Тимъти Зан
Гонитба за Икар (18)

18.

Пътуването обратно до „Икар“ вероятно не продължи по-дълго от това при излизане от него. Казвам вероятно, защото определено изглеждаше по-дълго. Това отчасти се дължеше на факта, че го очаквах със съпровождащото леко чувство на страх, и отчасти, защото този път на ръката ми се беше свил каликсирският пор, чиято главна реакция на чувството за изтръпване беше да се опита да забие нокти в кожата ми.

Главно обаче се дължеше на неприятното разбиране, че при една малка грешка в изчисленията на Камерон щях наистина да изпадна в много сериозна беда. Защото ако Камерон се беше досетил, че не съм точно онова, което той мислеше, че е наел в кръчмата на Мейма, и ако беше решил, че не иска повече такъв като мен на борда, тогава една малка грешка в панела за кодиране щеше да е най-простият начин да се отърве от мен завинаги.

Но ноктите на Пакс не направиха нищо, което да не зарасне от само себе си, а Камерон не беше направил никаква грешка несъзнателно или нарочно. Видях купищата плочи, очакващи вниманието на Чорт, другите купища апаратура и лични принадлежности, и архаичния компютър до отвора.

Относително малка част от ума ми, която не беше разтревожена от излизането ми на незнайно място във Вселената, беше заета с въпроса как щях да обясня на Тера неочакваното си появяване, без да й призная за истинския характер на направеното от баща й откритие. Но Тера я нямаше. За момент се зачудих дали не е влязла в малката сфера след мен, но се сетих, че най-вероятно просто е отшила в техническата секция да види дали няма да изляза оттам.

За разнообразие късметът този път, изглежда, ми се усмихваше.

Тъкмо стигнах до повърхността, готов този път за неочакваното нарастване на гравитацията при последния метър, когато люкът на тунела се отвори. Тера несъмнено идваше да ми зададе въпроси, на които нямах намерение да отговоря.

Но за моя умерена изненада от нулевата гравитация на тунела не изпълзя Тера. Беше Чорт, все още със скафандър, но със свален шлем — висеше на конектора на врата му и леко се удряше в ключиците му.

— Капитан Маккел — изпухтя той, щом ме видя. — Добре… надявах се да те намеря тук.

Устоях на импулса да попитам къде другаде е мислил, че може да съм отишъл. Щеше да е ненужен сарказъм и при моя опит от изминалия час — доста неискрен.

— Какво има? — попитах и сложих Пакс на пода.

— Трябва да тръгваме — каза той, притегли се през останалия път в сферата и се изправи. — Колкото се може по-бързо.

Намръщих се.

— Свършихте ли вече с покриването?

Той поклати глава.

— Не. И няма да го свършим. Шон е болен.

Намръщих се. Във вълнението от моето пътуване до неизвестността и обратно почти бях забравил за това ограничение на нашата малка операция.

— Много ли е зле?

— Сам ще видиш — отвърна Чорт. Гласът му беше по-свирещ от обикновено. — Никбар ще го внесе вътре веднага щом свърши пристъпът.

Настръхнах. Пристъп? Това беше ново за мен.

— Ревз има ли нужда от помощ?

— Увери ме, че ще се справи. Но трябва да набавим още борандис колкото се може по-скоро.

— Разбрах — казах, отидох при компютъра и набрах интеркома на машинната зала. — Иксил?

— А, ти ли си? — чух гласа на Тера. — Къде беше?

— Къде мислиш, че съм бил? — отговорих язвително. — Вътре в онази проклета топка, да измъкна проклетия пор на Иксил. Защо, според теб не се ли върнах достатъчно бързо? Дай ми Иксил.

Тя не отговори. Можех да си представя объркването и изненадата й от необяснимата ми грубост. Изпитах чувство на вина, но в момента вината бе на най-долното стъпало на приоритетите ми.

— Да, Джордан? — Гласът на Иксил беше спокоен.

— Шон има някакъв пристъп — казах му. — Ревз ще го донесе веднага щом премине. Стартирай маневрените двигатели и звездния двигател и изпрати Еверет и Тера по местата им преди да затворим тунела.

— Разбрано — каза той. — Тръгват.

— Добре. О, намерих Пакс. Жив и здрав е. — Хрумна ми нещо… — След малко ще ти го донеса.

