Тимъти Зан
Гонитба за Икар (10)

10.

— О, Господи! — възкликна Шон — Отидохме си!

— Млъкни — срязах го и погледнах отново с надеждата, че не е толкова лошо, колкото си бях помислил.

Беше лошо. Десетимата наджики стояха и ни чакаха високи и хилави, с космати ръце и крака, които винаги ме караха да мисля за тях като за четирикраки тарантули. Бяха в митнически униформи и ни гледаха с фасетните си очи през леещия се дъжд.

От друга страна, можеше да е и още по-лошо. Митническите служители обикновено не си правят труда да чакат капитана, за да влязат в набелязания кораб. Просто счупват люка, а след това се извиняват за щетите — ако им бъдат поискани извинения. После видях защо все още стоят под дъжда.

Чорт беше застанал насред рампата точно като покрит с перушина Хораций Коклес, отбраняващ моста. От водата, която се стичаше по него, беше ясно, че стои там от доста време; а от позата му беше ясно, че е готов да стои колкото трябва.

Нормално едно такова препятствие не би спряло никой митничар. Но Чорт не беше нормално препятствие. Той беше креанец, а с креанрц, при толкова високо ценените им умения да излизат в открития космос, беше ясно защо наджиките не желаеха да го обидят и да си проправят път със сила. Особено в заключен и очевидно празен кораб.

Само че той не беше празен и за части от секундата се опитах да помисля как да използвам това в наша полза. Ако Тера, Шон и аз можехме да минем небрежно покрай „Икар“, сякаш нямаме нищо общо с него, ако можех да се свържа с Иксил по телефона…

Не бяхме направили и две крачки преди всякакви подобни възможности да ми бяха отнети.

— Ето го! — извика Чорт и ме посочи. — Това е капитанът. Можете да питате него.

Въздъхнах.

— Вие двамата останете назад — промърморих на Тера и Шон и тръгнах към рампата. Наджикът в центъра на групата направи крачка към мен и можах да видя на якичката му отличителните знаци на гокра — еквивалент на старши лейтенант. Очевидно управлението на митницата се отнасяше към случая много сериозно.

— Добър ден, гокра — поздравих го аз, докато шляпах през локвите. — Какво има?

— Вие ли сте капитан на „Спящата красавица?“ — попита той. Тонът му определено беше студен.

— Да — отговорих и за момент си помислих дали Чорт не се е изпуснал и не е казал истинското ми име, но веднага се сетих, че не е. Ако го беше направил — ако наджиките знаеха със сигурност какво имаха тук, — не биха се ограничили с няколко жалки митнически служители. Щяха да докарат армейски батальон плюс местния посланик на пат с неговия щаб, плюс, вероятно, маршируваща военна музика в парадна униформа. — Та какво има?

— Ще отключите люка — каза той и посочи „Икар“, — ще кажете на вашия човек да се отмести и ще ни разрешите да влезем.

— Разбира се — обещах, без да помръдна. — Мога ли да попитам какъв е проблемът?

За момент той, изглежда, не беше склонен да ми каже, но вероятно реши, че няма нищо лошо, ако играе точно по правилата.

— Получихме рапорт, че този кораб извършва нелегална контрабандна дейност — каза той.

Бях вир-вода, но устата ми неочаквано стана суха.

— Контрабандна дейност? — Успях, струва ми се, да го кажа повече изненадано, отколкото виновно.

— Да — каза гократа. — По-точно на борда има недекларирани скъпоценни камъни.

Гледах го, без този път да има нужда да се преструвам на изненадан.

— Скъпоценни камъни? — повторих като ехо. — Това е лудост. Ние не пренасяме никакви скъпоценни камъни.

— Ще кажете ли, моля, на креанеца да се отмести каза наджикът, без да обръща внимание на протеста ми. Не можех да го виня — вероятно чуваше варианти на това обяснение поне по два пъти дневно. — После ще разпечатите люка и ще ни позволите да влезем. Искам също да видя документите на кораба.

— Разбира се — казах, докато се опитвах да разбера какво все пак става. Историята за някакви скъпоценни камъни беше пълна глупост, разбира се — човек можеше да напълни петдесет кораба с размерите на „Икар“ от дъното до тавана с дритарски опали, без на нито един пат да му трепне окото. Но ако те подозираха, че корабът може да е „Икар“, защо използваха този претекст?

Отговор: не подозираха. Което означаваше, че не знаеха, че това е „Икар“.

Което пък означаваше, че пат не участват в проверката; че тя е чисто наджикска работа, а цялата история със скъпоценните камъни или е смешна бюрократична грешка, или някакво ужасно съвпадение. Бях избрал името „Спящата красавица“ за сегашните документи на кораба, изхождайки от предположението, че малцина в спиралния ръкав биха кръстили корабите си така. Щеше да е върхът на иронията, ако предположението ми не само беше било погрешно, но и бях успял да избера име на наистина контрабандистки кораб.

За нещастие на двигателите и конзолите из кораба имаше набити различни номера, които съществуваха в много списъци из спиралния ръкав. Ако Камерон беше свършил работата както трябва и бе създал история за своя товарен кораб-фантом, тези номера съществуваха в папката на Търговския флот под името „Икар“ и в мига, в който наджиките започнеха да ги проверяват, с нас бе свършено. Ако Камерон не беше внесъл числата, щеше просто да отнеме малко по-дълго време, докато сапуненият мехур се спука.

Наджиките чакаха.

