Тимъти Зан
Гонитба за Икар (2)

2.

Бях на космодрума в пет следващата сутрин. Вече се развиделяваше. Десетина пътници — земни хора и другопланетяни, вече обикаляха около бариерите, нетърпеливи да се качат на корабите си и да потеглят. Неколцина по-нетърпеливи правеха стандартните пренебрежителни забележки за ихмиситските митници; ихмиситските пазачи до бариерите, както обикновено, не им обръщаха внимание.

В чакащата група, разбира се, нямаше пат. През последните няколко години имаше достатъчно така наречени от дипломатите „неприятни инциденти“ около космодрумите и повечето администрации определиха специални бариери, обслужващи бюра и чакални за пат. Администрациите на космодрумите не обичаха бумащината, свързана с нападения и убийства, а правителствата на планетите не желаеха да си навличат санкции от страна на пат за всякакви реални или мними оскърбления на техни хора.

Което, като си помислиш, правеше тримата пат, които бях видял сред обикновените посетители в кръчмата, нещо необичайно. Те бяха или млади и нахакани, или стари и уверени в местната защита, или много жадни. Без особен интерес се зачудих дали са имали някой инцидент по пътя си за вкъщи.

В 5.31 слънцето се появи на хоризонта и в същия момент бариерите бяха отключени и вдигнати. Присъединих се към масата същества, потекла през тях, и проверих отново яката си да се уверя дали бордната карта е на мястото си. Не бях видял самия Камерон в тълпата, което означаваше, че той или чака на друга бариера, или онзи, който търсеше неговата археологическа находка миналата нощ, вече го е взел. И в двата случая бях решил да проверя „Икар“, па макар и само да видя какви раси го охраняват.

Почувствах на рамото си тежка миришеща ръка.

— Капитан Джордан Маккел?

Обърнах се. Двама ихмиситски охранители се бяха отделили от постовете си и стояха зад мен внушителни и застрашителни с церемониалните си шлемове.

— Да, аз съм Маккел — потвърдих предпазливо.

— Елате с нас, моля — каза ихмиситът, чиято ръка беше на рамото ми. — Директорът на космодрума, Ейм-Мастр, иска да говори с вас.

— Разбира се — отвърнах колкото се може по-спокойно, но сърцето ми неочаквано задумка, когато ме поведоха към сградата на управлението на космодрума на двадесет метра отвъд оградата. Документите ни бяха редовни, митническите разрешения също, таксите платени. Дали някой в последния момент не бе променил намеренията си за някой от товарите на Брат Джон на „Сторми Банкс“? Ако беше така, трябваше да давам някои много неприятни обяснения.

Никога не бях имал работа с администрацията на този космодрум, но бях прекарал достатъчно часове в ихмиситските хотели и кръчми, за да имам доста добра представа какво да очаквам. И се оказах прав. Приятното осветление, изключително неофициалната мебелировка и усмихнатите лица бяха отличителни белези на ихмиситския стил, предназначени да предразположат посетителите да се отпуснат.

От онова, което бях чувал, всички приятелски контакти оставаха непроменени, докато не те завържат на дибата^[1] и не започнат да натягат винтовете.

— А, капитан Маккел — извика един дълбок глас, когато ме преведоха през оживената главна зала до едно голямо разхвърляно бюро. Директор Ейм-Мастр беше типичен представител на тази раса: с изпъкнали, приличащи на жабешки очи, четири къси антени като на насекомо, стърчащи точно над очите, и костени пластини от двете страни на лицето и врата. Женска, разбира се — сред ихмиситите само женските имат организационните умения, необходими да ръководят една такава менажерия. — Радвам се, че наминахте. Моля, седнете.

— Удоволствието е мое, директоре — отговорих и седнах на стола отстрани на бюрото, като реших да оставя без внимание факта, че по въпроса нямах голям избор. Един от ихмиситите постави чантата ми на бюрото и започна да рови из нея; помислих да възразя, после се отказах. — Какво има?

— Ако трябва да съм съвсем честна, капитане, аз самата не съм съвсем наясно — каза тя, взе една снимка от купчина папки с доклади и ми я подаде. — От моите началници пристигна нареждане да ви разпитам за това лице.

Беше снимка на Арно Камерон.

— Да, това е човек — обясних с готовност. В края на краищата не ставаше въпрос за товара на Брат Джон. В този момент не можех да реша дали това е добро, или лошо. — Но не мисля, че съм го виждал.

— Наистина ли! — каза Ейм-Мастр, като премина мелодраматично към ниския регистър на гласа си. Облегна се назад и събра пръсти пред брадичката си — подобно на мелодраматичния тон, един неприятен навик, който много ихмисити бяха взели от старите земни филми, които гледаха. — Много интересно. Особено като се има предвид, че един свидетел само преди петнадесет минути съобщи, че ви е видял да говорите с него в една визилианска кръчма.

По гърба ми започнаха да търчат двойка каликсирски порове със студени крака.

— Не искам да оспорвам верността на твърденията на вашите свидетели — казах спокойно и хвърлих снимката на бюрото. — Но този свидетел греши.

Жабешките очи се свиха.

— Свидетелят беше много точен относно името ви.

— Вашият свидетел е бил или пиян, или провокатор — казах аз и се изправих. Кръчмата беше претъпкана и след демонстративното ми изпълнение срещу тримата яванци, сигурно ме бяха запомнили десетки посетители и най-малко половината от тях вероятно също щяха да си спомнят, че съм говорил с Камерон. Трябваше да се изпаря оттук, и то бързо, преди положението да стане по-лошо.

— Седнете, капитане — каза вежливо Ейм-Мастр. — Да не искате да кажете, че не сте били навън снощи?

— Разбира се, че бях — казах, като вложих известно раздразнение в гласа си, и с нежелание седнах отново. — Нали не очаквате някой да прекара повече от нормалното време в тези визилиански хотели, приличащи на капан за мишки?

