Тимъти Зан
Гонитба за Икар (9)

9.

Потоси беше най-многолюдният свят, който бяхме посетили досега, и вече не беше колония, а пълноправен член на архипелага Наджики — група от около тридесет светове, разпръснати на разстояние няколко светлинни години и с маршрути или сфери на влияние поне до три други раси. Това, че други раси търпяха нещо, което можеше да се смята за нахлуване в техни суверенни територии, се дължеше на наджикската дипломация и на умението да се водят преговори.

Това плюс уникалния дар на наджиките за създаване на богатство и тяхната готовност да споделят това богатство с правителства, които на свой ред бяха достатъчно щедри да им дадат правото на ползване на коридори през своето космическо пространство, бе причината за процъфтяването им. Циниците, разбира се, биха представили нещата по-иначе.

На Потоси имаше пет големи космодрума, в най-големия и най-модерния от които силно доминираше търговският флот на пат. Още щом стигнахме в неговия обсег, се свързах с оператора на космодрума и поисках площадка за кацане на най-отдалеченото място. Знаех, че при някои обстоятелства подобно искане би предизвикало повдигане на вежди или на онова, което наджиките използваха за вежди. Почти монополното положение на пат беше засегнало този район особено силно, като бе създало почти универсална омраза към тях, и аз знаех, че всеки пристигащ кораб, който не е на пат, сигурно има същото искане. Обаче не само не ни беше дадено исканото място на половин континент настрана, както бяхме поискали, но бяхме насочени точно в центъра на пат.

Пак наредих на екипажа да остане на борда, докато пазарувам. И всички пак никак не бяха доволни от това.

— Не разбираш ситуацията — измърмори Еверет неодобрително. — Според мен, ако просто заведем Шон в здравния център на космодрума и им покажем симптомите…

— Ще ни приберат — завърших вместо него. — И ще трябва да обясняваме на милите наджики от отдела за борба с наркоманията как така в екипажа ни има пристрастен към борандис. Не забравяй заплахата от похищение. Това не е планета, където трябва да изглеждаме подозрителни.

— Никой няма да се опита да похити кораба от един голям космодрум — измърмори той.

— Сигурно се шегуваш — отвърнах. — С толкова много същества наоколо и никой не познава никого. Идеално място за похищение.

Той стисна устни.

— А какво ще кажеш за себе си? — обади се Тера и посочи боядисаната ми коса, променените ми на цвят очи и няколкото фалшиви белега на бузата ми. — Мислиш, че тази дегизировка ще ти помогне да заблудиш онези, които те търсят?

— Някой трябва да отиде и да потърси наркопласьор напомних й търпеливо. — Съгласна ли си да го направиш вместо мен?

— Просто не искам да те хванат — отсече гневно тя. — Ако стане това, край с всички нас.

— Няма да ме хванат — уверих я. — Дори няма да ме забележат. Снимката, която имат, е стара, а и аз зная с какви хора работят пат. Няма да могат да ме разпознаят с тази коса и очи, повярвай ми.

— Интересно — промърмори Никбар. — Как така някой може да знае начина, по който мислят такива хора?

— Не ми задавайте въпроси, на които не искате да чуете отговорите — предупредих ги строго. Може би малко прекалено строго, но пък времето ни беше ограничено. И освен това наистина нямах желание да отида.

Очевидно нямаше повече въпроси, на които някой да иска да чуе отговорите.

— Значи се разбрахме — казах в настъпилата ледена тишина. — Ревз, извикай обслужващите космодрума да заредят кораба — надявам се този път да можем да напълним резервоарите догоре. Не забравяй, че сега сме „Спящата красавица“. Еверет, наглеждай Шон. Постарай се да кротува, докато се върна.

Еверет отново стисна устни, после каза:

— Ще направя каквото мога.

— Какво да правим с Иксил? — попита Чорт. — Как е той?

— Почива в каютата си — отговорих, умишлено отклонявайки се малко от истината. Ако нашият саботьор още не знаеше за комата, нямах намерение да му го съобщавам. — Не се безпокой, ще се наспи и ще дойде. Ще се върна след два часа.

Тръгнах по рампата с вид на нещастен бездомник, виждащ как последният автобус за приюта заминава. Надявах се, че няма да стоят като истукани, когато дойдат работниците и започне зареждането на резервоарите. Тази гледка би била малко странна.

Транспортните ленти тук бяха подобни на онези на Дорсинд, само че по-добре поддържани и покрити с прозрачни полусферични екрани за защита от атмосферните влияния. В момента такава защита не беше необходима, но ако се съдеше по сгъстяващите се на хоризонта тъмни облаци, вероятно скоро щеше да потрябва.

Самият космодрум беше чист и експедитивен, което не беше изненадващо при непосредственото ръководене на три четвърти от него от пат. Цивилната площ непосредствено до космодрума обаче не беше под техен контрол и вероятно щеше да е толкова тъмна, зловеща и засегната от порока, както всяка друга околност на космодрум в спиралния ръкав. Там щях да намеря пласьори на хапиджам и други форми на нещастие, от които поне една — надявах се — щеше да е борандис.

Проблемът, разбира се, беше да се намери точната карфица в точната копа сено. При нормални обстоятелства това би отнело много време, с каквото в момента не разполагахме нито аз, нито Шон, нито „Икар“. Трябваше да загърбя опасността и скучното търсене и да отида направо при източника.

За щастие, или може би за нещастие, имах телефонния номер на източника.

Екранът светна и се показа същият бандит със счупен нос, който беше на линията на Брат Джон при миналото ми обаждане.

— Да?

— Обажда се Джордан Маккел — казах аз. — Трябва ми информация.

Бръчките около очите му станаха малко по-дълбоки.

— Маккел?

