Тимъти Зан
Гонитба за Икар (17)

17.

Ситуацията изискваше блестящ коментар, остроумна забележка или пълно мълчание. Тъй като в момента не се чувствах нито блестящ коментатор, нито остроумен, затворих уста, прибрах плазмения пистолет и се съсредоточих да мисля върху някакъв според мен много хитър преход между двете сфери.

Оказа се, че това съвсем не е толкова трудно, колкото очаквах. В тази малка сфера, за разлика от онази, която трябваше да прекося на „Икар“, гравитационното поле теглеше към повърхността, а не към центъра, така че с изключение на малката дезориентация, докато пълзях около ръба на отвора, нямаше никакъв проблем.

Между самото маневриране и една кратка атака на лизане по носа и бузите от каликсирския пор, очевидно открил в мое лице познат, успях да отделя почти минута да се възстановя преди да се опитам да говоря.

— Здравейте — казах и внимателно стъпих върху мрежата. Целта ми беше да го кажа непринудено и възпитано, нещо характерно за мен, но гласът ми прозвуча като грачене на тийнейджър, изправен пред родителите на първата си приятелка. Край на ефикасността на цялото това шикалкавене.

Камерон обаче само се усмихна и затвори бележника си.

— Пищях и крещях половин час след като се озовах тук — засмя се той. — Казвам го, ако ще ти помогне да си възстановиш достойнството.

— Благодаря, но моето достойнство е неизчерпаемо — отговорих аз. Този път думите прозвучаха много по-добре. — Точно сега съм загрижен повече за живота, свободата и преследването от алчните пат и техните отмъстителни другарчета.

Огледах се.

— И честно казано, наистина не ми се ще да се замесвам в нещо, което плаши толкова много Арно Камерон.

— Не се безпокой, не е толкова лошо, колкото си помислих отначало. — Веждите му леко се повдигнаха. — Значи знаеш кой съм? Какво друго знаеш?

Вдигнах рамене.

— Зная, че нашият така наречен компютърен специалист, Тера, е дъщеря ви Илейна Тера Камерон. Безопасно ли е да се ходи по това?

— Напълно — увери ме той. — Избягвам да стъпвам върху дисплеите, но всичко друго е стабилно като коммарка.

— Жиците не се ли късат или охлабват? — попитах и подозрително погледнах многоцветната плетеница в краката си.

— Имах достатъчно време да ги проуча — отговори той. — Повярвай ми, здрави са като тези на „Икар“.

— Ясно — казах и предпазливо направих една крачка към него. — Значи цялото онова прекалено внимание, с което минах през сферата на „Икар“, е било напразно губене на сили?

— Щом го разглеждаш по този начин. — Той вдигна рамене. — Лично аз никога не съм смятал никое усилие за напразно.

— Сигурно — съгласих се уклончиво. Кабелите и тръбите издаваха тих шум като от шляпане във вода, когато ходех по тях, но иначе всичко беше достатъчно здраво. Все пак нямаше никакъв смисъл да рискувам и продължих да вървя бавно и внимателно. Оцених, че гравитацията е почти 0.85 g каквато беше и в голямата сфера на „Икар“.

— Значи Илейна ти каза коя е — каза Камерон, докато се приближавах към него. — Малко съм изненадан. Изрично й наредих да пази самоличността си в тайна.

— Случаят беше по-сложен — отбелязах и му разказах подробностите. — Просто за да спестим време, зная как сте прекарали тайно „Икар“ на Мейма, а след това и обиколката, която сте направили по орбита, за да го легитимирате и да кацнете на космодрума. И зная, че пат много държат да го пипнат. — Огледах сферата. — И мисля, че вече зная защо го искат. Очевидно досега грешах.

Камерон шумно въздъхна.

— Както и всички ние, моето момче. Кажи ми, имаш ли представа къде сме сега?

— Очевидно вътре в друг от вашите другопланетни артефакти — казах. — Което означава, че вместо прост звезден двигател вашите хора са изкопали светия Граал на единната теория за полето на Айнщайн-Башермен.

