Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icarus Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2015 г.)

Издание:

Тимъти Зан. Гонитба за Икар

Американска, първо издание

Преводач: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „БАРД“ ООД — 2001 г.

ISBN 954–585–248–8

История

  1. —Добавяне

5.

След като всички дойдоха, чакахме още час — Шон и Никбар видимо доволни, че ще отлетим, Тера също толкова видимо раздразнена, че сме съкратили очевидно успешното й пазаруване, поне ако се съдеше по броя на пликовете и чантите, които домъкна на борда. Чорт не проявяваше някакво предпочитание нито към едното, нито към другото.

Поради все по-нарастващата заплаха от преследване от страна на властите заради смъртта на двамата нападатели — и свързаната с това опасност космодрумът всяка минута да бъде затворен, — аз прекарах цялото си време в борба с насрещния поток на бюрокрацията, опитвайки се да свърша рапорта за смъртта на Джоунс и цялата предстартова бумащина преди труповете да бъдат открити.

За моя изненада получихме разрешение за излитане и се отправихме към космоса без никаква следа от ярост или паника поради овъглените трупове, които бях оставил при товарния док. Може би мястото, което грозниците бяха избрали за моя разпит, беше по-скрито, отколкото изглеждаше. Или бе това, или някой се беше постарал много добре да прикрие целия инцидент.

По време на пътуването от Мейма бях провел кратки разговори с всеки от екипажа, но повечето от тях бяха свързани или с кораба, или бяха незначителни. Сега, след всичко случило се, реших, че е време да разбера какво точно представляват тези хора. Ако някой имаше намерение да ни отвлече, трябваше да зная на кого мога да вярвам, че няма да се поддаде на натиск.

И така, щом влязохме в хиперкосмоса, оставих Иксил на мостика и тръгнах към кърмата.

Машинната зала на „Икар“ беше както останалата част на кораба, само че още по-странна. Същото особено разположение на апаратурата и контролните системи беше повторено тук, сякаш планът бе съставян от Салвадор Дали. Освен това въпреки старанието навсякъде другаде всички кабели и тръбопроводи за флуиди да са прибрани между вътрешната и външната обвивка, за да не пречат при движение, тук това очевидно не беше направено. Бяха разпръснати навсякъде: причудливата многоцветна плетеница понякога дори застрашаваше да препъне невнимателните.

Наведен над контролния пулт по средата на този живописен хаос седеше Ревз Никбар.

— А, Маккел — махна ми той, когато успешно преодолях последната плетеница тръбопроводи до голямата блестяща Мьобиусова лента, която беше сърцето на звездния двигател на „Икар“. — Привет в леговището на Медуза. Пази си главата.

— И ръцете, и краката, и гърлото — допълних, придърпах един въртящ се стол и седнах. — Как върви полетът?

— Чудесно — отвърна той. — Доста изненадващо, като се има предвид, че корабът има вид на измъкнат от долиански скрап. Но който и да е бил конструкторът, производителят поне е имал достатъчно ум в главата и е инсталирал свястна апаратура.

— Апаратурата на мостика също ми харесва — съгласих се аз. — Добра апаратура, макар и странно разположена. Готов съм да се обзаложа, че е проектирана от действащ космонавт, а не от някой така наречен експерт. Кажи ми, имаше ли някакви проблеми на космодрума?

Той присви очи, съвсем малко, но видях бързия поглед, който хвърли към онази страна на главата ми, където косата ми беше леко опърлена. Мислех си, че не личи; може би грешах.

— Никакви — отговори той. — Разбира се, аз прекарах навън само около половин час… през останалото време следях зареждането. И да е имало някакъв проблем, явно съм го изпуснал.

— Може би — съгласих се. — Разкажи ми за себе си, Ревз.

Надявах се неочакваната смяна на темата да предизвика някаква реакция. Онова, което последва, беше също толкова информативно: без никаква реакция.

— Какво искаш да знаеш? — попита спокойно той.

— Да започнем с миналото ти — отвърнах. — Къде си получил свидетелство за специалност, колко дълго си летял, защо беше безработен на Мейма и как те наеха за този курс.

— Научих се да пилотирам, докато бях на служба — обясни той. — В Бреговата охрана на Земята, разположена между селищата в сектора Капа Вега. Там служих десет години, останалите шест си опитвах късмета в частния сектор.

— Странно съвпадение — казах. — Като се има предвид, че тогава пат вече бяха погълнали лъвския пай от превоза в спиралния ръкав.

— Беше рисковано, но тогава вече имах достатъчно военна служба и си мислех, че това ще ми помогне. До голяма степен бях прав. — Той вдигна рамене. — Колкото до „Икар“, записах се едновременно с напускането на предишния кораб.

— Така ли?