— Разбира се — казах отново, обърнах се и отидох при Тера и Шон. Имаше само една малка надежда, почиваща на високомерното подхвърляне на Брат Джон за наджиките и моята, надявам се, не толкова цинична интерпретация. — Тъкмо ще влезем на сухо. Моят човек тук… не е много добре.

Някой в групата избоботи басово — наджикски еквивалент на силен смях. Не беше неоснователна реакция, при условие че Шон изглеждаше повече пиян, отколкото болен. Взех това за добър знак. Началниците от управлението на митниците може би вземаха това на сериозно, но очевидно не и всички техни подчинени. Двамата с Тера преведохме Шон през кордона наджики до рампата, набрах кода на ключалката зад Чорт и люкът се отвори. Без да чакам разрешение от наджика, тръгнах по рампата.

— Продължавай напред — промърморих на Тера и бръкнах в джоба на якето за картата на града. Извадих и писалка и докато минавахме от дъжда навън в укритието на тунела, надрасках нещо на картата.

— Този кораб е с интересна конструкция — коментира гократа зад мен. Беше достатъчно любезен, като ме пусна да вървя пред него в собствения ми кораб, но това не означаваше, че ще ме остави дълго да водя. — Юлпенска изработка, предполагам?

— Всъщност не зная — отговорих. Сега, когато спомена, видях отражение на юлпенската любов към френските извивки в двете сфери на „Икар“. — Аз съм само пилот, не собственик. Не зная нищо за историята му.

— Ясно.

Минахме през тунела и влязохме в главната сфера. Зад горката следваха останалите наджики, след тях мълчаливо вървеше Чорт.

— Но това всъщност няма значение — добавих, извадих от вътрешния си джоб калъфката с документ за самоличност и пъхнах картата на града в нея. — Заповядайте документа ми за самоличност.

Подадох му калъфката и мислено стиснах палци. Дано да не бях сбъркал в предположението си.

Той погледна картата и очите му трепнаха. Плазменият ми пистолет натежа като олово — беше ми съвсем ясно, че откриването на огън на толкова ограничено място срещу десет въоръжени противници е най-бързият начин за самоубийство. До мен Шон, изглежда, беше спрял да диша. Почувствах същото напрежение и в Тера.

А после гократа ми върна калъфката, без дори да погледне самия идентификационен документ, и каза:

— Благодаря ви. Няма да ви отнемем много време.

Излезе вярно. Минаха по коридорите, хвърлиха по едно око на машинната зала и на мостика, небрежно погледнаха товарния трюм, потвърдиха, че няма входен люк, и си направиха копие от фалшивия лиценз на Камерон от Гам за затворен товар. Докато ровеха, се върна Никбар; казах му да облече сухи дрехи и да подготви двигателите за отлитане. В един момент, сякаш сетил се за нещо със закъснение, гократа ми представи сметка за зареждането — обясни, че я взел от наземния зареждащ персонал, когато дошъл — чакали ме да се върна. Не изглеждаше изненадан, че платих в брой или че в пачката, която му дадох, има пет стотачки повече.

Това беше всичко. Десет минути след като бяха влезли, те излязоха и бързо закрачиха към транспортните ленти.

— Добре, предавам се — промърмори Тера. — Кой е Антониевич и защо няма да е доволен, ако митничарите намерят нещо?

Направих гримаса. Не бях допуснал, че може да е видяла какво пиша на картата.

— Един човек — отвърнах уклончиво. — Има известно влияние из спиралния ръкав.

— Бих казала доста голямо влияние — отбеляза тя. Гледаше ме по начин, който не ми хареса. — Персонално или професионално го познаваш?

— Имал съм работа с неговите хора — отговорих. Някакво движение навън привлече вниманието ми: Еверет, последният член от нашия екипаж, се появи до носа на един от съседните кораби. Шляпаше в локвите и при всяка стъпка големите му крака вдигаха цели фонтани. Изглеждаше като пребит; сигурно се беше изморил от търсенето на Шон. Всъщност не беше чудно, като се имаше предвид, че смяташе себе си виновен за бягството на момчето.

— Идва Еверет — казах на Тера, за да предотвратя по-нататъшните въпроси, и извадих фалшивата касета. — Кажи му да намине при Шон и да види дали има нужда от друга доза… това е борандис. Щом се качи на борда, запечатваш люка и отиваш в компютърната зала.

Оставих я и тръгнах към мостика. Чувствах се облекчен и доволен от себе си. Бях прав: неохотното възхищение на Брат Джон от наджиките наистина се основаваше на факта, че организацията на Антониевич можеше да върти бизнес с тях. Очевидно гократа беше свързан с нея и дори само споменаването на името на Антониевич беше достатъчно да ни остави на мира. Все още не знаех защо „Икар“ беше набелязан за проверка, но щом излезехме от космическото пространство на Потоси, това нямаше да има значение.

При условие, че излезехме. Ако гократа прибавеше към обвиненията срещу мен и опит за подкуп, армейският батальон, който бях очаквал преди малко, можеше да се появи всеки момент.

Песимизмът ми се оказа неоснователен. Получихме разрешение да излетим, гравитационните лъчи на космодрума ни повдигнаха плавно и гладко и след няколко минути отново бяхме в космоса. Тъкмо бях извел кораба в хиперкосмоса и извършвах бърза проверка на системите, когато вратата се отвори и влезе Еверет.

— В безопасност ли сме? — попита той.

— В безопасност освен ако корпусът не реши да се разпадне.