И изключих преди да може да попита защо ще си губя времето да му нося пора, щом е жив и здрав, вместо да се заема с навигацията.

— Какво да правя? — попита Чорт.

— Иди в лечебницата и приготви санитарната кушетка — наредих му и посочих купа оборудване от лечебницата. — После остани да помагаш на Еверет. Аз трябва да върна Пакс на Иксил.

Извинението, макар и неубедително, не беше необходимо. Чорт вероятно не ме чу, защото вече тичаше през сферата. Отправих се в обратна посока, към личната си чанта с принадлежности и към хранителните продукти, които сега бяха натрупани удобно близко до каютата. Бях обещал на Камерон храна и това може би беше последната удобна възможност да я занеса.

Тъкмо свърших с пълненето на чантата с храна и вода, когато от тунела се появиха Еверет и Тера. Еверет се отправи по най-краткия път към Чорт; Тера, което не беше изненадващо, се насочи по най-краткия път към мен.

Посрещнах я по средата на пътя.

— Е? — попита тя тихо и разтревожено. Изражението й показваше, че очаква най-лошото.

— Не е там — поклатих глава аз. — Нито жив, нито мъртъв, нито ранен.

Тревогата на лицето й намаля, но само малко.

— Тогава къде е? — попита тя.

— Не зная — отговорих аз: изявление, което технически беше вярно, макар и адски подвеждащо. — Може би все пак е слязъл на Потоси.

— Той не би напуснал „Икар“ — тихо каза Тера. — Не и доброволно.

Помислих върху последното. Друго технически вярно твърдение, макар тя да не го знаеше.

— Може би — съгласих се. — Аз обаче не бих губил надежда. Ако някой може да намери място да се скрие от пат, това е баща ти.

Тя бавно пое дъх.

— Надявам се да е така.

— Зная, че е така — казах и обърнах глава настрана. От тихата болка на лицето й сърцето ми трепна и изпитах желание да й кажа, че е права.

С героични усилия устоях на изкушението. Дори ако си позволях да й намекна за истинското положение, нямаше да мога да й кажа нищо определено. Никой от нас не можеше да си го позволи.

— Трябва да занеса това животинче на Иксил преди Никбар да херметизира тунела — казах бързо.

— Разбира се — съгласи се тя: мислите й очевидно все още бяха заети с баща й.

Което за момента беше много добре. Ако можех да се махна от погледа й преди тя да се сети да попита какво има в чантата ми, щеше да има едно нещо по-малко, за което да трябва да я лъжа. Свирнах на Пакс, който се ровеше из запасите с храна, и се насочих към тунела.

Иксил се носеше из ограниченото пространство на машинната секция като масивен облак — проверяваше мониторите и индикаторите, после стартира маневрените и звездния двигатели.

— Радвам се да видя, че си добре — каза той. Бутнах Пакс към него и той полетя във въздуха, като цвърчеше щастливо и драскаше с нокти във въздуха в търсене на опора за лапите си. — И двамата — добави Иксил, когато Пакс стигна до него и изтърча до обичайното си място на рамото му. — Някакви проблеми?

— Стотици — казах му и се насочих към панела за достъп в малката сфера: Тера предвидливо го беше оставила отворен. — Няма да повярваш каква разходка направихме с Пакс.

Плетеницата от жици на тази страна на сферата беше толкова лоша, колкото и на другата. Сега обаче, след уверенията на Камерон, че са по-здрави, отколкото изглеждат, се страхувах по-малко, че случайно блъскане може необратимо да повреди нещо. Проправих си път, отмествайки проводници и тръби с дръзка невъздържаност, и в резултат стигнах до мрежата само за пет минути, вместо за цял час.

Измъкнах бележника си и набързо написах на Камерон да не излиза от скривалището си, докато някой от поровете или аз не го извикаме. Пъхнах бележката в чантата и внимателно я запратих към края на контролната ръка. В последния момент ми се стори, че може би ударът в края няма да е достатъчен и ще е необходимо някакво натискане на пусковия механизъм. Ако бе така, трябваше да измисля начин да си върна чантата и да я изпратя с Пакс или Пикс, завързан по някакъв начин за нея. Освен това трябваше да измисля как да обясня изчезването на пора пред останалата част от екипажа, защото последното нещо, което бих могъл да си позволя, бе Пакс неочаквано да се появи в центъра на голямата сфера, когато всички сме там.

