Тимъти Зан
Гонитба за Икар (4)

4.

Космодрумът на Ксатру беше подобен на хиляди други средно големи космодруми в спиралния ръкав: примитивен в сравнение с този в Куатара Аксиал или някой от другите клас „Междуспирални“, но два класа над малките регионални центрове като онзи, от който бяхме излетели от Мейма. Шахтите за кацане бяха оформени като люлка вместо да са плоски, и с плавен профил за приемане на най-различни стандарти корабни конструкции.

Разбира се, никой със здрав разум не бе очаквал несиметричната форма на „Икар“, така че въпреки че половината от неговия обем беше под нивото на терена, подът беше наклонен нагоре. Но тук поне входната стълба можеше да се конфигурира като къса рампа с изкачване може би два метра, вместо десет. Това беше прогрес.

Никбар изяви желание не помогне на Еверет да занесат тялото на Джоунс до властите на космодрума, където трябваше да се попълнят различни документи за неговата смърт. Аз изпълних основните формалности за приземяване, обещах на кулата да съобщя всички сведения за инцидента преди да напуснем, след това взех една от маршрутните коли, пръснати безразборно между площадките за приземяване, и подкарах към сградата на СтаррКомм, издигаща се като гигантска гъба в южната част на космодрума.

Подобно на повечето центрове на СтаррКомм, и този беше достатъчно пълен. Но също както обикновено високите цени на междузвездната комуникация водеха до кратки разговори, благодарение на което трябваше да чакам само около пет минути преди да извикат името ми, след което бях насочен по един от коридорите към определената ми кабина. Затворих вратата, проверих дали съм самичък и след кратко колебание набрах команда за пълна видеовръзка. Беше десет пъти по-скъпо, отколкото без видео, но аз имах аванса от Камерон, възлизащ на хиляда коммарки, и си позволих да бъда разточителен.

Освен това реакциите са много по-интересни, когато не се чуват само думи и тон, а се вижда и лицето и тялото. Пък и, освен ако не грешах, предстоящата реакция щеше да е необичайна. Пъхнах една стомаркова банкнота от парите на Камерон в отвора и набрах личния номер на Брат Джон.

Някъде на Ксатру антенната решетка на СтаррКомм — петдесет квадратни километра, излъчи сигнал на светлинни години разстояние към подобна антена, където и да се намираше Брат Джон, приклекнал в своята зловеща паяжина. Не знаех на кой свят е тя и дали всеки път е на един и същи свят, или пък той непрекъснато се мести като пътуващ цирк.

Не го знаеше и „ИнтерСпирал Ло Енфорсмънт“ нито някоя друга по-регионална агенция, която упражняваше своите разнообразни пълномощия в спиралния ръкав. Те не знаеха къде е той или къде са записите на неговите трансакции, или къде да намерят или него, или записите. Повечето същества, работещи в тези агенции, биха си дали горните десни крайници да научат тези неща. Влиянието на Брат Джон се простираше далеч сред звездите и той беше съсипал много животи и ядосал много хора по своя път.

Като се имаха предвид моите сегашни връзки с него и неговата организация, можех да се надявам само, че никой от онези сиромаси, жадуващи да се разправят с Брат Джон, няма да го открие скоро.

Екранът оживя и в мен прикова поглед бандит със счупен нос и смръщени очи и уста.

— Да — изръмжа той.

— Обажда се Джордан Маккел — представих се, сякаш този тип не познаваше всеки от робите, които се обаждаха по телефона. — Бих искал да говоря с господин Райланд.

Приличните на бръмбари вежди трепнаха.

— Да — изръмжа отново той. — Един момент.

Екранът почерня. Направих малък облог със себе си, че Брат Джон ще ме остави да чакам и да се потя най-малко една минута преди да благоволи да се появи въпреки факта, че провеждането на разговори с хора като мен беше една от главните му задачи и въпреки онова, което ми струваше тази видеовръзка всяка секунда.

Когато екранът светна отново само след двадесет секунди, помислих, че съм загубил облога. Но не, той само беше прибавил към процедурата една допълнителна операция.

— Брей, ама това бил Джордан Маккел — каза един мъж с кръгло като месечина лице и закачлив саркастичен глас. Въпреки елегантните си дрехи на иконом той приличаше повече на беглец от гангстерски филм. — Колко мило да окажеш чест на нашия видеоекран с присъствието си.

— На мен също ми е много приятно да те видя — казах спокойно. — Би ли желал господин Райланд да чуе някои интересни новини, или ще използваме тази възможност само да си припомним някои от вашите закачки?