Тя направи ихмиситски еквивалент на иронична усмивка, от която лицето й още повече заприлича на жабешко.

— Основателно — заключи тя. — Посетихте ли някои кръчми?

Повдигнах рамене.

— Разбира се, няколко. Какво друго може да прави един космонавт тук? Но не съм говорил с никого.

Тя въздъхна театрално.

— Така казвате вие. И в това е проблемът. — Тя взе папката с доклада и я отвори. — Вашата дума срещу думата на неидентифициран и непознат информатор. На кого от двамата трябва да вярваме?

— Почакайте минутка… аз дори не зная кой е той — отбелязах аз. Усещах как под яката ми започва да се стича пот. Не бях особено добър по ихмиситско писмо, но си бях поставил за цел да науча как изглежда името ми на повечето писмености в спиралния ръкав. Това беше папка на Търговската камара на общността; и вътре вероятно нямаше нищо, с което моята версия да изглежда убедителна в сравнение с версията на някой друг. — За какво става дума все пак?

— И ние се опитваме да разберем това — отвърна Ейм-Мастр и се намръщи на папката, а след това на мен. — Тази снимка изобщо не прилича на вас. Кога е правена?

— Преди шест-седем години — отговорих. — Когато станах независим превозвач.

— Няма почти никаква прилика — каза тя и се втренчи в мен. — Трябва да си направите нова.

— Ще си направя — обещах, макар в момента снимката да беше последното нещо, което ме интересуваше. За някого във ведомостта на Брат Джон можеше да е подчертано предимство да не изглеждам като на официалните си снимки. — Оттогава доста се състарих.

— Наистина сте се състарили — съгласи се тя и запрелиства страниците. — Ако трябва да съм честна, капитане, вашето досие никак не ни окуражава да приемем думите ви за истина.

— Не е необходимо да се обиждаме — озъбих се аз. — Във всеки случай всичко това се случи много отдавна.

— Пет години в Охраната на Земята — продължи Ейм-Мастр. — Очевидно многообещаваща кариера, която се е влошила през последните години. Военен съд и изхвърляне от служба за неподчинение на началника.

— Той беше идиот — промърморих. — Всички го знаеха. Само че аз бях този, който има куража да му го каже в очите.

— Много колоритен детайл, виждам — каза Ейм-Мастр и прелисти друга страница. — Дори само част от тези сведения от Земята са впечатляващи. — Тя прелисти още две страници — подробности от военния съд, несъмнено, и отново замълча. — Следват четири години в Митническата служба на Земята. Друга потенциална кариера, завършила с друго внезапно уволнение. Този път за вземане на подкупи.

— Бях обвинен неоснователно — настоях аз. Дори в собствените ми уши протестът ми прозвуча неубедително.

— Протестите от този вид започват да звучат по-неубедително след първия — каза Ейм-Мастр. — Виждам, че и този път сте успели да избегнете затвора. Митническата служба е решила, се казва в бележката тук, че поведението ви е толкова неадекватно, че няма начин да ви осъдят.

— С такова обяснение излязоха те — отвърнах аз. — И по този начин ме лишиха от всякаква възможност да защитя името си.

— Следват шест месеца в малката фирма „Ролваг Братс Шипинг“ — каза тя и продължи да прелиства досието. — Този път вие сте ударили някого. Както виждам, младия господин Ролваг…

— Вижте, не се нуждая от пълен преглед на живота си — бързо я прекъснах. — Бях там, помня. Но ако искате, разгледайте и този случай.

Ихмиситът, който ровеше в чантата ми, я затвори, размени няколко думи с Ейм-Мастр, след което се отдалечи, като остави чантата. Не бях изненадан — в нея нямаше нищо, което можеше да бъде изтълкувано като компрометиращо. Надявах се Ейм-Мастр да не е много разочарована.

— Работата е в това, че вие едва ли можете да бъде квалифициран като почтен гражданин, спазващ законите — каза Ейм-Мастр. — Да не се задълбочаваме, но вие сте от онези хора, които наистина биха могли да окажат помощ на един убиец.

Думите бяха толкова неочаквани, че ми трябваха няколко секунди преди да ги осмисля. Убиец?

— Убиец? — попитах. — Този човек е убил някого?

— Така се казва в донесението — отвърна Ейм-Мастр. Наблюдаваше ме внимателно. — Толкова трудно ли ви е да го повярвате?

— Честно казано, да — казах объркано. Не трябваше много да се преструвам. — На тази снимка изглежда честен човек. Какво се е случило? Кого е убил?

— Директора на археологическите разкопки в Голямата пустиня — каза Ейм-Мастр, остави папката и отново събра пръсти пред брадичката си. — Рано сутринта вчера там е имало силна експлозия… не сте ли чули за нея?

Поклатих глава.

— Ние се приземихме след пладне местно време. Попитах какво ни забави, но никой не пожела да ми даде точен отговор.

— Взривът е изхвърлил големи вихри от минерален прах в атмосферата — обясни Ейм-Мастр. — Нашите сензори и сигнални кули бяха блокирани повече от час, което стана причина за забавянето на трафика. Във всеки случай отишлите на място следователи открили силно обгоряло тялото на доктор Рамонд Чоу, скрито в една подземна пещера, изследвана от групата. Веднага беше издадена заповед за арестуване на всички свързани с разкопките за разпит.

Тя взе снимката на Камерон от бюрото и ми я подаде отново.

— Единствено този мъж е все още на свобода. Останалите от групата го идентифицираха като убиец.

Което обясняваше голямото търсене в пустинята миналата нощ.

— Желая ви успех в търсенето — казах аз и отново погледнах снимката. — Но ако питате мен, той отдавна е изчезнал. Вероятно е излетял, когато сензорите са били блокирани, както споменахте.

— Може би наистина е станало така — съгласи се Ейм-Мастр. — Има непотвърдено съобщение, че нещо може би е излетяло през облак от отломки. — Тя размаха чифт антени към снимката. — Но от друга страна, имаме съобщение, че са ви видели с него снощи. Погледнете внимателно, капитане. Сигурен ли сте, че не сте говорили с този човек?