Но очевидно не се изискваше натискане. Чантата се плъзна по ръката и изчезна. Чу се само слабо кратко жужене.

Върнах се в машинната секция — пак за пет минути.

— Това е невероятно — тихо каза Иксил. — Абсолютно невероятно.

— Нали — съгласих се. — Но е истина.

Иксил разсеяно погали Пакс по главата и каза:

— Не можем да допуснем другите да научат за това. Пат ще почнат да свалят правителства, ако разберат какво преследват.

— И аз се сетих — уверих го. — Включително и за факта, че не можем да го кажем и на Тера.

Поровете трепнаха.

— Защото работим за Брат Джон, нали?

— И защото предаването на „Икар“ ще ни отърве от цялата организация — казах аз. — Тера и сега не ни вярва… тя би ни заварила задниците за корпуса на кораба, ако знаеше какъв разменен чип имаме.

— Да. — Иксил замълча за момент. — Което за нещастие ни връща към въпроса за нашето непосредствено бъдеще.

Намръщих се, после казах:

— Не мисля, че имаме избор. Освен ако не искаме да седим тук и да гледаме как Шон умира. Трябва да му намерим още малко борандис.

— Всъщност — замислено каза Иксил — ние имаме само неговата дума, че някога е имал такова заболяване. Доколкото си спомням, Еверет не можа нито да го потвърди, нито да го отрече. Дали не лъже с тези негови припадъци, за да ни накара да излезем от скривалището си преди да сме готови?

— В този случай се връщаме към въпроса защо не ни е издал по-рано и да ни спести всички досегашни неприятности — напомних му аз.

— Да. — Той ме погледна внимателно. — Няма да криеш информация от мен, нали?

— Как да крия? — попитах аз.

— Не зная — каза той и вдигна рамене. — Например да предложиш „Икар“ на Брат Джон, без да се посъветваш с мен.

— Не ставай глупав — казах, като вложих в гласа си известна обида. — Макар че, трябва да го признаеш, това би било начин да го запазим невредим.

— „Невредим“ е изключително относителен термин.

— Вярно — съгласих се. — Все пак Брат Джон вероятно би могъл да предостави на пат всичките удоволствия на света.

— И, разбира се, след като му дадем такъв тлъст кокал, ще ни издигне в организацията на Антониевич — продължи той. — Не се преструвай, че не ти е минало през ума.

— Мина ми, обмислих го и го отхвърлих — уверих го. — Имам много грешки, но нямам такива амбиции. — Вдигнах вежди. — Освен ако ти не искаш да се опиташ.

— Какво, да бъда първият другопланетен, участващ директно в управлението на организацията на Антониевич? — попита той сухо. — Благодаря, но мисля, че няма да се възползвам.

Махнах с ръка.

— От теб зависи. Впрочем Никбар вече внесе ли Шон в кораба?

— Да, дойдоха, докато ти беше в малката сфера — каза той. — Тера ще ни съобщи, когато налягането в тунела се възстанови. — Той наведе глава настрана. — Тя изглежда доста раздразнена, че си останал от тази страна на тунела, след като си имал работа оттатък.

— Всъщност останала е много малко работа — казах и вдигнах рамене. — Вече зная накъде се насочваме.

— И накъде?

Изкашлях се.

— Мисля, че трябва да опитаме Големия панаир на Плоринс на Палмари.

Поровете отново мръднаха уши, доста впечатляващо този път.

— Шегуваш се — каза Иксил.

— Можеш ли да се сетиш за по-добро място да се скрием от един претъпкан град? — попитах.

— Претъпкан с крадци, джебчии и измамници? И с тайни агенти да ги следят? Като всички търсят нас?

— Разбира се, че е лудост — съгласих се. — Точно затова никой няма да го очаква.

Той поклати глава. Но поне поровете останаха спокойни.

— „Лудост“ не е достатъчно силна дума — каза той с въздишка. — Но при дадените обстоятелства този план е също толкова добър, колкото и всеки друг.

— Така е — казах. — Освен това те ще наблюдават всеки космодрум на разстояние хиляда светлинни години от Утено. Колкото по-задръстен е космическият трафик, в който се промъкнем, толкова по-голям е шансът да им се изплъзнем.

— И толкова по-голямо объркване и паника можем да предизвикаме, ако не успеем, така ли?