Главорезът присви очи, несъмнено опитвайки се да разбере какво означава „закачки“ и дали случайно не съм го обидил.

— Господин Райланд не цени интересни новини от подчинените си, които летят — отсече той. Закачливото му настроение се беше изпарило, но сарказмът бе останал. — Трябва да ти напомня, в случай че си забравил, че имаше да доставиш товар.

— Изпълнено е — отговорих аз. — Или скоро ще бъде изпълнено, ако още не е.

Той отново се намръщи, но преди да каже нещо, лицето му изчезна от екрана. На негово място се появи усмихнатото като на херувим лице на Брат Джон.

— Здравей, Джордан — поздрави ме той. — Как си?

— Здравейте, господин Райланд — отговорих възпитано. — Чудесно. Доволен съм, че днес всички при вас са весели и щастливи.

Той се усмихна още по-искрено. Ако човек съдеше по външния вид на Джонстън Ското Райланд, вероятно би заключил, че се намира пред най-големия филантроп или праведник, или най-малкото пред момче бивш хорист от черковен хор — оттам и нашият прякор. Подозирах, че в спиралния ръкав все още имаше хора, които се хващат на усмивката му, на ведрото му лице и искрения му глас.

Особено на гласа.

— Защо да не сме щастливи? — каза той, без нещо в маниерите му да намеква и най-малко за онова, което ставаше зад тъмните му бездушни очи. — Бизнесът процъфтява, печалбите нарастват и всичките ми ценни сътрудници работят чудесно.

Усмивката не се промени, но неочаквано почувствах студен полъх.

— Освен теб, Джордан, момчето ми. По неизвестни за мен причини на теб, изглежда, неочаквано ти е писнало от нашата фирма.

— Не зная от какво идва това ви впечатление, господин Райланд — възразих аз, опитвайки моя версия в играта на невинност.

— Спри — каза той и температурата спадна с още няколко градуса. Очевидно маската на невинност днес не беше много успешна. — Казаха ми, че „Сторми Банкс“ е кацнал на Ксатру преди тридесет минути. И че ти не си бил на него.

— Вярно е, не бях — съгласих се. — Но Иксил е на кораба, както и вашата стока. А важното е това, нали?

— Всички аспекти на моите споразумения са важни — възрази той. — Когато те инструктирам да доставиш един товар аз очаквам ти да го доставиш. И очаквам да го доставиш на съответното място без ненужни и извън разписанието спирки по пътя. Такова беше нашето споразумение. Или трябва отново да повдигна въпроса за дълга ви от петстотин хиляди, който погасих?

— Не — въздъхнах аз. Невъзможно беше да забравя тази негова щедрост, след като той ми я напомняше при всяка задача. — Но ако трябва да съм дързък, бих желал да посоча друга от вашите инструкции, според която ние трябва да поддържаме имидж на бедни, но честни превозвачи на товари.

— И как може това да се приложи в този случай?

— Предложиха ми работа като пилот на друг кораб за еднократен превоз — обясних аз. — Хиляда коммарки аванс и още две хиляди при доставка. Как мога да отхвърля такова предложение и да твърдя, че съм беден?

Този аргумент не беше впечатлил Иксил много на Мейма. Брат Джон беше впечатлен още по-малко.

— Нали не очакваш сериозно да ти повярвам? — попита той и културната маска се пропука още малко.

— Надявах се да повярвате — отвърнах. — Точно затова го направих.

Той дълго изучава лицето ми и открих, че задържам дъх. Пипалата на Брат Джон достигаха навсякъде дори на такива затънтени светове като Ксатру. Едно натискане на бутона, няколко остри думи и аз сигурно нямаше да изляза жив дори от сградата на СтаррКомм. През ума ми започнаха да преминават планове за действие при промяна на обстановката — един от друг по-малко обещаващи.

И после неочаквано той отново се усмихна, студенината се разсея, екранът бе огрян от топла слънчева светлина.

— Хитър си ти, Джордан, наистина си хитър — каза той. Тонът му показваше, че всички грехове са забравени. — Добре. Тъй като достави товара ми навреме, можеш да се заемеш да откараш другия кораб и товара му. Ще го смятаме за нещо като ваканция за цялата ти служба през последните три години, става ли?

Като се има предвид какво бях преживял вече на „Икар“, това пътуване не отговаряше точно на представата ми за добре прекарано време. Но в сравнение с очакваното отмъщение от страна на Брат Джон реших, че не мога да се оплаквам.