Това много ме улесняваше. Оставаше само да кажа, да, той ме нае на работа, но това беше преди да зная, че е убиец. Ейм-Мастр щеше да ме пита какво зная, аз щях да й предам бордната карта, дадена ми от Камерон, те щяха да го хванат при „Икар“, а аз щях да бъдат освободен и оправдан.

И най-доброто от всичко: нямаше да се наложи да се изправя пред Брат Джон след това нарушение на разписанието.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Съжалявам, директор Ейм-Мастр — казах и оставих снимката на бюрото. — Ще ми се да можех да помогна. Наистина ми се иска… на мен самия не ми пука за убийците. Но не съм говорил с него и дори не си спомням да съм го виждал. Не зная кого мисли, че е видял вашият свидетел, но това не съм бил аз.

Изброих четири удара на сърцето си, през които тя ме гледаше втренчено. После с повдигане на рамене като човек, което изглеждаше толкова смешно, колкото и събирането на пръстите под брадичката, кимна.

— Добре, капитане, ако това е последната ви дума.

— Така е — отвърнах аз, решил да не обръщам внимание на сарказма в този й коментар, и станах. — Мога ли вече да си вървя! Трябва да спазвам разписание.

— Разбирам — каза тя и се изправи. — За съжаление преди да напуснете Мейма трябва основно да претърсим кораба ви. — Тя протегна ръка. — Бордната карта за кораба ви, моля.

Намръщих се, неочаквано осъзнал, че бордната карта от „Икар“ стои на показ в отвора на яката ми.

— Моля?

— Бордната карта за кораба ви, моля — повтори Ейм-Мастр; и макар че външно в отношението й към мен не се беше променило нищо, почувствах в тона й неочаквана острота. — Моля ви, не ме принуждавайте да прибягвам до сила. Зная, че вие хората смятате ихмиситите за смешни същества, но ви уверявам, че ние сме по-силни, отколкото ви изглеждаме.

Една дълга секунда я гледах гневно. После извадих двете бордни карти от цепката.

— Чудесно — изръмжах, стиснах бордната карта на Камерон в шепа, а тази на „Сторми Банкс“ със замах хвърлих на бюрото. Товарът на Брат Джон сигурно бе скрит достатъчно добре, за да не може да бъде открит дори при сериозна ихмиситска митническа проверка. — Само не обръщайте всичко в кораба с главата надолу.

— Всичко ще стане бързо и чисто — обеща тя. — През това време, ако желаете, можете да изчакате в стаята за пътници зад вратата с ленти.

— Предпочитам да чакам в центъра за гости — казах напрегнато аз, взех чантата си и я прехвърлих през рамо. — Ако ще ми губите времето по този начин, можехте поне да ми предложите закуска.

— Както желаете — отвърна Ейм-Мастр и направи ихмиситски жест на сбогуване. Телефонът й иззвъня и тя го вдигна. — До един час ще трябва да свършим — добави тя, като постави слушалката до отворите на бузата си.

Обърнах се и тръгнах към вратата, като се опитвах да вложа в стойката си толкова справедливо възмущение, колкото можех. Пускаха ме да си вървя, без да ми вземат телефона. Те или не ме подозираха сериозно, въпреки обвинението на Ейм-Мастр, или ме подозираха и се надяваха да ме проследят и да разберат къде крия Камерон.

— Капитан Маккел? — извика зад мен Ейм-Мастр.

За част от секундата помислих да побягна. Но вратата беше много далече, а и между мен и нея имаше твърде много ихмисити. Стиснах зъби и се обърнах.

— Какво има пък сега?

Ейм-Мастр — все още държеше телефонната слушалка — ми направи знак да се върна. Отново помислих да побягна, реших, че ще е толкова безсмислено, колкото и преди пет секунди, и се върнах.

Когато стигнах до бюрото й, тя беше свършила разговора.

— Извинявам се, капитане — каза тя, затвори и ми подаде бордната карта. — Можете да си вървите.

Намръщих се подозрително към бордната карта, сякаш беше някаква детска шега и ако я взема, някаква пружина ще ме удари по пръстите.

— Сериозно?

— Съвсем — отвърна Ейм-Мастр. Гласът й прозвуча средно между раздразнение и отвращение. — Моите началници току-що ми съобщиха, че мистериозният информатор им се е обадил отново. Изглежда, сега обвинението е променено: че са ви видели в компанията на известния въоръжен разбойник Релгаи Ромс. Преди три дни той е нападнал един склад в Тропстик.

Намръщих се. Каква игра се разиграваше, по дяволите?

— И какво, сега искате да разгледам снимката му?

— Не е необходимо — каза Ейм-Мастр и отвращението й се засили. — Явно нашият приятел не знае продължението на историята. Ромс е заловен преди вашият кораб да пристигне.

Тя бутна бордната карта към мен.

— Очевидно долнопробен сплетник, както предположихте вие. Отново се извинявам.

— Няма защо — казах аз и предпазливо взех бордната карта. Никаква пружина не се заби в пръстите ми. — Може би следващия път няма така прибързано да приемате такива анонимни съобщения без доказателства.

— При разследване на убийство винаги трябва да вземаме предвид всички улики — отвърна тя. — Приятно и безаварийно пътуване, капитане.

Отново се обърнах и се отправих към вратата, пъхнах бордната карта от „Сторми Банкс“ в цепката на яката, но продължих да стискам картата за „Икар“. Никой не се опита да ме спре, никой не извика подире ми и след две минути бях на чист въздух. Всичко беше свършило и бях свободен да си вървя.

Нито за минутка не го повярвах. Всичко беше прекалено навреме, прекалено лесно. Ихмиситите все още търсеха Камерон и мислеха, че аз съм този, който ще ги заведе при него. И с тази цел ме бяха пуснали.

