Тимъти Зан
Гонитба за Икар (3)

3.

Дори с кодовете и документите за напускане на космодрума, които Камерон беше оставил с бележката, очаквах да има трудности при извеждането на „Икар“. За моя умерена и предпазлива изненада нямаше. От кулата ни дадоха разрешение, земното изтласкващо съоръжение ни изтласка от повърхността в обхвата на гравитационните лъчи и след няколко минути летяхме към космоса на собствена тяга.

След откровението на Тера за архаичната компютърна система на кораба се чудех какво ли може да представлява двигателят. Но тук песимизмът ми също се оказа неоправдан. Тяговите двигатели ревяха и ни тласкаха напред през атмосферата към края на гравитационната яма на Мейма и при всяко мое обаждане в машинната зала Никбар ми съобщаваше, че всичко е наред.

Нямаше да продължи така обаче. Знаех си, че няма да продължи. И след като кондензаторите в конуса на носа се изпразниха в пространствената матрица и ни отвориха дупка в хиперпространството, си казах, че нещата едва ли ще продължат така гладко. Някъде по пътя щяхме да се натъкнем на сериозна трудност.

Шест часа след като бяхме напуснали Мейма възникна първата серия проблеми.

Първото предупреждение беше неочаквано далечно стържене на мостика, което звучеше по-скоро като удряне на бамбукова пръчка през два града. Натиснах големия червен бутон и в същото време погледнах мониторите.

— Маккел? — прозвуча гласът на Никбар от интеркома. — Току-що ни върна.

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че налягането спада. Отчиташ ли загуба на атмосфера?

— На моето табло няма нищо — каза той. — Вътрешната обвивка сигурно все още е здрава. Не съм чул никакво скърцане… трябва да е някъде в твоя край на кораба.

— Вероятно — съгласих се. — Ще изпратя Чорт да провери.

Извиках залата за евакуация и установих, че Чорт вече си слага костюма и тръгва за кърмата. Един от най-досадните проблеми на хиперпространството е така наречената от експертите парасибарична сила, която ние неекспертите наричаме налягане на хиперкосмоса. Корабите, пътуващи през хиперкосмоса, през целия път са под натиск, като нивото на налягане се определя по сложна формула, в която влиза масата на кораба, скоростта и общата повърхност. Най-ранните експериментални кораби за хиперкосмоса обикновено са били усуквани и сплесквани и дори сега има немалък риск един голям кораб да трябва да се отклони от курса си, за да може неговият специалист да го огледа и евентуално да извърши някои ремонтни работи.

Като изхождах от онова, което бях видял на космодрума, бях много изненадан, че сме стигнали и дотук.

Тера и Еверет стояха в коридора пред евакуационната зала и наблюдаваха как Джоунс помага на облечения в скафандър Чорт да извърши последна проверка на апаратурата си.

— Е, безпроблемното ни пътуване не продължи дълго — отбеляза Тера. — Някаква идея къде е проблемът?

— Може би някъде на по-голямата сфера — отвърнах. — Компютърът нищо ли не подсказва?

Тя поклати глава.

— Както казах, той е стар и няма достатъчна мощност. Няма нищо освен макросензори и въобще никакви прогностични функции.

— Не се тревожете — успокои ни Чорт. Свистящият му глас бе приглушен от шлема. — Стърженето не звучи лошо. Въпреки това ще го открия и ще го поправя.

— Някой трябва да отиде в тунела с него — каза Джоунс.

Проверих и установих, че там няма никакви животоподдържащи линии, каквито трябва да има един стандартен шлюз.

— Аз също го забелязах. Ти искаш ли да отидеш с него?

— Разбира се — отвърна той изненадан, че изобщо задавам такъв въпрос. — Помагането в евакуационните работи по традиция е работа на механика.

— Не ме интересува толкова традицията, колкото дали на борда ще се намери скафандър с твоя ръст — отвърнах аз. — Тера, извикай на компютъра инвентарния файл и вижте какво има.

— Вече проверих — отговори тя. — Имаме три скафандъра, комбинирани с респиратор в петнадесети шкаф. Не погледнах ръста.

— Аз ще проверя — каза Джоунс, извърши последна проверка на херметизацията на скафандъра на Чорт и се промуши покрай него. — Това на долното ниво ли е, Тера?