— Благодаря ви, господин Райланд — казах аз и го дарих с най-смирения си и благодарен поглед. — Ще ви се обадя, когато отново съм на разположение.

— Разбира се, че ще ми се обадиш — каза той и неочаквано слънчевата светлина отново изчезна в ледената зимна нощ. — Защото ти все още ми дължиш доста много. А ти знаеш как се отнася Антониевич със служители, които се опитват да напуснат, без да са се издължили.

Неволно потреперих. Антониевич беше главата на организацията, мрачна фигура, която се охраняваше по-строго и от Брат Джон. Говореше се, че в спиралния ръкав има издадени над хиляда писмени заповеди за неговото арестуване с обвинения от разпространение на наркотици до масови убийства чрез умишлено започване на локални войни, за да може да продава оръжие и на двете воюващи страни. Полицаите сигурно щяха да дадат и двете си ръце да го изкарат от леговището му.

— Да, сър — казах. — Не бих искал да разочаровам никого от вас.

— Добре — отвърна той. Усмивката му се пренесе някъде към началото на април, изпълнена с топлината на ранната пролет, но с все още криеща се в нея заплаха от зима. — Тогава ще ти позволя да се върнеш на новия си кораб. Довиждане, Джордан.

— Довиждане, господин Райланд — отвърнах аз. Той погледна над камерата и кимна, после картината изчезна.

Седях и се мръщих пред тъмния екран почти цяла минута. Опитвах се да подредя нюансите в разговора. Нещо не беше съвсем наред, но дори животът ми да зависеше от това, не можех да разбера какво.

И изведнъж разбрах съвсем ясно, че формулировката „дори животът ми да зависи от това“ в този случай може да се окаже вярна. Ако Брат Джон — или Антониевич, който стоеше над него — решаха, че повече не съм им полезен или че трябва да послужа за пример, той едва ли щеше да ме заплаши по открита видеовръзка. Не, щеше да се усмихва учтиво, точно както се усмихваше накрая, и след това щеше да натисне бутона, да каже необходимите думи и аз щях да изчезна.

Шумолене на банкноти ме извади от унеса: остатъкът от моите сто коммарки се изсипа в отвора за ресто. Взех банкнотите и монетите и се зачудих дали да не ги пусна отново в апарата. Можех да се обадя на чичо Артър…

С въздишка пъхнах банкнотите в калъфката на идентификационната си карта и пуснах монетите в джоба си. Чичо Артър беше благодетел-съучастник, който се беше потрудил да свърже двама ни с Иксил с Брат Джон, когато нарастващите ни задължения заплашваха да ни изправят пред съда в обвинение за измама, и знаех какво щеше да отговори, ако му загатнех, че мога да имам неприятност с организацията.

Освен това, ако му се обадех, той едва ли щеше да си мръдне пръста да ми помогне. По свой начин той беше също толкова саможив човек, колкото и Антониевич, и беше показал пределно ясно, че това му харесва. За него дори щеше да е добре, ако научи от новинарските мрежи за моята смърт.

Над главата ми светлините трепнаха два пъти — учтиво намекване, че разговорът ми е свършил и че други чакат ред за кабината. Станах, извадих плазмения си пистолет от кобура под лявата си мишница, проверих енергията в акумулатора, свалих предпазителя, върнах оръжието в кобура, като се постарах да е свободно, за да мога да го извадя бързо, ако се наложи. После поех дълбоко дъх, отворих вратата и излязох.

Никой от присъстващите десетина души не изкрещя триумфално нито измъкна оръжие. Всъщност никой не ме погледна за повече от секунда, докато вървях през коридора към главното фоайе. Тръгнах към един свободен ъгъл, където можех да имам поне малко уединение, извадих мобилния си телефон и набрах номера на Иксил.

Отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Джордан се обажда — казах аз. — Как е положението?

— Кацнах и попълних входните документи — отговори той. Нищо в думите или тона му не показваше изненадата, която той несъмнено изпитваше, като чу, че съм на Ксатру. Можех да си представя обаче как Пикс и Пакс трепват. — Освен това се свързах с местните представители и започнах да разтоварвам.

— Добре. — Значи почти се бяхме освободили от наркотика на Брат Джон. — Когато свършиш, приготви кораба за по-дълъг престой, заключи го и ела на док три-две-седем.

Последва най-кратката възможна пауза.

— Проблем ли има?

— Може да се каже и така — отговорих аз. — Механикът ни загина по време на полета и трябва да намеря друг. Теб.

— Нещастен случай?

Направих гримаса.

— Не съм много сигурен. По-добре ела подготвен.

