Тимъти Зан
Гонитба за Икар (22)

22.

Петдневното пътуване до Бейскрим беше най-дългият скок без прекъсване, който бяхме опитвали с „Икар“. За това си платихме с цената на три драскотини на корпуса и две тънки пукнатини. Всяка изискваше от два до шест часа работа в открития космос и тези часове прибавиха почти цял ден към времето за пътуване.

Най-разочароващата част поне за някои от по-нетърпеливите членове на екипажа беше, че вече не бе ясно дали такава ремонтна работа е необходима сега, когато знаехме истинската природа на „Икар“. Пукнатините и драскотините бяха само върху външното покритие на корпуса, което хората на Камерон бяха сложили върху сферата на артефакта, и нямаше никаква индикация, че другопланетният метал под него е повлиян от налягането на хиперпространството, на което беше подложен. Проведохме няколко разгорещени дискусии върху въпроса, всъщност повечето от тях, докато Чорт и Иксил бяха заети навън с поредната ремонтна работа. Но представените аргументи бяха в по-голямата си част съвсем съмнителни. Аз предложих да удължим спирането за ремонта независимо дали е необходим, или не и никой не гласува против.

Това не беше просто предпазливост обаче, или дори липса на вяра в способностите на конструкторите на „Икар“. Въпреки уверението на Еверет, че неговият приятел бил безукорен, ние отивахме към до голяма степен неизвестна ситуация в напълно непознат свят.

При трима от нас ранени — четирима, ако вземем предвид и здравните проблеми на Шон — прецених, че колкото по-дълго пътуваме до целта, толкова по-добре.

Все пак трябваше да призная, че първото ни преминаване покрай Бейскрим показа, че мястото е такова, каквото ни беше представено. Планетата се гордееше само с пет обществени космодрума, като никой от тях не се доближаваше дори до ниските стандарти на Мейма. Координатите, дадени ни от приятеля на Еверет, ни отведоха в някаква планина, в буквално най-затънтеното място. Автоматизираната система за приземяване ни насочи към група от пет площадки, а малко по-надолу беше хижата с размери на жилищен блок. Самата група площадки граничеше с обширна ивица храстоподобни синьо-зелени дървета. Избрах най-близката до дърветата площадка и приземих кораба паралелно на тях на разстояние, което ми позволиха клоните, като не забравих първо да го завъртя така, че люкът да е откъм хижата, а не откъм дърветата.

Тера посочи, че кацането на самия ръб на изкуствено построена площадка е опасно, защото теглото на „Икар“ може да го откърти. Еверет също беше критичен по отношение на мястото на приземяване, само че неговият аргумент беше, че съм избрал най-отдалечената от хижата площадка и с това съм увеличил със сто метра разстоянието до комфорта, който ни чака вътре. Посочих на Тера, че идеята е дърветата да ни осигурят поне малко визуално укритие от някой самолет, който може да мине над нас; на Еверет казах доста неучтиво, че ако след няколко дни почивка ходенето все още му е трудно, може да не слиза.

Той направи точно това, макар че го представи повече като доброволно оставане на пост на кораба, а не като някакво детинско цупене или обида. Приех предложението му, като се направих, че вярвам в неговите подбуди, и заедно с останалите тръгнах към хижата.

От въздуха бях видял, че хижата е голяма, но чак сега разбрах, че всъщност е огромна. До главната правоъгълна секция, успоредна на площадката за приземяване, имаше крило — простираше се от средата на постройката към самата планина и придаваше на сградата Т-образна форма. Не зная как бях пропуснал това крило — освен силно скосеният наклонен покрив да го бе скрил толкова добре в каменистия склон, та да не бях разбрал, че е част от хижата. Бейскрим, изглежда, беше страшно популярно място в разгара на туристическия сезон.

Големината на хижата означаваше и че ние шестимата — или седмина, когато Еверет благоволеше да се присъедини към нас — ще имаме добра възможност да сме отделени един от друг. След принудителната близост, която създадохме, като разрушихме палубите и каютите на „Икар“, малко усамотяване беше нещо, което целият екипаж очакваше с нетърпение. Смятах да останем всички заедно достатъчно дълго, за да можем поне да проверим хижата за следи от последните й обитатели, но когато го предложих, Тера категорично заяви, че поне през следващите два часа не се интересува от ничия компания. После грабна ключа за една от стаите за гости — старомодните ключове очевидно бяха част от непринудената атмосфера на курорта — и изчезна. Шон и Никбар последваха примера й и си избраха стаи, а Чорт се отправи към кухнята да провери каква храна има. Изпратих Иксил с него и излязох при широкия преден портал.

Бяхме кацнали късно следобед и според навигационния листинг за времето на завъртане на Бейскрим бях предположил, че ни остават още два или три часа дневна светлина. Но бях пропуснал да взема под внимание ефектите от планинската верига на запад и високите дървета. Слънцето вече се спускаше зад хребета и след около половин час щеше да се смрачи.