— Да. — Той се навъси. — Разбрах, че товарният кораб фактически работи под прикритие за пат.

Намръщих се.

— За мен това е ново.

— Това е най-новото заобикаляне на местните защитни закони от пат — каза той. — На някои от тези светове двадесет до четиридесет процента от товара трябва да се извозват от местни превозвачи. Затова пат тайно наемат кораб, натоварват го до спукване и го отпращат. По такъв начин прибират печалбите и отнемат бизнеса на хората, които законът трябва да защитава. — Той вдигна рамене. — Типична конспирация.

— Да разбирам ли, че си напуснал в знак на протест?

Никбар неочаквано се ухили.

— Не зная дали е точно протест, но съм адски сигурен, че бях достатъчно шумен, та всички в кръчмата да разберат какво става. Във всеки случай Бородин беше на бара и говореше с някакъв тип, а когато излязох, ме настигна и ми предложи тази работа.

Той се огледа.

— Макар че ако знаех в какво се набърквам, може би щях да потърся някоя друга.

Никбар ме погледна, очите му неочаквано станаха хладни.

— Сега е мой ред да попитам нещо. Винаги ли носиш пистолет на борда на собствения си кораб?

Повдигнах вежди.

— Впечатлен съм. Не си давах сметка, че е толкова очевидно.

— Имам десет години служба в Бреговата охрана на Земята — напомни ми той. — Ще ми отговориш ли?

— Разбира се — уверих го аз. — Първо: корабът не е мой. И второ: бях отвлечен на космодрума от двама другопланетяни, които искаха нашия товар.

— Интересно — промърмори той. — И подозираш някой на борда в съучастничество с тях?

— Не мога да си представя защо някой трябва да е съучастник — отговорих му. Беше си напълно вярно твърдение, макар да не беше точно отговор на въпроса му.

— Разбира се — съгласи се той с тон, който показваше, че е чул както думите, които казах, така и онези, които бях премълчал, и по-късно ще помисли над тях. — В такъв случай предполагам, че това ти посещение е с цел да прецениш дали ще помогна, или не, ако и когато започне престрелката.

Трябваше да му кажа — бездруго нямаше как да го скрия.

— Оттеглям всичките си нелюбезни мисли към службата ти в Бреговата охрана на Земята. По-точно към по-голямата част от нея.

— Благодаря — отвърна сухо Никбар. — Отговорът е категорично да. Имал съм работа с пирати и разбойници и не ги обичам. Можеш да разчиташ на мен да се справим с тях. Но.

Той вдигна пръст към гърдите ми.

— Моята поддръжка и моето присъствие са при условие, че товарът е напълно законен. Ако открия, че пренасяме наркотици или оръжие, или че това е прикритие за пат, слизам на следващия космодрум. Ясно?

— Ясно — казах твърдо. Надявах се гласът ми да е прозвучал искрено. Ако той някога откриеше моята връзка с брат Джон, щеше да се наложи да използвам страхотно голяма словесна еквилибристика. — Мисля, че нямаме основания да се тревожим за това. Бородин ми каза, че товарът е минал митническа проверка на Гам, и трябва да приемем, че там са били достатъчно прецизни.

— И на мен ми каза същото — потвърди навъсено Никбар. — Но Бородин не е на кораба, нали?

— Прав си, не е — признах аз. — И преди да си ме попитал трябва да ти кажа, че не зная защо.

— Не съм и очаквал да знаеш. — Той се втренчи в мен замислено. — Ако някога разбереш, надявам се, че ще ми кажеш.

— Разбира се — съгласих се, сякаш това се разбираше от само себе си, и станах. — Трябва да се връщам на мостика.

Тръгнах обратно през гъсталака от проводници — искаше ми се да имам мачете — и се пъхнах през херметическия люк на кърмата в тунела. Никбар наистина беше умен. Може би дори много умен. Вероятно причината за липса на реакция при моята история бе, че вече я знаеше.

В който случай, за нещастие, идваше неизбежният и важен въпрос защо той не е направил нищо да попречи на „Икар“ да напусне Ксатру. Освен ако грозниците не бяха търсили товари напосоки, може би работейки самостоятелно.

Но това предположение изобщо не издържаше критика. Те ме знаеха по външен вид и по име, знаеха, че съм дошъл от Мейма. И повече от сигурно не бяха купили оръжията си на някоя улична сергия.

Бях по средата на тунела и премятах тези въпроси през ума си, когато чух тъп метален удар.

Спрях и напрегнато се заслушах. Първата ми мисъл беше, че е друга гънка или пукнатина на корпуса; но звукът съвсем не приличаше на такъв. Беше повече като звук от удряне на две метални парчета едно в друго.

И беше дошъл отнякъде точно пред мен.