Той отново прие случилото се спокойно и каза невъзмутимо:

— Ще бъда на място след четиридесет минути.

— Аз след тридесет — отвърнах с трескавата надежда, че не съм прекален оптимист.

Изключих телефона, пресякох фоайето и излязох на слънце; напрежение и несигурност се смесиха и накараха кожата на гърба ми да настръхне. Просто защото нищо не ми се случи в сградата на СтаррКомм, не означаваше, че няма да се случи някъде другаде между това място и „Икар“.

— Хей, чакай — чух скърцащ глас отляво.

Трепнах и ръката ми автоматично посегна към скритото оръжие. Беше един грифзър, малките му очички гледаха нагоре към мен от приличната на прокажена кожа, издължените лапи бяха протегнати умолително. Брат Джон може би още използваше от време на време другопланетяни, когато това беше подходящо, но никога нямаше да ги използва, за да накаже някой от собствените си хора, дори един низш контрабандист при неговото крайно падение. Както повечето престъпни организации в спиралния ръкав — човешки и на другопланетяни, — организацията на Антониевич беше силно етноцентристка.

— Какво искаш? — попитах.

— Имаш ли каф? — попита той тъжно. — Плащам. Имаш ли каф?

— Съжалявам — отвърнах и минах покрай него. Грифзърите бяха абсолютно смахнати по отношение на кофеиновите напитки и бързите закуски като на Земята — всъщност за тях те бяха наркотик, поставени в списъка на контролираните вещества във всеки достатъчно голям техен анклав. Навсякъде в спиралния ръкав те си създаваха неприятности из входовете на космодрумите и кръчмите, но мнозина от тях знаеха как повече или по-малко любезно да приемат отказ. Онези, които не бяха толкова любезни, бяха най-малкото достатъчно умни, за да не настояват с исканията си пред същества два пъти по-едри и поне толкова пъти по-тежки от тях.

Този грифзър очевидно беше на границата на тези две поведения.

— Дай! — настоя той, заобиколи ме изотзад и се появи от дясната ми страна. — Каф, каф… сега, сега. Ще платя.

— Казах не — отвърнах грубо и посегнах да го отблъсна. Нямах време за такива глупости.

— Каф! — настоя той, хвана ръката ми и увисна на нея като шарена пиявица. — Дай ми каф!

Изругах, хванах едната му ръка и я откъснах от своята. И тъкмо да се освободя и от другата, трета — дълга и силна — се промуши зад гърба ми отляво до едно прекалено познато място от дясната страна на гръдния ми кош.

— Здрасти — изграчи един глас в лявото ми ухо.

Обърнах глава и видях другопланетно лице, приличащо на топографска карта на Пиренеите.

— Ако нямаш нищо против, приятел…

— Ами… имам — казах аз. Ръката му леко се премести, ловко се мушна под якето ми, премести се нагоре и пак спря до гръдния ми кош.

И неочаквано към твърдия му юмрук се присъедини нещо друго. Нещо, което усетих през ризата си студено и много, много остро.

— Това е нож — тихо каза моят нападател. — Не ме принуждавай да го използвам.

— Няма проблем — уверих го аз. Чувствах се едновременно настръхнал, изплашен и глупав. Този път Брат Джон напълно ме беше заслепил и ме хвана като пълен глупак.

От дясната ми страна се появи друг от същия вид, с една ръка подхвърли на грифзъра стек с четири коли, а с другата бръкна под якето ми и ми взе оръжието.

— Сега — каза първият, докато примамката изчезваше с наградата си — да отидем да си поговорим.

Застанали от двете ми страни като стари приятели, които отдавна не са ме виждали, те ме поведоха през обичайната тълпа на космодрума, после по две тесни и по-малко оживени странични улици и накрая към товарната рампа на някакъв склад. „Доста вървене за кратък разговор“ — помислих си.

Но по-важното, поне според мен, бе, че самото отиване дотам беше глупава грешка от тяхна страна. Десет минути ходене ми дадоха достатъчно време да се възстановя от шока и да си възвърна способността за мислене и това ме убеди, че първоначалната ми оценка наистина е била правилна. Които и да бяха тези главорези, те не бяха на Брат Джон. Не само защото той не обичаше другопланетяни, а защото неговите момчета биха се справили с мен още пред сградата на СтаррКомм, вместо да ме водят на такава дълга разходка.

Всичко това се свеждаше до факта, че каквото и да реша да им направя, вероятно никой нямаше да се интересува. Поне се надявах да е така.