И освен ако не бяха намислили да ме проследят по пътя до „Икар“, което беше напълно възможно, това означаваше, че са имплантирали в мен бръмбар.

Въпросът беше къде. Ехо-транспондерите с молекулярна верига бяха безполезни в радиокакофонията на един голям космодрум, следователно сигурно беше нещо по-голямо, с размерите на игла. Но аз бях наблюдавал внимателно, докато ихмиситът на Ейм-Мастр претърсваше чантата ми, и бях готов да се закълна, че не е сложил нищо в нея.

Което означаваше, че трябва да е станало след претърсването. И тогава, разбира се, разбрах.

Внимателно извадих бордната карта от яката и още по-внимателно я огледах; там беше, пъхнат грижливо и почти невидим в долния край по дължината на бордната карта. Хванах го с два пръста и го измъкнах от пластмасата.

Сега оставаше проблемът как да се отърва от него без издайническото му мълчание, което щеше да се получи, ако просто го захвърлех в най-близкото кошче за смет. За щастие ми се удаде такава възможност — към мен вървеше нисък банкрел с едно от онези лъскави якета с висока яка, които винаги ми напомняха за Елвис Пресли. Леко промених темпото, обърнах глава настрана, за да изглежда случайно, и се блъснах в него.

— Извинете — възкликнах и го хванах за раменете, защото той залитна. После оправих яката му, която се беше подвила от удара в рамото ми, и в същото време измъкнах от джоба си пет коммарки. — Вината е изцяло моя — поднесох извинението си по банкрелски и му предложих монетата. — Като частична компенсация моля да хапнете или пийнете нещо със спечелените от моя труд средства.

Той взе монетата, измърмори подходящата реплика за приемане на извинението и прощаване и веднага промени посоката и се отправи към сградата за гости. Пет коммарки бяха почти десет пъти повече от гарантираната компенсация за такъв случай и той очевидно беше склонен да похарчи парите преди непохватният човек да е разбрал грешката си и да си потърси рестото.

С малко късмет той щеше бъде достатъчно зает да ги похарчи и нямаше да забележи, че когато бях оправил яката му, му бях оставил един малък подарък. Изчаках го да се отдалечи на десетина метра и го последвах.

Центърът за гости, издигащ се на главната алея тридесет метра навътре от входната бариера, не беше много повече от обикновена ихмиситска кръчма — само дето бе по-голям и цените съответно бяха по-високи. Минах през претъпкания салон покрай редица сепарета за хранене и през врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“ и влязох в един от складовете.

Както предполагах, нямаше никого — всички обслужваха клиентите в салона. Отидох до сервизната врата, свалих якето и отново го обърнах. На тази страна нямаше цепка за документ за самоличност, но можех да пъхна бордната карта на „Икар“ между ципа и капака на джоба, та скенерът да може да я прочете. Отворих вратата, излязох на самия космодрум и хванах най-близкия осветен тротоар, който се виеше между различните площадки за кацане. Сега щяхме да разберем колко бдителни са ихмиситите и колко силно желаят да ме следят.

За моя не особено голяма изненада изобщо не толкова силно. Сериозният интерес от тяхна страна би изисквал физическа опашка, която да подсили сигнала от бръмбара; но аз зорко следях, като се премествах от един тротоар на друг, и не видях никой да изпълнява подобен танц. Или моята екскурзия през сградата за гости и обръщането на якето ги бяха объркали или очакваха от бръмбара необходимата им интересна следа, която просто още не бяха получили. Или пък нямаха особена причина да ме следват, защото дори нямаха представа, че отивам на „Икар“.

Или пък знаеха всичко и вече ме чакаха там и всичко това просто им помагаше да ми подадат въжето, което трябваше сам да нахлузя на врата си. Чудно хубава мисъл за шест часа сутринта.

Вървях бързо по тротоарите като по някакви затворени кръгове около петнадесет минути и вече започвах тихо да псувам всички ихмисити, когато жълтите насочващи светлини пред мен накрая се превърнаха в розови, което показваше, че съм стигнал. Тайно се огледах с надежда, че съм се измъкнал, заобиколих кърмата на един тринкиански товарен кораб и се озовах пред „Икар“.

Честно казано, в първия момент бях разочарован. Корабът не приличаше на нищо, което бях виждал; както и на нищо, което си бях представял до този момент. Както и на нищо всъщност, което можеше да има нещо общо с летене.

Кърмовата част беше стандартна, с необходимия скосен стабилизатор-тендер, който на носа преминаваше в също толкова стандартно приспособление сензор-кондензатор. Но оттам нататък нямаше нищо общо с обичайната конструкция на междузвезден кораб. Зад носа корабът рязко се издуваше в голяма сфера с диаметър не по-малко от четиридесет метра, покрита със същите тъмносиви плочи като върха на конуса. Обичайният асортимент от маневрени въздушни дюзи бе разпръснат по повърхността, свързвайки маневрените двигатели на кърмата посредством серия от тръбопроводи през тясното пространство между вътрешната и външната обвивка.

Зад голямата сфера имаше по-малка, с диаметър двадесет метра, притисната плътно към по-голямата с кожух, покриващ разстоянието между тях. Зад втората сфера беше лепната сякаш впоследствие машинна секция, която имаше вид на земекопна машина, дошла от Кронкс, и при това от най-старите. Притисната към повърхността на малката сфера от страната на левия борд на кораба, простираща се от кърмовата част на голямата сфера към предната част на машинната секция, имаше твърда обвивка на полусферичен космически тунел. Близко до центъра на тунела беше входът, сега запечатан, с два прожектора, закрепени към тунела точно над двата горни ъгъла. На десет метра от люка с червен перваз имаше обръщаща се стълба, която стигаше до земята с кодирана ключалка на парапета близко до дъното. От машинната секция се подаваха амортисьори с плазове за приземяване, но изпъкналостта на по-голямата сфера правеше носа на кораба да сочи нагоре под ъгъл от десет градуса.