Забързах напред и се мушнах през люка в главната сфера, напрегнал всичките си сетива в очакване на беда. В коридора не се виждаше никой и с изключение на камбуза-дневна през три стаи напред вдясно всички врати бяха заключени. Спрях се и заслушах напрегнато; не се чуваше нищо освен нормален шум на работещ кораб.

Първата врата отдясно беше на компютърната зала. Отидох до нея, натиснах бравата с лявата си ръка — дясната бе свободна да измъкне плазмения пистолет при нужда. Вратата се плъзна настрани и се отвори…

Тера седеше пред компютъра и се държеше за главата.

— Какво има? — попита тя сърдито.

— Просто проверявам — отвърнах и огледах залата. Нямаше никого и всичко си изглеждаше на място. — Стори ми се, че чух шум.

— Ударих си главата в преградата — изръмжа тя. — Изпуснах един диск с данни, наведох се да го вдигна и се ударих. Това достатъчно ли ти е?

— Абсолютно — успокоих я, обърнах се и излязох. Случваше се за втори път като броим впечатляващото и ненужно хвърляне на пода в онази хотелска стая на Мейма, където бях прекалил с реакцията и се бях направил на глупак.

Разликата беше само, че Иксил бе свикнал на такива неща от моя страна. Тера не беше.

Стигнах до мостика, Иксил седеше в пилотския стол, Пикс и Пакс по обичайния си начин любопитно завираха нос в най-различни конзоли.

— Как беше Никбар? — попита той.

— Умен, компетентен и очевидно на наша страна — отговорих. — Тера, за жалост, вероятно ме смята за идиот. Чу ли дрънчене на метал преди две минути?

— Не, оттук не — каза той и щракна два пъти с пръсти. В отговор на сигнала двете животинчета изоставиха разузнаването, изприпкаха по краката му и се настаниха на раменете му. — И те не са чули нищо — добави той. — Възможно ли е да е било образуване на гънка от налягането?

— Не, не прозвуча така — отвърнах. — Каза ми, че си била блъснала главата в преградата. На мен не ми прозвуча така.

— Може да е бил Шон от другата страна на коридора в електронната работилница — предположи Иксил. Поровете се спуснаха по краката му и отново се насочиха към бюрото. — Той каза, че щял да разглоби и да почисти един от резервните регулатори за разпределение на товара в кораба.

— Тук ли дойде? Или се обади по интеркома?

— Тук дойде — каза Иксил. — Искаше да поиска разрешение от теб да направи тест решение-диагностика на използваните в момента регулатори, тъй като не иска да взема един от резервните, да не би да ни потрябва.

— За нещастие този кораб има възможности за вземане на решения, по-лоши от тези на политиците за повторно провеждане на избори — казах аз. — Компютърът на Тера е също толкова безполезен.

— Да, той ми спомена за това — съгласи се Иксил. — Направих каквото можах за диагностиката, после му казах да продължи.

— Чудесно — отвърнах и седнах с лице към Иксил, като с крайчеца на окото си наблюдавах вратата. — Предполагам, че си се възползвал от възможността да научиш нещо за него.

— Разбира се — каза той, сякаш в това не можеше да има съмнение. — Интересен млад мъж, макар да ми прави впечатление, че е малко бунтарски тип. Доста е пътувал… участвал е в няколко проучвателни пътувания, докато е учил в техническото училище, включително в едно, което е повторило прочутото пътуване на капитан Дарк’арио през спиралния ръкав преди триста години.

— Звучи ми като скърпено извинение да се измъкне от истински учебни занимания. — Подсмръкнах. — В кое училище е учил?

— Техническия институт „Авдригал“ в Ню Роум — отговори Иксил. — Завършил е пети по успех. Поне така казва.

— Впечатляващо, ако е вярно — признах с неохота. — Какво е работил на Мейма?

— Бил е без работа — каза Иксил. — Виж, можеше да не ми каже нищо… всеки път, когато се опитвах да го върна към този въпрос, беше доста уклончив. Каза, че седял в кръчмата с ученическа куртка и върху него се нахвърлили няколко момчета от другото училище и тогава видял Камерон.

— Бородин, моля, поне на обществени места — предупредих го. — Под това име го знаят всички на борда.

— Правилно. Извинявай. — Той млъкна, по лицето му премина странно изражение. — Има друго, което може да означава нещо, а може и нищо да не означава. Забелязал ли си, че около Шон, изглежда, има доста странна миризма?

Намръщих се. Първата ми мисъл беше, че това е най-необичайната бележка, която Иксил е правил, най-малко в последно време. Но Иксил не беше човек, а и имаше двама помощници, които бяха още по-далеч от човека, и всички те имаха сетива, различни от моите.

— Не, не съм — отвърнах.