Те ме обърнаха с гръб към товарната рампа и благоразумно се отдръпнаха на няколко стъпки. Сега първият държеше ножа си открито: някакъв автоматичен нож, завързан за китката му, за да не може да бъде измъкнат. Другият държеше плазмения ми пистолет, не съвсем насочен към мен, но готов при нужда да го насочи. Бяха с приблизително човешки ръст и конструкция с изключение на маймунски дългите си ръце и торс. Видът на релефна карта на лицата им беше изобразен върху целите им тела или най-малкото на частите, които се виждаха изпод дългите кафяви туники, които носеха.

— Ако това е шантаж, трябва да ви кажа, че вече съм разорен — предупредих ги аз, подбирайки грижливо първата дума просто за да ги раздразня, и огледах дрехите им. Не видях никакви подутини или асиметрични провисвания. Или изобщо нямаха никакви други оръжия, което би било доста безразсъдно от тяхна страна, или бяха в кобури зад гърбовете им.

— Не е шантаж — каза първият грозник и размаха вързания за китката му нож към главната товарна площадка. — Искаме товара ти.

Примигнах от изненада и попитах невярващо:

— Искате да отмъкнете петдесет кашона машинни части?

Те се спогледаха изненадано.

— Ти не караш машинни части — изръмжа вторият грозник.

Вдигнах рамене.

— Така пише на етикетите на кашоните. Ако вътре има нещо друго, депо Барнсуел ще има много да обяснява.

За една дълга секунда грозник две, изглежда, изгуби дар слово. После цепката, която му служеше за уста, се отвори малко по-широко в нещо, което вероятно беше неговата версия на хитра усмивка.

— Умно — каза той. — Но не достатъчно. Ти си Джордан Маккел и си дошъл от Мейма, и на кораба ти има много ценен товар. Ние го искаме.

— Джордан кой? — попитах аз. — Съжалявам, момчета, но съвсем грешите. Името ми е Иво Качин, летя с кораба „Сингинг Бъфало“ и превозвам петдесет кашона с части за селскостопански машини. Ето… мога да го докажа. — Посегнах към якето си…

— Стоп! — излая грозникът с ножа. — Аз ще го взема.

— Разбира се, приятел — отвърнах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи стреснато и изненадано от неговата буйна реакция. Всъщност разчитах точно на нея. — Заповядай.

Бандитът пристъпи предпазливо, като остана встрани от огневата линия на партньора си, което показваше, че не е усвоил техниката на улично нападение единствено от гледане на второразредни трилъри. Опря острието на ножа в гърлото ми и бръкна във вътрешния джоб на якето ми. Напипа калъфката на идентификационната ми карта и я измъкна предпазливо за ъгълчето, сякаш очакваше в нея да има скрита бомба.

Банкнотите, които бях пъхнал небрежно в нея, изпаднаха и полетяха към земята.

Точно това беше моментното отвличане на вниманието, от което имах нужда. Щом двамата неволно погледнаха към летящите коммарки, аз се дръпнах от ножа и стиснах с лявата си ръка китката зад каишката. Блъснах ръката на грозника нагоре, наведох се, завъртях се на 180 градуса и се оказах зад него — ръката му с ножа бе вече насочена към собствения му врат под ъгъл, който поне според мен беше доста застрашителен.

— Пусни го — каза другият грозник. Беше насочил плазмения ми пистолет право в мен, стиснал дръжката с две ръце, целият разтреперан.

— Стреляй — озъбих се и придърпах другия плътно към себе си. Ако бях сбъркал в това — ако той всъщност нямаше резервно оръжие, — щях да изпадна в голяма беда.

Имаше. Там беше, твърд плосък предмет, притиснат в корема ми, докато го държах плътно до мен. Извих ръката му още няколко сантиметра и чух задъхана фраза, която вероятно беше неприличен коментар по майчина линия, насочих върха на ножа надолу и го забих в тъканта на туниката му. С притиснатия нож, който му пречеше да наведе ръката си, и с ограниченията от неговата собствена конструкция на сухожилия, която не му позволяваше да я вдигне, крайникът на практика беше обездвижен, което ми освободи лявата ръка. Посегнах към гърба на туниката му и взех оръжието му.

Той извика нещо, вероятно предупреждение, към своя партньор. Но вече беше много късно. Във всеки случай почти много късно. Другият стреля и едва не овъгли бузата ми — свръхнагрятото плазмено кълбо мина съвсем близо до нея, после стреля още веднъж и вероятно щеше да изсуши ръката ми и може би да убие на място колегата си, ако не бях клекнал бързо, при което и двамата паднахме на земята. При неочакваното движение ножът малко се заби в него и той изохка.