— Интересен, но стегнат начин за излагане на факти — каза Камерон. — Да, ние всъщност седим вътре във физическото доказателство, че всичките теории за пространствени тунели и телепортиране са повече от математически понятия. Когато това стане известно, учените направо ще се побъркат.

— Ако стане известно — казах мрачно. Вече бях стигнал до него и бързо го огледах критично и, надявах се, дискретно. Лицето му беше изпито и бледо, беше брадясал. Той не стана и се зачудих дали не е прекалено слаб, за да стане. — Ако пат искаха да подкупват и да убиват за звезден двигател, който може, а може и да не съперничи на техните, представете си какво биха направили да вземат един истински работещ звезден тунел.

— Пат или някой друг — каза той и се намръщи. — Което прави още по-наложително да закараме „Икар“ на Земята преди някой друг да разбере какво представлява той.

Изкашлях се.

— Веднага виждам един-два проблема с това. Имате ли представа колко далече сме от „Икар“?

— Единственото, което зная, е, че сме много далеч — каза той и посочи голямата сфера. — В приемната стая има няколко малки люка… не се виждат, но аз намерих лостовете за отварянето им. Прекарах голяма част от последните два дни да търся съзвездие… някакво съзвездие… което да мога да позная. Не можах да намеря нито едно, дори в деформиран вид.

— Да разбирам ли, че не говорите само за съзвездия, виждащи се от Земята? — попитах просто за сведение.

Този път усмивката му беше обидена.

— Бил съм от единия край на спиралния ръкав до другия, Маккел — каза той. — Повтарям: няма нищо познато.

Почувствах в гърлото си буца.

— Ужасно — промърморих аз. — Адски се надявам, че не сме нахлули в чужда територия.

— Това би било много неприятно — съгласи се той. — Все пак аз съм тук от единадесет дни и не се появи никой освен теб и твоя малък домашен любимец.

Той неочаквано се намръщи.

— Вече единадесет дни, откакто кацнахме на Потоси, нали? Тук времето тече наистина доста незабелязано.

— Да, приблизително единадесет дни — потвърдих аз. — Да смятам ли, че това малко отклонение не е част от вашия план!

— Защо мислиш, че може да е? — изсумтя той.

— Като имам предвид всички останали измами, които вие и дъщеря ви извършихте при това пътуване, мисля, че имам право да попитам — отговорих многозначително. — Как точно стана така, че попаднахте в капана?

Той се намръщи.

— Промъкнах се в предавателната каюта на „Икар“ малко преди да напуснем Потоси. Веднага след срещата ми с потенциалния убиец. Работех върху проводниците…

— Момент — прекъснах го. — Какво имате предвид, като казвате „потенциалния убиец“?

— Мъжа, който очевидно планираше да отрови един от вашия екипаж — обясни той. — Седма каюта на долната палуба. Не знаете ли?

Каютата на Иксил.

— Знаем, че се е случило нещо странно — казах малко нервно. — Но не можахме да го разберем. Ще попълните ли тази наша празнота?

— Няма много, което мога да кажа — вдигна рамене той. — Илейна ми съобщи, че всички напускат кораба и отиват да търсят избягалия член на екипажа… мисля, че се казваше Шон, онзи със здравния проблем. Вече бях решил временно да се преместя в малката сфера, така че изчаках кораба да утихне и се отправих към долната палуба да си взема храна.

— Как излязохте? — попитах. — През втора каюта, старата каюта на Джоунс?

— Да — каза той. — Виждам, че Илейна ти е казала и това. Ти беше този, който ме преследваше между корпусите, нали?

— Да.

— Така си и мислех. Във всеки случай след като ти едва не ме хвана, разбрах, че пространството между двата корпуса не е безопасно. Не беше безопасно да остана и в каютата на Джоунс, затова реших да се преместя в малката сфера. Но когато отидох на долната палуба, видях, че всички светлини са изключени и че един човек с фенерче работи върху вратата на една от каютите.