— Да — каза тя. — Точно пред седма каюта.

— Разбрах. — Джоунс мина покрай мен и тръгна към стълбата на кърмата.

— Как ще му помогне? — попита Еверет. — Ще отиде в тунела и оттам ще подаде животоподдържаща линия на Чорт?

— По принцип да — казах. — Точно на входа има жлеб, където може да се свърже линия, но Чорт ще иска Джоунс да го захранва от главната линия. Иначе може да се оплете в маневрените клапи и това ще го забави.

— Оплетените линии водят до погрешни показания на сензорите — намеси се Тера. — И тогава може да подмени покривна плоча, която не се нуждае от подмяна.

— Това няма да стане — увери я Чорт. — Когато стигна до повредената плоча, ще я позная.

— Сигурен съм — каза Еверет и също тръгна към стълбата. — Ще видя дали Джоунс няма нужда от помощ.

В шкафа наистина имаше три скафандъра, един от които беше точно с ръста на Джоунс. С помощта на Еверет той го облече за петнадесет минути. Пет минути след това двамата с Чорт бяха в тунела, люковете в двата края бяха затворени, а аз бях на мостика, изкарал мониторните камери.

Всички бяха по местата си.

— Готови! — извиках по интеркома. — Ревз, изключи гравитацията!

— Гравитацията изключена — докладва Никбар от машинната зала. — Гравитационният генератор на „Икар“ спря. Направих двойна проверка за състоянието на люка и набрах скафандровите радиостанции, и изведнъж се почувствах дезориентиран.

— Действай, Чорт. Пусни го, Джоунс.

При условие, че на другия край на линията на Джоунс бе креанецът, моето предупреждение беше ненужно и дори малко смешно. Преди външният люк да беше дори наполовина отворен Чорт беше извън корпуса, спря за момент, за да включи вторичната си линия в конектора, и вдървено се насочи през тунела — използваше извивките на корпуса и лепкавите тампони, сякаш бе роден при нулева гравитация.

— Имаш ли нещо против, ако гледам? — обади се един глас от входа зад мен.

Обърнах глава. Шон плуваше до вратата, втренчил очи в мониторите със съсредоточен, но странно спокоен вид.

— Не, влизай — поканих го аз.

— Благодаря — отвърна той, изманеврира в залата и спря във въздуха до моя стол. — В електронната работилница няма монитори, а никога не съм виждал как креанец ходи в открития космос.

— Гледката определено си заслужава — съгласих се аз, като се опитвах да не се намръщя, докато изучавах профила му. Потрепващото, нервно, саркастично момче, толкова досадно, докато чакахме вън до „Икар“, през последните шест часа очевидно беше похитено и го бяха сменили с идеално по характер негово копие. — Как е?

— Искаш да кажеш защо не се държа като глупак?

— Не бих се изразил точно така — отвърнах. — Но щом като зачекваш този въпрос…

— Да, зная — отвърна той и устната му трепна. — Това е друга причина, поради която исках да говоря — да ти се извиня. Аз бях… е, нервен. Трябва да признаеш, че ситуацията наистина беше странна, а аз не мога да се оправям в странни ситуации. Особено рано сутрин.

— Аз също понякога имам проблеми сутрин — признах и се обърнах към мониторите. — Не се тревожи за това.

— Благодаря. Той наистина е добър, нали?

Кимнах. Чорт бавно се плъзгаше по ръба на дефлектора, който покриваше пресечната линия на двете сфери, лицето му бе само на няколко сантиметра над корпуса. Тук-там спираше за момент, докосваше нещо с дългите си пръсти и понякога вадеше по някоя туба за изстискване от колекцията, която си носеше. Помислих да му се обадя по радиото и да го попитам какво прави, но се отказах. Той очевидно си разбираше от работата и нямаше никакъв смисъл да го отвличам с ненужни въпроси. Отбелязах си наум на следващата спирка да взема комплект зум-камери за наблюдаване на корпуса.

Подсвиркването от високоговорителя беше толкова неочаквано, че двамата с Шон подскочихме — движение, което нулевата гравитация подсили многократно.

— Ето го — извика Чорт. — Само малък ръб от налягането. Лесно е за оправяне.

И отново почна да действа с тубите си.

— Никога няма да разбера този материал — коментира Шон. — Ако е добър за запълване на пукнатини и драскотини, защо целият корпус не е покрит с него?

