Тимъти Зан
Гонитба за Икар (1)

1.

Когато прекрачих прага на кръчмата, те ме чакаха: трима млади яванци приблизително с големината на брамански бикове, застанали от двете страни на входа. Едри, със свирепи погледи и териториални претенции. Търсеха повод да смажат някого.

По всичко личеше, че този някой ще съм аз.

Прекрачих прага и спрях. Вратата се затвори зад гърба ми, откъм моите бъдещи убийци до мен достигна мирис на терпентин, което означаваше, че освен млади и нахакани, те са и пияни до козирката. Бях все още отвъд невидимата граница на територията на входа, над която имаха претенции; ако имах малко ум в главата, щях да остана там. Яванците не са много умни дори при най-добри обстоятелства, но когато съотношението в теглото е две към едно, а в бройката три към едно в тяхна полза, качеството на ума вероятно не е решаващ фактор за тях. Беше дълъг ден и дълга вечер, бях уморен и напрегнат и най-умното, което можех да направя, беше да хвана дръжката на вратата, която се забиваше в гърба ми, и да изляза.

Погледнах покрай яванците в салона на кръчмата. Беше доста пълно с хора и представители на други раси, насядали около масите в модерно притъмнения салон. И нямаше как да не е пълен, след като всеки, който искаше да излезе, трябваше да мине покрай трите подвижни грамади при вратата. Видях, че голяма част от клиентите гледат скришом към вратата в очакване да станат свидетели на развитието на малката драма, докато останалите упорито отказваха да погледнат към нас. От двамата бармани също не можеше да се очаква помощ. Тази част на космодрума лежеше във Визилианския анклав на Мейма, а визилианците са известни като същества, които не се месят в такъв вид спорове. Местната полиция с удоволствие и усърдие прибира труповете, след като всичко свърши, но това нямаше много да ме утеши, ако аз се окажех един от тях.

Погледнах яванците — един малко по-напред от лявата ми страна, другите двама от дясната. Не бяха помръднали, но в ума си си ги представях като натегнати пружини. Не побягнах, не исках да изглеждам като човек, който ще побегне, а техните мънички умове очакваха с нетърпение момента, когато ще прекрача невидимата бариера, за да имат възможност да се пробват колко ще могат да насинят тялото ми.

Не бях въоръжен, във всеки случай не сериозно. Но дори и да бях, стрелбата от малко разстояние по трима огромни яванци не е препоръчителна за човек, който иска да има дълъг и щастлив живот. Имаше обаче един трик, който бях чул преди години, една добра малка комбинация между яванска психология и философия, която бях запомнил за евентуално приложение. Изглежда, както се казва в поговорката, това бъдеще беше настъпило. Погледнах поред яванците и се изкашлях.

— Майките ви знаят ли къде сте? — попитах с възможно най-дълбок глас.

Тримата трепнаха като един.

— Късно е — продължих преди те да могат да отговорят. — Трябваше вече да сте вкъщи. Тръгвайте си. Веднага!

Те се спогледаха объркано. Вероятно последното, което бяха предполагали, бе един другопланетен, мъж два пъти по-малък от тях, да говори на явански, и меласата, която използваха за мозък, беше затруднена да вземе решение.

— Чухте ли ме? — озъбих им се аз, вече разгневен. — Прибирайте се у дома!

Този отляво очевидно имаше по-добра меласа в главата от другите.

— Ти не си яванец — озъби се той на типичен яванско-английски. Нов полъх на терпентин съпроводи думите му. — Не можеш да ни говориш по този начин. — После размаха лапи и пристъпи към мен…

Отворих уста и наддадох смразяващ кръвта вик.

Той замръзна на място, съкрушен от стигналата до замръзналия му мозък фатална грешка. Аз стоях неподвижно, а той се движеше, което означаваше, че той е нарушил моята територия. Аз бях засегнатата страна, аз бях отправил правилен явански вик на обвинение-предизвикателство и сега имах право да нанеса първия удар.

Постепенно, разбира се, той щеше да разбере, че не съм яванец и следователно за мен не се отнасят яванските обичаи. Нямах никакво намерение да позволя тази мисъл да проникне в мозъка му. Направих крачка към него, стиснах ръце в юмруци и ги забих в долната част на торса, в малките вдлъбнатини от двете страни на централния мускул.