Все пак половин час слънце и свеж въздух беше по-добре от нищо. Взех един от столовете, наредени до портала, изнесох го навън и седнах.

Еверет очевидно също мислеше така, поне що се отнасяше до свежия въздух. От мястото, където седях, го видях да гледа към мен. Помислих да му махна, но реших, че липсата на такъв жест от негова страна вероятно означава, че все още не се чувства дружески настроен, поне към мен. Затова просто си останах удобно разположен на стола, без да давам да се разбере, че го виждам, както и той мен.

Седяхме, потънали в малките си лични светове. Слънцето се скри, светлината на западното небе помръкна и премина от многоцветно зарево в мрак. Иксил дойде да ми каже, че Чорт е намерил продукти и готви вечерята, след това отиде да му помага. Останах още няколко минути да наблюдавам небето и планините. Мракът се сгъсти и се появиха блестящи звезди. Еверет също наблюдаваше звездите и планините. А може би наблюдаваше мен.

Минаха още двайсетина минути и изстиващият въздух започна да прониква през якето ми. Реших, че е достатъчно, и отидох на „Икар“.

Еверет лежеше на койката си в главната сфера и прелистваше фармацевтичния листинг на кораба; раненият му крак бе вдигнат на една от медицинските чанти.

— На люка е скучно, а? — попитах го.

— Стана много студено — отвърна той. — Какво става при вас?

— Абсолютно нищо — отговорих. — С изключение на това, че вечерята скоро ще е готова. Нали ще дойдеш да хапнеш?

— Какво ще има? — попита той.

— Нямам представа — признах аз. — Чорт готви, така че би трябвало да е вкусно.

— Сигурно — каза Еверет, помръдна крака си и леко трепна. — Обаче не зная дали ще мога да ходя.

— Така ли? — казах, намръщих се и клекнах до него. — Не знаех, че толкова те боли, иначе нямаше да се държа толкова грубо одеве. Извинявай.

Той махна с ръка.

— Не се тревожи за това. Ти беше прав… досега трябваше да е оздравял. Може би студът и по-ниското налягане пречат.

— Значи хижата и едно меко легло са точно онова, от което се нуждаеш — казах аз, изправих се и му подадох ръка. — Хайде, ще ти помогна.

— Не, няма нужда — каза той. — Искам да си почина още малко.

— Ще дойдеш при нас да вечеряш, Еверет — казах твърдо. — Това е първото ни свястно ядене от сума ти време.

— Виж, благодаря за поканата, но…

— Освен това ще имаме сериозен разговор за това какво ще правим, след като си тръгнем оттук. И то засяга всички ни. Така че последно: или идваш с мен, или след малко пращам Никбар и Иксил да те пренесат. Избирай.

— Убеди ме — каза той, остави листинга и се усмихна кисело. — Достатъчно болка ми причиниха, докато ме носиха до „Икар“ на Палмари. Не искам това да се повтори.

Влязохме в тунела. Доколкото можех да видя, кракът на Еверет, изглежда, не му създаваше чак толкова големи проблеми, но независимо от това бях нащрек да му помогна, ако се наложи. Включих лампата на входа за по-добро осветление и тръгнах пред него надолу по стълбата. Той слезе безпроблемно и се насочихме към хижата.

Беше започнал да духа лек ветрец и от това кракът на Еверет май още повече се вдърви. Трябваха му повече от десет минути да прекоси четиристотинте метра до хижата и докато стигнем до стъпалата, той вече се беше отказал от гордостта си и се облягаше тежко на ръката ми.

— Извинявай — изпухтя той. — Май все пак трябваше да се съглася Иксил да ме пренесе.

— Спокойно — казах му. — Ще се почувстваш по-добре след като се измъкнем от тази студена нощ… по дяволите!

— Какво има? — попита той.

— Светлините — казах и се обърнах. „Икар“ беше красиво окъпан от светлините на прожекторите. — Изобщо не се сетих да ги изгася.

— Ще се върнеш ли? — попита той.

— Трябва. Освен ако не искаме да си направим реклама пред всеки, който мине — казах аз, отворих вратата и му помогнах да прекрачи прага. От приятните аромати, идващи от кухнята, стомахът ми изкъркори. — Влизай… трапезарията е вляво. Ей сега идвам.

— По-добре вземи фенерче за на връщане — каза той, когато се обърнах. — Поляната е пълна с камъни.

— Ще взема — извиках през рамо. — Стига да намеря някое. Кажи на Чорт да ми остави ядене.

— Разбира се — извика той. — Е, поне ще опитам.

Със светлините от хижата зад мен и прожекторите на кораба отпред нямах никакъв проблем да прекося терена. Изкачих се по стълбата, изключих прожекторите и влязох в главната сфера.

Противно на онова, което бях казал на Еверет, знаех точно къде са фенерчетата и беше работа за десет секунди да измъкна едно от купа механично оборудване. Но сега, когато най-после бях самичък на кораба, имаше по-неотложни работи, с които трябваше да се заема, и извинението с търсенето на фенерче трябваше да ми осигури необходимото време.