Вдигнах рамене.

— Нещо такова.

Интеркомът иззвъня.

— Маккел? — прозвуча гласът на Тера. — Тунелът е отворен. Имаш ли желание да си домъкнеш задника тук и да намериш място, на което да кацнем?

— Да, скъпа — промърморих аз.

— Какво каза?!

— Че идвам веднага — отговорих. — И кажи на Ревз да дойде тук и да помогне на Иксил с процедурата за стартиране.

 

 

Палмари беше от онези полунезависими колониални светове, които, макар и относително нови, успяват по някакъв начин да изглеждат, сякаш са съществували вечно. В неговия случай това отчасти се дължеше на факта, че за разлика от повечето колонии, на Палмари нямаше доминиращи видове, които да контролират по-голямата част от местната недвижима собственост. Тринкианците го бяха открили преди двадесет години и бяха започнали неговото развитие, но за няколко години към тях се бяха присъединили заселниците уонч, миньорите порпифиан и горските обитатели к’Тра. Някой от някаква нова служба беше похвалил планетата, изтъквайки предимствата й, и за няколко години тя беше започнала да изглежда почти пренаселена.

Големият панаир на Плоринс беше нещо, което бяха донесли к’Тра и което останалите бяха приели с желание. В зависимост от това с кого говориш, Панаира беше или дълбоко съдържателна изява с езотерично, историческо и културно значение, или най-големият повод за веселба в спиралния ръкав. Според мен истината вероятно беше някъде по средата — тя винаги е склонна да се намира там, — но определено ми се искаше да приема, че милионите същества, които всяка година пристигаха на планетата за триседмична веселба, проявяват поне малък интерес към историята и културата на к’Тра.

Понякога сравняваха Панаира с празника Марди Гра, който се честваше на различни места на Земята и нейните колонии. При тези сравнения Марди Гра неизменно губеше.

Използвах телевизионните камери на корпуса да прегледам набързо промените, които бяха направени на кораба, преди да се отправим към хиперкосмоса. Чорт беше прав: маскировката съвсем не беше идеална. От друга страна, той и неговите помощници бяха сложили достатъчно плочи, за да променят значително визуалната и радарната ни характеристики. Можехме да се надяваме, че това ще ни помогне да кацнем, без да задействаме алармите на пат.

След кацането обаче всеки, който минеше наблизо, лесно щеше да види през пролуките между плочите характерните свързани една с друга сфери. Имах една-две идеи за решаване на този проблем, но във всеки случай първата ни задача беше да кацнем.

До официалното откриване на Панаира имаше още три дни, но най-големите запалянковци вече задръстваха космическите агенции, за да разучат кои са най-интересните места или просто да отидат там преди откриването. С нашия нов силует плюс направения от Иксил нов фалшив документ, идентифициращ ни като „Шермас Брандър“, минахме без проблеми през предварителните формалности за приземяване. Някакъв диспечер с глас като на разбойник ни насочи към една правоъгълна площадка на космодрума „Бангрот“ — име, което не фигурираше в моя смятан за изчерпателен листинг, и ни пожела приятно прекарване.

Причината да го няма на листинга стана ясна веднага щом влязох във визуалния диапазон на дадените ми координати. Космодрумът „Бангрот“ беше просто една голяма празна площ на юг от градовете Дробни и к’Барч — площ, която приличаше на изоставен строителен участък. Очевидно Панаира вече беше станал толкова голям, че се кацаше навсякъде, където имаше достатъчно свободно място.

А официалното откриване щеше да е чак след три дни. Ако нещата продължаваха така, след няколко години можеха да обявят Панаира за постоянно парти.

Дори този космодрум беше претъпкан с кораби и жужеше от усилена дейност.

Бях малко разтревожен какво ще стане с посоките „горе“ и „долу“ в „Икар“, когато влезем в гравитационното поле на Палмари. Тера ни беше казала, че чуждоземният генератор на поле в голямата сфера можел да премахва всички други гравитационни ефекти, но това било преди техниците на Камерон да влязат вътре и да объркат всичко. Ако полето не успееше да превъзмогне гравитационното привличане на Палмари, щях неочаквано да се намеря легнал по гръб, докато се опитвам да пилотирам кораба. Или, още по-лошо, нашата временна система за ориентиране на седалките можеше напълно да откаже и да полетя заедно с цялото контролно табло към дъното на сферата на двадесет метра надолу.