— Много е слаба — каза той. — Но определено се усеща. Най-напред помислих, че може да идва от някакъв проблем със здравето му или да се дължи на някое лекарство.

Почувствах как гърлото ми се стяга.

— Или на нещо друго. Може би на някакъв нелегален наркотик?

— Може би — съгласи се Иксил. — Не е стандартен наркотик, но има много модификации, с които не съм запознат. — Той вдигна рамене. — Освен това може и да е резултат от някаква храна, която е ял на космодрума.

— Добре е да стесним предположенията. — Все пак през всичките години, през които познавах Иксил, неговите инстинкти никога не го бяха подвеждали. А и от началото на пътуването беше настъпила промяна в поведението на Шон, която би могла да има нещо общо с наркотици. — Добре, ще го наблюдаваме. Провери дали ще има същата миризма утре, след като един ден се е хранил на борда.

— Ще проверя — обеща той. — Като говорим за утре, забелязах, че си планувал следващото спиране за зареждане да е на Дорсинд. Трябва да ти напомня, че Дорсинд не е най-добрият свят за един среден петзвезден туристически рейс.

— Точно заради това го избрах — обясних аз. Пикс и Пакс бяха завършили обиколката си по пода на мостика и сега изскочиха през вратата в коридора. Отправих мълчалива молитва да не се натъкнат на Еверет; със своята маса големият медик можеше да стъпи върху тях преди да забележи, че са в краката му. — Бързото обработване на документи никога не е било между приоритетите на властите на космодрума там, особено ако таксата за престой на дока е само няколко коммарки. Пресметнах, че осемдесет и двата часа, необходими да стигнем там, трябва да са достатъчни да създадем нова идентичност на „Икар“, която ще бъде достатъчно добра да минем проверката.

— Все ще можем да направим нещо — промърмори Иксил замислено. — Убийството на онези двамата толкова много ли те тревожи?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — уверих го. — Виждаш ли, според плана, оставен ми от Камерон… план, който той вероятно е съгласувал с властите на космодрума на Мейма… първата спирка на „Икар“ трябваше да е на Тротсен. Изобщо не се предвиждаше спиране на Ксатру.

Приличащото на настъпена игуана лице стана студено.

— И все пак онези са знаели, че си кацнал.

— И ме назоваха по име — кимнах аз. — Възможно е да са го чули, когато ме извикаха в сградата на СтаррКомм — тогава нямах никакви причини да не си кажа истинското име. Но защо изобщо ме нападнаха?

Иксил замислено кимна.

— Не може да е някой от екипажа — промърмори той повече на себе си, отколкото на мен. — Ако някой от екипажа е искал да вземе товара, той просто щеше да го открадне, когато всички са напуснали кораба.

— Зависи дали е можел да се справи със защитната блокировка — отбелязах. — Но най-малкото би се постарал да попречи на излитането на „Икар“. Достатъчно е било само да телефонира на властите на космодрума и анонимно да съобщи, че в товарните докове има два изпечени трупа.

Иксил наведе глава настрани.

— С други думи, би могъл да използва същата техника, с която те задържаха на Мейма.

— Да — съгласих се. — И фактът, че на Ксатру това не стана, ми подсказва, че на Мейма този номер ми е извъртян от човек, който не е на борда. Но това не разкрива причината, поради която онези двамата нападнаха мен, а не някой друг от екипажа.

— В донесението до властите на космодрума на Мейма фигурира твоето име.

— Не само че фигурира, но е свързано с името на Камерон. Някой се е добрал до това донесение, въз основа на което едва не бях арестуван, и го е разпространил на подбрани типове в спиралния ръкав с инструкции да ме издирят. Онези двамата просто са извадили късмет.

— Или са научили името ти на „Сторми Банкс“ и са погледнали в моето летателно разписание — предположи Иксил. — С това може да се обясни защо са чакали до сградата на СтаррКомм.

— Не бях се сетил за това — признах аз. — Може би си прав.

— Това също показва, че твоят работодател вероятно все още е свободен — продължи Иксил, като поглаждаше замислено бузата си. — Предполагам, че знае имената на всички останали, наети на Мейма, поради което частната тревога трябва да включва и техните имена.

— Умно — казах и се намръщих. Случилото се с Камерон все още стоеше на първо място в списъка ми на недовършени работи. — Макар да не е съвсем сигурно… Съмнявам се, че имената на другите са съобщени по високоговорителя.

— С което остава само един въпрос — заключи Иксил. — Кой стои зад случилото се. И как да разберем кой е.

— Може би това е твоят единствен въпрос без отговор — отбелязах аз. — Лично аз съм вече на втора страница от списък с такива въпроси. А колкото до това кой дърпа конците на всичко, дори не съм сигурен, че искам да се ровим в това. На мен ми се струва, че нашата задача сега е да откараме „Икар“ и неговия товар на Земята, за предпочитане заедно с нас. Е, или поне едното от двете.