Общият визуален ефект беше или на старовремска ракета, която неочаквано се е разхерметизирала и се е издула на две места, или на някакво малко странно метално същество, бременно с близнаци, единият от които определено дребосък. Не бях очаквал нещо модерно и впечатляващо, но този кораб беше направо смешен.

— Прилича на група полуопитомени шимпанзета, извадени от клетка, нали? — коментира един весел глас до мен.

Обърнах се. Среден на ръст мъж над тридесетте с гъста коса с боядисани в синьо кичури и мускулесто телосложение беше дошъл до мен и гледаше „Икар“ със смесица от развеселеност и съмнение.

— Компактно построен — съгласих се и оставих чантата си на земята. — И едно от шимпанзетата е разляло кафето си върху инструкциите.

Той се усмихна и остави чантата си до моята.

— Май това е положението. С нас ли летите?

— Така ми казаха — отвърнах. — Джордан Маккел, пилот и навигатор.

— Джегер Джоунс, механик — представи се той и ми подаде ръка. — Гилдия „Боскор Микеникс“.

— Добър екип — казах аз и стиснах ръката му. Стискаше здраво, както може да се очаква да стиска механикът на един междузвезден кораб. — Отдавна ли чакаш?

— Няма и две минутки — отвърна той. — Всъщност изненадах се, че съм пръв. От начина, по който говореше Бородин, си представях, че той ще е тук още с вдигането на бариерите. Но входът на кораба е затворен и никой не отговори, когато позвъних.

Прекрачих първото стъпало на стълбата и набрах на клавиатурата командата ОТВОРЕНО. Чу се мек звън, но не се случи нищо.

— Провери ли дали има други начини да се влезе? — попитах и отново погледнах кораба.

— Още не съм — отговори Джоунс. — Минах най-напред около носа на онзи „Тринк“ да видя дали Бородин не идва, но не видях никаква следа от него. Искаш ли да обиколим кораба и да видим какво има от другата страна?

— Не, сам ще го направя — казах аз. — Ти чакай да не би да се появи оттук.

Заобиколих останалата част от малката сфера, после продължих по дългата страна на машинната секция. Разгледани отблизо, покривните плочи на корпуса изглеждаха сякаш наистина са монтирани от полуопитомените шимпанзета на Джоунс. Но въпреки цялата козметична небрежност изглеждаха достатъчно здрави. Заобиколих клапите на тяговите двигатели, които изглеждаха по-професионално монтирани от плочите на корпуса, и продължих напред покрай дясната страна на кораба.

Бях по средата на по-малката сфера, когато зърнах чифт маркировки върху машинната секция. Бяха на тридесет сантиметра една от друга, около два сантиметра дълбоки и след още пет сантиметра навътре очевидно се събираха в една точка. Като канали на секретна брава, само че никога не бях виждал два разположени толкова близко един до друг. Вторачих се в корпуса, присвил очи срещу светлината на слънцето, и видях още четири чифта жлебове по вертикална линия върху горната част на машинната секция.

Замислих се за момент, но не можах да стигна до никаква основателна причина за наличие на група канали на секретна брава тук. Въпреки това, като имах предвид колко нетрадиционна беше останалата част от конструкцията на „Икар“, не бях склонен точно сега да прахосвам много умствена енергия по въпроса. Спецификациите на кораба трябваше да са в компютъра; след като излетяхме, можех да ги разгледам и да разбера за какво са тези жлебове.

Импулсивно измъкнах ненужната вече бордна карта и я скъсах на две. Внимателно напъхах парчетата в по-долните канали на бравата така, че да не се виждат. Тънката пластмаса нямаше да блокира заключващия механизъм нито да попречи на някой конектор, пъхнат в отвора, но самото пъхане щеше да смачка пластмасата в дъното на канала, оставяйки доказателство, че някой се е опитвал да отвори.

Завърших останалата част от инспекционната си обиколка, без да намеря нещо друго, представляващо особен интерес. На десния борд нямаше нищо, което, както си бях представял, да съответства на тунела-люк, който бяхме видели на левия борд, и нямаше никакви други входове, поне такива, каквито бих могъл да видя. Когато се върнах при стълбата, с Джоунс вече стояха четирима други с багажа си: двама мъже, един креанец и — доста изненадващо, във всеки случай за мен — една млада жена.

— А, ето те — извика Джоунс, когато се появих. — Това е нашият пилот и навигатор, капитан Джордан Маккел.

— Приятно ми е да се запознаем — казах и бързо ги огледах. — Надявам се, че поне един от вас знае какво става тук.

— Какво имаш предвид? — попита с писклив глас един от новодошлите. Беше двадесетинагодишен, слаб, почти мършав, със светлоруса коса, която висеше на раменете му като дъждобран, нервен на вид. — Ти си пилотът, нали? Мислех, че пилотите знаят всичко.

— Виждам, че си чел рекламни листовки — похвалих го. — Браво.

Той се намръщи.

— Рекламни листовки?

— Пошегувах се — отвърнах и съжалих, че го казах. Очевидно хуморът не беше силната му страна. — Бях нает на улицата, явно като теб.

Хвърлих небрежен поглед към групата, докато говорех, за да видя реакцията. Но дори някой от тази банда да имаше друг вид покана за това парти, го запази за себе си.

— Сигурен съм, че когато дойде работодателят, ще получим отговори на всичките си въпроси — добавих аз.

— Ако дойде — промърмори друг. Беше висок, около тридесетгодишен, с преждевременно побеляла коса и изпъкнали очи. Мускулатурата му беше малко по-слаба от тази на Джоунс, но също толкова внушителна.

— Ще дойде — казах аз, като се опитвах да вложа в гласа си повече увереност, отколкото чувствах. Висящото над него обвинение в убийство можеше силно да ограничи мобилността му. — Какво ще кажете, ако докато чакаме, се запознаем?

