Тимъти Зан
Гонитба за Икар (16)

16.

Първият етап от пътя беше доста безпроблемен. Зад мен идваше много светлина и при нулева гравитация точното движение беше достатъчно лесно и пътят беше чист чак до пролуката, която бях посочил на Тера. През цялото време държах електрическия сензор за поле на една ръка разстояние пред себе си като мистичен талисман, внимателно отчитах показанията и често спирах да проверя източника на всичко, което караше индикаторите да трепкат.

Там наистина течеше ток, силен. За щастие за целите на навигацията най-силните източници, изглежда, бяха в малко панели, разпръснати произволно по вътрешната повърхност. От ограничения изглед, който имах, не можех да разбера точно какви са панелите; по-нагоре положението не беше много по-ясно — може би това бяха дисплеи, показвали всяка промяна в оборудването със странни чуждоземни символи. За нещастие те можеха също така да са светлини, отразяващи непрекъснатата промяна на настроението на, която и да беше тя, безмозъчната електронна мисъл, която беше дежурна тук. Общо взето реших, че вероятно трябва да държа сметка за летящите звездни кораби и да оставя на мира глупавите фантазии.

След няколко минути стигнах до пролуката и видях, че отворът съвсем не е сигурно доказателство за преминало тяло с човешки размери. Отчасти това се дължеше на факта, че тази част беше много по-чиста от заобикалящата я среда; отчасти на перспективата, която беше направила пролуката да изглежда по-голяма, отколкото всъщност беше.

Половин метър навътре висяха проводници, препречващи прохода — не бях могъл да видя това от отвън. Ако Камерон беше минал оттук, бе свършил доста работа, за да заличи следите си.

Което освен това означаваше, че съвсем не е сигурно, че изобщо е влизал тук, камо ли пък все още да плува в безсъзнание или мъртъв вътре.

Една минута осветявах с фенерчето тъмнината зад увисналите кабели и наблюдавах отблясъците, когато лъчът се отразеше от другопланетен метал или пластмаса, или керамика, и се чудех какво да правя. Ако Камерон не беше вътре, по-нататъшното търсене не само щеше да е ненужно, но може би и опасно.

Разбира се, ако Камерон не беше вътре, се връщахме към неприятния въпрос, къде, по дяволите, можеше да е отишъл? Ако бе напуснал „Икар“ на Потоси, доброволно или по принуда, вероятно беше в по-голяма беда, отколкото ако беше тук. Всъщност, като помислих, разбрах, че неговото похищение на Потоси може би обяснява защо наджиките бяха идентифицирали „Икар“ толкова бързо на Утено. Макар че бе също толкова вероятно рапортът от митницата на Потоси да е стигнал заедно с нас.

От друга страна, независимо дали Камерон беше вътре, или не, ако искахме да се измъкнем от мрежата на пат, трябваше да разберем как работи звездният двигател. И все пак щеше да е по-умно внимателно да се върна назад и да отложа всякакви други планове, докато Пакс не се върне с рапорта си.

А после чух тих далечен звук. За разлика от шума, който бях чул, когато говорех с Тера, този беше много познат. Беше писукане на уплашен каликсирски пор, звук, който обикновено бързо излизаше от тоналната скала и после също толкова бързо се връщаше в нея.

Само че този звук не се върна, а продължи да спада до половината от скалата и след това изведнъж спря.

В неочакваната тишина, нахлула в ушите ми, се втренчих в тъмнината. Чувствах по челото и врата ми да се събират капчици пот. Не се чуваше дори шепот от постепенното заглъхване на този призив; никакво скимтене, никакво тежко дишане — никой от звуците, които би трябвало да чуя от излизане на въздух от дробовете на Пакс, който заспива или изпада в безсъзнание.

Което означаваше, че той нито е заспал, нито е изпаднал в безсъзнание. Беше мъртъв.

Нещо тук го беше убило.

Погледнах назад. Ако Тера беше чула краткия смъртен писък, щеше да си блъска главата в търсене на обяснение. Но секундите течаха, Тера не се обаждаше и реших, че само аз знам какво се е случило.

Което означаваше, че решението какво да се прави трябва да взема сам. Изтрих потта от челото си с левия си ръкав, разчистих жиците, които ми пречеха, и предпазливо запълзях навътре.

Бях казал на Иксил и Тера, че не бързаме особено много. Сега, след писукането на Пакс, бях още по-малко склонен да поемам ненужни рискове. Придвижвах се бавно и внимателно, като проверявах всяка жица и тръбопровод по пътя си и визуално, и с детектора за поле.