— Кой беше? — попитах и почувствах как пулсът ми се ускорява. Най-после щях да науча едно име, което да свържа с убиеца на Джоунс.

Очакването ми беше преждевременно.

— Съжалявам — поклати глава Камерон. — Светлината от фенерчето беше много малко и той се виждаше просто като силует, свит до вратата. Дори не знам дали беше от екипажа. Може да е бил някой от космодрума, промъкнал се на борда, след като всички са излезли.

— Люкът е бил заключен — казах аз. — Което означава, че някой от екипажа е трябвало да се върне, за да го пусне да влезе.

— Аха. — Той се втренчи в мен. — Имаш предвид убиеца на Джоунс?

— Мисля, че на един кораб с размерите на „Икар“ да има един убиец и съучастник на съвсем друг убиец ще е прекалено голямо съвпадение — отговорих сърдито. — Добре, чудесно, значи нашият убиец има приятели. Кой няма? Какво стана след това?

— Той очевидно мислеше, че корабът е празен, защото беше така погълнат от работата си, че стигнах почти до него преди да ме усети — каза Камерон. — Беше пъхнал един голям гаечен ключ да държи вратата отворена…

— Да, зная — прекъснах го. — Аз я нагласих така, че да се затваря.

— Така ли? — Той ме погледна странно, после вдигна рамене. — Във всеки случай той се обърна точно когато бях на две крачки от него. Честно казано, не смятах да го нападам, но той опита да издърпа ключа. За мой късмет, беше го напъхал доста надълбоко и докато го извади, го ударих по врата.

Погледнах ръцете му. Бяха доста мускулести, но за моя може би свръхкритичен поглед изглеждаха по-слаби, отколкото когато го бях видял на Мейма.

— Разбирам, че е имало резултат — казах аз.

— Да, за моя изненада — съгласи се той. — Особено като се има предвид, че светлината от фенерчето точно в този момент ме заслепи и ограничи способността ми да видя целта. Постарах се, докато пада, да нанеса още няколко удара, просто за всеки случай. И за мой късмет той падна на пода и не помръдна.

— Много е приятно, когато се случи така — съгласих се. — Мислите ли, че ще го познаете, ако го видите?

— Съмнявам се — каза той. — Всъщност не го видях добре. Освен това мисля, че вече е много късно. Той сигурно е офейкал от кораба, щом е дошъл в съзнание. Освен ако ти и „Икар“ неочаквано не сте взели нов човек, искам да кажа.

— Не, няма нови хора.

Той разпери ръце.

— Нищо не може да се направи. Трябва да признаеш, че спиралният ръкав е много голям, за да може да се намери в него определен човек.

— Някога си мислех, че е голям, за да се намери звезден кораб — казах. — Вече не мисля така. После какво направихте?

— Видях шишенцата на пода и ги разгледах. Тогава изчезнаха всякакви съмнения, че е трябвало да го ударя — оказаха се съставки за отровен газ. Знаех, че нямам много време преди той да се събуди или всички вие да се върнете на борда, а нямах нищо, с което да го завържа, затова реших, че единственото, което мога да направя, е да попреча на този план и да привлека вниманието върху него — продължи той. — Вратата на каютата все още беше открехната от пъхнатия гаечен ключ, така че бутнах шишенцата колкото можах по-навътре и след това измъкнах ключа и оставих вратата да се затвори. После, просто за да съм сигурен, че той няма да има време да опита нещо друго, извадих чипа от контрола на механизма за отваряне и счупих каквото беше останало вътре в ключалката.

— И ни оставихте много трудна загадка — казах аз. — Направо пощуряхме да разберем какво се е случило.

— Съжалявам — каза той. — Всичко, което мога да кажа, е, че нямах намерение да бъде толкова загадъчно. Планът ми беше само да се скрия за ден-два, докато ти претърсиш основно площта между двата корпуса и се увериш, че там няма никой. Очаквах да заключиш, че си преследвал човек от екипажа, и да преустановиш да търсиш пътника без билет, за да мога да се върна. След това щях да мога да разкажа на Илейна цялата история и тя щеше да намери начин да те предупреди за евентуално нахлуване в кораба отвън.