Той нададе нещо като жалък стон — странен звук от същество с неговите размери — и падна на пода със силно глухо тупване, което сигурно разтърси цялата кръчма, сви се на топка и не помръдна.

Другите двама стояха и ме зяпаха с отворени уста. Не се лъжех — поразени или не, те все още бяха в ролята на бойци, защитаващи територията си, и в мига, в който пристъпех в избраната от някого от тях част на пода, щях да бъда смазан. За щастие това вече не беше проблем. Сега лявата страна на входа беше свободна територия; прескочих поваления яванец и влязох в кръчмата.

Чуха се слаби аплодисменти, но бързо стихнаха, защото аплодиращите си спомниха, че още двама яванци стоят на краката си. Лично аз не очаквах повече неприятности от тях, но все пак, докато си пробивах път през лабиринта от маси и столове, ги държах под око в отраженията по месинговите свещници. В дъното на салона намерих една празна маса, удобно разположена до камината, която заемаше по-голяма част от стената. Седнах с гръб към пращящите пламъци. Докато сядах, успях да видя как двамата яванци помагат на пострадалия си колега да излезе от кръчмата.

— Ще приемете ли едно питие?

Обърнах се. Среден на ръст мъж с тъмна кожа и с гъста, блестяща като сребро на светлината коса стоеше отдясно на масата ми, стиснал в ръка пълна до половина чаша.

— Точно сега не ми е до компания — казах и набрах една малка водка на селектора за меню на масата. При положението, в което се намирах, не ми беше до пиене, но малката и доста шумна разпра с яванците беше привлякла вниманието на посетителите към мен и без чаша в ръка щях да стана обект на още по-голямо любопитство.

— Оценявам това, което направихте — каза мъжът и седна срещу мен, сякаш го бях поканил. — Чакам вече цял час да се махнат. Но беше малко рисковано, нали? Най-малкото можехте да си потрошите кокалчетата на пръстите.

Погледнах го. Тъмно лице под буйна бяла коса. От бръчките по кожата му беше ясно, че е прекарал голяма част от живота си на слънце; от мускулите под дрехите се виждаше, че не се е излежавал на шезлонги по плажове.

— Съвсем не беше толкова рисковано — казах му. — Яванците нямат много дебела кожа преди да достигнат зряла възраст. Малчуганите на тази възраст са доста меки на определени места. Човек просто трябва да знае къде се намират тези места.

Той кимна, очите му за миг се заковаха на пришития на дясното рамо на охлузената ми куртка от черна кожа стилизиран знак „SB“.

— Имате ли голям опит с другопланетяни?

— Доста — отвърнах аз. — Партньорът ми е другопланетянин, ако това ви говори нещо.

— Какво искате да кажете?

Средата на масата се отвори и се появи водката ми.

— Искам да кажа — поясних и взех чашата от таблата — да ми предложите товар.

На лицето му трепна учудване, после се появи усмивка.

— Много сте бърз — каза той. — Това ми харесва. Да разбирам ли, че сте независим превозвач?

— Точно така. — Всъщност съвсем не бях толкова независим, поне вече не. Но моментът не беше подходящ за обяснения. — Казвам се Джордан Маккел. Капитан съм на товарен кораб „Сторми Банкс“, клас „Каприкорн“.

— Документи за правоспособност?

— Навигация и пилотиране — казах. — Партньорът ми Иксил има документи за двигатели и механични системи.

— Всъщност няма да имам нужда от вашия партньор. — Той повдигна вежди. — Нито от кораба ви, собствено казано.

— Имате право — отвърнах аз, като се постарах думите ми да не прозвучат саркастично. — Какво точно ви трябва… четвърти човек за бридж?

Той се наведе над масата малко по-близко до мен.

— Вече имам кораб — каза той и гласът му стихна до шепот. — Намира се на космодрума, зареден с гориво и натоварен, готов да отлети. Трябва ми само екипаж.

— Браво — похвалих го. — Да имате кораб без екипаж, искам да кажа.

Той стисна устни.

— Вчера имах. Напусна кораба тази сутрин, когато кацнахме за зареждане.

— Защо?

Той махна с ръка.