— Може би имаш право. — Той се поколеба. — Каза, че си се обадил на Брат Джон просто да обсъдите неочакваната промяна в плановете. Не каза дали си говорил и с чичо Артър.

Намръщих се.

— Не съм — отговорих. — Надявах се, че бихме могли… о, не зная. Може би пък да го изненадаме?

Дори без поровете на раменете му да потръпват нямах никакъв проблем да разбера реакцията му на тази ми мисъл.

— Няма да губя време да те питам дали вярваш, че тази идея е добра — каза той. — Искаш ли да се обзаложим, че няма да е по-щастлив от Брат Джон, че си приел тази работа?

— Ако очакваш да приема облога, грешиш — казах остро и си спомних известната поговорка как се слугува на двама господари. Не, чичо Артър нямаше да е щастлив, че съм приел тази работа. И колкото по-дълго отлагах обаждането, толкова по-нещастен щеше да става. — Добре — въздъхнах. — Щом пристигнем на Дорсинд, ще му се обадя.

— Точно така! — възкликна той с целия весел ентусиазъм на същество, което вероятно е било заето със затягане на болтове на „Икар“, докато аз съм се потял в горещата кабина на СтаррКомм. — Какъв е планът?

— Да създадем нова самоличност на „Икар“ и да се пазим — казах аз. На вратата на мостика се появиха двата пора и се насочиха право към краката на Иксил. — Колкото до мен, ние все още нямаме удовлетворително обяснение на случилото се с Джоунс и Чорт…

Поровете стигнаха раменете на Иксил и изведнъж той бързо удари два пъти гърлото си с пръсти.

— Та той значи прави най-добрата ябълкова ракия в спиралния ръкав — казах, превключвайки словесната скорост колкото можех по-плавно. Знаех, че гласът на говорещия може да се чуе много преди думите да излязат от гърлото му. — Всъщност бих заложил всичко направено на Телец или дори на Земята…

С крайчеца на окото си забелязах движение; в същото време Иксил обърна глава в същата посока и учтиво кимна.

— Добър вечер, Тера — каза той и прекъсна импровизираното ми бърборене. — Какво има?

Обърнах се към вратата. Застаналата на прага Тера се намръщи, като видя Иксил седнал на пилотската седалка, а мен на въртящия се стол.

— Искам да се махнеш от този стол — отсече тя. — Часовникът на стената… и правилникът на търговския флот… казват, че е време за смяна на дежурството. Мой ред е да застъпя на мостика.

Намръщено погледнах часовника си. Погълнат от всичко станало, дори не си бях помислил за това.

— Права си — казах. — Извинявай… не съм свикнал да летя с кораб, където има истинска смяна на дежурството и прочие.

— Което обяснява защо твоят механик е на пилотския стол вместо теб — отбеляза тя. — Ти, Иксил, трябва да заемеш мястото си в машинната зала; а ти, Маккел, да си легнеш.

— Не ми се спи — казах и се изправих. И в същия момент разбрах, че е права. Липсата на сън плюс общото ниво на напрежение от инцидента с грозниците, плюс още неотминалата болка в крака ми хвърляха над Вселената мъгла на опиянение. — Е, може би предложението за два часа сън не е лошо.

— Направи ги осем и ще е по-добре — каза тя и посочи към коридора. — Тръгвай. Ще ти се обадя, ако възникне някакъв проблем. Ти си в една от каютите на долното ниво, нали?

— Правилно — потвърдих. — Осма.

— Чудесно — каза тя и се настани на освободената от Иксил седалка. — Приятен сън.

Излязох от залата и затраках по стълбата към долната палуба. Централният коридор — както на средната палуба, имаше само един — беше безлюден. Това не беше голяма изненада, тъй като освен складовете и рециклиращите апаратури тук имаше само две спални каюти — моята и онази, в която се беше нанесъл Иксил. Приятно тиха част на кораба, където ритмичното жужене на различните машини помагаше на един уморен пътешественик да заспи.

Но аз нямах намерение да спя. Още не. Вместо това минах по целия коридор до стълбата на кърмата и тръгнах нагоре към средната палуба, като стъпвах по стъпалата колкото се може по-тихо.

Иксил не се виждаше никъде — очевидно вече беше изчезнал в тунела да помогне на Никбар в машинната зала. Видях, че Тера многозначително е затворила вратата на мостика. Е, може да обича самотата, реших, сякаш в това нямаше нищо повече от естествената сдържаност на самотна жена, затворена в летяща ламаринена кутия с непознати мъже и двама другопланетни мъжкари. Но каквато и да беше причината за нейното държане, то щеше да направи сегашния ми проект много по-безопасен.