— Добър въпрос — съгласих се и отново го погледнах скришом. Спокоен, дружелюбен и дори говори интелигентно. Отново направих наум една бележка в бъдеще да огранича контактите си с него преди сутрешното кафе или каквото е там друго.

Ако Чорт беше типичен представител на умението на креанската раса за ходене в открития космос, не беше чудно, че толкова много ги търсят. За по-малко от десет минути той замаза ръбовете, провери две съдрани места, излизащи от същата точка, и ремонтира и тях.

— Всичко е наред — съобщи той. — Ще проверя и останалата част от сферата, но смятам, че това беше единственият проблем.

— Добре — казах. — Преди да продължиш по-нататък, отиди на кърмата и провери машинната и товарната секции.

— Разбрано — отговори Чорт, обърна се и тръгна назад към товарната сфера.

И неочаквано се стоварих на стола.

Шон изкрещя от изненада и падна като камък на бюрото до мен. Изобщо не му обърнах внимание. Невероятно, невъзможно — но гравитационното поле на „Икар“ се беше върнало.

Докато наблюдавах в безсилен ужас, Чорт се блъсна в товарната сфера, отскочи от тунела и изчезна от екрана на монитора.

— Ревз! — изревах в интеркома и завъртях копчето за контрол на камерата. — Изключи го!

— Не съм го включвал — протестира той.

— Не ме интересува кой го е включил! — озъбих се. Виждах Чорт на екрана, увиснал като кукла на конци в края на вторичната линия в дъното на изкуственото „долу“, наложено от гравитационния генератор на „Икар“ върху този малък балон от пространството. — Просто го изключи.

— Не мога — отговори той. — Контролът не действа.

— Тера? — викнах ядосано.

— И аз се опитвам — отговори тя. — Компютърът е блокирал.

— Тогава изключете захранването към цялата секция — викнах. — Поне това можете да направите, нали?

— Опитваме се — измърмори Никбар.

— Компютърът все още е блокирал — добави Тера нервно. — Не мога да го видя… добре ли е?

— Не зная — отговорих остро. — И няма да разберем, докато не го върнем…

Изведнъж млъкнах и дъхът ми спря в гърлото. Съсредоточен най-напред върху Чорт, а след това върху изключването на гравитацията, дори не се бях запитал защо всъщност Чорт беше паднал толкова далеч. Защо Джоунс не беше оставил достатъчна хлабина в първичната линия или по-точно защо не беше започнал да издърпва креанеца обратно в тунела.

Погледнах на другия екран и видях защо. Ръката на Джоунс висеше отпусната над люка до също толкова отпуснатата главна линия.

И не помръдваше.

— Ревз, имаш ли скафандър? — извиках, докато се опитвах да насоча камерата за по-добра картина вътре във входа. Нямаше полза — Джоунс беше изключил светлината над себе си, а сянката беше твърде силна, за да може камерата да проникне.

— Не — отвърна той. — Какво… ох, по дяволите.

С отворен вход към космоса тунелът беше напълно изолиран от останалата част на кораба от вратите под налягане в двата края. Люкът можеше да се затвори и от мостика, но ръката на Джоунс щеше да попречи на затварянето.

Единственият друг начин да стигна до него беше да изключа налягането на другата страна на кораба, за да мога да отворя вратата. Но не можехме да изключим налягането на сферата… бяха останали само два скафандъра за четирима души, а не бях сигурен дали вратите на стаята или на каютите ще издържат на вакуума. А без скафандър за Никбар не можехме да изключим налягането и в машинната зала. Очите ми шареха безполезно по мониторите в търсене на изход…

— Той се движи — неочаквано извика Никбар. — Маккел… Чорт се движи.

Стиснах юмруци. Тялото на креанеца беше започнало да потрепва, крайниците му правеха неконтролирани движения като на човек, който има неспокоен сън.

— Чорт, аз съм Маккел. Ела на себе си… нужен си ни.

— Добре съм — чу се гласът на Чорт: неясен и колеблив. — Какво стана?

— Включи се гравитацията на кораба. Това сега няма значение. Нещо е станало с Джоунс… не реагира, мисля, че е в безсъзнание. Можеш ли да стигнеш по твоето въже до него и да го вдигнеш?

