскъдната си перушина, след което с шумно крякане се втурна по палубата, за да се завира сред нозете на шашнатите пътници, отчаяно дращейки с нокти по металния под. Само след секунда цялата палуба се превърна в сцена на невиждана суматоха. Вдигна се олелия до Бога. Докато пилето, старецът и яростно преследващия го корабен офицер се щураха напред–назад като обезумели, десетки мъже, жени и дечурлига крещяха и се надвикваха, опитвайки се да се отдръпнат от блъсканицата.

Но майка ми, застанала до мен, прихна от смях чак до сълзи и подутият й корем се раздруса.

— Виж ги само на какво приличат! — рече ми тя, когато пилето нарушител най-после бе заловено и така бе сложен край на вълненията. — Виж го колко е сериозен! — Тя изкриви лице в прекалено сериозна гримаса, с присвити очи и стиснати устни, след което отново прихна до сълзи от смях и ме повлече след себе си, притискайки бузата си до моята.

— Да, тези там наистина успяха да ме разсмеят — рече ми тя, докато ме дърпаше напред и бършеше сълзите си. — Хайде, по-добре да се заемем с нашата работа и да намерим каютата ни, преди да са ме изхвърлили зад борда като полудяла.

Майка ми се наведе, хвана дръжката на куфара и се опита да го вдигне. Но в следващия миг изневиделица, промъкнал се като призрак зад кордона, притича един мъж в синя униформа — дори и шапката му беше синя — за да се наведе енергично и да постави яката си десница върху дръжката на нашия куфар.

— Позволете ми — каза той и с лекота вдигна куфара, след което веднага го пренесе през кордона. За миг се изплаших, че шегата на майка ми ще вземе да се окаже чиста истина и че ще бъдем изхвърлени зад борда; пък и непознатият, застанал до нас, ми се виждаше толкова сериозен и строг — въпреки усмивката му добре оформената му челюст изскачаше напред като заплашителен белег. Ала още в следващия миг, когато смъкна офицерската си фуражка, той изведнъж се преобрази до неузнаваемост, може би защото чак тогава забелязах как суровите черти на лицето му се смекчиха от сивите нишки в косите му, както и от бръчките около ъгълчетата на очите му, сякаш се смееше.

— Името ми е Дарканджело — представи се офицерът. — Антонио Дарканджело, трети помощник-капитан. Мога ли да отнеса куфара на госпожата до каютата й?

— Благодаря — кимна майка ми след кратко колебание. — Много мило от ваша страна. Но защо ми се струва, че не сте чак толкова любезен с всичките пътници?

— Защото не всички пътници имат чак толкова тежък багаж като вашия.

— Е, да, имате право.

И така, след броени минути и само след едно небрежно кимване на Дарканджело ние преминахме необезпокоявани през кордона от въжета на палубата. Щом се озовахме от другата страна обаче, Дарканджело на бърза ръка прегледа документите на майка ми.

— От Молизе ли сте? — учудено възкликна той, като надникна в паспорта й. — И аз така си помислих, като ви чух как говорехте на сина си. Макар че говорите много добре за жена от този край.

— Искате да кажете „за една селянка“? — веднага го парира майка ми.

Дарканджело мигом се изчерви.

— Извинете, исках само да кажа… нали разбирате, аз прекрасно познавам онзи италиански, който се говори във вашия край. Самият аз пък съм от Термоли.

— Хм, от Термоли ли? — усмихна се майка ми. — Чувала съм, че имате хубаво крайбрежие там.

— О, да — забързано отвърна Дарканджело, но сетне, като си възвърна спокойствието, добави: — Да, така е, ако обичате крайбрежните места. Всъщност аз напуснах нашия край именно защото до гуша ми бе дошло от морски гледки и исках да съм колкото може по-далече от него. Така пропътувах цялата страна и преди да се усетя, отново се озовах на морския бряг. Явно не можах да се отърва от него. Реших, че така ми е било писано.

Дарканджело погледна към билета на майка ми.

— Каюта 409? — изненада се той. — Ами че това е в трета класа!

— На нас ни казаха, че там ще разполагаме с достатъчно място — отговори майка ми.

— Хм, да… но при вашето състояние… Третата класа е по-лоша от болницата. Ще трябва да споделяте теснотията с още половин дузина непознати и техните плачещи деца. А пък банята ще трябва да делите с половината от хората на кораба.

— Все пак е по-добре, отколкото да се подпираме по стълбовете на кея.

За секунда Дарканджело се изчерви, но накрая се засмя за кратко, сякаш внезапно се бе развеселил от собственото си объркване.