Извадих оръжието му и го вдигнах над рамото му. Пистолетът не приличаше на оръжие, с което бях запознат, но нямах време да направя нищо освен адски да се надявам, че в него има някаква възпираща сила. Обърнах едно лостче, което реших, че е предпазител, и натиснах спусъка.

Мислех си, че оръжието изхвърля стрели или може би е оръжие със сачми. Внезапно обаче косата ми настръхна и кожата ми изтръпна от електрически товар; и в следващия миг другият грозник бе обгърнат от синьо-бял огън от електрически разряд.

Електрическата огнена буря продължи около две секунди — май доста повече от необходимото.

При други обстоятелства вероятно щях да се зачудя на неочакваната огнена сила, която току-що бях предизвикал. Но такава възможност не ми беше дадена. Бълвайки вероятно мръсотии, грозникът, когото държах, се изскубна от ръцете ми и замахна с ножа. Отскочих и стрелях пак.

Със същия резултат. Три секунди по-късно стоях самичък над телата на другопланетяните, и двете овъглени буквално до неузнаваемост.

Бях виждал много противни неща през годините обикаляне из спиралния ръкав, но това надминаваше всичко. Огледах се за следа от някой свидетел — нашият малък сблъсък, изглежда, беше останал незабелязан — клекнах до труповете, опитвайки се да дишам през устата, и прегледах останките от облеклото им.

Нямаше нищо. Никакви калъфи с идентификационни карти, никакви портфейли с пари, нямаше дори банкови карти. Или най-малкото, поправих сам себе си, нищо устояло на атаката.

Грозник две също носеше другопланетен пистолет — в полуразтопен кобур на гърба си. Успях да го извадя и сложих в джобовете си и двете оръжия за разучаване по-късно. Вдигнах от земята калъфката с картата си, събрах банкнотите, взех и опърления си, но изглеждащ годен плазмен пистолет. Хвърлих последен поглед наоколо и бързо се отдалечих.

 

 

Иксил ме чакаше на входа на „Икар“.

— Каза тридесет минути — изсумтя той, когато се появих.

— Позабавих се — отговорих. — Защо не си влязъл?

— Позабавих се — отвърна той. — Освен това входът изглежда двойно заключен.

— Така ли? — Намръщих се и набрах новия код, който бях заложил в клавиатурата след напускане на Мейма. Двойното заключване на входния люк означаваше, че или екипажът е легнал да поспи няколко часа, или, по-вероятно, в момента, в който съм излязъл, всички са се пръснали накъдето им видят очите.

— Каза ли им да не напускат кораба? — попита Иксил, когато люкът се отвори.

— Не, бях зает с уреждане на формалностите с властите на космодрума по приемането на тялото на Джоунс и се тревожех какво ще кажа на Брат Джон — отговорих аз. — При дадените обстоятелства обаче ми се ще да им бях казал.

— Миришеш ми малко на опърлено — каза той. — Защо не влезем вътре да ми разкажеш всичко?

— По-добре да поговорим тук — отвърнах и седнах в тунела, откъдето можех да наблюдавам района. — Ако случайно заприиждат хора с пистолети, искам да ги видя навреме.

— Правилно — съгласи се Иксил и седна малко встрани от мен, откъдето можеше да има различно от моето зрително поле. Щом седна, Пикс и Пакс скочиха от раменете му, препуснаха към рампата и изчезнаха в различни посоки. — Най-добре да започнеш от самото начало — предложи Иксил.

Започнах от самото начало, когато за малко не ме арестуваха на Мейма, и му разказах цялата история. Докато разказвах, двата пора на два пъти се връщаха, предаваха на Иксил събраната от разузнаването информация и вероятно получаваха нови инструкции преди отново да изчезнат. Тъй като Иксил не познаваше никой от участниците във всичко това, се чудех какво ли правят неговите помощници. Може би всичко беше просто ловен инстинкт?

— Изглежда, съм изпуснал много вълнуващи събития — каза Иксил, когато свърших. — Жалко.

— Ако бях на твое място, не бих съжалявал — казах аз. — До Земята има още много път.

— Така е — съгласи се той. — Каза, че си взел оръжията на другопланетяните, нали?

Подадох му ги. Той погледна за момент единия овъглен пистолет, сбърчи нос от миризмата, после огледа другия и каза:

— Интересно. Оръжията с коронно изпразване не са съвсем нови… от твоето описание предполагам, че тези са такива… но никога не бях чувал за толкова компактни модели.

