Нино Ричи
Житията на светците (13)

Тринайсета глава

Една седмица след празника, когато ме изпратиха да пазя овцете край гробището, Фабрицио ме извика, както се бе скрил в сянката на параклиса. Баща му, каза ми той, го заключил в къщата им заедно с козите в нощта на празника още преди фойерверките да започнат.

— Бум! — извика той и се ухили, като набързо описа с ръка една дъга във въздуха, имитирайки ударите на баща си. Но аз не исках да слушам повече как са го пердашили у дома. Исках само да се върна на тихо при овцете. Затова не взех цигарата, която той ми подаде.

— Какво ти става? — загрижено ме попита той. — Не си ти виновен, а майка ти. Защото тя, а не ти си се чукал в обора.

Главата ми забуча, нещо в нея изведнъж силно запулсира и аз с изненада открих, че вече не мога да понасям нито Фабрицио, нито глупашкото му хилене. Исках да го принудя да спре да дърдори, да го накарам да изчезне, затова грабнах първия камък, който намерих до нозете си, и го запратих право в гърдите му. Той обаче успя да го отблъсне с ръка, само че тогава аз се нахвърлих върху него, размахал ръце, така че накрая двамата се озовахме на земята, вкопчени един в друг. Фабрицио изпъна лакти пред гърдите си, за да ме отблъсне.

— О, мамка му, да не си полудял?

— Змията беше виновна, глупако! И ти си същият глупак като баща си!

— Да, да, престани, била е само змията, прав си, само змията.

На първия ден от новата учебна година Фабрицио не се появи в училището, нито на втория, нито дори на третия; веднага си помислих, че не иска да ме вижда заради нашето сбиване, обаче малко след това чух как едно от по-големите момчета да казва, че баща му не го пускал на училище, за да му помага в работата на полето. Отново останах сам, без нито един приятел, и това много скоро стана още по-ясно на всички. Още от първите дни на новата година в училището още повече се свих в черупката си, понеже не можех да понасям обидните подмятания, които съучениците ми си шепнеха в часовете, докато ми се хилеха самодоволно от чиновете всеки път, когато влизах в класната стая. Още не бе изминала първата седмица, когато отново трябваше да се сбия с един от тях. Името му беше Винченцо Майале — синът на Мария. Той най-много ме предизвикваше, дори и на излизане от училище по пътя към вкъщи. Особено ме дразнеха неговите някак неясни подмятания за майка ми, които не проумявах много. И ето в един миг ние двамата внезапно се затъркаляхме сред прахоляка на улицата, точно пред църквата. Не бях много опитен в схватките и боричкането, но като че ли тялото ми само знаеше как се върши това, как се размахва юмрук, къде от моите удари ще го заболи най-силно; ала в разгара на поредната си атака изведнъж усетих как гневът ми спадна, за да отстъпи пред някакво смътно опасение, ама не просто страхът да не бъдат набит от него, а по-скоро ужас от надигащото се в мен сляпо настървение към все по-необуздано насилие, от това странно усещане, което дотогава — преди да се нахвърля озлобен срещу Винченцо Майале, никога не ме бе обземало.

Винченцо бе около две години по-голям от мен, по-висок и по-силен. В един миг той усети внезапното спадане на моята решителност и от отбраната — след изненадващото ми втурване срещу него в първия миг — сега премина в атака. Силно ме блъсна в гърдите и ме събори на земята. Юмрукът му се стовари върху главата ми и я притисна към уличната мръсотия, докато другите момчета зяпаха отстрани или го насърчаваха с викове. Опитах се да се освободя от хватката му, но Винченцо притисна ръцете ми с коленете си. Тогава ме облада нова вълна от жажда за насилие като някакъв спонтанен, бликнал отвътре непреодолим подтик. Диво размахах крака, а от устата ми изригна порой от обиди. Но Винченцо само се засмя, за да ми покаже, че за него бях лесна жертва.

— О, учителката! — провикна се някой и внезапно всички се разпръснаха. Винченцо веднага ме пусна и побягна заедно с приятелите си към стъпалата пред църквата.

В следващия миг учителката вече се бе надвесила над мен. Едрата й гръд неспокойно потръпваше. Чула е моите ругатни, помислих си аз с ужас; ала тя само избърса устните с опакото на ръката си, преди да протегне ръка, за да ме вдигне от земята.

— Виж се само на какво приличаш! — укори ме тя. Измъкна носната си кърпичка от джоба на полата си и ми избърса окървавения нос. — Ако всичко това е заради някоя жена, сега тя е някъде безгрижна като птичка, без да й пука за другите. Кой те подреди така?

Аз обаче не смеех да вдигна очи. Гледах замаяно само кръвта, стичаща се от носа ми в прахта.

— Е, сигурно няма да ми кажеш, само че така всичко ще стане още по-зле за теб. Сега се прибери в дома си и се покажи на майка си. — Подаде ми кърпичката си. — Ето, вземи я, за да я държиш под носа си. А щом се прибереш вкъщи, легни си с глава, провесена назад от ръба на леглото. Кажи на майка си да постави по малко чесън в двете ти ноздри. И не забравяй да изпиеш поне три чаши вода, преди да заспиш. Виж, устната ти още кърви. Утре сутринта ще бъде подута като пъпеш.

Едва когато се спуснах по стъпалата пред църквата, най-после си позволих да започна да хленча. А като поех едва-едва по улицата, покрай жените от селото, насядали пред портите си за да плетат или да лющят боб, хленченето ми прерасна в силен рев. Съучениците ми чакаха в една пресечка, за да видят как ме бяха подредили. Щом отворих вратата на нашата кухня, тъй дълго сдържаният ми плач се изля като порой. Майка ми беше в кухнята и месеше тестото.