— Чудесно — каза побелелият. Аз съм Алмонт Никбар… наричайте ме Ревз. Със сертификат по двигатели, макар че имам разрешение да работя и като механик.

— Така ли? — попита Джоунс заинтересовано. — Къде си получил подготовката си като механик?

— Всъщност не съм минал някаква програма — каза Никбар. — Повечето съм научил на практика.

— Не се шегувай — каза Джоунс. Очевидно нашият механик беше крайно общителен тип. — В кой отрасъл?

— Вижте, не можем ли да оставим за по-късно този светски клуб? — изръмжа нервното момче. Главата му подскачаше неспокойно, докато оглеждаше минаващите по тротоарите космонавти.

— Готов съм да чуя и други предложения — заявих тихо. — За нещастие, тъй като входът е заключен…

— Защо не го отключим? — прекъсна ме той и погледна към тунела. — Мога да го направя за половин минута.

— Идеята не е добра — предупреди го Джоунс. — Можеш да счупиш уплътнението на люка.

— И тогава нашият специалист по поддръжка на корпуса и евакуация няма да има какво да върши — казах и се обърнах се към креанеца. — Вие сте?

— Аз съм Чорт — каза другопланетянинът с типичен за неговата раса глас, наситен със свирещи обертонове, неясен неземен звук, който повечето други същества намираха или за очарователен, или за довеждащ до истерия. — Откъде знаеш, че излизам в открития космос?

— Прекалено скромен си — отвърнах и се поклоних почтително. — Репутацията на креанците за същества, които излизат в открития космос, отдавна те предшества. За нас е чест да бъдеш в нашия екип.

Чорт отговори на поклона. Синьо-зелените му люспи блестяха на слънчевите лъчи. Както повечето от неговата раса, той беше нисък и строен, с чисто бели очи, с къс перушинен кръст на главата и птича човка със зъби за уста. Възрастта му беше невъзможно да се определи, но предположих, че е някъде между петнадесет и осемдесет.

— Прекалено любезен си — отвърна той.

— Съвсем не — уверих го, като вложих цялото искрено ласкателство, на което бях способен. Всички креански видове обичат нулева гравитация независимо дали играят, или работят в нея. С гъвкави тела и стегната мускулатура, те са идеални за ходене по външната страна на кораб. Отгоре на всичко, изглежда, имат шесто чувство, когато става въпрос за мъчителни постоянни проблеми, причинени от налягането в хиперпространството, плюс способността да оценяват състоянието на покривните плочи само с опипване.

Всичко това означаваше, че те бяха до такава степен търсени за такъв вид работи, че собствениците на кораби често се опитваха да ги придумват, подкупват или по всякакъв друг начин да ги отнемат от съперниците си на космодрума. Не бях сигурен как Камерон го е накарал да дойде с нас, но малко гъделичкане на егото му нямаше да навреди на шансовете ни да го задържим.

За нещастие нашият нервозен тип или не разбираше от такива фини комплименти, или не го интересуваха.

— О, стига вече — измърмори той. — Той видя багажа ти, Чорт… не е трудно да се разбере, че там има скафандър.

По края на синьо-зелените люспи се появи светлорозово — израз на изненада.

— Да, разбира се — каза Чорт. — Разбира се, че има и скафандър.

— Не му обръщай внимание — казах на креанеца. Едва сдържах раздразнението си. — Той е нашият експерт със сертификат по дипломация.

Джоунс се изсмя, а момчето се намръщи.

— Не съм — настоя то. — Аз съм специалист по електроника.

— Имаш ли си име? — попита Никбар. — Или до края на пътуването трябва да те наричаме Нервака?

— Стига де — каза той и почервеня. — Казвам се Шон. Джоф Шон.

— Оставаш само ти — казах на жената. Беше стройна, с черна коса и кестеняви очи, вероятно не по-стара от двадесет и пет, с леко загоряла кожа на човек, прекарващ много време на открито. Също като Шон тя, изглежда, повече се интересуваше от минаващите пешеходци, отколкото от запознаването. — Ти имаш ли оставащите две специалности на компютърен инженер и лекар?

— Само компютърен специалист — отвърна тя кратко и за миг ме огледа за бърза преценка. — Казвам се Тера.

— Тера чия? — попита Джоунс.

— Само Тера — повтори тя и го погледна хладно.

— Да, но…

— Само Тера — намесих се. Може би беше притеснителна; знаех, че все още има някои религиозни секти, които никога не си казват пълното име на другопланетяни. И в двата случая натискът да си каже фамилното име щеше да е безсмислен и да създаде излишно търкане сред екипажа, което, както изглеждаше, вече бързо достигаше предела.

— Излиза, че ни липсва лекар — каза спокойно Никбар, може би за да запълни настъпилото неловко мълчание. — Чудя се къде ли е.

— Може би е на чашка с Бородин — подхвърли кисело Шон. — Виж, това е глупаво. Сигурен ли си, че входът е запечатан?

— Можеш да провериш лично — казах и махнах към клавиатурата на шлюза. Искаше ми се да знаех какъв трябва да е следващият ми ход. Определено не исках да оставя Камерон, особено с онова обвинение срещу него в убийство. Но ако ихмиситите вече го бяха хванали, нямаше никакъв смисъл да го чакаме повече. Може би трябваше да се обадя на Иксил на „Сторми Банкс“ и да му кажа да го потърси.

Над мен се чу мек шум от съскане на хидравлика. Обърнах се и видях входния люк тежко да се отваря.

— Какво направи? — попитах Шон.

— Какво да направя? — отговори той раздразнено. — Натиснах проклетия бутон за отваряне, това направих. През цялото време е било отворено, тъпаци проклети!

— Бородин сигурно е използвал програмирана по време ключалка — каза Джоунс и се намръщи. — Защо обаче го е направил?

— Може би няма да дойде — предположи Тера. — Може би изобщо не е имал намерение да идва.

— Не тръгвам никъде без обещания от него аванс — каза спокойно Шон.