Вратата на компютърната зала също беше затворена; наоколо, доколкото можех да кажа, никоя друга врата на „Икар“ не беше затворена. Огледах се за последен път, за да се уверя, че не ме наблюдават, отворих, влязох и затворих.

Залата изглеждаше точно такава, каквато беше, когато я бях видял последния път, с тази разлика, разбира се, че Тера не беше вътре. Там доминираше компютърът Уортрам Т-66, разположен до стената към кърмата и покриващ голяма част откъм десния борд. Към предната стена беше закрепен двусекционен метален шкаф с принтер на едната страна и полици, отрупани със справочни материали и дискове, на другата. Притиснат между двете беше компютърният пулт, с който Тера се мъчеше да овладее архаичната машина.

И където, според нея, бе седяла, когато си бе ударила главата достатъчно силно, за да го чуя в тунела.

Седнах на стола. Не беше така луксозен като онзи на мостика, но при аварийни обстоятелства беше много по-важно на мястото си стабилно да стои пилотът, а не компютърният специалист. Поех дълбоко дъх, наведох се напред и експериментално силно ударих глава в ръба на контролния панел.

Дори ако се приемеше, че бях чул шума от по-различен ъгъл, ударът не прозвуча като онзи, който бях чул. Онзи определено беше метален; този прозвуча като от глава, ударена в контролен панел.

Разтрих замислено челото си и бавно огледах стаята. И така, имаше две възможности: или Тера си беше ударила главата в нещо по същото време, когато бях чул шума от удряне на метал в метал, или лъжеше. Ако беше първото, трябваше да погледна другаде; ако бе второто — тук имаше нещо друго, което беше причинило шума.

Проблемът беше какво е това друго нещо? За разлика от механичната работилница на Иксил, по лавиците тук нямаше много инструменти, които да могат да паднат и да изтракат на пода. Имаше много кабели и конектори, но повечето от тях бяха леки и покрити с каучук. Шкафът беше метален, но той беше закрепен с болтове към отвесната преграда. Освен това, ако се беше катурнал на пода, щеше да има разпръснати наръчници и дискове, които тя не би имала време да прибере. Самите наръчници, няма нужда да се изтъква, не можеха да издадат такъв звук.

Освен ако, неочаквано ми дойде наум, някой от наръчниците не бе това, на което прилича.

Изгубих почти десет минути да извадя един по един всички наръчници, да ги проверя внимателно и после да ги върна на мястото им. Никой не беше различен от онова, на което приличаше.

Оставаше само една възможност. Каквото и да бе изпуснала Тера, тя вече го носеше със себе си. Гаечен ключ може би, макар че не можех да си представя за какво ще й е гаечен ключ.

Или пистолет.

Излязох от компютърната зала и отидох до стълбата на кърмата. Коридорът на средната палуба беше все така безлюден. Бях уморен, болката в главата ми се съревноваваше с тази в крака и имах неприятното чувство, че се въртя в кръг. Дори Тера да имаше оръжие, това не означаваше непременно, че замисля нещо. Освен това беше напълно възможно шумът да е дошъл отнякъде другаде. Не го вярвах, но беше възможно.

Спалната каюта номер осем беше като всички останали седем на борда на „Икар“ — малка и запълнена от тройна койка до вътрешната стена и тройно шкафче до коридора. До тройната койка имаше интерком с един метър свободно пространство, където в един правилно проектиран кораб можеше да се постави кресло или компютър. Очевидно корабът бе проектиран да превозва много повече пътници от тези, които в момента бяха на борда — при сегашното положение всички имахме по една каюта и на горната палуба оставаше една свободна. Уединението беше полезно в смисъл, че ми даваше достатъчна свобода на движение; лошото беше, че това предлагаше също толкова свобода и на всеки друг.

Ключът за лампата беше до вратата. Включих нощното осветление и легнах на долната койка. Завих се с одеялото и пъхнах плазмения пистолет под възглавницата да ми е подръка при нужда. И с неприятния образ на намръщения чичо Артър в ума си затворих очи и заспах.

 

 

Събудих се объркан, със смътното чувство, че нещо не е наред, без да съм сигурен какво точно. Светлината беше все така приглушена, вратата все така бе затворена, аз все така бях самичък в каютата. Климатичната система жужеше тихо и ритмично. Дълбокото бръмчене на звездния двигател…

Дълбокото бръмчене на звездния двигател не се чуваше.

„Икар“ беше спрял.

За секунди се облякох и забравил плазмения пистолет, изскочих от каютата като коркова тапа от бутилка и се втурнах към мостика.

Тера се обърна и каза:

— Мислех, че спиш.

— Защо спряхме? — попитах.