— Конфликти, спорове… такива неща. Очевидно всяка от двете групи е решила да напусне, без да знае, че и другата има такова намерение. Във всеки случай това вече е без значение. Важното е, че аз нямам намерение да изготвям план, без да имам необходимата помощ, и то бързо.

Облегнах се на стола си и го удостоих с лека усмивка.

— От думите ви излиза, че сте заседнали тук. Доста неудобно положение. За какъв вид кораб говорим?

— Еквивалентен на клас „Орион“ — отговори той. Гледаше ме като човек, изведнъж почувствал лош вкус в устата си. Явно беше ревизирал първоначалната си оценка за мен в смисъл на намаляване на моите достойнства, несъмнено, и повишаване на оценката за парите, които щях да се опитам да изстискам от него. — Не стандартен „Орион“, нали разбирате, но с подобно големина и…

— В такъв случай се нуждаете минимум от шест души — казах аз. — От които трима със сертификат за работа на мостика и в машинната зала. Общо със сертификати за всичките осем специалности: навигация, пилотиране, електроника, механика, компютър, двигатели, излизане в открития космос и медицина.

— Виждам, че добре познавате Търговския кодекс.

— Това е част от работата ми — казах. — Както споменах, аз владея навигация и пилотиране. Кои от останалите специалности ви липсват?

Той се усмихна многозначително.

— Защо? Да не би да имате приятели, които се нуждаят от работа?

— Може би. Какво ви трябва?

— Оценявам предложението ви. — Продължаваше да се усмихва, но усмивката му стана малко крива. — Предпочитам обаче да избирам екипажа си лично.

Вдигнах рамене.

— Чудесно. Просто се опитах да ви спестя малко търсене и губене на време. За мен какво ще кажете? Ставам ли?

Той ме гледа няколко секунди.

— Стига да желаете — отговори най-после. Гласът му не прозвуча много щастливо от взетото решение.

Подчертано бавно обърнах глава на няколко градуса наляво и погледнах тримата паттааунутти, които седяха в средата на залата и гледаха останалите клиенти високомерно, както самопровъзгласени господари оглеждат частните си владения.

— Очаквахте ли да откажа? — попитах и дочух в гласа си нотки на горчивина.

Той проследи погледа ми и вдигна чашата си. С крайчеца на окото си видях, че ръката му леко трепери.

— Не — тихо отвърна той. — Очаквах да приемете.

Кимнах. Двигателят „Таларик“ беше завладял търговските пътища на спиралния ръкав преди петнадесет години и за това кратко време пат се бяха превърнали от третокласна раса на макиавелисти-контрабандисти почти в господстваща сила в превозването в нашия приятен кът на Галактиката. Това едва ли беше изненада, разбира се: с този четири пъти по-бърз и три пъти по-евтин от всеки друг звезден двигател не беше необходимо да си корпоративен гений, за да разбереш кои кораби ще се наемат.

Което остави нас, другите, на практика във вакуум. Оставаха не малко други по-къси маршрути и известен излишък от трафик, който пат още не бяха завладели, но имаше доста много непатански кораби, които привличаха твърде малкото свободни специалисти, в резултат на което бе настъпил икономически хаос и разорение. Няколко от големите корабни превозвачи или бяха прогонени от бизнеса, или ограничени само до транспорт вътре в системата, където не бяха необходими звездни двигатели.

Или бяха насочили корабите си към други, по-малко почтени начини на работа.

Един от пат на масата леко обърна глава и под качулката върху мършавото му махагоновочервено лице зърнах блясъка на електронни имплантации. Пат наистина имаха добри позиции и нямаха никакво намерение да ги изгубят. Звездните им кораби бяха заключени с малка, но решаваща микросхема за достъп до двигателя „Таларик“, имплантирана в тялото на пилота. Когато системата се появи за пръв път в спиралния ръкав, към нея имаше известни резерви — собствениците на кораби се опасяваха, че при нараняване на пилота по време на полет ценният товар може да се изгуби в космоса. Пат обясниха, че с включването към всеки кораб на един или двама резервни пилоти този риск ще се намали, без това да води до разкриване на секретността, която бяха решили да пазят около двигателя. Без имплантираната в пилота схема — и без цял куп други защити, вградени в техниката на самия двигател — наемането или открадването на един техен кораб не позволяваше да се получи никаква информация за него. Поне така се говореше. Фактът, че нито едно незаконно копие на таларик не се появи на пазара, подкрепяше тази теория.