Той поклати глава, преглътна и продължи:

— Само че не стана точно така. Минах през плетеницата на кабелите и се озовах в приятно празно пространство. А после дойде гравитацията и ме изтегли към средата. Хванах се за раираната ръка, опитах се да се задържа и се ударих в нещо — сега разбирам, че е било пусков механизъм, — и ето ме тук.

— На незнайно място — казах тежко и огледах хлътналите му бузи. — Да не говорим за разстоянието до най-близкия магазин за хранителни стоки. Малко съм изненадан, че не сте умрели от глад.

— Напоследък храната ми е малко оскъдна — призна той. — Не предвиждах да остана тук много дълго, макар че, разбира се, си бях осигурил малък запас за всеки случай. Не за толкова дълго обаче. Да не би да носиш вода?

Съвсем бях забравил за водата и блокчетата храна.

— Разбира се — казах и почувствах угризение на несъмнено егоистично нежелание, докато му ги подавах. Нямаше да стигнат достатъчно дълго дори за един човек, камо ли за двама. — Дъщеря ви сигурно е медиум — добавих аз, докато той отваряше бутилката. — Аз планирах само кратък оглед в малката сфера, но въпреки това тя ме накара да взема тези неща.

Последва кратка тишина — той жадно пиеше. Огледах отново сферата и забелязах постелката му и каталитичната тоалетна.

— Господи! — каза той, когато накрая си пое дъх. С друго угризение забелязах, че е останала само две трети от водата в шишето. — За щастие това няма да ни потрябва.

— Какво искате да кажете? — намръщих се аз.

— Искам да кажа, че си отиваме у дома. — Той вдигна шишето и отново пи, този път по-малко. — Веднага щом съберем нещата ми.

— Наистина — казах аз с подчертано неутрален тон. Никога не бях чувал някой да загуби разума си толкова бързо, което подсказваше, че това е станало преди да бях дошъл тук. — И как по-точно?

— Не, не съм си загубил ума, Маккел — увери ме той, вдигна ръка и посочи вдясно от мен. — Погледни ей там.

Погледнах и видях един от другопланетните дисплеи, онзи, маркирания с жълти и черни квадрати.

— Какво е това?

— Това е настройката за местоназначение на пътуването — каза той. — Местоназначението, дефинирано като конкретен звезден тунел, към който ще пътуваш, ако се хлъзнеш надолу към центриращата ръка и пусковия механизъм. Виждаш ли дисплея отдясно?

— Виждам го — казах. Вторият дисплей беше идентична матрица от квадрати, само че всичките черни.

— Този дава идентификационния код на звездния тунел, който току-що напусна — каза той. — За нещастие било конструктивно, било поради неизправност той остава осветен само няколко минути след транспортиране. Точно затова не можах да се върна — когато разбрах значението му, той беше изгаснал. Обаче…

— Момент — казах и се намръщих. — Откъде знаете всичко това? Тера ми каза, че археолозите не са стигнали много далеч в анализа на находката.

Той вдигна рамене.

— Е, нали съм тук вече единадесет дни. Не можех да седя и да не правя нищо. И макар да не го знаеш, имам научна степен по другопланетни науки. Като млад направих доста археологически изследвания и преводи на другопланетни текстове.

Това си беше приказка специално и внимателно подбрана за впечатляване и заблуждаване на лековерни. Но не бях в настроение да бъда впечатлен и още по-малко приспан.

— Това са глупости — казах му направо. — Изкарали сте един курс по археология и три по другопланетни езици и всички са били насочени към известни раси и не са имали нищо общо с превеждане на неизвестни ръкописи. И почетната титла ви е дадена от Каплейнския университет след като сте им дарили петдесет милиона коммарки за нов археологически изследователски център.

— Добре си информиран — каза той и се намръщи. — Да се чуди човек защо. И от кого.