— Да, Маккел — потвърдих, като се насилих да запазя спокойствие. Вече бях изгубил двадесет минути от обещаните два часа — десет минути, докато стигна до сградата на СтаррКомм, и още десет в чакане да се освободи кабина, а нямах интерес да играя в гръцки хор с един от домашните разбойници на Брат Джон. — Дегизиран съм. Трябва ми информация…

— Почакай — прекъсна ме той.

Екранът угасна. Погледнах часовника си и неочаквани ми писна от Брат Джон и неговите злобни, но глуповати хора. Следващият на екрана сигурно щеше да е главорезът с кръгло като месечина лице и с дрехи на касапин — той вече вероятно беше проумял какво е шега и щеше да ми загуби още време да ми изиграе някоя.

Екранът светна. За моя изненада не беше касапинът.

— Здравей, Джордан — каза Брат Джон. Гласът му беше мазен както винаги, но херувимската му усмивка липсваше. — Имаш ли представа какво вълнение предизвикваш в този край на спиралния ръкав?

— Така ли? — попитах.

Хладината, която лъхаше от него, рязко спадна — чак в обхвата под нулата.

— Не се прави на невинен поне пред мен — изръмжа той и цивилизационното му лустро се пропука като тънка корица лед. — Кораб от Мейма, един измамник превозвач — и пат се мъчат да заловят този кораб. Да не вземеш да ми казваш, че това не си ти?

— Е, аз съм — бързо се съгласих. Беше невъзможно човек да раболепничи както трябва в кабина на СтаррКомм, но доколкото беше възможно това да става с глас, направих всичко, на което бях способен. — Съжалявам, не исках да стане така. Просто не си дадох сметка какво вълнение всъщност предизвикваме.

Температурата остана непроменена.

— Не обичам вълненията, Маккел — предупреди ме той. Никак не ги обичам. Вълненията привличат вниманието, а аз не го обичам. Ти също не го обичаш.

— Прав сте — съгласих се примирено. — Повярвайте ми, правя всичко възможно да не съм център на внимание.

— И как се опитваш да го правиш? — попита той. — Като казваш, че корабът не е твой и проблемът не е твой… просто се разграничаваш. Къде си? Ще трябва да те взема.

Наистина беше прав. Във всеки случай поне наполовина. Корабът не беше мой. Но проблемът беше.

— Не мога да направя това — казах и се приготвих да изтърпя още едно гневно избухване. — Подписах договор да летя с кораба. Един беден, но честен превозвач не може да прекъсне договора си по такъв начин. Не и без да продължи да изглежда беден, но честен.

— Кой би могъл да знае? — контрира той. Гласът му беше твърд и студен, но поне не се беше разкрещял. Може би го бях накарал да се замисли.

— Твърде много хора — отговорих аз. — Много хора… някои от тях служители на космодруми… са виждали документите ми. Хора, които може би ще започнат да се чудят как един независим превозвач може да си позволи да наруши договор по такъв начин. Хора, които може би ще започнат да се питат дали този независим превозвач няма друг източник на доходи. — Вдигнах рамене — само кратко трепване. — А ако стане това, аз повече няма да съм много ефективен служител.

Той просто ме гледаше и дишаше тежко, лицето му бе неразгадаемо. Зачудих се дали не съм прекалил. Ако ме освободеше от споразумението, той щеше да изгуби повечето от петстотинте хиляди, които му дължах, но пък организацията на Антониевич вероятно харчеше месечно по толкова само за кламери. Ако, от друга страна, решеше, че съм станал твърде голямо бреме, за да ми има вяра, вероятно щях да изгасна като свещ на открито.

И щеше да бъде върхът на иронията, ако се окажеше, че аз съм този, който го е убедил да направи това.

— Ти се опитваш да ми наложиш тези решения, Джордан — каза той накрая. Гласът му все още беше студен, но мисля, че открих леко затопляне. — Тези свършени факти. Повече не трябва да ги има.

— Да, сър — съгласих се. — Всъщност аз не се опитвам да правя това. Просто нещата се случват прекалено бързо и трябва да импровизирам.

— Повече не искам такива работи, Джордан — повтори той със същия тон. — Ясен ли съм?

— Да, сър — съгласих се отново. — Напълно.

— Добре. Сега кажи за какво ме търсиш?

Внимателно поех дъх.

— Трябва да намеря наркопласьор, сър.

Той примигна, после мигането премина в силно свъсване на вежди.

— Наркопласьор? — повтори той и студенината отново навлезе в арктическа територия. Въпреки цялата мъка, причинявана от неговата търговия с хапиджама, Брат Джон беше пуритан, когато ставаше дума за използване от неговите хора на някакъв наркотик.

— Такъв, който има борандис — бързо поясних. — Един от моя екипаж страда от болестта на Коул и трябва да се лекува с борандис. Нарича се също чакалова ракия.

— Да, зная. — Няколко секунди бездушните му очи гледаха в моите, лицето му все още бе неразгадаемо, но той почти сигурно се питаше дали казвам истината, или просто си измислям. Задържах дъха си и се опитах, доколкото мога, да изглеждам простодушен и честен.

Накрая, за мое облекчение, той вдигна рамене.

— Добре. Къде си?

Отново задишах свободно.

— На Потоси — отговорих. — На космодрума „Каклинт“.

— Свят на наджики — изсумтя той. — Порядъчни същества, хранещи се с насекоми.

— Да, сър — съгласих се малко изненадан, че ксенофоб като Брат Джон може да направи такъв комплимент на нечовешка раса. Той или наистина изпитваше някакво неохотно уважение към наджиките, или имаше делови интереси в архипелага и наджиките му помагаха да прави пари. Ако трябваше да се обзаложа, бих избрал последното. — Трябва да зная дали организацията има пласьор, който може да ни помогне. И ако има, как да го намеря.