Тя леко повдигна вежди и спокойно отговори:

— На корпуса се получи нова гънка. Чорт и Иксил излязоха да я оправят.

Намръщих се и погледнах дисплея. Новата камера, която бях накарал Иксил и Шон да инсталират в тунела, показваше две облечени в скафандри фигури да затварят херметичните люкове. Едната очевидно беше Чорт; другата, също толкова очевидно, беше Иксил.

— Трябваше да ме извикаш.

— Защо? — възрази тя. — В тази операция няма нищо, което да налага пилотът да има нужда от помощ. Освен това ти не си на вахта, забрави ли? Отивай да спиш.

Високоговорителят изпука.

— Готови сме, Тера — чу се гласът на Иксил. — Можеш да изключиш гравитационния генератор.

— Разбрано — отговори Тера и махна защитния капак. Изключвам гравитационния генератор.

И натисна ключа.

— Отивай да спиш — повтори Тера, вперила очи в мониторите. Ако има проблеми, ще те извикам.

— Да бе — казах. Изглежда, тази жена отново бе успяла да ме обърка. Започваше да ми става много лош навик. — Ще остана малко.

— Не ми трябваш — сопна се тя, хвърли ми сърдит поглед и отново насочи вниманието си към мониторите. — Не те искам тук. Махай се.

— Къде е гънката? — попитах я, все едно че не съм я чул.

— На голямата сфера на дясната страна на кораба отговори тя. Чорт смята, че е малка.

— Да се надяваме, че е прав.

Тя не отговори. Няколко минути заедно наблюдавахме мониторите в тишина — тревожна тишина от моя страна, ледена от нейна. Надявах се, че Иксил е взел мерки гравитационният генератор да не може да се включи самоволно; но не бях сигурен, а не исках да го питам по отворения радиоканал. Опитах се да си представя как бих заключил генератора, ако бях на негово място, но не познавах достатъчно тънкостите на системата.

— Двамата отдавна ли летите заедно? — обади се Тера.

Примигнах изненадано. Непринуденият разговор от страна на Тера беше нещо ново през краткото ми запознанство с нея.

— От шест години — казах. — Взех го на борда, след като купих „Сторми Банкс“. Мислех, че с партньор ще мога да превозвам товарите по-бързо и да печеля повече.

— Обаче не се получи, нали?

— Защо мислиш така? — контрирах. Дългият опит с отговор на този въпрос автоматично вложи в гласа ми защита.

— Ти си в транспортния бизнес, нали? — каза тя. — Извинявай… не исках да прозвучи така. С пат, които в днешно време поемат всички товари, заслужаващи да се извозват, е учудващо, че останалите не са прогонени от този бизнес.

— Почакай още няколко години — казах злобно. — Както вървят нещата, няма да мине много време преди това да се случи.

— Най-малкото всичко законно — допълни тя и ме погледна косо. — Ти превозваш законни товари, нали, Маккел?

— Винаги, когато имам възможност — казах и се опитах да вмъкна нотка на шеговитост в тона си, докато гледах профила й. Щеше ми се да мога да прочета какво става зад кестенявите й очи. Беше ли говорила с някого, докато бяхме на Ксатру? Беше ли чула нещо за моето принудително сътрудничество с организацията на Джон-Антониевич? — Какво ще ми кажеш за себе си? — попитах с надежда да сменя темата. — Откога летиш?

— Отскоро — отговори тя. — Какво правиш, когато не можеш да намериш законна работа?

Не бях успял да сменя темата.

— Понякога превозвам товари вътре в системата — казах. — От време на време се налага да извършвам временни работи на космодрума, на който съм, докато не изпадне нещо. Но повечето време чакам.

— Значи не си почитател на пат, така ли?

— Никой, който си изкарва хляба с превоз на товари, не е почитател на пат — отговорих сърдито, спомнил си разговора с Никбар. — Това ли е твоят фин начин да разбереш дали превозваме товар на пат?

Знаех, че една опитна актриса може да постигне с тяло, глас и мимика много неща. Но руменината, която обля бузите на Тера, беше искрена.

— По-добре да не е така — заключи тя. Заученото равнодушие в гласа й беше в рязко несъответствие с емоцията, която загатваше червенината й. — Макар да се съмнявам, че има такова нещо от тази страна на Земята.

— Дори и да е така — казах, — онзи, който работи за Бородин отсам, не е длъжен да ни остави да гледаме, докато отваря товарния трюм.

— Не, разбира се, че не е — промърмори тя, сякаш говореше на себе си. — Просто се чудя защо ни излъга, че ще дойде с нас.

— Кой, Бородин? Какво те кара да мислиш, че е излъгал?

Тя вдигна рамене.

— Нали видях оставената от него бележка. Трябва да я е написал преди ихмиситите да затворят космодрума за през нощта.