Мъжът срещу мен нетърпеливо остави чашата си на масата и аз се върнах към деловия разговор.

— Кога смятате да тръгнете?

— Колкото се може по-скоро — отвърна той. — В шест сутринта.

Замислих се. Мейма беше ихмиситски колониален свят, а една от особеностите на ихмиситските космодруми беше, че на превозвачите не се разрешаваше да остават там между залез и изгрев-слънце и целият космодрум оставаше затворен през нощта. Специалистите по другопланетна психология обикновено го приписваха на някои странни предразсъдъци на ихмиситите; аз лично го обяснявах с политиката за подпомагане на хотелиерския бизнес в районите около космодрумите.

— Преди пет и половина слънцето няма да е изгряло — казах. — Това няма да ни остави много време за предстартова подготовка.

— Корабът е готов за полет — каза той.

— Въпреки това ние правим проверка преди да излетим — казах. — Точно затова се казва предстартова. Как стои въпросът с митническото разрешение?

— Всичко е уредено — каза той и се потупа по джоба. — Всички документи са тук.

— Дайте да ги видя.

Той поклати глава.

— Не е необходимо. Ще бъда на борда много преди…

— Дайте да ги видя.

За частица от секундата той имаше вид на човек, който сериозно размишлява дали да не излезе и да не си потърси човек с по-добро разбиране на отношенията между собственик и пилот. После бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади тънък плик документи. Може би му хареса моят дух, а може би просто нямаше време и трябваше спешно да намери някой, който да пилотира кораба му.

Прелистих ги. Документите бяха за модифициран товарен кораб клас „Орион“, казваше се „Икар“, земна регистрация, собственост на Александър Бородин. Документите бяха копия, на оригиналите.

— Вие сте Бородин, така ли? — попитах.

— Точно така — потвърди той. — Както виждате, всичко е наред за отлитане утре.

— Наистина всичко изглежда наред — съгласих се. Всички необходими проверки бяха извършени: машинното отделение, маневрените двигатели и звездният двигател, митническият контрол на товара…

Намръщих се.

— Каква е тази работа със запечатаната товарна секция?

— Точно както е посочено — отговори той. — Товарният трюм е разположен по средата на кърмовата част на кораба и го запечатахме на Гам срещу влизане или разглеждане. Тук е и лицензът от властите на космодрума на Гам.

— Гам? — подхвърлих, като намерих лиценза. — Доста спокойно местенце.

— Да. Малко примитивно обаче.

— Вярно — съгласих се, докато подреждах купчинката документи. Погледнах отново най-горния, като обърнах внимание на датата на изпращане и кодовете на митническото разрешение, дадени на „Икар“, след което ги подадох през масата. — Добре. Вече си намерихте и капитан. Какво ще е заплащането?

— Хиляда коммарки — каза той. — При качване на борда на кораба утре сутрин. И още две, когато пристигнем на Земята. Повече не мога да си позволя.

Общо три хиляди за една работа, която вероятно щеше да отнеме пет, най-много шест седмици. От такова заплащане определено нямаше да забогатея, но нямаше и да умра от глад. При условие, че той плаща горивото и митническите тарифи по пътя, разбира се. За момент си помислих да се пазаря, но изражението му подсказваше, че това ще е напразно губене на време.

— Чудесно — казах. — Имате ли бордна карта за мен?

— Тук е — каза той, бръкна пак във вътрешния си джоб и на лицето му за миг се изписа изненада, че не се бях опитал да измъкна малко повече пари, както беше очаквал. За момент се зачудих какво ли си мисли за мен, но се отказах, тъй като от това нямаше да има никаква полза.

Той извади онова, което търсеше: пластмасова бордна карта три на седем сантиметра, покрита с цветни точки — друга ихмиситска прищявка, този път изразяваща се в отказа им да използват цифри или някакъв друг начин за разграничаване на двестатината квадрата за приземяване на космодрума. Единственият начин да се намери определен кораб — или определен служебен център или митническа служба, или снабдително депо — беше човек да носи със себе си една от тези бордни карти, пъхната в прозрачна пластмасова калъфка за документи за самоличност в яката на пилотското яке. Точковият код на бордната карта се четеше от сензори, поставени на всяка пресечка — монтирани на тротоара насочващи светлини указваха на объркания притежател на такава карта правилната посока. Понякога беше доста неудобно, но ихмиситите обичаха тази система, а за всички останали неудобството беше съвсем малко. Винаги съм смятал, че нечий братовчед е собственик на предприятие за производство на такива бордни карти.