— Има — отвърна Брат Джон, стана и тръгна вдясно. — Един момент.

Екранът трепна. Отново поех дълбоко дъх и неочаквано усетих тежестта на плазмения пистолет под якето си. Дотук всичко изглеждаше обещаващо. Но знаех, че не бива дори за момент да рискувам и да се отпускам. Настроението на Брат Джон беше подчертано променливо и с вече демонстрираното неудоволствие от моето присъствие на „Икар“ той можеше неочаквано да реши, че ако остави един болен член на екипажа да умре, ще е добре или като урок за мен, или като допълнителен натиск да ме накара да се откажа от цялата работа. Ако нещата тръгнеха в тази посока, трябваше да му напомня, че смъртта на Шон ще стане причина още повече да се вторачат в „Икар“.

Нямаше го дълго. Толкова дълго, че започнах да се чудя дали не е решил, че проблемът му създава по-голямо затруднение, отколкото си заслужава, и че и Шон, и аз сме излишни. И тъкмо когато мислех да затворя телефона и да проверя дали Иксил е излязъл от кома, екранът изведнъж светна.

— Добре — отсече той. — Нашият човек е дрил, казва се Емендо Торск. Върти си бизнеса от уличен щанд за музика на улица Джистр’н Корнър. Твоят болен може да плати, нали?

— Все ще съберем пари — уверих го аз. — Благодаря ви.

— Повече не се обаждай тук, Джордан — тихо каза той. — Не и преди всичко това да свърши. Ясен ли съм?

— Да, сър, съвсем ясен — отвърнах. Ако „Икар“ бъдеше заловен и ако аз бях достатъчно глупав, за да бъда заловен с него, той не искаше да има нищо общо с това. — Благодаря ви, сър.

— Ще говоря с теб, когато всичко това свърши. — Той прекъсна връзката.

Преглътнах и чак сега забелязах колко суха е устата ми. Отношенията ми с Брат Джон ставаха все по-трудни както по причина на неговия характер, така и поради човека, когото представяше. Ако кажа, че някога съм бил истински щастлив в отношенията си с него, ще бъде прекалено меко; но в този момент тихото ми неудоволствие, изглежда, бе преминало в бързо нарастващо отвращение.

А това беше опасно. Не само поради отражението му върху сърцето и душата ми, а и върху стомаха, защото такива като Брат Джон имат силно развито чувство за собственост върху хората, особено към онези, които са близко до тях. Аз едва ли бях близък до него, бях само един незначителен служащ между хиляди, но организацията на Антониевич не беше стигнала дотук, като бе оставяла дори незначителните й служители да бъдат недоволни до степен, при която ръсят безотговорно пари, стоки или тайни. Особено тайни.

Брат Джон вероятно не си правеше илюзии какво ме държи на работа при него; вече бях видял колко хитро направи дългът от половин милион коммарки да виси застрашително над мен до безкрайност. Ако той можеше да проникне зад моята маска и да види емоциите, които бушуваха под нея, може би щеше да реши, че съм движеща се бомба със закъснител, която трябва да бъде обезвредена.

Но сега нямах друга възможност освен да продължа. Както гласи поговорката, на каквото си бях постлал, на това щях да легна и единственото, което можех да направя, бе да се постарая да се настаня в тази постеля по-комфортно.

За нещастие в момента не можеше да се говори за никакъв комфорт. Бях изтърпял още един разговор с Брат Джон и сега трябваше да свърша онова, което бях отлагал най-малко през последните три свята.

Беше време за мил, дълъг разговор с чичо Артър.

Видеооператорът на чичо Артър беше жена, весела и ако не точно красива, определено хубава. Веднага след намусения оператор на Брат Джон с физиономия, която плачеше за пластична операция, сравнението просто беше невъзможно.

Докато не я погледнеш в очите. Въпреки привлекателността й, въпреки приятната й усмивка и аура на дружелюбност в очите й имаше нещо студено, преценяващо и дори жестоко. Отдавна подозирах, че при определени обстоятелства тя е способна да убие така бързо и ефективно, както всеки от главорезите с ледени сърца на Брат Джон.

Но какво друго можеше да се очаква? В края на краищата тя работеше за чичо Артър.

— Джордан се обажда, Шанън — казах, като прогоних всички подобни мисли от ума си. Трябваше да се приготвя за разговор с чичо Артър. Освен това тя наистина беше хубава. — Свободен ли е?

— Здравей, Джордан — каза тя и усмивката й малко охладня. За разлика от оператора на Брат Джон, тя прие промененото ми лице спокойно, без да трепне. — Ще проверя.

Лъжа, разбира се — тя сигурно бе дала знак на чичо Артър още щом ме беше познала. И ако охладняващата усмивка беше някаква индикация, подозрях, че чичо Артър е или достатъчно заинтересован, или достатъчно раздразнен от обаждането ми, така че ще се появи веднага.

И излязох прав. Лицето й изведнъж изчезна от екрана и на негово място се появи друго, по-малко фотогенично. Набръчкано от старост лице, обградено от гъста елегантна сива коса с неочаквана ивица черно по средата и две сини, немигащи очи, вперени в мен над дебели очила.

Чичо Артър.

Имах достатъчно опит и очаквах първи да вземе думата. Не ме разочарова.

— Предполагам, Джордан — каза той с боботещ глас, който идеално подхождаше на брадата и очилата — че имаш някакво добро обяснение за всичко това.

— Да, сър — отвърнах. — Не зная обаче дали ще го намерите за добро, или не.

За момент той само ме гледаше. Лекичко се люшкаше назад-напред. Отдавна бях решил, че очилата му са две трети необходимост заради състоянието на очите и едни трета превземка с допълнителен ефект, че му дават нещо, което той може ловко да използва, като изпраща светлинки в очите на събеседниците си. Сега правеше точно това, макар че през видеоекрана това си беше пълна загуба на време. Вероятно му беше просто подсъзнателен навик.