— И аз никога не съм виждал с такива размери. Мога да ти кажа обаче едно: тези неща наистина правят самоличността на жертвата неузнаваема.

— Мога да си представя — тъжно се съгласи той. — Лице, ретина, отпечатъци плюс всякакви идентификационни карти или дискове с данни, ако евентуално се носят такива, всички унищожени или силно повредени. Удобен страничен ефект от смъртоносния изстрел.

— Умееш да се изразяваш — промърморих аз. — Просто смятах, че тези неща не са популярни сред скандалджийската тълпа по кръчмите.

— Според мен това е слабо вероятно — увери ме Иксил. — Освен огромните производствени разходи и относително лесното им откриване, тези оръжия поради самата си природа имат много малък обсег на действие. Три метра, предполагам; четири най-много.

Потреперих. В неприятно голям брой ситуации обсег от четири метра е напълно достатъчен.

— Напомни ми да го изпробвам на далечно разстояние.

— Добра идея. — Той сложи пистолетите в чантата на бедрото си. — Ще се опитам да разглобя единия и да видя дали ще мога да разбера как е направен. Сега съм по-любопитен да чуя смъртоносния инцидент, за който спомена.

— Ще ти призная, че той направо ме обърка — казах и се почувствах отвратен от себе си. Около мен се случваха странни и неприятни неща и досега не си бях обяснил нито едно. — Извърших диагностика на цялата система и не мога да си обясня как гравитационният генератор се е задействал.

— Е, ти не си специалист по тези въпроси — посочи Иксил не много любезно. — Има три важни места, от които може да се включи генераторът: мостика, машинната зала и компютърната зала.

— Правилно — казах. — Това и на мен ми е известно. Аз бях на мостика… и не съм го направил… Ревз Никбар беше в машинната зала, а Тера в компютърната.

— И двамата самички, доколкото разбирам.

— Никбар определено — отвърнах. — Единственият начин да се отиде там е през тунела, който по това време служеше като люк.

— Странен замисъл — промърмори Иксил.

— Разкажи ми за него — казах сухо аз. — Не зная дали Тера е била сама, но единствената личност, която е можела да бъде с нея, е Хайдън Еверет, нашият медик.

— Който, както каза, е помогнал на Джоунс със скафандъра преди инцидента — отбеляза замислено Иксил.

— Мислиш ли, че има някаква връзка?

Той вдигна рамене — човешки жест, който беше възприел от мен.

— Не е задължително. Просто отбелязвам факта. Отбелязвам също и факта, че ако Еверет не е бил с Тера, всички от екипажа са били самички.

— Всъщност не — поправих го. — Джоф Шон дойде на мостика да наблюдава на моите монитори излизането на Чорт в открития космос.

— Наистина интересно — каза Иксил.

Повдигнах вежди.

— В какъв смисъл?

— Казах, че има три места, от които би могъл да се включи гравитационният генератор — напомни той и поглади бузата си с късите си пръсти. — Но вероятно има още няколко други, откъдето системата може да подаде енергия.

— От това се страхувах — отвърнах мрачно. — Предполагам, че е прекалено много да питам дали има възможност това да стане с часовников механизъм.

— Искаш да кажеш, че появата на Шон на мостика може да е била единствено с цел да му осигури алиби?

— Нещо такова.

Той отново вдигна рамене.

— Ако той може да проникне в системата, не виждам причина защо да не може да включи и часовников механизъм. — Той спря. — Разбира се, всъщност същото се отнася за Чорт и Джоунс.

Намръщих се.

— Шегуваш се.

— Трябва ли? — контрира той. — Погледни фактите. Чорт не е бил наранен при падането, във всеки случай не сериозно. И ако Джоунс го е направил, той може би е планирал да го хване преди да падне много далеч.

— И какви са мотивите?

— Чии, на Джоунс или на Чорт?

— И на двамата.

Иксил вдигна рамене.

— Какви мотиви наистина има някой тук? Това е причината, поради която се колебая да припиша станалото на лоши чувства.

Въздъхнах; беше прав. Като се имаше предвид безразборната конструкция на „Икар“, малките дефекти лесно можеха да се превърнат в правило вместо в изключение.

— Какво ще кажеш за респиратора на Джоунс?

Иксил тихо изсъска през зъби.

— Това изобщо не ми харесва. Обаче едва ли го пазите.

Поклатих глава.

— Трябваше да предадем скафандъра и респиратора заедно с тялото му.

— Точно от това се страхувах — каза той. — Искаше ми се да го разгледам. Честно казано, не зная дали теоретически е възможно един респиратор да се повреди от само себе си.