— Нещо друго да те интересува?

Вдигнах вежди, докато пъхах бордната карта в специалния отвор на яката над онази, която щеше да ме заведе на „Сторми Банкс“.

— Защо? Бързате ли?

— Да, имам да уредя още едно-две неща — отвърна той, остави чашата си на масата и стана. — Приятна вечер, капитан Маккел. Ще се видим утре сутрин.

Кимнах.

Той отговори на кимането ми, заманеврира в лабиринта от маси и посетители и излезе. Изпих си водката, преброих до двадесет и тръгнах след него.

Не исках да изглежда, че бързам, и поради това ми отне може би половин минута повече, отколкото на него, за да пресека салона. Но така беше добре. По улиците се мотаеха доста космонавти, но и светлините бяха много и с бялата му коса щеше да е доста лесно да го открия и проследя. Отворих вратата и излязох в студената нощ.

Бях забравил за яванците. Те обаче не бяха забравили за мен.

Чакаха ме на входа, скрити зад една от декоративните прегради срещу вятър, издадени на метър от двете страни на входа. Оценяването на определен другопланетен винаги е малко рискована работа, но тази компания очевидно беше усвоила техниката. Още щом излязох, те тръгнаха право към мен; този, който беше точно срещу мен, беше забележимо наведен напред.

Трябваше да направя нещо, и то бързо. Бяха изоставили предишната си териториална игра — това беше очевидно от начина, по който се бяха скупчили, докато се движеха мълчаливо към мен. Бях ги направил за смях пред цялата кръчма и те несъмнено бяха решили да ми покажат защо тази моя постъпка е лоша. Помислих да бръкна в куртката си за пистолета, но моментално разбрах, че това движение ще бъде самоубийствено; помислих да се върна в кръчмата, но си дадох сметка, че това няма да помогне, а само временно ще отложи сблъсъка.

Оставаше ми само една реална възможност. Стегнах се, направих бързо една крачка към защитната стена, обърнах се наляво и ритнах с десния си крак с всичка сила.

На други места защитни стени като тази са от много еластична пластмаса. Визилианците предпочитат стъкло — здраво стъкло, за сигурност, но все пак стъкло. С трима разгневени яванци, движещи се тежко към мен, разбираемо не бях в настроение за половинчати мерки и силата на отката на ритника ме прониза през гръбначния мозък чак до главата. Но постигнах желания резултат: стъклената стена се пръсна на стотици парчета.

Скочих през вече почти празната рамка на преградата. Голямо парче назъбено стъкло от лявата страна одра якето ми. Като внимавах да не се порежа, го хванах, отчупих го и го размахах като нож.

Яванецът пред мен спря рязко и предизвика малко комедийно объркване, когато другите двама се блъснаха в него. Въпреки големите си размери и агресивност яванците са забележително благоразумни при вида на собствената си кръв и мисълта за нападение с нож или с предмет подобен на нож може да респектира и най-неумолимия от тях. Но само за момент. Подобно на други неприятни неща очакването на едно събитие често е по-лошо от самото събитие и щом техните мозъци си спомнеха за това, те щяха да се нахвърлят върху мен.

Но аз не възнамерявах да бъда там, когато това стане. При счупената защитна стена и скупчените яванци имах съвсем свободен изход зад гърба си. Захвърлих парчето стъкло към водещия яванец, обърнах се и побягнах.

Изминах само няколко крачки, когато те закрещяха и със залитане се втурнаха подир мен. Щяха да ме настигнат — при бягане на открито човешките крака не могат да съперничат на яванските. Но през първите няколко секунди, докато те задвижеха голямата си телесна маса, предимството беше на моя страна. Трябваше само да намеря начин да се възползвам от това.

Не губих време да се обръщам да ги гледам, но когато стигнах ъгъла на кръчмата и свърнах в тясната уличка, която я отделяше от съседната сграда, от звука на краката им разбрах, че все още имам добра преднина. Яванците бяха на ъгъла; наведох глава и се напънах да се засиля колкото се може повече. Ако онова, което търсех, не беше зад сградата, щях сериозно да загазя.