Отне ми почти цял час да измина първите три и половина метра; и тъкмо бях започнал да се чудя дали ще мога да мина десетте метра до центъра, когато минах през една пролука в нещо като рибарска мрежа и изведнъж се намерих в открито пространство.

Държах се за мрежата с една ръка, като балансирах успоредно на нея при нулевата гравитация и зашарих с фенерчето наоколо. Доколкото можах да видя, пространството не беше толкова празно, колкото изглеждаше на първи поглед. Десетина различни кабелни витки, промушени през дупките на мрежата, се поклащаха леко около краищата — приличаха на някакви морски водорасли. Имаше и няколко осветени дисплея, свързани с жици през мрежата и обърнати към центъра. Една протегната шарнирна черно-сребърна ръка сочеше на шест и половина метра от мен, където трябваше да е центърът на сферата. Всички дисплеи светеха червено и придаваха на мястото зловещ кървав вид. Отново преместих лъча от фенерчето и се стегнах за много неприятната гледка на вероятно мъртвия пор. Но не видях тялото му. Очевидно той не беше преодолял лабиринта от жици преди да умре.

И изведнъж спрях да дишам и отново насочих светлината към центъра. Толкова съсредоточено търсех тялото на Пакс, та чак сега ми дойде наум, че тук трябва да има нещо друго: резонансният кристал и контролният пулт, с каквито според Никбар и Чорт трябваше да е оборудван звезден двигател като този.

Нямаше.

Бях повярвал на допускането на Тера, че „Икар“ носи скрит другопланетен звезден двигател, но до този момент не си бях дал ясна сметка фактически колко много съм вярвал. Ако не можехме да накараме това нещо да ни пренесе покрай мрежата на пат, с нас чисто и просто беше свършено. Спомних си въпроса на Шон по този въпрос и колко нагло го бях отхвърлил. Щяхме да сме в по-лошо положение, ако археолозите на Камерон бяха сбъркали.

Но аз бях този, който беше сбъркал. Цялата свършена от нас работа беше нахалост, точно както ме беше предупредил Шон. Нещо по-лошо, цялата ми блестяща схема ни беше отнела ценно време, загуба, за която горчиво щяхме да съжаляваме. На пат не само беше дадена възможност да се организират по-добре, но изгубените дни бяха допринесли за влошаване на здравословното състояние на Шон до такава степен, че ни оставаха вероятно не повече от три или четири планети, до които можехме да стигнем навреме, за да доставим необходимия му борандис. И отгоре на всичко, ако пат се сетеха, че трябва да направим ремонт или прекалибровка след атаката на Утено, те щяха да съсредоточат всичко, каквото имат, в този регион. В региона, в който рано или късно трябваше да се появим.

От друга страна, ако този електротехнически кошмар не беше звезден двигател, какво, по дяволите, все пак искаха пат? Но веднага се сетих, че все пак можеше да е двигател, както подозираха хората на Камерон, само че или с изваден, или с разпаднал се кристал. Това щеше да ни постави в незавидното положение да имаме нещо напълно безполезно, за което едва не ни бяха убили.

Освен ако…

Отново зашарих с фенерчето. Ако беше въпрос за намиране на нужния вид кристал, трябваше да стане някакво чудо, за да успеем, тъй като се съмнявах, че такъв кристал може да се намери лесно, но ако можех да се обадя на чичо Артър, той може би щеше да може да намери някъде и да ни го изпрати.

Пуснах се от мрежата и се понесох във въздуха. И изведнъж чух звук като от две метални парчета, стържещи едно о друго. Същия звук, който бях чул, докато седях с Тера в голямата сфера.

Само че този път идваше някъде отблизо.

Осветих с фенерчето наоколо, надявайки се да зърна движеща се машина. Но звукът вече беше спрял. Изругах и се пресегнах назад към мрежата.

Пръстите ми уловиха въздуха. Не можах да достигна мрежата.

Раздвижих тромаво тялото си и отново се опитах, и се намръщих на напълно нелогичната ситуация. Бях относително неподвижен спрямо мрежата, когато тръгнах; и независимо колко се бях извивал и обръщал, центърът на масата на тялото ми трябваше да остане на същото разстояние от нея. Това е основен закон на физиката.

Мрежата беше само на пет сантиметра от ръката ми. Знаех, че не се бях блъснал в мрежата, за да получа необходимия тласък, а всеки въздушен поток при такова движение трябваше да изсвири в ушите ми, което не се беше случило. Измърморих поредната ругатня и извадих от колана с инструменти най-дългата сонда. Патентованото щастие на Маккел не можеше да ми изневери. Стиснах края на сондата и се протегнах към мрежата.

Не я достигнах.