Той се намръщи.

— Като имам предвид как вървят нещата, това изобщо не е смешно.

— Прав си — съгласих се. — Извинявай. Как е Шон?

— Възстановява се — каза той. — За щастие обратимите симптоми на болестта започнаха много преди необратимите поражения на наркотика. И самата зависимост от борандис е по-лесно обратима в този момент. В това отношение е почти като скорбут.

— Това е добре — казах аз. — Колко от сегашния проблем е свързано със зависимостта и колко със заболяването?

Той поклати глава.

— Не зная. Двата проблема са преплетени толкова силно, че може да ги разграничи само специалист. На Морш Пон ли отиваме?

— Да — отговорих. — След това малко преживяване тук мислех, че може да е приятно да презаредим някъде, където въобще няма митнически формалности.

— Дано доживеем да излезем оттам — каза той със съмнение. — Чувал съм какви ли не истории за този свят… пиратски банди и контрабандисти, които скитат по улиците и търсят с кого да се заядат.

— Всичко ще е наред — успокоих го с увереност, която самият аз не чувствах. — Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш.

— Е, ти си капитанът. Ти имаш власт над живота и смъртта на екипажа и прочие. Като стана дума за това — за екипажа искам да кажа, — не съм виждал Иксил от кацането ни на Потоси.

— Аз също — признах. — Но съм сигурен, че е добре.

— Да — съгласи се неуверено той. — Попитах те, защото се опитах да го видя и не можах да отворя вратата на каютата му.

— Всичко е наред — аз я блокирах, за да има малко спокойствие — уверих го. — Надявам се, че не си си прищипнал пръстите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Еверет. — Защо да си прищипвам пръстите? Изобщо не можах да я открехна.

Погледнах го и неочаквано по тялото ми преминаха студени тръпки.

— Не се ли отвори няколко сантиметра и после отново да се затвори?

— Казах ти, дори не помръдна — настоя той. — Помислих, че може би ключалката е заяла…

Не изчаках да чуя повече, скочих и се втурнах по стълбата в коридора. Сърцето ми туптеше като бясно. Стигнах до вратата на Иксил и натиснах бутона за отваряне.

Еверет беше прав. Изобщо не помръдна.

Извадих комплекта инструменти и почнах да развивам винтовете на плочата с бутона. Еверет дойде и попита задъхано:

— Мислиш, че има повреда ли?

— Във всеки случай с вратата нещо не е наред — отвърнах. Мъчех се да говоря спокойно, да не допусна страхът и гневът да проличат в гласа ми. Ако саботьорът беше идвал, докато Иксил бе лежал безпомощен… но може би контролният чип просто беше изгорял. С леко разтреперани от бързане пръсти свалих капака.

Контролният чип не беше просто изгорял. Изобщо го нямаше. Онова, което беше вътре, беше като удряно с боен чук от горила.

— Какво значи това, по дяволите? — възкликна Еверет.

— Нашият приятел, който опита с горелката, е направил същото с вратата — изръмжах аз, оставих капака на пода и бързо отидох при вратата на моята каюта. Можех да сменя освобождаващия бутон на вратата на Иксил с този от моята врата. — Иди в компютърната зала и кажи на Тера да поеме мостика — извиках през рамо, докато отвивах винтовете.

Докато сваля бутона и се върна при вратата на Иксил, Еверет дойде с чантата си за първа помощ.

— Може да ни потрябва — каза той и я остави на пода. — С какво мога да помогна?

— Дръж това — казах и му подадох повредения бутон. Чантата за първа помощ не можеше да помогне. Нашият саботьор бе имал достатъчно време да си свърши работата по това убийство без бързане. — Какво точно се случи след като Шон се измъкна?

— Ами… — Еверет се почеса по тила. — Някак е минал покрай мен…

— Какво са правили другите? — прекъснах го. — Къде бяха, когато се е случило всичко това?

— Ами… — Той се смути. — Не съм сигурен. Интеркомът все още не работеше, затова трябваше да ги намеря един по един. Чорт беше в каютата си. Никбар беше в машинното отделение, а Тера в механичната работилница.

— А след това?

— Излязохме да видим дали Шон не е в района на кораба. Не беше, затова се разделихме и тръгнахме да го търсим.

— Заедно ли излязохте?

— Без Никбар. Бяха дошли цистерните и той остана да наблюдава зареждането.

Една от жиците на контрола на бравата беше твърде оплетена, за да мога да я свържа правилно. Отрязах я, оголих края и започнах да я свързвам с контакта.

— Чия беше блестящата идея да не ми кажете?

— Моя — каза той притеснено. — Ти си имаше достатъчно работа.

Изръмжах.

— Видя ли някой от другите, докато търсеше навън?

— Не… Пръснахме се в различни посоки — каза той. — Поддържахме връзка по телефона, разбира се.

Което означаваше, че всеки от тях е можел да се върне на „Икар“ и никой от останалите не е бил достатъчно умен да го предвиди.

Най-после оправих жиците и чух тихо жужене. Натиснах бутона и вратата се отвори.

Стаята беше тъмна. Готов за най-лошото, влязох и светнах лампата.

Иксил лежеше на койката, както го бях оставил. Пикс и Пакс бяха до него и се събудиха от светлината. Внимателно пристъпих напред. Не видях следи от насилие върху Иксил, поне не такива, каквито можеха да се видят.

Внезапно той шумно си пое дъх, отвори очи и каза:

— Здравей.