Заобиколих следващия ъгъл. Яванците бяха неприятно близко зад мен. И намерих точно каквото се надявах: купчина половинметрови цепеници за камината на кръчмата, подредени до стената — стигаше почти до стрехата на покрива. Без да намалявам темпото, хукнах право към нея и се закатерих.

Едва ли щях да успея. Яванците бяха по петите ми и тичаха твърде бързо. Цепениците обаче почнаха да се срутват и да ги препъват. Успях да се хвана за стрехата и в следващата секунда се изтеглих през ръба и се покатерих на покрива.

Покрай стряхата изфуча една цепеница и изчезна в тъмнината. Моите другари в играта долу бяха разбрали, че им се изплъзвам. Не знаех дали яванците са добри на скачане, за да стигнат до стрехата без помощта на купчината дърва, която току-що се беше срутила, но и нямах голямо желание да го разбера. С ниско наведена глава — там, откъдето беше дошла първата цепеница, имаше още много други — запълзях нагоре по покрива.

Всички сгради в периферията на тази част на космодрума бяха доста еднакви по височина и разделени от тесни улички. С малко засилване, при лек страничен вятър и вдъхновение, предизвикано от мисълта за разгневените яванци зад мен, скочих на съседния покрив, прекосих го косо, скочих на следващата сграда и продължих. По пътя успях да си сваля якето и да го обърна, замествайки черната кожа с подплата от мек плат с крещящ индийски десен. Насочих се към една сграда, чийто комин пушеше, намерих нейната камара дърва и слязох.

Отново излязох на главния булевард. Яванците не се виждаха никакви сред групите разхождащи се космонавти, градски хора, проститутки и джебчии.

За нещастие не се виждаше и белокосият мъж, когото исках да проследя. Разхождах се бавно един час, надникнах в още няколко кръчми и вертепи — имаше вероятност новият ми работодател да продължава да търси екипаж. Не го видях никъде; а околностите на космодрума бяха много обширни, за да ги преброди сам човек. Освен това ме болеше кракът от ритането на преградата, а и трябваше да съм на космодрума, когато го отворят в пет и тридесет.

Визилианците имаха добре организирана таксиметрова служба, но обещаните ми хиляда коммарки щях да получа, когато се явя при „Икар“, а грамадният мениджър на леко западналия хотел, в който се бяхме настанили с Иксил, щеше да е много недоволен, ако нямаме необходимите пари в брой да си платим сметката на сутринта. Макар и с нежелание реших, че два сблъсъка с големи другопланетяни за двадесет и четири часа са повече от достатъчни, и тръгнах назад пеша.

 

 

Изкачих последните стъпала на стълбището и пъхнах ключа в ключалката. Представих си меко легло, леко пулсиращи визилиански релаксационни светлини и чаша скоч, отворих вратата и влязох.

Мекото легло и скоча все още бяха възможност. Но светлините очевидно не бяха. В стаята цареше пълна тъмнина.

Хвърлих се на пода, като издърпах плазмения си пистолет от кобура под лявата мишница. Предполагаше се Иксил да е тук; затъмнената стая можеше да означава, че някой го е изхвърлил навън и ме чака.

— Джордан? — извика ме един мек и много познат каликсирски глас. — Ти ли си?

Почувствах как внезапният прилив на адреналин се превръща в досадно раздразнение.

— Мислех, че ще си буден — казах мрачно, съпротивлявайки се на желанието да измъкна нещо от по пиперливия си речник, който ми беше спечелил място пред военния съд преди години.

— Буден съм — отвърна той. — Ела да видиш това.

С учудващо търпелива въздишка сложих предпазителя на оръжието си и го върнах в кобура. С Иксил интересните обекти можеха да са всичко: от далечна мъглявина, която е видял през мъглата на градските светлини, до някой паяк на прозореца.

— Ти си си добре тук — измърморих и затворих вратата.

За повечето хора Иксил и другите от неговата раса представляват зрително олицетворение на кошмар като очарователните явански юноши от кръчмата. Той беше типичен каликс: нисък, широкоплещест, с лице, грозно дори в сравнение с настъпена игуана.