Гледах разстоянието между мрежата и края на сондата и неочаквано устата ми пресъхна. Отдалечавах се от мрежата. Бавно и неуловимо, но определено се отдалечавах. И единственият начин да мога да се движа така беше, ако малката сфера неочаквано бе създала гравитационно поле като по-голямата си сестра.

Отново се огледах и обърнах по-голямо внимание на кабелните витки, висящи откъм моята страна на мрежата. Не, полето не бе като това на по-голямата й сестра. Беше точно обратно на него. Вместо да привлича всичко към външната страна, това поле дърпаше всичко към центъра. Опитах се да си обясня как е възможно, но в момента не ми беше до това — имаше по-спешни неща, за които трябваше да мисля. Ако полето беше фокусирано към центъра на сферата — а това сигурно беше така, като се съдеше накъде сочеха висящите кабели — тогава като достигнех нулевата точка, щях да спра там. И тъй като нямаше абсолютно нищо, което да ритна или от което да се отблъсна, щях да бъда хванат като комар в паяжина.

Избрах друга ругатня от репертоара си, този път жестока, и осветих наоколо с фенерчето в търсене на вдъхновение. Видях висящите кабели, разбира се, сега наподобяващи повече лишеи, отколкото плаващи морски водорасли. Но без да зная за какво е всеки от тях, имаше голям риск да повредя или „Икар“, или да се нараня, ако се хвана за тях, за да се изтегля. Освен това при втория оглед видях, че не се приближавам към тях.

Все пак, след като потиснах реакцията на паника и се насилих да мисля рационално, разбрах, че едва ли съм в ужасно затруднение. Тера знаеше, че съм тук, и след като не се върнех, щеше да е само въпрос на време преди Иксил или някой от другите да се реши да влезе и да провери какво ми се е случило. Едно навито въже, внимателно прокарано между плетеницата от жици, и щях да се измъкна. Настойчивостта на Тера да взема храна и вода може би в края на краищата щеше да се окаже добра идея.

Сега, изглежда, се носех по-бързо, макар че беше трудно да се каже със сигурност. Неочаквано с крайчеца на окото си видях жълта светлина и се обърнах. Един от плоските дисплеи, който допреди миг показваше същите червени символи като другите, беше променил координатната си мрежа в жълти и черни квадрати. Докато още я разучавах, друг от дисплеите също се промени — в оранжеви и черни квадрати. Гледах ги една минута, опитвайки се да разбера дали в оцветените квадрати има някаква схема. Но и да имаше, не я видях.

Бях на около два метра от центъра, когато неочаквано ми дойде наум, че ако продължавам в същата посока, ще се натъкна директно на шарнирната ръка, която стоеше под ъгъл спрямо траекторията на движението ми.

Светнах с фенерчето над ръката и за стотен път се изпотих. Вече бях забелязал, че ръката е съставена от редуващи се серии от черни и сребърни ленти; онова, което не бях забелязал, беше, че в самия край на ръката, на около двадесет сантиметра, цветната схема е смущаващо луминесцентно сива. Моят сензор за поле още не беше открил нищо, но аз все още бях твърде далеч от всякакъв ток под двеста волта. Ръката не приличаше на никой от силовите кабели, покрай които се бях промъкнал, но като се имаше предвид другопланетният произход на сферата, това не ме утеши много.

Онова, което беше ясно и въобще не беше утешително, бе, че дори ако ръката неочаквано засветеше с достатъчно сила, нямаше да се намери начин да не се блъсна в нея. Единственото, което можах да измисля, беше внимателно да се хвана за нея, когато я доближа, и като я използвам като опора, да я заобиколя.

Проблемът беше, че ако тя нямаше необходимата структурна якост да издържи на такова рязко налягане, сивият край вероятно щеше да се отчупи. От друга страна, ако беше толкова слаб, тя вероятно пак щеше да се счупи, когато се блъсна в нея.

И докато стигна до това потискащо и нерадостно заключение, бях при нея. Стиснах зъби. Чувствах се като човек, който се опитва да се промъкне покрай гнездо на пепелянки. Протегнах дясната си ръка и внимателно хванах ръката.

Съвсем внимателно. Но материалът беше по-хлъзгав, отколкото изглеждаше, и още преди да разбера какво става, ръката ми се хлъзна надолу по частта с ленти към сивия край. Стиснах по-силно и едновременно с това се опитах да извия тялото си, както бях планирал. Но това, че не се бях хванал здраво, означаваше, че изобщо нямам опорна точка, и вместо да се хлъзгам по ръката се намерих в нещо като нискогравитационна версия на пожарникарски стълб за слизане по тревога.