Спрях като закован и казах глупаво:

— Не си мъртъв!

— Мъртъв ли очакваше да ме намериш? — попита той. После огледа стаята, очите му се спряха за момент върху Еверет, който стоеше зад мен, след това се преместиха на пода. — Какви са тези работи?

Обърнах се. На пода до вратата имаше три предмета. Единият беше липсващият контролен чип от вратата; другите два бяха малки стъклени шишенца.

Наведох се и ги вдигнах. В едното имаше кафеникава течност, в другото — бял прах. И двете имаха обезопасени капачки; и двете капачки бяха здраво завинтени.

— Какво е това? — попитах Еверет.

Той се намръщи над етикетите.

— Приндехлоран — отговори той, като вдигна едното шишенце пред очите си. — Широкоспектърен вирусен инхибитор. Другото е кохумет, противопаразитен препарат за люспести или перушинести същества като нашия приятел Чорт. Не разбирам какво правят тук заедно.

— Аз разбирам — каза Иксил замислено, стана и отиде при Еверет. — Ако се смесят и сместа се запали, се получава нещо доста интересно.

Студените тръпки отново се появиха. Познавах този тон на Иксил. Познавах го прекалено добре.

— И какво е то? — подканих го аз.

— Цианид.

 

 

— Добре де — казах и се намръщих на дисплеите на мостика. Там нямаше нищо, на което да се мръщя — дисплеите изглеждаха чудесно, — но имах нужда да се мръщя на нещо. — Те са сложени тук, за да ни предупреждават.

— Нас? — попита многозначително Иксил от въртящия се стол срещу мен. Думата прозвуча малко завалено заради огромния сандвич, който се опитваше да напъха в устата си. Каликсирските методи за излизане от кома безспорно бяха добри, но бяха съпроводени с определена цена. Иксил ядеше вече втория такъв сандвич, а вероятно щеше да унищожи и трети преди гладът му да започне да се уталожва.

— Добре, това е било предупреждение за теб — казах и се намръщих още повече. — Въпросът е кой си е направил труда. Какво ще спечели нашият саботьор, ако размахва червен флаг под носовете ни? Извинявай — под твоя нос.

— Ако е бил саботьорът — каза той, отчупи парченце от сандвича, наведе се и го даде на Пакс. Двата пора бяха на пода: Пакс клечеше така, че да вижда коридора през отворената врата, Пикс обикаляше покрай вътрешния корпус и се ослушваше за всеки подслушвач, който можеше да обикаля наоколо. Двамата с Иксил вече се бяхме постарали интеркомната система по време на или непосредствено след моето търсене на борандис да не може отново да бъде използвана срещу нас. — Може би е бил някой, който се опитва да ни предупреди, че на борда има саботьор.

— Ако е било така, е трябвало да се научи да пише бележки — отсякох аз. — Нека да разгледаме случая от друг ъгъл. Кой друг на борда може да знае за онзи трик с кохумет и другото нещо?

— Приндехлоран — каза той след друга хапка от сандвича. — Трудно е да се каже, за нещастие. Това беше любимо средство на революционерите преди двадесет години заедно с множество други измислици от леснодостъпни химикали и получи достатъчна публичност. Но всъщност никога не стана популярно главно защото изисква или много малка площ за обгазяване, или много химикали.

— И поради факта, че трябва да се запали?

— Определено — съгласи се той. — Като видят ярък жълт пламък да бълва зеленикав облак, повечето хора не чакат да разберат какво може да им стане от пушека.

— Освен ако лицето не е каликс в кома в каюта с размерите на кутия за обувки — заключих с гримаса. — Смяташ ли, че на борда има други толкова удобни за използване химикали?

Иксил преглътна и каза:

— Всичко в лечебницата при достатъчно голяма доза може да е смъртоносно. Ако не изхвърлиш всичко през борда, няма начин да се справим с това.

— Тази идея може и да не е толкова лоша — изръмжах аз. — Започвам да се чудя дали единствената причина да си все още жив не е, че бягството на Шон е попречило на убиеца да си свърши работата.

— Досегашната ти теория не беше ли, че саботьорът е пуснал Шон, така че всички да хукнат да го гонят извън кораба, а той да се върне и да свърши мръсното си дело?

— Това беше старата ми теория — казах му. — Тази е нова. Той е отворил вратата ти, но после е чул шум на средната палуба и е решил, че е по-добре да намери някое място, където няма да го търсят. Не е искал да го хванат с джобове, пълни с химикали, така че ги е оставил в стаята и се е скрил някъде, но не е имал възможност да се върне.

— И е оставил контролния чип в стаята, така че да не може отново да отвори вратата?

Погледнах го.

— Вярно, това затруднява обяснението на фактите. Елегантността на теорията няма значение.

— Моите извинения — каза Иксил и на лицето му се появи странно изражение. Той остави недоядения сандвич на навигационната маса. — Хрумна ми нещо. Веднага се връщам.

И излезе. Замислих се. Ако някой саботьор бе планирал да се върне, защо беше извадил контролния чип? Да не говорим за повредата на освобождаващия бутон.

Освен ако това не се бе случило след като сме се върнали. Може би се е опитал да се върне рано и е открил, че корабът е обграден от наджикски митничари. Не е имал възможност да действа преди наджиките да се качат на кораба и е трябвало да чака да си отидат, после почнахме подготовката на „Икар“ за полет…

Но защо е счупил бутона в този момент? Какво е спечелил от това?