— Е, не можем по цял ден да издържаме при този натоварен трафик — отвърна той, като превключи на диалектен говор. — Ще ви покажа вашата каюта. — Обаче по средата на корабната стълба, спускаща се към вътрешността на кораба, той спря и се обърна към майка ми:

— Знаете ли, хрумна ми една идея. Можем да намерим една допълнителна каюта във втора класа. С две легла, по едно за вас двамата. И с отделна баня.

— Много мило, че сте толкова загрижен за нас — рече майка ми, — но аз наистина не заслужавам такъв лукс…

— О, въобще не става дума за пари. Знаете ли, капитанът обикновено запазва една каюта във втората класа за… да кажем, че е за някой приятел. Само че не очаквам този негов приятел да се качи на борда за това плаване. Хайде, последвайте ме.

Щом се върнахме на палубата, Дарканджело ни поведе по един широк коридор, заобиколен от двете страни със сиви врати и малки прозорчета със завеси, след което по една ръждясала стълба се озовахме на горната палуба. Тук също имаше коридор, по чиято дължина бе опъната дълга редица от измърсени бели спасителни лодки, висящи във въздуха като чайки, около които се суетяха членове на екипажа, които не носеха униформи. Дарканджело ни поведе към носа на кораба и почука на една врата с черен надпис „Капитан“.

— Влез.

Помещението, в което влязохме, беше без прозорци, тясно и задимено; стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, а пода — с дебел кафяв килим. Тук-там по ламперията се забелязваха петна под формата на дълги вълнисти ивици, което създаваше впечатлението за движение. На едната стена, над лавицата с книги и дървения модел на някакъв старомоден платноход, висяха три големи часовника, като всеки от тях показваше различен час.

Зад дървеното бюро седеше леко оплешивял и посивял мъж с обрулено от ветровете лице и яки челюсти. Пред него бе разстлана голяма карта. Щом влязохме, той примижа, сякаш внезапният прилив на светлина бе нарушил удобството му, а сетне потри тила си с ръка. Беше облечен със същата синя униформа като Дарканджело, но по куртката му се виждаха две редици от позлатени копчета, а на ръкавелите си имаше четири златисти ивици, докато Дарканджело имаше само по две.

— Какво има? — Измери с поглед майка ми и мен, все още с присвити очи, сякаш Дарканджело ни бе заловил без билети в трюма, между каците с маслини и тенекиите със сирене проволоне.

— Капитане — заговори Дарканджело, само че гледаше не в лицето му, а в някаква точка над него, — тази добра жена има билети за трета класа. Обаче ми се струва, че при нейното състояние може би заслужава известно усамотяване. Предлагам да я настаним в двеста и тринадесета каюта.

— Хм? В двеста и тринадесета? Ама жена ми… — Обаче някаква друга мисъл внезапно го накара да се замисли. Облегна се назад на стола си и зачеса с пръсти посивялата си брада. — Хмм. Да, Дарканджело, разбирам загрижеността ти. В коя каюта сте настанена сега, госпожо…

— Иноченте. В 409. Оценявам загрижеността ви, капитане, ала аз не съм сигурна дали бих могла да си позволя…

— В четиристотин и девета? Та това е под ватерлинията. Там долу е същински ад. Прекалено е близо до котлите. Госпожата сама ли пътува?

— Както виждате, пътувам със сина си.

— Да, да. Но аз имах предвид съпруга ви.

— Моят съпруг ме чака на другия край на маршрута. От няколко години е в Канада.

— О, така ли? — Очите на капитана бързо се изместиха към корема на майка ми. — Обаче наскоро сте се срещали?

— Той често си идва, а после пак заминава.

— Да. Разбирам. И той, предполагам, знае за тази малка изненада, която му носите със себе си?

— О, да — отвърна с усмивка майка ми. — Сигурна съм, че ще е изненада.

Капитанът се изкашля.

— А още колко, м-да, госпожо Иноченте, остава до появата на бебето?

— Пет седмици, най-много шест… трудно е да се каже. С Виторио закъснях три седмици. Но може би този път ще подраня с три седмици. Надявам се, че имате акушерка на борда. Или добър лекар.

— А? О, да, разбира се, че имаме корабен лекар. Да. — Капитанът пак се почеса по брадата, явно разсеян. Но щом отново се наведе напред, изглеждаше внезапно овладян и отново настроен да издава команди.

— Добре, Дарканджело, дай им двеста и тринадесета. Ключът е в стюарда. — Пак се облегна в стола си с видимо облекчение. — Приятен ден, госпожо Иноченте, и приятно пътуване. Офицер Дарканджело с радост ще ви помогне за всичко, от което се нуждаете.