Тези страхове се оказаха безпочвени. С махането на металните прегради, които бяха оформяли стените и подовете, другопланетният генератор беше възстановил пълната си сила и почти не почувствах промяната на гравитацията, докато приземявах „Икар“ на определеното ни маломерно място за паркиране.

— Сега какво? — извика Тера, когато включих корабната система на стендбай.

— Сега трябва да намерим малко борандис — отвърнах, извих шия да я погледна и видях темето й, когато тя стана от мястото си пред компютъра и тръгна към тунела.

— А останалите, останалите какво ще правим? — извика Шон от една четвърт от пътя около сферата в точката на естественото дъно на кораба. Бях разположил всички, с изключение на Никбар на места, където теоретически беше невъзможно някой да падне и да се претрепе. — Всички трябва да седим тук като миналия път и да те чакаме, така ли? Да седим и да си клатим краката?

— Можете да си клатите каквото си щете — срязах го и слязох по кривата към тях. — Обаче ти и Еверет оставате тук, докато се върна с лекарството.

Посочих Чорт и Тера — тя идваше от другата страна.

— Вие двамата и Никбар няма да имате време да си клатите краката. Искам да съберете всички аварийни лампи, които имаме, и да ги наредите в междините на кожуха така, че да светят навън. Всичко да е красиво като коледна елха. Ако имаме късмет, това ще попречи да се виждат сферите.

— Ако намерим цветни обвивки да покрием лампите, ще изглеждат още по-празнични — каза Тера.

— Права си — съгласих се. — Но не зная колко добре е оборудван този временен космодрум. А и не искам някой да се чуди прекалено много за нещо, което наистина не е от решаващо значение.

— Има трамвайна мрежа, която води от космодрума до центъра на всеки от двата града — обади се Никбар откъм тунела. — Видях я на мониторите, докато се приземявахме. Щом са имали време да я построят, сигурно имат и един-двама доставчици на декоративни материали. Мога да отида да проверя… няма да се бавя.

— Откажи се — изръмжа Шон. — Той никога не пуска друг да излезе, забрави ли? Само той.

— Шон — предупреди го Еверет и сложи ръка на рамото на момчето.

— Остави ме на мира! — викна Шон и гневно отблъсна ръката му. — Не съм дете.

— Ако ще провериш набързо, тръгвай — казах на Никбар. — Но след половин час да си тук да помогнеш на Тера и Чорт с лампите.

— Ще се върна — обеща Никбар. — Не се безпокой, навън е истинска лудница. Изобщо няма да ми обърнат внимание. — Той се обърна и изчезна в тунела.

— А какво ще прави той? — попита Тера и посочи Иксил, който стоеше малко настрана, без да взима участие в разговора.

— Ще ви командва — казах, без да обръщам внимание на злобния поглед на Шон — този път той вероятно беше ядосан, че все пак пускам Никбар да излезе. Дори когато беше в най-добро настроение, Шон не обичаше да му доказват, че греши, а сега, когато беше в криза, беше съвсем вкиснат. — И ще използва Пикс и Пакс да държи под око нещата около кораба.

— Как планираш да го набавиш този път! — попита Тера. — Борандиса имам предвид.

Погледнах я. Тя също ме гледаше, изражението й не издаваше нищо.

Но фактът, че не искаше изражението й да издаде нищо, сам по себе си говореше достатъчно.

— Защо, да не би нещо да те притеснява? Ще направя каквото трябва. Остави това на мен.

— Чудесно — каза тя. Без да се обиди. Поне видимо. — Просто искам да ти напомня, че не можем да си позволим да ти се случи нещо. Ако не се върнеш, няма да можем да излетим.

— Ще се върна — уверих я и минах покрай нея към тунела. — Не се тревожи за мен — добавих през рамо. — Заеми се с лампите.

Никбар вече беше отворил люка и бе спуснал стълбата. Проверих кобура да се уверя, че е откопчан, и погледнах надолу.

Никбар беше прав: долу наистина беше лудница. Плътното паркиране на космическите кораби беше вкарало бъдещите весели компании в относително тесните проходи между тях, а там трябваше да се движат и зареждащи цистерни, митнически автомобили и безброй малки увеселителни двуместни коли, които очевидно бяха предназначени да облекчат пешеходците, но успяваха само да направят задръстването още по-голямо.