Освен ако вече не е бил в каютата и е искал да е сигурен, че никой няма да влезе и да му попречи. С непокътнат вътрешен бутон за отваряне е нямал никакъв проблем да излезе, когато пожелае.

Тогава какво беше направил вътре?

Чуха се тежки стъпки и Иксил се появи с нещо, увито в парцал.

— Провери ли Пикс и Пакс, след като се събуди? — попитах го. — Дали не са видели някой вътре?

— Да, проверих. Не са — каза той, седна, сложи нещото в скута си и започна да го развива. — Освен теб, когато си се върнал за плановете на кораба, разбира се. От друга страна, повечето време те са спали, така че не мога абсолютно да гарантирам, че не е влизал никой друг.

Задънена улица.

— Трябвало е да им наредиш да спят един по един.

— Ако знаех преди да ми се случи, щях да се опитам — иронизира ме той. — Макар че може би нямаше да стане. Инструкции от този род често се губят, когато нямам нервен контакт с тях в продължение на няколко часа и не мога да повторя нарежданията.

Посочих нещото в ръката му.

— Какво е това?

— Експонат А. — Той вдигна един голям гаечен ключ, от тези, които се използват за отвиване на болтовете на двигателни кожуси.

— Какво имаш предвид?

— Погледни внимателно, точно тук — каза той и посочи едно петно приблизително по средата на дръжката с правоъгълно сечение. — Виж черната черта и тази по-бледата до нея.

— Нека да се досетя сам — казах и се облегнах назад. — Следа от гумения ръб на вратата на твоята каюта?

— Браво — каза Иксил, хвана ключа с парцала и го вдигна да го разгледа отблизо. — Тези врати удрят доста силно, когато амортисьорът не се включи. Моето предположение е, че той е натиснал бутона за отваряне, след това, когато вратата се е открехнала, е пъхнал ключа в пролуката. И той още се е движел, когато вратата е ударила — оттук и размазаната черта.

— Това е осигурило достатъчна пролука за шишенцата, но не достатъчна да си промуши ръката — посочих аз. — Вероятно затова бяха до вратата. Освен ако не се е надявал някой да ги бутне навътре.

— Това е нямало да му свърши работа — напомни ми Иксил. — Забрави ли, че сместа трябва да се запали?

— Вярно — изръмжах и се отказах от всичко като безнадеждно. Бях сигурен, че някаква съществена информации още ни липсва. И докато не я научехме, единственото, което щяхме да постигнем, като разглеждаме оскъдните данни, беше да се объркваме още повече.

Очевидно Иксил беше стигнал до същото заключение, защото каза:

— Ти предположи, че във всичко това има някакъв смисъл, но ние просто не го знаем. — И започна да увива гаечния ключ.

— Смяташ да провериш за отпечатъци ли?

— Имах такова намерение — призна той. — Като зная състоянието на „Икар“ обаче, подозирам, че ще ни се нанижи да го използваме преди да стигнем до експерт по отпечатъци.

— Като зная състоянието на „Икар“, бих казал, че си прав — съгласих се. — Така че сега какво?

— Мисля да оправя вратата на каютата си — каза той, изщрака с пръсти и взе сандвича си. Двата пора дотърчаха, изкатериха се по него и се настаниха на раменете му. — По-скоро на твоята врата, тъй като външният бутон от твоята врата сега е на моята каюта. Мога да взема бутона от празната каюта номер две на горната палуба и да подменя цялата ключалка.

— Ами ако искаме да влезем там?

— За какво? — възрази той съвсем основателно. — Във всеки случай, ако се наложи, винаги можем временно да свалим такъв бутон от някоя от другите каюти.

— Умно — казах. — Действай.

Той излезе, а аз въпреки собственото си решение да не губя време и усилия, запремятах оскъдните данни в ума си. Не стигнах доникъде.

После в коридора чух звук от приближаващи се стъпки. Не бяха на Иксил. Освен това бяха на двама души.

Вероятно беше нещо съвсем невинно, разбира се. Но бях имал достатъчно неприятни изненади за един ден и нямах желание за още. Скръстих ръце на гърдите си, плъзнах дясната под якето, хванах дръжката на плазмения пистолет и се обърнах на въртящия се стол към отворената врата.

Първа беше Тера — крачеше гордо по мостика, сякаш е неин.

— Трябва да говорим с теб — каза отсечено тя. В изражението й нямаше нищо дружелюбно.

Преди да мога да отговоря, зад нея се появи другата половина на „ние“. Никбар, с още по-малко дружелюбен вид. Никакъв добър признак.

— Влизайте — поканих ги спокойно, като пренебрегнах факта, че те вече бяха влезли. — Ревз, не трябваше ли да си в машинната зала?

— Да — отговори той и погледна скръстените ми ръце. Дори да подозираше, че държа пистолета си, не каза нищо. — Помолих Чорт да ме замества няколко минути.

Строго казано, като капитан изобщо да не бъда информиран за това си беше нарушение. Но по време на това пътуване бях доста небрежен относно разписанието на дежурствата и не изглеждаше много смислено да се правя ни шеф точно сега.

— Чудесно. Какво има?

Тера погледна Никбар, който на свой ред погледна към коридора и затвори вратата.

— Можеш да започнеш с малко честност — каза Тера. — Този Антониевич, чието име изплаши митническите инспектори. Кой точно е той?

Беше капан, разбира се. И при някой друг може би щеше да мине. Но Тера не можеше да владее лицевия си нерв и й липсваше достатъчно нахалство, за да успее.