Сетих се за Ейм-Мастр на космодрума на Мейма и обвинението в убийство, за което беше говорила тя.

— Освен ако не го е направил като предпазна мярка казах. — Може би е имал намерение да дойде с нас, но някакви независещи от него обстоятелства са му попречили.

— Да бе — изсумтя тя. — Пълната бутилка или мекото легло. Обстоятелства.

— Или обвинение в убийство — казах.

Тя ме погледна и присви очи.

— Убийство?

— Точно така — отвърнах. — Казаха ми, че има писмена заповед за арестуването му с евентуално обвинение в убийство.

Тера поклати глава.

— Трудно е за вярване. Изглеждаше съвсем нормален, честен човек.

— Точно това казах и аз, когато ме питаха за него. Приятно ми е да чуя, че има поне едно нещо, за което сме на едно мнение.

— Е, един момент — предупреди ме тя предпазливо. — Не съм казала, че не го е извършил, просто казах, че ми е трудно да повярвам. Не зная нищо за този човек.

— Разбирам — уверих я. Всъщност разбирах много повече, отколкото тя вероятно си даваше сметка. Както неволното изчервяване, когато говорихме за пат, ми подсказа за нейното емоционално състояние, същото стана сега с пълното отсъствие на такова изчервяване, когато и казах за обвинението на Камерон в убийство. И това въпреки претенцията за пълна изненада от такава шокираща новина.

Може би беше изразходвала всичките си емоционални реакции за деня. Или пък не беше изненадана от обвинението в убийство поради простата причина, че вече знаеше за него.

— Компютърен специалист Тера? — чу се от един високоговорител свирещият глас на Чорт. — Мисля, че свърших тук. Да проверя ли останалата част от корпуса?

Все още наблюдавах внимателно Тера, затова улових лекото, но непогрешимо стягане на лицевите й мускули. Може би мислеше върху същия аргумент, който неочаквано беше възникнал и в моя ум: че Чорт бе направил подобна проверка на товарния и машинния трюм миналия път, когато се случи инцидентът с гравитационния генератор.

Ако всъщност беше инцидент. Може би някой на борда не желаеше някой да види отблизо товарната сфера.

За момент се почувствах изкушен да му кажа да продължи просто за да видя дали нашият теоретически саботьор все още има същия достъп до ключовете или разпределителните кутии. Но само за момент. Иксил беше на същото опасно място като Чорт, а саботьорът можеше да реши, че не харесва Иксил повече от Джоунс. Нямах интерес да рискувам живота и здравето на Иксил. И сигурно не и заради една теория, която ми беше дошла наум само преди секунди.

— Говори Маккел — казах преди Тера да може да отговори. — Не си прави труда, Чорт… нямаме време за това. Двамата с Иксил се върнете и затворете люка.

— Разбрано — изсвири той.

— Това е мое задължение — напомни ми Тера и хвърли бегъл поглед към мен. Но поне за моите очи в този поглед, изглежда, го нямаше изгарящия огън, който очаквах. Може би и двамата мислехме в една и съща насока, или може би нейното озлобление беше започнало да заглъхва. — Ти не си на вахта, забрави ли?

— Вярно — съгласих се. — Непрекъснато забравям. Ти ще можеш ли да се оправиш тук?

Дори не си направи труд да отговори — само ме погледна така, че в погледа й прочетох всичко, и се обърна към мониторите. Отрезвял, заплувах навън от мостика, направих нужните маневри в шахтата на стълбата и се върнах в каютата си. Точно свалях куртката си, когато прозвуча предупредителната сирена и гравитацията се възстанови.

Дълго след това лежах на койката, гледах затворената врата на слабата светлина и безброй пъти повтарях наум последния разговор. Тера беше за мен загадка, а аз мразех загадките. В моя жизнен опит те почти винаги предвещаваха проблеми.

Освен ако не тълкувах думите и реакциите й погрешно. Или, още по-лошо, ако по някакъв начин изцяло не си ги въобразявах. Сигурно нямаше да е за пръв път да си играя на Шерлок Холмс, за да стигна до задънена улица.

Но злополуката с гравитационния генератор и смъртта на Джоунс не бяха въображение. Не беше въображение и краткото ми задържане на Мейма, онези грозници с неприемливо модерното си ръчно оръжие също.

И съвсем сигурно не си бях въобразил, че Арно Камерон, аматьор археолог и ръководител на един от най-влиятелните промишлени концерни в спиралния ръкав в една мръсна визилианска кръчма ме бе помолил да пилотирам „Икар“ до Земята.

Не, това бяха факти, поне някои от тях. Нямах обаче дори смътна представа какво означават.

Но една малка група неясно свързани факти могат да се гонят много дълго в ума на един преуморен човек. Накрая заспах.