— Освен това ние не знаем къде трябва да отидем — напомних им аз, минах покрай него и погледнах към стълбата, обърнал се леко надясно, с което добавих още един малък пример към нарастващия списък на малко просташки умения. Видях да свети лампа на тавана вътре в тунела, но от този ъгъл не се виждаше нищо друго.

— Той ми каза, че ще пътуваме до Земята — каза Чорт.

— Правилно. Но Земята е голяма — напомних му аз. — С много различни места за приземяване. Все пак трябва да влизаме. — Вдигнах чантата си от земята и тръгнах към стълбата…

— Почакай минутка, Джордан — спря ме Джоунс. — Някой идва.

Обърнах се. Откъм кърмата на един от съседните кораби към нас като хипопотам тичаше в тръс едър дебел мъж, стиснал две пътнически чанти.

— Почакайте! — извика той. — Не тръгвайте! Идвам.

— Кой си ти? — извиках.

— Хайдън Еверет — отговори мъжът, спря до Тера и пое дълбоко дъх. — Лекар. Имах малко затруднение при бариерата…

— Не се безпокой, не си последен — каза Джоунс. — Нашия работодател също още го няма.

— Наистина ли? — учуди се Еверет и се намръщи. Имаше къса черна коса, сини очи и леко разлати черти, които обикновено свързвах с професионално силно контактни спортни типове. Отблизо можах да видя, че за разлика от Джоунс и Никбар, много части от впечатляващата телесна маса са тлъстини, макар да имаше следи, че някога е имало и немалко мускули. Той наближаваше петдесетте, значително по-стар от останалите от нашата група и с впечатляваща мрежа от бръчки около очите и устата.

Можах също да видя, че независимо от тичането по целия път от бариерата на лицето му няма никаква пот, нито диша много тежко. Въпреки възрастта и тлъстините сърдечносъдовата му система очевидно беше в доста добра форма.

— Наистина — увери го Джоунс. — Така че какво ще правим сега, Маккел?

— Каквото казах: ще влезем вътре — отговорих и започнах да се качвам по стълбата. — Ревз, ти иди в машинната зала и започни предстартова подготовка; аз ще отида на мостика и ще подготвя нещата там. Останалите си внесете багажа и си намерете работните места.

При нетрадиционната конструкция на „Икар“ знаех, че последната заповед ще е трудна за изпълнение. За моя малка изненада някой го беше очаквал. Тунелът завиваше около по-малката сфера до пневматична врата на повърхността на по-голямата сфера — очевидно целият тунел служеше като люк на кораба — и към стената на коридора на далечната страна на пневматичната врата имаше закачен план на кораба.

— Виж, това е удобно — отбеляза Тера, когато шестимата се струпахме около него — Никбар вече бе изчезнал в тунела към машинната зала. — Къде е компютърната зала?… О, ето я. Странно разположение.

Последва шепот на общо съгласие. Вътрешното разпределение беше толкова необичайно, колкото и външната конструкция: трите нива на сферата бяха разположени по най-произволния начин, който бях виждал. Мостикът беше на стандартното си място, зад конуса на носа на средната палуба; но компютърната зала вместо да е свързана с мостика, както е обикновено, беше на другия край на сферата, притисната до стената на по-малката сфера откъм десния борд, непосредствено зад стената, към която гледахме сега. Машинната и електронната работилници, както и подготвителната площ за евакуация, бяха разположени заедно на страната на люка, където вибрациите и шумът от едната неизбежно щяха да се смесят с тези от другата, а лечебницата и камбузът-дневна — от другата страна на коридора точно пред компютърната зала.

Горната палуба се състоеше от шест спални каюти като кибритени кутийки плюс две главни складови помещения и тоалетна; на долната палуба имаше още две спални каюти, друга тоалетна, основната част на корабните складове и апаратура за рециклиране на вода и въздух. Имаше и други по-малки складови помещения, пръснати навсякъде очевидно когато и където му е дошло наум на конструктора. Трите палуби бяха свързани с две стълби — едната точно зад мостика, другата близко до тунела.

Забелязах също, че докато тунелът и машинната секция са начертани с известни детайли, по-малката сфера е начертана само като плътен силует с надпис ТОВАР, без да са показани някакви панели за достъп или люкове. Когато Камерон беше казал, че товарът е запечатан, бе имал предвид точно това.

— Това е най-тъпият кораб, който съм виждал — заяви Шон с видимо отвращение. — Кой ли го е проектирал?

— Трябва да е посочено в спецификациите — отговорих. — Тера, след като стартираш компютъра, първата ти работа ще бъде да намериш плановете, за да видим с какво точно имаме работа. Всички останали да се настаняват. Аз ще съм на мостика, в случай че ви потрябвам.

Тръгнах нагоре по коридора — буквално нагоре — подовете на „Икар“, също като кораба, гледан отвън, бяха с наклон десет градуса, и стигаха до мостика.

Като имах предвид цялото допълнително пространство, което „Икар“ имаше в сравнение със „Сторми Банкс“, може би бях очаквал мостикът също да е съответно по-голям. Не беше. Ако въобще имаше някаква разлика, беше малко по-малък. Но независимо какво друго бяха спестили Камерон и неговите приятелчета, не бяха съкратили жизненоважна апаратура. Пилотната апаратура се състоеше от пълен команден пулт „Уорлиц“ под формата на дъга около пилотски стол тип военен самолет, половин дузина монитори „Валериан“ за връзка с останалата част на кораба и доста внушителен главен дисплей „Хомпсън Рейли Тийв“, вече активиран и показващ носа на кораба. От лявата страна в другата половина на залата имаше навигационен пулт „Горшам“, свързан със система рикордери на навигационна база данни „Кимбърли“.

А в средата на пулта имаше плик и голяма метална каса.

Отидох до пулта, наведох се и внимателно огледах касата. Не видях никакви проводници, никакви обезцветявания, никакви пасивни тригери, нищо, което да създава впечатление за някаква скрита мина. Затаих дъх, вдигнах я и открехнах лекичко капака.