— Вие вече знаете отговора — казах аз. Преместих погледа си върху Никбар. — Или по-скоро ти го знаеш. Виждам, че вече си предал на Тера твоята версия. Защо не ми кажеш и на мен?

— Той е дилър на смърт и нещастие — каза Никбар с тъмен като изражението му глас. — Той купува и продава дрога, оръжия, митнически служители, правителства, човешки животи.

Очите му ме пронизваха.

— И ние искаме да знаем каква точно е твоята връзка с неговата организация.

— Добра реч — похвалих го аз. Печелех време. Още от самото начало знаех, че относително лесното набавяне на борандис за Шон неизбежно ще предизвика интерес как съм успял да го направя. Но не бях очаквал този интерес толкова бързо и дори толкова грубо да се превърне в абсолютно подозрение. Това наистина можеше да бъде много неприятно. — Специално за случая ли я съчини? Или ти е останала от последния кораб, на който си работил и който е имал връзки с Антониевич? Или от онзи преди това, или от още по-предния?

— За какво намекваш? — попита Никбар с неприятно спокойствие в тона, като във въздух пред буря.

— Казвам, че ти и всички на борда на „Икар“ по едно или друго време сте работили за Антониевич — отговорих му аз. — Човек няма избор, ръката на Антониевич достига до всяко кътче на спиралния ръкав, практически е невъзможно да постъпиш на някоя работа, която да няма нищо общо с него.

— Това не е същото — възрази Тера.

— Значи ако не знаеш за кого работиш, не се брои, така ли? — присмях й се. — Много е хлъзгава почвата под такъв вид морална позиция.

— Като стана дума за хлъзгава почва, още не си ни отговорил на въпроса — намеси се Никбар.

— Тъкмо се канех да отговоря — казах аз. — Просто исках да съм сигурен, че отговорът е в същия контекст. Един от начините, чрез крито Антониевич има дял в много бизнеси, е да купува законен бизнес. Поради монопола в транспорта на пат аз изпаднах в сериозно финансово затруднение. Антониевич ме купи. Край на историята.

— Не е край на историята — каза Никбар. — Всъщност той не е купил бизнеса ти. Тебе е купил.

— Разбира се, че ме е купил — съгласих се с горчива нотка в гласа. — Иксил и аз сме бизнесът.

— Значи си продал душата си — каза презрително Никбар. — За пари.

— Предпочитам да мисля за това като за размяна на моята гордост срещу минимална почтеност — възразих. — Или мислиш, че би било по-почтено да обявя банкрут и да оставя кредиторите си с пръст в уста?

— За какъв размер на дълга става дума? — попита Тера.

— Петстотин хиляди коммарки — отговорих аз. — И нека също да допълня, че опитах всички възможни законни начини да набавя парите преди накрая да се оставя хората на Антониевич да поръчителстват.

Което не беше съвсем вярно, разбира се. Но не беше нужно повече да размътвам водата.

— И сега какво? — попита тя.

— Какво „сега какво“? — контрирах аз. — Мислите ли, че не искам да изплатя дълга си и да се освободя от него? Антониевич го е правил по-рано и е много добър в това. Както си е подредил работите, ще му бъдем в услуга до около средата на следващото столетие.

— Трябва да има друг начин — настоя тя.

Почувствах как челото ми се набръчква. За човек, дошъл тук, готов да ме обвини, че съм от изметта на спиралния ръкав, тя изглеждаше прекалено загрижена за моето лично впримчване в тази мрежа. Може би дори подозрително загрижена.

— Например? — попитах.

— Можеш да го предадеш на властите — каза тя. — Да отидеш в полицейското управление или в управлението за борба с наркотиците. Или дори във военното разузнаване на Бреговата охрана на Земята… ако търгува с оръжия, те сигурно също се интересуват от него. Можеш да им предложиш да свидетелствуваш срещу него.

Въздъхнах.

— Ти, изглежда, не разбираш. Виж, Тера, всички полицейски участъци на спиралния ръкав се опитват да хванат Антониевич най-малко от двадесет години. Бреговата охрана на Земята също, доколкото зная. Проблемът не е в липсата на доказателства или на някой глупак, който с риск за живота си да свидетелствува срещу него; проблемът е да се намери. Никой не знае къде е и както вървят нещата, скоро никой няма да научи.

— Но…

— И освен това, ако се раздрънкам, това означава край за мен — прекъснах я. — Той е продал дълга ми на една банка в Оники, а според тамошните закони длъжниците ги чака затвор. Достатъчно е да се внесе жалба срещу мен и ще прекарам следващите тридесет години в отработване на дълга си за петдесет коммарки на ден. Съжалявам, но моите планове са други.

— Например да прекараш същите тридесет години в работа за Антониевич? — посочи многозначително Никбар.

— Вярно, алтернативата понамирисва — съгласих се. — Но по този начин поне няма да върша тежка работа и ще мога да летя.

— Като напълно подчинен на Антониевич контрабандист.

Вдигнах рамене.

— Както казах, алтернативата понамирисва. Ако имате друга, готов съм да я изслушам.

— Какво ще кажеш, ако можеш да намериш някой да ти плати дълга? — попита Тера.

— Кой например? — попитах. — Ако банките по-рано не са ми вярвали, сигурно няма да ми повярват и сега. Ако никой от двама ви няма в наличност половин милион, това е немислимо.

Ъгълчето на устата й трепна.