Той свърши с оглеждането и ме подкани:

— Слушам.

— Натъкнах се на Арно Камерон в една кръчма на Мейма — казах аз. Щеше да иска подробности — чичо Артър винаги искаше подробности, — но сега нямах време за тях. — Беше на зор, трябваше да изпрати кораб до Земята и нямаше екипаж. Попита ме дали бих го пилотирал и аз се съгласих.

— Просто си се натъкнал на него, така ли? — избоботи зловещо чичо Артър. — И забрави, че ти казах да не правиш нищо с него освен да го следиш?

— Той ме заговори, не обратното — отговорих. — Поканата за дуел за такова нахалство нямаше да е подходяща реакция.

Той повдигна мъртвешкия си поглед няколко градуса нагоре, но може би защото преди малко бях изправен пред погледа на Брат Джон, този на чичо Артър не ми изглеждаше толкова зловещ.

— Засега няма да се занимаваме с това — каза той. — Имаш ли обаче представа какъв фурор предизвика с този кораб?

Почти същият въпрос и почти същият тон като този на Брат Джон.

— Нямам — казах аз. — Единственото, което зная със сигурност, е, че агенти на пат раздават листовки със снимката ми из вертепите на спиралния ръкав и награда от пет хиляди коммарки на онзи, който ме открие.

— Пет хиляди коммарки ли каза? — попита чичо Артър и повдигна вежди.

— Така ми казаха преди няколко часа на Дорсинд — отговорих предпазливо. Чичо Артър имаше артистичен талант, който обикновено използваше при най-тежките моменти. Фактът, че го беше използвал сега, беше лош знак. — Защо, вдигнали ли са мизата?

— Значително. — Той взе един лист и го изправи пред камерата, сякаш да докаже, че не си измисля. — През последните дванадесет часа генералният директор на пат лично е бил в контакт с петнадесет различни правителства по предполагаемия ти маршрут. — Каза го с тъжен тон, както винаги, когато съобщаваше лоши новини. — Те са информирани, че корабът „Икар“ под командването на човек на име Джордан Маккел трябва да бъде незабавно задържан до пристигането на представител на генералния директор и да му бъде предаден.

Полазиха ме тръпки.

— Или иначе?

— Или иначе — добави той със същия тъжен тон — пат ще наложат търговски санкции върху правителствата, които не се подчинят, като строгостта на санкциите ще зависи от вината на правителството за измъкването на „Икар“. Включително до пълно ембарго върху стоки от тези раси.

Той остави листа настрана.

— Както сам каза, мизата е вдигната — тихо каза той. — Какво, за Бога, са изровили хората на Камерон там, Джордан?

— Не зная, сър — признах също толкова тихо. — Но каквото и да е, то е в товарния трюм на „Икар“.

Моментът изискваше продължителна, тежка тишина. Но артистичните импулси на чичо Артър не позволяваха губене на време.

— Тогава най-добре намери начин да научиш какво е каза той.

— Всъщност мисля, че вече го направих — казах аз. — Искам да кажа, че намерих начин. Можете ли да ми дадете списък на персонала на археологическата експедиция?

— Имам го — каза той. — Защо?

— Защото подозирам, че някой от тях е на борда на „Икар“ — отговорих. — Маскиран като член на екипажа.

— Доста невероятно — каза той и като че ли потрепна. — В момента всички са в затвора на Мейма.

Почувствах как подът под краката ми пропада.

— Всичките? Сигурен ли сте?

— Почти. Всички участници са били прибрани за една нощ, дори и екипажът на частния кораб, с който Камерон е пристигнал няколко дни преди да започне всичко това. Единствено Камерон е все още на свобода и властите на Мейма казват, че е само въпрос на време да хванат и него. Нощес го били видели в някаква кръчма, но им се изплъзнал.

— Момент — казах и се намръщих. — Ако вече са хванали цялата група, защо не знаят какъв е товарът? И защо нямат точно описание на кораба? А съм сигурен, че нямат, защото иначе фалшивите документи за идентификация, които бълваме с Иксил, нямаше да ги заблудят.

— Значи използвате фалшиви документи — каза чичо Артър. — Надявах се, че ще се сетите да направите поне това.

— Да, но защо тези документи вървят? — настоях аз, като подминах въпроса дали в казаното от него не се крие обида. — Надявам се няма да ми кажете, че шайка разбойници като пат се гнусят от класическите форми за събиране на информация, нали?

— Всъщност археолозите са все още в ръцете на ихмиситите — каза чичо Артър. — Пат се опитват да ги вземат, но засега ихмиситите се държат. — Той направи гримаса. — Но в този момент едва ли има значение при кого са. Камерон се е погрижил да блокира хипнотично паметта на всеки относно определени страни от дейността на експедицията. Включително, естествено, описание и на „Икар“ и подробности за неговия товар.

Кимнах. Очевидно, разбира се. Не особено етично и вероятно незаконно, но точно в стила на Камерон.

— И единственото, което могат да направят, е да блъскат по стените и да се надяват, че ще могат да ги разбият.

— Сигурен съм, че вече го правят — изсумтя чичо Артър. — Въпросът е как да ти осигуря време.

— Да, сър. — Дотук с моята оформяща се теория, че някой от хората на Камерон се опитва да не ни допусне да надзърнем в трюма на „Икар“. — За нещастие това е осигурило известно време и на някой друг.

— Обясни.

Набързо му разказах за кутсуза, който ни съпътстваше, откакто бяхме напуснали Мейма. Или всъщност отпреди излитането, ако се броеше неявяването на Камерон на кораба.