Всичко това се свеждаше до почти идеалната ситуация, каквато бих искал. Дори ако пат и техните мускулести ликами бяха тук и ни търсеха, трябваше да пресеят огромна маса от хора, и при това бързо и колкото е възможно по-благоприлично. Като се ориентирах по най-близките трамвайни линии, за които беше споменал Никбар, слязох по стълбата и се слях с тълпата.

Първата ми мисъл беше да се опитам да взема някоя от колите. Но не видях свободна и тръгнах пеша. Което беше добре, както бързо разбрах, защото колите едва пъплеха. Трамвайната линия не беше далече и можех да използвам ходенето пеша за гимнастика, а времето — за да помисля сериозно.

Но не за това как да намеря искания от Шон борандис. Въпреки малко мелодраматичния ми отговор на Тера, че ще направя каквото трябва, тази част всъщност щеше да е най-малката ми грижа. Тъй като борандисът беше напълно законно вещество за поне десет от блъскащите се около мен раси, всяка аптека щеше да го има и едва ли щяха да ми задават нежелани въпроси. Не, точно сега непосредственият и критичен въпрос беше същият, който ме измъчваше от доста време: как да изпреваря пат и да закарам „Икар“ на Земята.

Заедно с допълнителния въпрос дали е разумно да правя това.

Защото в ума ми се въртеше последният ми разговор с Иксил и неговият зададен уж на шега въпрос дали бих предложил „Икар“ на Брат Джон. Бях го уверил, че нямам никакво намерение да го направя; сега обаче не бях толкова сигурен, че не е най-доброто решение, което имаме. Това щеше да предаде звездния тунел в човешки ръце — мръсни ръце, разбира се, дори окървавени, но все пак човешки, както и да спомогне за моята кариера, нещо, за което човек в моето положение можеше само да мечтае. Дори можеше да се срещна с неуловимия Антониевич, което наистина щеше да ми отреди място във високопоставена компания.

Камерон нямаше да е доволен от такъв ход, разбира се. Нито пък Тера; и ако Тера нямаше да е щастлива, Никбар вероятно също нямаше да е щастлив. Двамата, изглежда, бяха станали доста близки след онзи сблъсък на мостика относно моите тъмни делови връзки. Все пак в този момент щастието или нещастието на други хора не стоеше особено високо в списъка на приоритетите ми. Бяхме изминали едва една пета от разстоянието от Мейма до Земята и бяхме изпадали в доста повече критични ситуации, от колкото ми се щеше да мисля. Другите вярваха, че „Икар“ има свръхбърз другопланетен звезден двигател и несъмнено все още се надяваха да се измъкнем от мрежата на пат; Иксил и аз, от друга страна, знаехме, че такава възможност не съществува.

От почти всяка гледна точка идеята си струваше. А Камерон и Тера все някак щяха да се примирят с накърненото си честолюбие. И все пак не бях съвсем готов да взема такова решение. Още не. Може би след като напуснехме Палмари.

Трамвайната линия, въпреки очевидно бързото й построяване, беше по-комфортна, отколкото бях виждал на много по-напреднали светове. Взех трамвая за к’Барч — реших, че в град на к’Тра вероятно ще има много по-буйно веселие и поради това ще е по-безопасно за преследван като мен човек.

Повечето от другите пътници очевидно бяха стигнали до подобно заключение, макар и несъмнено поради други причини. Оставих потока да ме отнесе през вратата в една от колите, притиснат между група изпотени нарчнъри и група чисти, но също толкова миризливи стафи.

Трамваят потегли. През прозореца видях, че допускането на Никбар е правилно: имаше не само магазини за декоративни материали, но и ресторанти и кръчми. Дори СтаррКомм, вероятно използваща сателитна станция, така че космонавтите, които имаха нужда да установят връзка, да не трябва да ходят далече. Отново промених оценката си колко много пари носи Панаира на палмарската икономика.

Стигнахме до края на линията, която, както изглежда, свършваше застрашително близо до епицентъра на предстоящите празненства. Потокът, нахлул през вратите на трамвая, потече в обратна посока и след няколко хаотични минути вървях по тротоар, който беше само малко по-малко претъпкан от трамвая. След една пресечка видях аптека и тръгнах към нея.

И изведнъж нещо ме удари в тила и потънах в мрак.