— Звучи така, сякаш вече си се предал.

— Просто гледам трезво на реалностите. — Повдигнах вежди. — Въпросът е вие двамата готови ли сте да направите същото?

И двамата се намръщиха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тера.

— Искам да кажа, че трябва да решите дали искате да се издигнете над дребнавите си скрупули и да летите с мен — казах аз. Знаех, че поемам риск, като поставям въпроса по такъв начин. Но малък — в края на краищата те бяха дошли преди всичко да се конфронтират с мен. Освен това, ако те можеха да са резки, аз също можех.

А Тера наистина можеше да е остра.

— Мисля, че се свежда до въпроса дали ще ти се разреши да летиш с нас — отвърна тя.

— Страхувам се, че въпросът не стои така — поклатих глава аз. — Аз съм пилотът, нает за този полет от Бородин. Никой няма положение или ранг да ме смени.

— При дадените обстоятелства се съмнявам, че ще имаш нахалството да направиш оплакване — посочи Никбар.

— О, може би не ми липсва нахалство — отвърнах. — Но няма да го направя главно защото с това нищо не би могло да се спечели. Ако не бях аз, вие и „Икар“ вече да сте изчезнали, отвлечени от похитителите, за които ви казах.

— Ако приемем, че в тази история има някаква истина — присмя се Тера.

— Защо да съчинявам такова нещо?

— Може би се надяваш да ни изплашиш, за да напуснем кораба — каза тя. — Може би си наел друг екипаж, готов да заеме местата ни, както беше готов с Иксил, когато бе убит Джоунс. Може би ти си истинският похитител.

— Тогава защо не докарах мой екипаж, когато бяхме на Дорсинд и вие обикаляхте да събирате впечатления? — контрирах аз. — Защо изобщо да съчинявам някаква история?

— И не знаеш кои са онези похитители? — попита Никбар.

— Зная само, че са много добре организирани — казах. — И че поради някаква причина мислят, че искат да отвлекат „Икар“.

— Мислят, че искат да го отвлекат?

— Е, не мога да видя друга причина, поради която да ни преследват така упорито — казах аз. — Товар, който е преминал през строгия митнически контрол на Гам, не може да представлява голяма ценност. Може би искат самия кораб, макар че лично аз намирам това за още по-неправдоподобно.

Погледнах отново Тера.

— Но каквато и да е причината, всичко се свежда до това, че вие сте свързани с мен. Опитайте се оттук нататък да намерите пилот, с когото да ме замените, и няма да знаете дали няма да е някой от самите похитители, или нает от тях за случая. Във всеки случай не и преди да е станало много късно. Забелязахте ли, че на никоя от вашите каюти няма ключалка?

Те се спогледаха. Нещастни погледи; погледи на хора, попаднали в клопка. Но те бяха измамени и го знаеха. В момента единствените хора, на които можеха да се доверят, вече бяха на борда на „Икар“. И беше сигурно, че никой от тях не можеше да се освободи от кошмара за механика.

— Лъжеш се, ако очакваш това да ни накара да имаме по-голямо доверие в теб — каза Никбар. — Откъде да знаем, че не протакаш с надежда да направиш по-добра сделка?

— А аз откъде да зная, че саботьорът не си ти? Или Тера, или някой от другите? Отговор: не зная. Ако имаше по-добри шансове, щях да ги използвам. Но няма. Не тук и не сега.

— Тогава защо те интересува какво ще стане с „Икар“? — настоя Никбар. — Или с някой от нас?

Погледнах го право в очите.

— Защото съм подписал договор да откарам този кораб на Земята. И възнамерявам да го направя.

— А как можем да ти вярваме?

Въздъхнах. Писваше ми от цялата тази тъпа игра.

— Вярвайте каквото си искате — казах му. — Но ако и когато пристигнем на Земята, искам да ми се извините.

Ще бъде пресилено, ако кажа, че той се усмихна. Но част от заплахата изчезна от лицето му. Помислих бегло за предишната му кариера в Бреговата охрана, кариера, която не бе го обучила как да разбира хората.

— Ще го запомня — обеща той.

— Може би дори ще очаквам малко сервилност — предупредих го и се обърнах към Тера. — Ти какво ще кажеш? Желаеш ли да работиш още малко с контрабандист, или на следващия космодрум ще напуснеш кораба?

Мислех, че думите или най-малко тонът ще предизвикат поредна реакция на лицевия й мускул. Но тя ме гледаше спокойно, кестенявите й очи изразяваха повече съжаление, отколкото омраза.

— Ще остана — заяви тя. — Аз също съм подписала договор.

— Добре — казах. — Значи отново всички сме едно голямо щастливо семейство. Колко хубаво. Ревз, мисля, че ти си още на служба?

— Засега ще остана на кораба, Маккел — каза тихо той. — Но помни какво ти казах. Ако открия, че превозваме наркотици или оръжия, напускам.

Кимнах и обещах:

— Ще го запомня.

Никбар ме погледна, после натисна бутона за освобождаване на вратата, тя се отвори и той изчезна в коридора.

Тера го последва, но спря на входа.

— Ти не си в клопка, Джордан — тихо каза тя. Тихо, сериозно и идеалистично като при начин за измъкване. Изобщо една комбинация, която мразех. На нея, много странно, това, изглежда, доста й подхождаше. — Трябва да има изход. Просто трябва достатъчно много да искаш, за да го намериш.

— Някога го вярвах — отговорих. — Мислех, че има бързо и просто решение на всеки проблем.