— Инцидентът с Чорт и Джоунс може да се смята за случаен — заключих аз. — Но не и с горелката или неизвестния между корпусите. Преследването ни от пат е едно на ръка, обаче това става прекалено много.

— Наистина — каза замислено чичо Артър. — Ти, разбира се, имаш обяснение, нали?

— Имам — потвърдих. — Но не вярвам да ви хареса. Вие казахте, че ихмиситите смятат, че вчера са видели Камерон на Мейма. Доколко са сигурни в това?

— Дотолкова, доколкото изобщо могат да са сигурни — каза той и свъси вежди. — Което ще рече не много. Защо, мислиш ли, че знаеш къде е Камерон?

— Да — казах. — Мисля, че има голяма вероятност да е мъртъв.

Последва ново трепване. Бях прав — това никак не му хареса.

— Обясни.

— Ясно е, че някой не иска да видим товара — започнах аз. — Мисля, че този някой трябва да е от археолозите, но вие току-що ми казахте, че това е невъзможно. Значи е някой друг. Някой, който наистина знае какво има в трюма и който е решил, че ако той е единствен притежател на това знание, то ще му бъде от полза.

— Не би ли могло да е самият Камерон?

— Не виждам как — поклатих глава аз. — Когато отидох на „Икар“, корабът беше заключен с ключалка, програмирана по време, и тя не се отключи, докато не се събра целият екипаж. Разгледах я. Определено беше настроена предния следобед много преди ихмиситите да са изхвърлили всички от космодрума и да са го заключили за през нощта. Нямаше начин Камерон да се е качил на борда преди да вдигнат бариерата, а той определено не се качи след нас.

— И затова мислиш, че е мъртъв?

— Да — отвърнах. — Някой от хората, които той нае в екипажа на „Икар“, или вече е знаел нещо за това, или е бил достатъчно заинтригуван да отведе Камерон в някоя тъмна уличка и да разбере какво точно има на борда.

— За това трябва сериозен натиск.

Точно затова подозирам, че е мъртъв — казах. — Един такъв разпит, който да го накара да говори, завършва или със смърт, или с осакатяване, или с наркозна кома. В двата последни случая ихмиситите или пат сигурно вече щяха да са го намерили. В първия случай… — Не си направих труда да завърша.

— Може би си прав — отрони тежко чичо Артър. — Ти ще откриеш тази личност, нали?

— Ще опитам — обещах. — Ще помогне, ако имам малко повече информация за екипажа.

— Естествено. Имената им?

— Алмонт Никбар, специалист по машини, бивш военнослужещ от Бреговата охрана на Земята. Джоф Шон, електроник. Боледува от Коул, в резултат на което е зависим от борандис. Между другото, можете ли да ми намерите малко борандис?

— Може би. Следващият?

— Хайдън Евррет, медик. Бивш състезател по кикбокс, преди двадесетина години, макар да не зная дали се е състезавал под собствено име, или под чуждо. Чорт, креанец, излиза в открития космос. Друго за него не се знае.

— За креанец не е необходимо да се знае друго.

— Може би — казах. — Все пак бих искал да проверите и него. И накрая Тера, друго име неизвестно. Може би е член на някоя от религиозните секти, които не съобщават пълното си име на непознати, но още не съм я виждал да върши нещо религиозно.

— Религиозната практика на вярващите невинаги е крещяща и очевидна — напомни ми чичо Артър. — Един таен оглед в каютата й за религиозни принадлежности може би ще хвърли повече светлина върху нещата.

— Възнамерявам да огледам каютите на всички при първа възможност — уверих го аз. — Сега описания…

Описах физическите характеристики на всички колкото се може по-бързо — знаех, че всичко се записва.

— След колко време ще можете да ми дадете данни? — попитах, когато свърших.

— След няколко часа — отговори той. — Къде си сега?

— На Потоси, но нямам намерение да оставам тук по-дълго, отколкото трябва — казах аз. — Не зная накъде ще се отправим. Добре ще е, просто за разнообразие, да е някое тихо, спокойно и скришно място.

— Да, трябва да е скришно — подчерта той, погледна настрани и раменете му трепнаха с лекото движение на човек, който чука по клавиатура. — Нещо друго?

— Да — казах. — Изглежда, има нова група участници в играта. — Описах инцидента с грозниците на Ксатру и оръжията, които носеха. — Чували ли сте за тази раса или за такива оръжия?

— Да, и за двете — каза той. Очите му все още бяха встрани от камерата. — Може би си спомняш за слухове относно пропаднала тайна операция преди няколко години, при която едно елитно поделение на земната гвардия със специална задача се опита да открадне данни за двигателя „Таларик“. Оръжията бяха много подобни на използваните срещу теб от типовете, за които говориш.

Въздъхнах.

— Което ще рече, че грозниците са клиентска раса на пат.

— Много вероятно — съгласи се той. — Недей да ми се правиш на изненадан. Сигурно първият им замисъл да хванат „Икар“ е било това да стане без проблеми, чрез техните хора и агенти. И като не са успели, са се обърнали първо към престъпния свят на спиралния ръкав, а сега и към законни правителства.

Помислих си за тримата пат в кръчмата на Мейма. Значи затова се бяха решили да излязат от скривалищата си.

— Все пак ме притеснява, че са се отказали от тихия метод — посочих аз. — Възможно ли е моето справяне с грозниците да ги е уплашило толкова много?

— Съмнявам се — каза той. — По-скоро е било въпрос на нова информация за размера на наградата, която са искали да спечелят.

И тази информация веднага ги беше тласнала към открито и публично преследване. Страхотно.

— Онова място, което ще ни намерите, най-добре наистина да е скришно — казах аз.

— Мога да намеря такова — увери ме той. — Можеш ли с един скок да отидеш на Морш Пон?