Нищо не изщрака, не светна, не изсъска, не изхвърча в лицето ми. Може би с годините бях започнал да ставам параноик. Задишах свободно и го отворих до края.

Вътре имаше пари. Завити на руло банкноти от по сто коммарки. Много банкноти.

Погледнах още веднъж касата, после пак я оставих на пулта и отворих плика. Имаше документи — оригиналите на регистрационните и митнически документи, чиито копия Камерон ми беше показал в кръчмата снощи, плюс написана на ръка бележка:

За капитана:

„Поради независещи от мен обстоятелства няма да мога да ви придружа в пътуването до Земята, затова поверявам кораба и товара във Ваши ръце.

Когато достигнете земна орбита, моля да се свържете със Сан Авери по видеотелефона, номера на който ще намерите в края на страницата. Той ще Ви даде необходимите инструкции за товара и ще уреди окончателното заплащане. В него ще бъде включена и голяма премия за Вас и за целия екипаж, при условие че доставите кораба и товара непокътнати.

Междувременно авансовата част от уговореното заплащане е в касата. В нея има и пари за гориво и такси за престой на космодрумите по пътя.

Още веднъж се извинявам за неудобството, което тази неочаквана промяна в моите планове може да ви причини. Няма да е пресилено, ако кажа, че безопасното откарване на «Икар» и товара ще бъде най-значителното постижение, което някой от вас може да постигне през живота си. Всъщност то може да бъде най-значителното дело на човечеството през останалите години от настоящето столетие.

Желая ви успех и се надявам, че няма да ме разочаровате. Бъдещето на човечеството може би е във вашите ръце.“

Беше подписано „Александър Бородин“.

Първата ми мисъл беше, че Камерон трябва да престане да гледа мелодраматични филми и звездни трилъри след работа. Втората беше, че с приемането на тази работа съм се насадил на пачи яйца.

— Маккел? — извика женски глас зад мен.

Обърнах се и видях Тара.

— Да. Какво има?

— Исках да проверя мостика — каза тя и огледа залата. — Надявах се компютърът да е някъде тук.

Намръщих се.

— Какво искаш да кажеш? В компютърната зала няма ли компютър?

— Има — отвърна тя и направи гримаса. — Надявах се тук да е истинският.

Отново почувствах по гърба ми да тичат студени крачета. Компютърът беше нервният център на целия кораб.

— Колко зле е онази тенекия при теб? — попитах предпазливо.

— Онзи на Ноевия ковчег е бил по-добър — отговори тя спокойно. — Този в залата е стар „Уортрам Тара-66“. Никакви средства за подпомагане вземането на решение, никакъв мониторинг в наносекундния диапазон. Програмирането му е такова, каквото не съм виждала от завършване на гимназия — никакви автоматични функции или командни възможности… Да продължавам ли?

— Достатъчно. Разбрах — отвърнах и преглътнах. В сравнение с работата на нормален кораб ние тръгвахме полуслепи, полуглухи и с леко замъглен ум — всъщност по-скоро като след инсулт. — Ще можеш ли да работиш с него?

Тя вдигна ръце.

— Както казах, този компютър е ехо от далечното минало, но все пак ще мога да работя с него. Ще ми отнеме известно време да запомня всички трикове. — Тя кимна към бележката в ръката ми. — Какво е това?

— Честитка — отговорих и й подадох листа. — Беше права; изглежда, тази екскурзия ще я направим без него.

Тя я прочете и се намръщи.

— Сигурно я е оставил снощи преди да затворят космодрума.

— Освен ако не е успял да се промъкне тази сутрин и след това да е излязъл — предположих аз.

— Е, ако е направил това, значи наистина се е промъкнал много рано — изръмжа тя. — Аз дойдох още по-тъмно. Какво ще правим сега?

— Ще потеглим с „Икар“ към Земята, разбира се. Всички сме се съгласили за това. Освен ако нямаш среща или нещо подобно.

— Не се прави на остроумен — озъби се тя. — Какво става с парите? Той ми обеща хиляда марки аванс.

— Всичко е тук — уверих я и потупах касата. — Щом извършим предстартовата подготовка, ще дам на всеки аванса и ще съобщя за промяната на плановете.

За момент тя погледна касата, после пак мен.

— Мислиш ли, че всички ще останат?

— Не виждам защо да не останат — отвърнах. — Що се отнася до мен, докато ми плащат, работата си е работа. Не очаквам някой от другите да се чувства по-различно.

— Означава ли това, че ти поемаш командването на кораба и на екипажа?

Вдигнах рамене.

— Това следва от Търговския правилник. Командването върви по веригата собственик-работодател-пилот. Аз съм пилотът.

— Зная — каза тя. — Просто исках да съм сигурна. За регистриране в корабния дневник.

— За регистриране в корабния дневник: поемам командването на „Икар“ — казах възможно най-официално. — Доволна ли сте?

— Във възторг съм — отвърна тя с нотка на сарказъм.

— Добре — казах. — Сега отивай в компютърната зала и се захващай с онзи Т-66. След няколко минути идвам с парите.

Тя погледна за последен път касата, кимна и напусна мостика.

Сложих касата и книжата в скута си и се залових с предстартовата подготовка, като се опитвах да игнорирам твърдата топка, която се беше свила в стомаха ми. Бележката на Камерон беше може би прекалено драматична, но тя просто потвърждаваше онова, което подозирах още от момента, когато той се беше самопоканил на масата ми в кръчмата и ми беше предложил работа.

Някъде в пустинята на Мейма онзи археологически екип се беше натъкнал на нещо. Нещо голямо. Нещо — ако риториката на Камерон беше дори наполовина вярна — много важно.

И това същото нещо беше на четиридесет метра зад мен, затворено в товарния трюм на „Икар“.

Много исках да разбера какво, по дяволите, е това толкова важно нещо.