Най-напред се залових с щурвалната и навигационната системи и тъй като ги познавах, успях да свърша работата за около две минути. Следващата задача от списъка ми беше компютърът на Тера — друга сравнително бърза и лесна работа, като се има предвид колко се бях занимавал с него напоследък. След това се насочих към машинната секция.

Дори при пълно осветление лабиринтът от кабели и тръби беше труден за преминаване. Само със светлината от джобно фенерче и при това максимално намалена, такова сафари беше направо опасно. Но отидох до контролната станция, без да се обеся на някоя жица, и след пет минути бях свършил.

Панелът към вътрешната сфера беше отворен — бях казал на Иксил да го свали. Светнах вътре, но не видях нищо освен обичайната плетеница от жици. Закачих няколко витки на една тръба над панела за прекъсвача, за да съм сигурен, че някой разсеян няма да го затвори, и след като се погрижих вратата на тунела също да остане отворена, излязох от машинната секция.

Минах през люка, загасих фенерчето и се спуснах по стълбата. Еверет или някой друг може би гледаше насам, а аз имах да изпълня една последна задача преди да отида да вечерям. Заобиколих кърмата и отидох до десния борд на кораба.

Клоните на дърветата спираха звездната светлина от тази страна и тук беше по-тъмно, отколкото откъм левия борд. Въпреки това не беше трудно да намеря каналите за ключалката, които бях видял при първия оглед на кораба — каналите, на които, както по-късно бях научил, Камерон беше закрепил прибираща се стълба при влизането си в кораба онази сутрин. Опипах внимателно с пръст и усетих на дъното в единия от тях напъханото от мен парче от бордна карта.

Сгънатото пластмасово парче не беше заклинено по средата, както го бях оставил. Беше избутано до дъното на канала. Една бърза проверка на другия канал показа, че другата половина на бордната карта е натъпкана по същия начин до дъното.

Заобиколих тяговите двигатели и се върнах при стълбата. После, и чак тогава, включих фенерчето и тръгнах към хижата.

Еверет, както предполагах, не ме чакаше в обширното фоайе, където го бях оставил. Беше в трапезарията и седеше на една от грубо скованите дървени маси. Шон, Тера и Никбар се бяха настанили до него, а Чорт и Иксил тъкмо внасяха голяма, изпускаща пара тенджера. Четири места все още бяха празни: по едно от двете страни на Еверет, едно до Шон и четвъртото в отсрещния край на масата. Избрах него, като оставих Чорт и Иксил да си избират от останалите три, и седнах.

Вечерята беше любопитна работа, пълна със странни контрасти. Два часа уединение бяха направили малки, но забележими чудеса за нивото на вежливост между групата, особено за Тера и Шон, които споменаха, че били прекарали времето в наваксване на острата нужда от сън. Чувството за сигурност, създадено от тихата околност, несъмнено беше успокояващ фактор.

В същото време обаче се долавяше скрито напрежение, напрежение, което се проявяваше по безброй малки начини — от леко приповдигнатия разговор и дългите, неловки тишини до начина, по който очите на всички периодично и неочаквано се насочваха към арката зад мен, сякаш очакваха цялото население на родния свят на пат неочаквано да нахлуе. Тера изглеждаше най-зле в това отношение, а нервното потрепване на главата на Шон го класираше на второ място. По някакво неизказано взаимно съгласие избягвахме темата за останалата част от нашето пътуване и шансовете ни да стигнем до Земята.

Яхнията свърши, разговорът също взе да стихва и всички започнаха да проявяват безпогрешни признаци, че са готови да се разотидат. Изкашлях се и вдигнах лявата си ръка за внимание.

— Зная, че всички сте уморени и очаквате с нетърпение да си легнете — казах. — Но има някои въпроси, които трябва да обсъдим.

Израженията им не можеха да се смятат чак за враждебни, но определено не можах да открия в тях голям ентусиазъм.

— Не може ли това да почака до сутринта? — попита Еверет. — Кракът ме боли и трябва да полегна.

— Ще ви отнема само няколко минути — уверих го аз. — И наистина не може да чака.

— Разбира се, че не може — промърмори Шон. — Не и щом Маккел мисли, че е важно.

— Преди всичко — започнах аз и кимнах към Чорт и Иксил — трябва да благодарим на Чорт и Иксил за чудесната вечеря. Особено на Чорт, който, разбрах, е извършил по-голямата част от подготовката.

Последва нестроен хор от кимания и благодарности, съпроводен от стържене на крака на столове в пода, когато Шон и Никбар бутнаха столовете си назад и станаха.

— Нещо друго? — попита Еверет и също понечи да се изправи.

— Всъщност да — казах и извадих дясната си ръка с пистолета над масата. — Всички да седнат и да сложат ръце на масата — казах в неочаквано настъпилата шокираща тишина. — Между нас има убиец и искам да го видите.