— Не казвах, че решението ще бъде бързо или просто контрира нетърпеливо тя, нивото на идеализъм падна, но сериозността нарасна, за да има някаква разлика. — Просто казах, че има решение, ако наистина го желаеш.

— Ще го запомня — обещах и на нея. — А ти може би ще се опиташ да си спомниш, че сигурността, гарантирана от работата, е адски по-добра от гладната диета, на която тези дни са подложени всички освен пат. Лесно е на компютърен специалист като теб… ти не трябва да летиш на космически кораби; навсякъде има компютри. Но аз не мога да летя върху счетоводното бюро на някоя фирма, нали?

— Предполагам въпросът е доколко сигурността е от значение за теб — каза тя. — В сравнение с, да речем, самоуважението. — Тя се обърна към вратата и излезе.

— Между другото, Тера? — казах аз.

Почти неохотно, вероятно раздразнена, че провалих драматичното й излизане, тя спря.

— Да?

— Еверет ми каза, че си била в механичната работилница, когато дошъл да съобщи на всички за бягството на Шон — казах аз. — Какво си правила там?

Тя ме погледна хладно.

— Търсех комплект часовникарски отвертки. Един от дисплеите се държеше странно и мислех, че може би се нуждае от някаква настройка.

— Благодаря — казах аз.

— Няма защо — отвърна тя, обърна се и си тръгна.

Гледах как вратата се плъзна и се затвори зад нея, изчаках една минута тя и Никбар да излязат от коридора, после отидох и отворих вратата. Обичам уединението, но ако някой имаше намерение да се разхожда по средната палуба, исках да чуя приближаването му.

Върнах се на стола и възстанових заниманието си да се мръщя на дисплеите. Тера и Никбар поне имаха смелостта да изразят съмненията си към мен. Колко ли от останалите имаха същите мисли, само че не искаха открита конфронтация?

Не държах да съм популярен. Е, държах толкова, колкото и всеки друг човек, но отдавна се бях примирил с разбирането, че малко хора ще ме харесват. Съдбоносният въпрос сега обаче беше не популярност, а доверие и подчинение. Ако изобщо имаше някаква възможност за измъкване от примката на пат, тя щеше да изисква съвместна работа.

На всички. Включително и на загадъчния саботьор.

Щеше безкрайно много да помогне, ако можех да разбера какво точно целеше той. Но макар от трите или четири инцидента да бях могъл да си изградя една полезна теория, тя просто не действаше. Ако някой знаеше какво има в товарния трюм на „Икар“ и ако то беше толкова ценно, колкото мислехме всички, защо този някой не ни беше предал на пат или на полицията на Потоси и не бе поискал наградата? Или донесението до наджикската митница беше неуспешен опит да се направи това? И как нападенията срещу Джоунс и Иксил се връзваха с всичко?

Изведнъж се сетих за онова, което бях казал преди минути на Никбар за възможността похитителите да са наели пилоти и се стреснах — те сигурно имаха достатъчно пари и аз бях единствената личност на борда, която познаваха. Един добре платен стрелец можеше завинаги да ме извади от играта и с това за останалите да стане жизненоважно намирането на нов пилот.

И ако пат размахваха много пари пред пилоти на кораби, защо да не правят същото и пред корабни механици? Нашият местен саботьор, независимо какви бяха скритите му таланти, вероятно не можеше самичък да пилотира кораб от този клас. Но двама толкова талантливи сигурно щяха да успеят.

И ако този втори човек също бе механик, тогава най-простият начин да се вземе на борда на кораба беше да се направи пробив в онази пролука. Нашият саботьор беше успял да елиминира Джоунс; но аз вече бях намерил Иксил да запълни тази празнота. Беше ли заплахата за отравяне с цианид опит за сплашване на Иксил, за да напусне?

Ако беше така, неизвестният щеше горчиво да се разочарова. Каликсирите по принцип не се плашат лесно, а Иксил беше още по-труден.

Което за нещастие все още оставяше без отговор въпроса защо „Икар“ вече не е в ръцете на пат; може би беше време да си отговоря и на този въпрос. Чичо Артър беше казал, че генералният директор на пат разговаря лично с различните правителства по нашия маршрут; но ако всъщност той не говореше за цялото правителство на пат? Винаги бях приемал, че пат са достатъчно единни поне що се отнася до отношенията им с други заинтересовани раси. А ако не беше така?

В такъв случай нашият саботьор може би не ни беше предал на пат просто защото още не бе попаднал на подходящия пат, на когото да ни предаде. Може би митническият инцидент на Потоси всъщност беше опит да се обърне вниманието на някой, само че съобщението не е било прието навреме? Или моят ход с името на Антониевич ни беше спасил от беда и бяхме излетели от планетата по-бързо, отколкото някой бе очаквал?

Знаех, че няма надежда възможните комбинации за положението да се разнищят без по-подробна информация за пат, каквато не се надявах да получа скоро. Заедно с това предположение дойде една неочаквана възможност. Освен ако нашият саботьор не беше нает на космодрума на Мейма — което изглеждаше невероятно, — това означаваше, че той трябва да е имал връзки с пат отпреди това. Връзки, които, ако бях късметлия, щяха да се появят в сведенията, които чичо Артър беше обещал да ми даде при следващата спирка.

Погледнах отново дисплеите. Въпреки допълнителните разходи за гориво скоростта не се беше повишила много. Изведнъж ми се дощя да съм на Морш Пон.