Сега, на фона на прозореца, забелязах, че е и асиметричен. Едно от широките му рамене — дясното — изглеждаше изгърбено като мускул на боксьор от мултипликационен филм, докато другото беше съвсем равно.

— Някой ти липсва — отбелязах и го потупах по равното рамо.

— Изпратих Пикс на покрива — каза Иксил с приятния каликсирски глас, който никак не отговаря на грубата външност на тази раса. Всъщност едно от последните останали ми удоволствия в живота беше да наблюдавам реакциите на хората, които срещаха тази раса за пръв път, след като са имали с нея само гласова връзка без картина по звездните комуникационни канали. Някои от тези реакции бяха направо безценни.

— И защо? — попитах. Буцата на рамото му трепна, надигна се и един мустакат нос мигновено изследва ухото ми.

— Здравей, Пакс — поздравих го аз и погалих приличащата на миша глава.

Каликсирското име на тези същества не може да се произнесе от човешките гласови струни, затова обикновено ги наричат порове, защото приличат на тях, макар че не са много по-големи от лабораторни плъхове. В далечното минало те са били използвани да вървят пред ловците, за да откриват плячката и след това да се върнат при господарите си и да докладват какво са открили.

Онова, което ги отличава от кучетата или от стотиците други ловджийски партньори, е уникалната им симбиозна дружба с техните каликсирски господари. Нервната система на забилия нокти в дебелата кожа на своя господар Пакс беше директно свързана с тази на Иксил. Иксил можеше да му дава мисловно заповеди, които отиваха направо в ограничения му ум; а когато, след като изпълнеше заповедта, животинчето се върнеше и заемеше отново мястото си, мисловният поток тръгваше в обратна посока и Иксил виждаше, чуваше и помирисваше всичко, на което порът е бил свидетел по време на разузнаването.

За каликсирските ловци предимството на тази симбиоза беше очевидно. За Иксил — механик на звезден кораб — поровете бяха безценни помощници при проследяването на кабели, тръби и всичко друго, което включва малки пространства или тесни тръбопроводи. Често си бях мислил, че ако повече от неговата раса бяха проявили интерес да се заемат с усвояване на извънземна механика и електроника, каликсирите щяха да се наложат в тази област така, както пат се бяха наложили в космическия флот.

— Какво интересно очакваш да намериш на покрива? — попитах и отново погалих пора, като за милионен път се зачудих дали Иксил получава същата милувка чрез тяхната нервна връзка. Той никога не го беше коментирал, но Иксил си беше такъв.

— Не на покрива — каза той и вдигна масивната си ръка. — Ей там.

Погледнах в указаната посока. В далечината отвъд космодрума и по-представителната част на града зад него се виждаше слабо светене на фона на кълбестите облаци на нощното небе. Докато гледах, светлините от три маневрени двигателя се издигнаха и полетяха натам.

— Интересно — казах. Трудно беше да се каже от нашето разстояние и перспектива, но апаратът, изглежда, летеше подчертано бавно и зигзагобразно.

— Забелязах го преди четиридесет минути — каза Иксил. — Отначало помислих, че е отразена светлина от нова колония. Проверих на картата. В тази посока няма нищо освен ниски хълмове и пустинния регион, над който прелетяхме при пристигането си.

— Възможно ли е да е пожар?

— Не — отговори Иксил. — Светенето не е достатъчно червено и няма никакви следи от пушек. Чудех се дали не е някоя спасителна операция.

Откъм прозореца се чу тихо стържене и с леко кихане на гризач на перваза се появи Пикс. Бърз скок върху ръката на Иксил, чевръсто изтичване — и забиване на ноктите — и той отново зае обичайното си място върху рамото на Иксил.

Чу се стържещ звук като на нокът върху кожа, от който винаги трепвах. За момент Иксил остана мълчалив, проследявайки информацията, която получаваше от малкия мозък на пора.

— Интересно — каза той. — Изглежда, е значително по-далеч, отколкото си помислих в началото. Много отвъд хълмовете, може би десет километра навътре в пустинята.

Което означаваше, че светлината беше много по-ярка, отколкото предполагаме. Какво би могъл да търси някой сред онази пустош?

Почувствах стомаха си стегнат на топка и изведнъж забравих болката в крака.

— Случайно да знаеш къде точно са онези археологически разкопки, финансирани от групата на Камерон? — попитах с подчертано безразличие.