Присвих очи.

— При условие, че можем да напуснем Потоси, да — отвърнах предпазливо. Чудех се дали наистина ще изпълни това, което бе обещал.

— Добре — отсече той. — Значи Блу Дистрикт на Морш Пон, в кръчмата „Бейкърс Дозън“. Там ще ти доставя информацията.

— Добре, сър — казах аз. Морш Пон беше на колониалния свят Улко, а улкомалсите, подобно на наджиките, имаха репутацията на големи таланти в създаване на богатство. За разлика от наджиките обаче, улкомалсите много разчитаха на туристическата промишленост и по-специално на по-малко добродетелните членове на цивилизованото общество като цяло. Морш Пон беше убежище на контрабандисти и други криминални типове, много по-лошо от Дорсинд, а Блу Дистрикт беше най-лошият район на планетата.

Което при нормални обстоятелства, при моята връзка с Брат Джон и организацията на Антониевич, би го направило идеално място за моята гибел. За нещастие сегашните обстоятелства бяха далеч от нормални.

— Вярвам, че си спомняте, сър — казах дипломатично, — че пат поканиха целия подземен свят на спиралния ръкав там на чашка?

— Много добре си спомням — отвърна спокойно той. — Ще се погрижа за това. Виж, времето напредна. Трябва да свършваме.

Това беше явно отпращане. Не ми се искаше да бъда отпратен — имаше още няколко аспекта на цялото това споразумение и исках да поспоря още малко. Но когато чичо Артър каже „довиждане“, това означава довиждане. Освен това той беше прав — времето наистина беше напреднало.

— Да, сър — казах, потискайки една въздишка. — Ще държа връзка.

— Непременно — каза той. Екранът изгасна.

Взех си рестото и напуснах кабината. Почти очаквах някой убиец да скочи върху мен в коридора, но ми се размина. Взех една карта на града от етажерката до вратата на главния изход, намерих Джистр’н Корнър и излязох.

Дъждът, който бе заплашвал да завали, вече се лееше — капките отскачаха от земята като топчета. Джистр’н Корнър бе доста далеч, за да вървя пеша, и при този дъжд реших да не чакам обществен транспорт. Това нямаше да хареса на Брат Джон — неговите стандартни нареждания бяха винаги, когато е възможно, да използваме обществен транспорт, за да избягваме официалното връщане по същия маршрут. Но в този случай Брат Джон не беше навън на дъжда. Спрях едно такси, дадох на шофьора адреса, после му казах, че ще има и добър бакшиш, ако ме закара бързо. Едва не паднах на голата пружинена седалка, когато той полетя като космическа совалка.

Както изтичаха парите от ръцете ми напоследък, най-напред за звездна видеовръзка, а сега за такси, добре, че бях освободил от стомарковите банкноти онзи агент на пат на Дорсинд. Докато наблюдавах града, развихрилия се шофьор и ядосаните опръскани пешеходци по тротоара, ми дойде наум, че може би идеята за някаква допълнителна пътническа застраховка също не е лоша. Според моите изчисления по картата от сградата на СтаррКомм до Джистр’н Корнър трябваше да се пътува около двадесет и пет минути. Моят шофьор го взе за малко над петнадесет, вероятно нов рекорд за града, а може би и за цялата планета.

Емендо Торск беше там, както ми бе обещано, застанал пред малко павилионче, приличащо на кабина за душ. Тумбестото му тяло бе скрито зад сложен музикален шкаф, на който свиреше с двете си ръце и с късите хватателни пипала, излизащи от основата на врата му. Двадесетина почитатели на музиката му стояха под дъжда и слушаха.

Казах на шофьора да паркира на една странична уличка, платих му и му заръчах да чака, после се присъединих към тълпата. Не бях предполагал, че толкова много същества на планетата харесват дрилските двугласови химни дори когато са добре изпълнявани, което в дадения случай категорично не беше вярно. Но пък се съмнявах, че някои от тази публика са тук точно заради музиката.

За щастие избраното от Торск парче беше късо и аз мълчаливо благодарих на проливния дъжд за ролята, която беше изиграл за вземане на това решение. Сред неискрени аплодисменти той мина с голяма шапка да събира пожертвувания. Бях извършил необходимата подготовка в таксито и когато той размаха шапката пред мен, пуснах три плътно сгънати стомаркови банкноти, увити в хартия с написана на нея думата „борандис“. Видях, че по-голямата част от публиката направи подобни дарения. Той приключи събирането на дарения и свърши с гърлен лай, който вероятно беше традиционно дрилско „благодаря“ или „довиждане“, после влезе в кабината. Публиката се пръсна във всички посоки — изчезна по улиците или в тъмните входове.

Всички без мен. Вместо да се разкарам, аз застанах директно пред вратата, през която беше влязъл Торск, и зачаках, като се стараех да не обръщам внимание на студените струйки, които си проправяха път под яката и течаха по гърба ми. Не се съмнявах, че той ме вижда идеално отвътре — личност с професията на Торск не можеше да си позволи да не знае какво става навън във всеки един момент. Надявах се, че ще е достатъчно любопитен или раздразнен, за да разбере какво искам, преди да стана вир-вода.

Беше и по-любопитен, и по-раздразнен, отколкото очаквах. Стоях там по-малко от минута, когато вратата се отвори и ме изгледаха две големи черни дрилски очи.

— Какво иска? — попита той.

— Иска борандис.

— Чака ред — отговори грубо той.

— Не чака — възразих спокойно. Такъв вид натиск върху него беше рискован, но нямах избор. Стандартната процедура, изглежда, беше да си направиш поръчката и да се върнеш по-късно, вероятно при следващото музикално изпълнение на Торск, а не можех да си позволя да чакам толкова дълго. Особено ако трябваше да изслушам втори концерт. — Иска борандис. Платил.