Не го бях планирал така, но поне ръката беше по-здрава, отколкото очаквах. Дори при цялото ми тегло тя не показваше никакъв признак на чупене и дори на извиване. Може би дори беше достатъчно здрава, за да я използвам да се изкача по нея назад до мрежата.

При условие, разбира се, че бих могъл да се сетя как да се хвана здраво за това проклето нещо. Разлюлях се малко, хванах я и с другата си ръка и стиснах.

Почувствах се сякаш съм хванал проводник под напрежение сто волта. Изведнъж тялото ми изтръпна, космите на врата и ръцете ми настръхнаха, стиснатите ми зъби затракаха. И като връх на всичко след цялото ми повишено внимание, граничещо с параноя, накрая наистина се бях допрял до проводник под напрежение. Но най-лошото беше, че го бях направил съвсем съзнателно.

И все пак малката част от ума ми, която не бях изгубил при моментното изпадане в паника, показваше, че ако това е токов удар, той е от непознат вид. Нямаше болка например. Освен това изтръпването протичаше равномерно по цялото ми тяло, не само по ръцете и гърдите, както трябваше да бъде при нормален токов удар. Чу се звук като от далечна гръмотевица и всичко стана черно.

Но само за миг. Почти преди тъмнината да има възможност да се регистрира, светлините се върнаха. Не като пронизващ лъч на фенерчето ми, а мека приглушена светлина. За един миг си помислих дали не съм изгубил съзнание, но и тъмнината, и светлината бяха дошли без никой от нормалните признаци на загуба и възвръщане на съзнание.

Докато размишлявах като на забавен кадър, изведнъж забелязах, че ръката и умело замаскираната клопка на края й я няма. Нямаше ги и жиците, и мониторите и дисплеите.

Със закъснение се взрях в познатия ми извит сив корпус. Значи бях изгубил съзнание достатъчно дълго и не бях разбрал как са ме измъкнали в голямата резонансна сфера на „Икар“. Но защо Тера не ми крещеше?

Причината беше много проста — нея я нямаше.

Нямаше го и комплекта инструменти, който бях оставил до отвора. Нямаше го и корабния компютър. Нямаше ги и купчините панели от по един квадратен метър, нямаше ги и личните вещи.

Да, бях в голяма сфера. Проблемът беше, че не бях на „Икар“.

Едно познато чувство на пропадане проникна в ума ми: гравитационното поле беше започнало да действа и ме дърпаше леко към вътрешната повърхност. Много бавно, или поне така изглеждаше, като се имаше предвид, че на „Икар“ имахме гравитация 0.85 g. И тъкмо да реша, че полето на тази сфера е по-слабо, се озовах на един метър от повърхността и интензитетът на полето изведнъж нарасна. Едва успях да свия колене за удара, паднах и се блъснах в метала. Очевидно гравитационното поле радиално се променяше много по-силно, отколкото си представях, макар че не можех да разбера как.

А после, когато ехото от моето падане заглъхна, чух друг звук — идваше от отвора към по-малката сфера.

Беше Пакс.

Пистолетът вече беше в ръката ми. Чист рефлекс, разбира се. Господ ми е свидетел, че нямах никаква представа какво ще правя с него.

Приклекнах до отвора и чух слабото сумтене на пора отвътре; и което беше по-важно, чух и слаби звуци на нещо, движещо се там с него. И ако аз не мислех да открия безразборно огън, нямаше никаква гаранция, че онзи, който беше там, ще има такива скрупули. Легнах на пода и предпазливо погледнах вътре.

На първи поглед вътрешността на малката сфера нямаше нищо общо с онова, което бях видял на „Икар“. Един втори поглед ми показа, че по-голямата част от видимото различие се дължи на факта, че кабелите, през които се бях промъквал в сферата на „Икар“, бяха грижливо прибрани до стените и прикрепени с по-плътна версия на мрежата, през която бях минал там. На различни места по мрежата имаше дисплеи, излъчващи многоцветни светлини. Ръката, по която се бях хлъзнал като по водна пързалка, също беше там, простираща се под ъгъл от мрежата до центъра.

Прибраните по този начин кабели изглеждаха по-оплетени, отколкото на „Икар“, поради което ми трябваха още около две секунди преди да забележа движението малко вдясно. Беше Пакс. Изглеждаше здрав и бодър, вървеше по мрежата към мен и душеше любопитно всичко по пътя си.

— Здравей, Маккел — извика един глас толкова неочаквано, че подскочих. — Доста се забави.

Обърнах се. На четвърт обиколка по сферата, почти скрит в ослепителния блясък на редицата дисплеи, един мъж гледаше дисплеите и пишеше лудо в бележник, поставен върху коляното му.

Арно Камерон.