— Значи мислиш, че е саботаж?

— Възможно е. Но пак остава въпросът за мотива. Защо някой на борда на кораба ще иска да убие Джоунс?

— Откъде да знам? — попитах раздразнено. — Тези хора са ми напълно непознати.

— Точно това имам предвид — каза той. — От твоето описание на начина, по който Камерон е набрал екипажа, се предполага, че тези хора са напълно непознати.

Намръщих се. Това не ми беше идвало наум.

— Прав си — съгласих се и се замислих за първата ни среща до стълбата на „Икар“. — Никой с нищо не показа, че познава някого. Най-малкото не и пред мен.

— Което значи, че ако нещо от това е направено нарочно, трябва да има някакъв друг мотив — заключи Иксил. — Генерален саботаж на кораба, може би, или системно изваждане от строя на екипажа.

— А това се връзва с неявяването на Камерон на кораба — предположих.

— Може би — съгласи се Иксил. — Масовото преследване на беглец до археологическите разкопки би подкрепило тази теория, да не говорим за твоите приятели с високотехнологичното оръжие.

Забарабаних с пръсти по бюрото.

— Докъде ни отвежда това?

— До доста много неизвестни — отвърна Иксил. — Ключът, който имам предвид, започва с неизвестния товар, който превозваш. Имаш ли някаква представа какво караш?

— Никаква — признах аз. — В компютъра не е посочено нищо, а на плана няма отбелязани панели за достъп, през които бихме могли да надзърнем и да разберем. Когато Камерон каза, че товарът е запечатан, е имал предвид точно това.

— Може би трябва да намерим начин да го разпечатаме — отбеляза Иксил.

На люка се чу драскане и се появиха Пикс и Пакс.

— Добре, предавам се — казах, вече уморен от опитите да разгадая толкова много неща. — Какво точно правят те? Нито ти, нито те знаят как точно изглежда някой от екипажа.

— Дойде ми наум, от твоя сблъсък с грозниците, както ги нарече, че някой може да следи „Икар“ — каза Иксил, докато поровете се изкачваха по гърдите му и се настаняваха на раменете му. — Наблюдавам всеки, който се мотае из района без достатъчно разумно основание.

— Аха. И?

— Ако е тук, той си върши работата много добре — заключи Иксил. — Впрочем има ли сред твоя екипаж един висок метър и деветдесет и тежък сто и десет килограма, с къса черна коса и лице като на бивш боксьор, загубил повече срещи, отколкото е спечелил?

— Това описание прилича на нашия медик Еверет — казах и погледнах навън. Да, докторът идваше към нас с решителен вид. — Да, това е той — потвърдих и се изправих. — Бъди внимателен… може би той никога не е виждал каликс.

Очевидно потънал в мисли, Еверет дори не ни видя, докато не измина половината път по рампата. Ако се съдеше по това колко високо подскочи, наистина никога не беше виждал каликс.

— Всичко е наред… не се безпокой — казах бързо преди той да подвие опашка и да хукне презглава. — Това е Иксил. Той е с нас.

— Значи това е твоят партньор? — каза Еверет и се взря странно в Иксил.

— Точно така — каза Иксил. — Откъде знаеш, че съм партньор на Джордан?

Еверет примигна.

— Той каза, че ще доведе партньора си да заеме мястото на Джоунс. — Погледна ме неуверено. — Точно преди да кацнем. Не го ли каза, Джордан?

— Казах го — потвърдих аз. — Някакви проблеми с предаването на трупа на Джоунс?

— Не — каза той. — Поискаха да задържат скафандъра и респиратора.

— Знаех, че ще ги поискат. Къде е Никбар?

— Отиде някъде след разследването. Защо, някакъв проблем ли има?

— Може да възникне — предупредих го. — Случайно да си видял някой от другите?

— Преди няколко минути минах покрай Шон при една сергия — каза той. — Друг не съм виждал.

— Може би е време да ги извикаме — предложи Иксил. — Имаш телефонните им номера, нали, Джордан?

— Да, програмирани са във втория списък — казах и му подадох телефона си. — Обади им се, моля те, и им предай веднага да се върнат. Аз ще проверя дали зареждането е свършило и ще се оправя с останалата бумащина.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Еверет.

„Можеш да ми кажеш кой е идвал тук и се е интересувал от кораба и екипажа“ — понечих да кажа. Но нямаше смисъл. А и беше глупаво.

— Иди и провери дали нещата ти са готови — казах му. — Щом другите се върнат, излитаме.