— Чака ред — повтори той този път още по-грубо. — Или побеснява.

— Аз също побеснява — отговорих му.

Очевидно бях сбъркал, като смятах, че цялата тълпа е изчезнала. Вече се канех да повторя искането си, когато една голяма ръка се стовари върху ми, обърна ме и се озовах пред най-грозното човешко лице, което бях виждал. При това трябваше да вдигна глава, за да го огледам.

— Глух ли си бе, тъпак? — изръмжа той. Дъхът му идеално съответстваше на лицето. — Казаха ти да си чакаш реда.

Несъмнено щеше да има нещо повече към тези мили думи, вероятно нещо от рода на какво ще ми се случи, ако веднага не се разкарам. Но както бях научил много отдавна, е трудно да се говори, когато въздухът ти неочаквано е бил изкаран от къс удар в слънчевия сплит. Наведох се леко настрана, за да избегна челото му, когато той беззвучно се преви на две, изпускайки в лицето ми една допълнителна доза лош дъх; и тъй като главата му се отмести от зрителната ми линия, видях още трима мъже, щамповани със същата матрица, да пресичат целенасочено улицата и да идват към мен.

Ударих първия още веднъж на същото място, той се сви още малко и половин секунда по-късно насочих плазмения си пистолет над рамото му към тримата. Спряха на място. Държах ги на мушка и в същото време продължавах да удрям специалиста по лош дъх с другата си ръка, за да съм сигурен, че като падне, няма да стане.

Накрая падна, но трябваха няколко удара повече, отколкото предполагах. Определено не исках да съм около него, когато се надигне. Гледах подкреплението още две секунди, после, без да свалям пистолета, нарочно обърнах глава към Торск и тихо казах:

— Иска борандис. Платил.

— Да — каза той. Лицето му беше пепеляво. Очевидно никога не беше виждал някой да се бие с една ръка. — Чака малко.

После изчезна в кабинката си, но не и преди да зърна в големите дрилски очи отразено движение. Обърнах се и видях, че тримата мускетари се опитват да се придвижат. Спряха по-рязко от първия път. Гледахме се над цевта на пистолета.

— Вземе — изсъска Торск и натисна нещо в рамото ми. Обърнах се. Почти очаквах да видя пистолет, но беше музикална касета с лицето и името на Торск и надпис: „Най-доброто от Емендо Торск“ — очевидно със скрит борандис в нея. — Върви — настоя той. — И не се връща.

— Не се връща — съгласих се, взех касетата и я пъхнах във вътрешния си джоб. — Освен ако борандис не добър. Тогава можеш обзаложиш много съжаляваш.

— Борандис добър — изръмжа той. Гледаше ме свирепо.

Повярвах му. Последното нещо, което иска един уличен наркопласьор, е да привлича внимание, а моето изпълнение тук вече беше нарушило принципите му повече, отколкото му се искаше. Последното нещо, което би искал, беше да се върна разгневен.

Той нямаше начин да знае, че дори да искам, не мога да се върна или че в момента съм по-алергичен към официална проверка от страна на властите от него. Беше се отървал от мен и за него имаше значение само това. Може би дори се беше научил да не наема охрана от спящите по пейките в парка.

Таксито търпеливо ме чакаше, където го бях оставил. Казах на шофьора да кара към бариера 2 на космодрума, най-близката до мястото, където беше „Икар“. С образа на друг голям бакшиш, който вероятно си представи, той потегли като ужилен. Отново се борех за живота си, в ума ми се въртяха неприятни картини на преждевременния ми некролог. На правите отсечки от пътя успях да отворя касетата и да видя, че вътре има петнадесет капсули със син прах. Извадих телефона си и набрах номера на Еверет.

След петото позвъняване, без да получа отговор, започна да ме обхваща твърде познатото чувство, че нещо не е наред. Когато на осмото чух гласа му, чувството се превърна в твърда увереност.

— Да? — промърмори той. Гласът му бе дрезгав, сякаш съм го събудил.

— Маккел се обажда — представих се. — Какво е станало?

— Шон — отговори той с въздишка. — Избяга.

Изведнъж забравих за слалома на водача.

— Къде?

— Не зная как се случи — тъжно каза Еверет. — По някакъв начин се е измъкнал от коланите и…

— Няма значение как го е направил — прекъснах го. — Взаимните обвинения могат да почакат. Накъде е тръгнал?

— Не зная — призна Еверет. — Никой не го е видял. Сега всички сме навън, търсим го.

— Всички?

— Без Иксил… чукахме на вратата му, но той не отговори, а ключалката на каютата му беше развалена. Корабът е в безопасност… заключихме люка…

Чу се леко изпукване и се включи друг телефон.

— Еверет, аз съм Тера — чу се развълнуваният й глас. — Намерих го.

— Къде? — прекъснах я грубо аз и извадих картата на града.

— Маккел? — попита тя изненадано и дори малко подозрително.

— Да, аз съм — отговорих. — Къде е?

— Пред една галантерия на Уде’н Корнър — каза Тера. — Тормози клиентите.

— Добър начин да направи всичките му проблеми да престанат завинаги — изръмжах аз, докато търсех мястото на картата. Беше близо до бариера 2, закъдето отивах. — Не го изпускай от очи, но се пази да не те види. След две минути идвам и двамата ще го върнем. Еверет, извикай Никбар и Чорт и тримата се върнете на кораба. Подгответе го за отлитане.

— Сега? — възкликна Еверет изненадано. — Какво стана с борандиса?

— Набавих го. Постарайте се да…

— Вече си го набавил!? — учуди се Еверет.

— Когато правя нещо, го правя както трябва — казах може би малко нетърпеливо. — Погрижете се да заредим и да сме готови за излитане щом ние с Тера се върнем с Шон.