— От приятели с добра памет — казах аз. — А защо е също толкова просто: искам да зная за кого работя. Сигурно няма да разбера това, ако приемам казаното от вас за чиста монета.

Той ме погледна колебливо, после каза:

— Можеш да разбереш защо пазя в тайна всичко за себе си и за плановете си. Но какво е твоето извинение?

— Обичам живота си — казах му. — Не непременно при сегашните обстоятелства, просто основната идея за продължително съществуване.

— И какви са твоите сегашни обстоятелства?

— Малко объркани — признах аз. — Но нека не се отклоняваме от въпроса. Откъде знаете толкова за звездния коридор?

Гледахме се няколко секунди. После очите му се отклониха от моите, сякаш беше много уморен от тази безсловесна битка.

— Илейна не знае за това — каза той, — но археолозите дешифрираха голяма част от другопланетния ръкопис преди да пристигна на Мейма и да построим „Икар“. След преодоляване на това препятствие можахме да научим много от начина на работа на артефакта, макар все още да смятахме, че това, с което разполагаме, е нов звезден двигател с дисплеи за входяща информация за местоназначение и за навигация.

— Къде е цялата тази информация? — попитах аз. — Надявам се, няма да се опитате да ми кажете, че сте я запомнили.

— Защо искаш да знаеш?

— В случай, че ви се случи нещо — обясних търпеливо. — Не зная дали ви е известно, но сега вие сте последният мохикан… цялата ви група е в ръцете на ихмиситите. Фактически може би сега са в ръцете на пат — не съм в течение на последното развитие на нещата. Ако ви хванат, същото ще се случи и с вас.

— А ако ти знаеш къде са данните, можеш да се изкушиш да ги размениш срещу живота си, който толкова много искаш да опазиш — каза той. — Мисля, че ще е по-сигурно, ако засега запазя тази малка тайна.

Намръщих се.

— Да се изправите твърд и непоколебим срещу нахлуващите орди може да е добра мелодрама, но е отвратително в политиката на реалния свят. Разберете го, Камерон. Вие сте в опасна и напълно незащитима позиция тук и ще трябва да се доверите на някого. В момента този някой съм аз.

— Прав си — въздъхна Камерон. — Добре. Данните са кодирани в бележника ми. Ако нещо се случи с мен или с Илейна, моят помощник Стан Авъри ще може да ги декодира.

— Разбрах. Искам цялата истина — казах и осъзнах, че го казвам прекалено прибързано. Но думите му бяха вероятно поне част от истината и за момента трябваше да се задоволя с това. — Добре. Когато се върна на „Икар“, ще ви изпратя още вода и храна. Тоалетната ви система работи ли добре?

— Я чакай малко — каза той и смръщи вежди. — Какво имаш предвид с това „когато се върна“? Можем да се върнем и двамата — не е необходимо някой да остане тук, за да управлява системата.

Поклатих глава.

— Съжалявам, но вие все още не можете да дойдете на „Икар“. Не ви ли казах: разглобихме по-голяма част от вътрешността на кораба. Правим го по-безопасен за завръщане, но това също означава, че няма място, където да се скриете. Ако се появите и някой ви види, може да разбере всичко.

— Ами малката сфера? — попита той и за момент гласът му прозвуча изплашено. — Мога да се скрия в малката сфера.

— Освен това вие сте човекът, който държи ключа към това бомбоубежище — продължих и посочих бележника. — Не забравяйте, че на борда на „Икар“ има убиец. Колкото по-далече сте и вие, и вашият бележник, толкова по-добре.

Не беше доволен от чутото — виждаше се по лицето му. Но разбираше логиката в думите ми, а и няколко допълнителни дни изолация не бяха толкова голяма беда срещу опасността да забият нож в гърба му. Накрая се овладя и кимна.

— Добре, ще остана. Да имаш някаква представа колко ще продължи това?

— Докато намерим сигурно място да ви скрием — отвърнах. — Не се тревожете, ще ви съобщя.

— Няма да е зле — каза той и се опита да се усмихне. — Гледката оттук не е много приятна.