— Някъде в пустинята — отговори Иксил. — Не зная точно къде.

— Аз зная. Обзалагам се, че е точно в средата на онова светене.

— Защо мислиш така?

— Защото лично Арно Камерон беше в града тази вечер. Предложи ми работа.

Приличащото на настъпена игуана лице на Иксил се обърна към мен.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам — уверих го. — Представяше се под смешния псевдоним Александър Бородин и си е боядисал черната коса бяла. — Посочих яката на якето си. — Предложи ми да го откарам оттук утре сутрин с кораб на име „Икар“.

— И ти какво му отговори?

— При три хиляди коммарки за курс? Приех, разбира се.

Пикс кихна отново.

— Доста неприятно — каза Иксил; и после добави, което сигурно беше най-сдържаното изказване на седмицата. — Брат Джон няма да е доволен.

— Не се съмнявам — съгласих се кисело. — Кога последно Брат Джон е бил доволен от нещо, което сме направили?

— Много отдавна — съгласи се Иксил. — Обаче се съмнявам, че някога сме го виждали толкова разгневен, колкото може да стане.

За нещастие имаше право. Джонстън Ското Райланд — почетното „Брат“ беше чист сарказъм от наша страна — беше щедър благодетел, който поръчителства за Иксил и за мен и ни спаси от застрашаващ ни финансов банкрут преди три години, като прибави „Сторми Банкс“ към частната си колекция от контрабандиращи кораби. Пренасяха се оръжия, нелегални човешки органи, забранени лекарства, откраднати произведения на изкуството, открадната електронна апаратура, всички възможни наркотици. Всъщност сега ние работехме за него с друг от неговите тайни малки товари, скрит в трюма на „Сторми Банкс“

Иксил беше прав. Брат Джон не се беше добрал до това положение сред изметта на търговците на дребно в спиралния ръкав с усмивки, свиване на рамене и отказ от едностранни решения спрямо своите подчинени.

— Ще се оправя с него — обещах аз, макар че в момента не можех да си представя как точно щеше да стане. — Това са три хилядарки, в края на краищата. Как можех да се откажа от тях и да поддържаме представата за нас като за обеднели независими превозвачи?

Иксил не реагира, но поровете на раменете му трепнаха в унисон. Понякога тази двустранна нервна връзка може да е полезна, ако човек знае какво да гледа.

— Във всеки случай няма причина Брат Джон да се притеснява от това — продължих аз. — Ти можеш да пилотираш „Сторми Банкс“ по останалата част от пътя до Ксатру. Тогава той ще получи своите наркотици и оръжия и всички ще могат да си отдъхнат. Аз ще разгледам летателния курс на Камерон на сутринта и ще ти пратя съобщение на Ксатру къде ще е най-удобното място да ни настигнеш.

— Наредбите изискват за кораб от клас „Каприкорн“ екипаж минимум от двама души — напомни ми той.

— Чудесно — отсякох аз. Беше късно, кракът и главата ме боляха и нямах настроение да слушам да ми се цитира Търговския правилник. — Нали с Пикс и Пакс сте трима. Подробностите можеш да уточниш на сутринта с администрацията на космодрума.

След това — стараех се да стъпвам само на здравия крак — отидох в банята и като свърших с тоалета за спане, се върнах при Иксил малко поуспокоен.

— Нещо ново? — попитах го.

Той продължаваше да гледа през прозореца, двата пора на раменете му гледаха в същата посока.

— Изглежда, още един самолет се присъедини към операцията — отвърна той. — Нещо там е привлякло вниманието на някого.

— И още как! — съгласих се, погледнах още веднъж и отидох при леглото си. — Чудя се какво ли копаят хората на Камерон там.

— И кой може да се интересува от това — добави Иксил и с нежелание откъсна поглед от прозореца. — Знаеш ли, нашата дискусия за товара на Брат Джон може да се окаже безсмислена. На сутринта, когато отидеш на „Икар“, той може да се окаже в други ръце.

— Няма начин — казах и внимателно наместих пострадалия си крак под одеялата.

— Защо не?

Отпуснах глава на възглавницата. Беше цялата на бучки. Дюшекът също. Като живота.

— Защото — казах с въздишка — не съм толкова голям късметлия.