— Добре. Ще ви чакаме.

Той изключи. Чу се изпукване.

— Какво става, Тера? — попитах.

— Още е тук — каза тя. — И мисля, че хората започват да се дразнят от делириума му. По-добре да побързаш.

— Спокойно — казах и трепнах, когато пак погледнах как кара таксито. — Трябва да е минало доста време, откакто е излязъл от космодрума. Откога не е на кораба?

— Отпреди час — отговори тя. — Веднага след като ти излезе да…

— Един час?! — възкликнах ядосано. — Един час?! И не се сетихте, че трябва да ми кажете?

— Не искахме да те тревожим — възрази тя, очевидно стресната от неочаквания ми гняв. — Ти трябваше да намериш лекарството…

— Не ме интересува дори ако е трябвало да открадна диаманти от кралска корона — озъбих се. — Щом се е случило такова нещо, вдигате телефона и ми съобщавате. Моя грижа е как ще се отрази това на графика ми. Ясно ли е?

— Ясно — отговори тя унило — никога не я бях чувал да говори така. За момент помислих да я скастря още малко, после реших, със съжаление, че вината вероятно не е била нейна, и млъкнах. Може би не беше на никого. Иксил щеше да знае какво да направи; но Иксил беше в каютата си в кома и беше болезнено очевидно, че никой от другите няма опит с такова нещо.

Вместо това излях разочарованието си върху отворената карта — сгънах я малко по-силно и повече, отколкото беше необходимо, и я пъхнах в левия джоб на якето си.

— Маккел? — каза Тера. Гласът й бе напрегнат. — Идва една полицейска кола. Червено и синьо със светеща синя лампа отгоре, движи се много бързо.

— Не се безпокой — успокоих я. — Това е такси и аз съм в него. Дай ми знак къде си, моля те.

След една пресечка я видях да стои на бордюра с вдигната ръка — олицетворение на красотата под проливния дъжд с малка прилика с удавен плъх. Оставих две стотачки на шофьора, слязох и бързо дръпнах Тера от бордюра, защото той отново излетя като стрела в пенещата се вода. Може би бях прахосал напразно парите за бакшиш — може би той винаги си караше така.

— Там — каза Тера и посочи другата страна на улицата.

— Виждам го — казах. Като се имаше предвид начинът, но който Шон подскачаше пред входа на магазина и размахваше ръце, трудно можеше да не го видя. Тръгнахме към него.

След всичко досега хващането му беше елементарно — Шон вече не беше в състояние да види нищо от онова, което се случваше около него. Двамата с Тера можехме да отидем до него и с танк, без да ни забележи. Така че просто се приближихме и го хванахме за ръцете. Той се дръпна, но не му беше останала достатъчно сила, и след този единствен опит да се отскубне увисна в ръцете ни и се разтрепера.

Отведохме го в тесния проход между галантерията и съседната сграда, Тера през цялото време му говореше успокоително. Когато се отдалечихме от публиката, доколкото това беше възможно, аз извадих касетата и му подадох една от капсулите с борандис. Той, изглежда, беше затруднен да я преглътне и Тера напълни шепите си е дъждовна вода и му даде да пие.

Ефектът беше доста учудващ. Почти веднага треперенето му започна да намалява и след две минути той изглеждаше почти нормално.

Поне физически.

— Сигурно си загубил доста от скъпоценното си време — изръмжа той и отметна мократа коса от лицето си. Дишаше тежко. — Къде сме все пак, по дяволите? Нали каза, че отиваме на Минтариус. Това не е Минтариус.

— Промяна на плановете — отвърнах кратко и се взрях в очите му. Зениците му, странно разширени, когато го бяхме хванали, сега се бяха свили до нормални размери.

— Тази промяна на плановете можеше да ме убие! — озъби се той. — Помисли ли за това? Това място сигурно е поне с три часа по-далеч от Минтариус.

— Само два — казах аз. Реших, че е достатъчно добре и може да пътува; и дори да не беше, ние заминавахме. Колкото по-скоро го закарахме на „Икар“ и го затворехме, за да не трябва да го слушам, толкова по-добре. Побутнах го да тръгваме.

— За какво е това бързане? — озъби се той и се дръпна. Силите му също се бяха възстановили забележимо. — Току-що пристигнахме. Защо поне веднъж не останем на някоя планета повече от пет минути, а?

— Млъкни и тръгвай — сряза го Тера и го хвана за другата ръка. От изненадата, която се изписа на лицето му, предположих, че е забила нокти в кожата му повече от необходимото. Във всеки случай поне повече от мен; но аз пък бях раздразнен от неговото изчезване едва през последните минути, а Тера беше стояла цял час под дъжда и трябваше да си излее негодуванието.

От гласа й, стискането и онова, което видя на лицето й, Шон очевидно също разбра това, млъкна, както му беше заповядано, и покорно я последва по улицата и през бариерата на космодрума.

Внимателно следях зад нас, както и на транспортните ленти, които минаваха покрай нашата или я пресичаха, но не видях никакви признаци някой да ни следи. Бях си помислил, че Торск може да е съжалил, задето ме е пуснал така лесно, но той очевидно бе сметнал, че сдържаността е по-доброто решение да продължи търговията си, и бе решил да ме остави на мира.

Изглежда, бяхме извън опасност. Имахме борандис, връщахме Шон и никой не ме беше посочил и не беше извикал пат. Ако „Икар“ вече беше зареден с достатъчно гориво, можехме да излетим. Ако работниците все още не се опитваха да разберат как да вкарат маркуча в резервоара на „Икар“, нямаше да има никакви проблеми.

Работниците обаче ги нямаше. Вместо тях ни посрещна група от десет наджики, облечени в черно-червени туники на митничари.

Чакаха ни.