— Можете да давате имена на съзвездията — казах и станах. — Добре. Как да работя с това нещо?

Той посочи шарнирната ръка на двадесет метра над нас.

— Настроил съм пулта и единственото, което трябва да направиш, е да се придвижиш по ръката до секцията с пусковия механизъм — каза той. — По същество същото, което си направил на „Икар“.

С тази разлика, че на „Икар“ гравитационното поле сочеше в обратна посока. Сега трябваше да се изкачвам, и то дълго.

— Добре — казах аз. — Не се тревожете, ако минат два часа преди да се върна с продуктите. Точно сега на кораба няма голяма възможност за уединение, а не искам някой да ме хване, че подготвям пакет за първа помощ. Може да си направи погрешно заключение.

— Или правилно — подсказа той.

— Особено пък правилно — съгласих се.

По лицето му премина сянка.

— Ще предадеш ли на дъщеря ми, че съм добре? Почти не сме говорили, откакто започна пътуването… просто нямаше никаква възможност… но зная, че тя се тревожи за мен.

— И обратното? — предположих аз.

Той стисна устни.

— Да, повече обратното — съгласи се той. — Ще съм ти благодарен, ако се грижиш за нея.

— Ще се грижа — обещах му. — Можете да разчитате на мен.

За момент той се вгледа в лицето ми, сякаш се опитваше да разбере дали наистина съм човек, на когото може да окаже такова доверие. Посрещнах погледа му спокойно и не отместих очи, излъчвах всичката искреност, на която бях способен. След няколко удара на сърцето той кимна и каза с въздишка:

— Добре. Тръгвай.

Подсвирнах. Пакс изскочи изпод една купчина проводници и се втурна към мен. Успях да го хвана преди да се вкопчи в рамото ми и го гушнах.

— Ще ви кажа кога можете да излезете — казах на Камерон, докато прекосявах сферата. — Или ще дойда лично, или ще изпратя някой от поровете.

— Разбрах — отвърна той. — Успех.

— На вас също — казах и започнах тромаво да се изкачвам.

Тромавостта ми не продължи дълго. Бързо почувствах, че изпадам в безтегловност. Около пет секунди висях в нулева гравитация, а после гравитацията се появи отново, само че този път в обратна посока, към центъра на сферата. Обърнах се и видях, че Камерон все така стои залепен върху вътрешната повърхност. Не зная защо откриването на двуредова изкуствена гравитация в една другопланетна торба с трикове трябваше да ме изненада, но ме изненада. Силата на привличане беше приблизително като тази на борда на „Икар“ и ми помогна в ходенето нагоре, без да ми създава чувство за неконтролирано падане. Погледнах бързо към Камерон, когато двамата с Пакс се хлъзнахме към центъра, и се попитах дали е забелязал, че се бях измъкнал от искането му да кажа на Тера, че е тук.

Защото нямаше начин да я пусна да влезе в онова, което всъщност беше „Икар“. Нямаше начин, по дяволите! Поради простата причина, че тогава щеше да разбере, че знаем какво в действителност е то. Като модерен звезден двигател тази конструкция може би можеше да работи, а можеше и да не работи. „Икар“ имаше потенциално висока, но все още мъглява цена. Като звезден тунел с доказани възможности тази цена неочаквано се беше вдигнала до астрономическо ниво.

И аз нямах никакво намерение да позволя на Тера да разбере, че цената на „Икар“ е на светлинни години от жалкия дълг от половин милион, с който ме беше заробила организацията на Брат Джон и Антониевич. Че е достатъчна, за да откупя договора, гарантиращ ми имунитет срещу преследване за всеки незаконен акт, който съм извършил, и отгоре на това да ми осигури лукс до края на живота ми.

Стигнах пусковия механизъм и погледнах за последен път към Камерон, който не знаеше нищо от онова, което дъщеря му беше научила за мен. Но когато натиснах пусковия механизъм и тялото ми изтръпна и ме обгърна тъмнина, се зачудих дали не се е досетил за истината.