Мина доста време преди той да отговори. Гледах монитора и се чудех дали отново не е изпаднал в безсъзнание. После екранът неочаквано трепна; секунда по-късно Чорт се издърпваше по въжето нагоре като паяк.

След тридесет секунди беше в тунела и извличаше Джоунс от люка. Бях готов, набрах командата за херметизиране на входа и възстановяване на налягането в тунела.

Две минути по-късно ги върнахме в кораба.

 

 

Всичко, както се оказа, беше напразно.

— Съжалявам, Маккел — каза Еверет, въздъхна уморено и покри лицето на Джоунс с един чаршаф. — Отишъл си е поне преди десет минути. Нищо не може да се направи.

Погледах положеното върху масата за манипулации тяло. Трябваше да намерим къде да го погребем. Той беше свестен човек.

— Респираторът, нали?

— Да. — Еверет взе скруберния апарат и свали покривката. — Някъде тук системата е престанала да отстранява въглеродния двуокис от въздуха и е започнала да вкарва въглероден окис. Бавно, разбира се… той дори не е забелязал. Просто му се е доспало и е заспал навеки.

Гледах апарата в големите му ръце.

— Случайност ли е?

Той ме погледна странно.

— Ти непрекъснато работиш с въздушни скрубери. Може ли такова нещо да е случайност?

— Би могло — отвърнах и в главата ми изплува споменът за онова, което двамата с Иксил бяхме наблюдавали в пустинята. Не, не беше случайност. Нямаше начин да е случайност. Но и нямаше смисъл да паникьосвам Еверет.

— Хм — промърмори Еверет, погледна скрубера, след това приглади калъфката и го остави настрана. — Зная, че точно сега не си в настроение да оцениш благодатта, на която се радваш, но имай предвид, че ако Чорт беше умрял със счупен врат, щяхме да загубим и двамата.

— Благодат като тази не ми върши работа — отвърнах злобно. — Прегледа ли вече Чорт?

Той се намръщи.

— Чорт каза, че му нямало нищо, и отказа да се прегледа. Ако искаш да отида и да го прегледам, ще трябва да издадеш заповед.

— Няма нужда — казах аз. Никога не бях чувал креанците да са особено големи стоици. Щом Чорт казваше, че е добре, вероятно бе така.

Но въпросът дали ще остане така беше открит. С онова фалшиво обвинение в убийство някой очевидно беше успял да изплаши Камерон и да го отблъсне от „Икар“ и дори ми мина мисълта за съучастник. Сега Джоунс беше трайно отстранен от списъка на екипажа, а Чорт беше на косъм да се присъедини към него.

И всичко това за по-малко от осем часа полет. Вселената изразходваше с щедра ръка квотата на „Икар“ за лош късмет.

— Жалко — обади се Еверет. — Искам да кажа, че Джоунс беше механик. Той може би единствен на борда можеше да открие какво не е наред с гравитационния генератор. Сега може би никога няма да научим какво се е случило.

— Вероятно — съгласих се, като вложих в гласа си истинско убеждение. Ако Еверет — или някой друг — мислеше, че просто искам да отстраня всеки, свързан със загадъчния инцидент, и да го оставя неразгадан, нямах никакво намерение да го разочаровам. — Случва се — добавих. — Много често така и не разбираме какво не е било наред.

Той кимна съчувствено и попита:

— И какво сега?

— Ще го свалим и ще го предадем на властите — отговорих. — След това ще продължим пътуването.

— Без механик? — Еверет се намръщи. — Кораб с тези размери се нуждае от осем квалифицирани специалисти.

— Ще се оправим — уверих го. — Никбар може да замества няколко часа, докато стигнем до космодрума. След това зная къде можем да наемем друг механик. Евтино.

Той ме погледна озадачено, но аз вече бях в коридора и не се спрях да го чуя. Курсът, определен от Камерон, предвиждаше първата ни спирка за зареждане да бъде в Тротсен, на още седемдесет и два часа път. Но една сравнително малка промяна щеше да ни откара на Ксантру, само на девет часа оттук, където Иксил и „Сторми Банкс“ трябваше да доставят незаконния товар на Брат Джон. Все пак ни трябваше механик, а Иксил отговаряше идеално на нуждите ни.

Освен това неочаквано изпитах силно желание Иксил да е до мен. Или, може би по-точно, да ми пази гърба.