— За бога, какво се е случило с теб! — В следващия миг тя вече беше до мен и бършеше кръвта, стичаща се от носа ми. — Кой те нареди така зле?

Отиде до мивката и наля малко вода в легена, после се върна при мен, за да избърше кръвта от лицето ми и да попие петната от подутата ми устна с мократа кърпа. Водата в легена леко почервеня.

— Кой ти го направи това, Виторио, кажи ми! Мили боже, колко зле си ударен!

— Беше Винченцо — избъбрих накрая аз.

— Винченцо? Синът на Мария ли?

— Да.

— Каква кучка! Каква вещица! Тя го е накарала да се сбие с теб! — От носа ми отново закапа кръв. Мама измъкна пуловера ми през одраните ми лакти, после отупа прахта от останалите дрехи с ръката си и накрая затъкна ризата в панталоните ми. Отдръпна се крачка назад и за миг остана така, гледайки ме, след като внезапно се хвърли към мен и силно ме прегърна, като ме залюля напред-назад.

— Ще ги накарам да си платят за това, Виторио, ще видиш, в Христовата кръв се кълна, че ще си платят! — После избърса сълзите от очите си, рязко се извърна, грабна ме за ръка и ме поведе през вратата към улицата. Много забързано прекосихме „Сан Джузепе“. Неколцина от моите съученици още се спотайваха в сенките, а жените пред портите ни проследиха с учудени погледи, докато напредвахме все така забързано. Накрая стигнахме до портата на Мария Майале. Беше малко преди площада. Майка ми пусна ръката ми и заудря вратата с юмруци.

— Отвори вратата, Мария, или, кълна се, ей сега ще я разбия!

Зад нас, но доста по-назад, някои от жените се надигнаха от каменните пейки пред портите си, за да могат по-добре да наблюдават това, което предусещаха, че ще се случи. Напреднаха чак до средата на улицата, като децата на някои от тях се сгушиха край полите им.

— Отвори тая проклета врата!

Най-после вратата се открехна. Едрата фигура на Мария изпълни рамката за миг, но й остана време само колкото да ахне изненадано „Кристина!“, преди майка ми да се нахвърли връз нея с протегнати ръце. Мария се препъна и се строполи с отворена от смайване уста върху каменния под на кухнята си, а в следващия миг майка ми вече я налагаше яростно по едрите й бутове. Мария отчаяно се опитваше да се брани от диво размахващите се пестници на мама, протягаща се към гърлото на стопанката на дома, дори започна да се мята като ужасно едра риба по пода.

— Мили боже! Вижте това дете! — обади се някаква жена зад мен. Малък кръг жени пристъпи по-близо до портата за осигуряването на още по-добра позиция за наблюдение. — Тя ще я убие!

Тогава друга жена прошепна:

— А помните ли какво стори тя на свекъра си? Ами че нали се закани да го убие заради онова, дето й бе казал!

Мария повдигна коленете си, като се опитваше да ги вкопчи около главата на майка ми. Полата й се надигна чак до кръста, така че бельото й лъсна на показ.

— Винченцо, помогни ми! — изкрещя тя и едва сега аз зърнах Винченцо и сестра му, скрили се в ъгъла на кухнята. — Кристина, какво те прихвана? Да не си полудяла?

Майка ми заблъска коленете й с лактите си и накрая ръцете й стиснаха здраво гърлото на Мария. Онази едва успя да изхърка и сега едва си поемаше дъх. Лицето й почервеня, после с последен и отчаян прилив на енергия освободи ръцете си и сграбчи косата на майка ми. Изви рязко ръцете си, майка ми изкрещя и отпусна гърлото на Мария, за да сграбчи ръцете й. Но Мария, внезапно възвърнала подвижността си, изтегли и другата си ръка, за да забие и двата си юмрука в корема на мама. В следващия миг Мария се надигна с пъшкане, пропълзя метър-два, изправи се на крака и се затича през съседния коридор. Затръшна с все сили вратата след себе си миг преди майка ми да я настигне и още веднъж да я повали на пода.

— Махай се от къщата ми! — кресна Мария отвътре и се чу как пусна резето отвътре. — Какъв дявол се е вселил в теб? Ти и твоята проклета гордост, виждаш ли до какво ни доведе? Помогни ми, боже, тя иска да ме убие!

Майка ми диво се озърна наоколо. Накрая със замах разтвори вратата на килера, измъкна една чаша от там и я запрати към вратата, зад която се беше барикадирала Мария. Чашата се пръсна на десетки парченца, които се посипаха по целия под.

— Кажи на твоя Винченцо — задъхано изрече мама, запращайки следващата чаша в същата посока, — че само ако докосне с пръст моя син, очите ще му изтръгна и ще ги хвърля на кучетата! На кучетата!

Майка ми се обърна към ъгъла, където Винченцо още трепереше заедно със сестра си.

— Чу ли това, Винченцо? Кълна се, че ще я убия, дори и ако трябва заради нея в ада да горя!

Повече от дузина жени се бяха насъбрали отвън пред портата на Мария в смълчан полукръг, а зад тях се мяркаха неколцина от моите съученици.

— А пък вие го кажете същото на вашите хлапаци — провикна се майка ми, като огледа скупчилите се жени. — И ако някоя има нещо да ми рече, да го рече още сега, право в лицето.

Ала жените само я гледаха мълчаливо. Аз с ужас проумях, че те всичките бяха до смърт изплашени, сякаш вярваха, че моята майка ще изпълни заканата или ще им навлече някакво проклятие, ако дръзнат да й се опълчат. Майка ми повтори заплахата си, но нито една от жените не посмя да я погледне право в очите.

Накрая, под втренчения поглед на майка ми, те започнаха предпазливо да се отдръпват, една по една, безшумни като привидения, към безопасните убежища на техните кухни.