Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Světlušky, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- Вътьо Раковски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ян Маршичек. Светулки
Превод: Вътьо Раковски
Редактор: Анна Сталева
Художник: Мария Чакърова
Художествен зедактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Екатерина Тодорова
Издателство: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново
История
- —Добавяне
2.
— Днес ние с тебе, Светлинек, няма да летим — каза бащата. — Трябва да ходя на училище! Ще ви води Подбук Подбуков. Бъди много внимателен, слушай го!
— Бъди спокоен, татенце!
Бащата отиде на училище, а Светлинек полетя към града. Долетя с останалите светулковци на зелената кула и се полюбува на хубавия изглед. После летяха по дълга и широка улица с цветни светлини.
— Тук израстват нови високи палати! А тази улица е цялата нова с високи домове! — възхищаваха се светулковците.
— Красиви са тези нови палати и улици, но на мене все пак повече ми харесват нашите вилички на скалата — отбеляза Светлинек.
— Какво знаеш ти, Светлинек, ти можеш да бъдеш щастлив, ще наследиш вила от родителите си, а аз трябва някога да си строя нов дом, защото нашият дом ще го наследи Калинек — загатна Светланек.
— Кой ти е казал, че аз ще наследя нашата виличка?
— Светлинка.
Светлинек завъртя глава, като че ли не вярваше.
Продължиха по-нататък и почти във всяка улица виждаха нещо ново.
И понеже полетяха към къщи малко по-рано, застигнаха младежи, които репетираха. Светулковците тренираха летене от скалата и към скалата.
— Истина ли е, мамо, че аз ще наследя нашата вила? — каза Светлинек, още щом влезе в кухнята.
Въпросът изненада майката:
— Откъде ти дойде наум да ме питаш така изведнъж?
Долетя бащата:
— Имаш ли нещо за ядене? Толкова съм гладен и изморен, сякаш две нощи не съм светил.
Майката му подаде цяла чиния от любимата му каша. Щом я изяде, легна и заспа.
И Светлинек се наяде и заспа. Като се събуди, чу майка си:
— Мислиш ли — говореше тя, — че Светланек трябва да си построи дом, преди да вземе Светлинка?
— Трябва да има свой собствен дом, понеже няма да наследи дома под калината и понеже ние ще дадем вилата на Светлинек, а квартира никъде няма да намери — отговори бащата.
— Тате, аз мисля, че трябва да построим жилищен дом за няколко семейства и в него можем да живеем и ние — намеси се в разговора Светлинка от прага на стаята. Тя ставаше винаги преди майка си, за да затопли камината.
— Това е умна идея! — съгласи се бащата. — Светлинек, не спиш ли?
— Буден съм, тате.
— Изтичай за бръмбара ковач!
Светлинек скочи от леглото. И майката и бащата станаха.
— Тръгвам, тате! — изтича Светлинек.
Слънцето беше още високо. Пред вилата видя Светланек.
— Светлинка стана ли вече? — попита го Светланек.
— Стана, Какво искаш от нея?
— Искам да й кажа, че ще си построя нов дом…
— Нищо няма да построиш! — прекъсна го Светлинек и отлетя към ковачницата.
Светланек се изплаши и натъжи: „Може би Светлинка е променила решението си и ще си вземе думата назад“ — си помисли той.
Прозорецът се отвори, Светлинка подаде глава през него и каза усмихната:
— Я виж, Светланек, каква пъпка има тази бяла роза! С такава пъпка искам да се накича на сватбата…
Светланек насмалко не извика от радост, разпери криле и полетя право към ковачницата. От нея излизаше Светлинек с бръмбара ковач.
— Ще строя, Светлинек, ще строя… — му извика той.
— Няма да строиш! — каза Светлинек решително.
— Ще строя, искаш ли да се хванем на бас?
— Искам.
— На какво?
— На напръстник мед.
— Добре, приема се, Светлинка ще реши кой печели баса.
— Тя вече реши, Светланек, че ще загубиш.
— Как така?
— Ела в къщи и ще разбереш!
Светланек тръгна след Светлинек, но вътре, в дома, не се осмели да влезе.
— И така, ковачо, какво ще кажеш за предложението на нашата Светлинка? Каза ли ти Светлинек защо те викам? — подхвърли бащата, след като поздрави бръмбара с добре дошъл.
— Харесва ми тази идея, затова ще свикам майсторите.
— Трябва да почакате, бръмбаре ковачо.
— Кого? За какво?
— Съгласие на цялото село Светулчино.
— Всички ще бъдат за строежа!
— Нека бъдат, всеки светулко и всяка светулка имат право да решават!
Ковачът отлетя у дома си, понеже имаше да довършва мотики и лопати за бръмбарите гробари.
На Светланек му беше чудно, че отлетя толкова бързо. Чакаше нетърпеливо да се покаже Светлинек. След малко прозорецът се отвори и в него се показа Светлинка:
— И така, Светланек, ти загуби баса — смееше се тя.
Нещо прободе Светланек в сърцето. „И все пак Светлинка няма да ме вземе“ — си помисли той и главата му така се завъртя, че едва не падна.
Светлинка забеляза това и побърза да го утеши:
— Не се безпокой за загубения бас. Та ние имаме сума мед, мама го събира за сватбата.
— За чия сватба?
— За нашата! На всичко отгоре и питаш! Но сега не се бави, а побързай за събранието на светулковците! Много ни засяга и двамата…
Светулковците се събраха на игрището. Дойде цялото село. След като Къпинов ги поздрави и съобщи за какво са се събрали, думата поиска Подбуков:
— Кой ще живее в този дом? — попита той.
— Младоженци, които нямат собствен дом. Първи ще влязат да живеят в него Светланек и Светлинка.
Настана врява. Младежите се обърнаха към Светлинка и Светланек.
Илемкова поиска думата:
— Ще има ли място за нашата Илемка?
Обади се Акациева:
— А за нашата Акацийка?
Питаха и други светулки.
— Ами ако домът не стигне за всички, които имат нужда? — изрази опасенията си Габърова.
— Тогава ще построим втори дом, но мисля, че засега един дом ни е достатъчен — обясни Къпинов.
Когато светулковците се разотиваха, белият ден вече се раждаше. А когато си легнаха, за да си починат след целонощното бдение, слънцето изскочи над планината и със своята светлина заля целия край.
През следващите дни върху скалата кипеше живот. Майсторите строяха жилищния дом. Работата ръководеше бръмбарът ковач. Децата му носеха на занаятчиите и работниците студена вода от кладенеца под скалата. Слънцето жареше. Трябваше да се пие.
В това време светулковците спяха.
Една вечер дойде да види строежа Къпинов. След него долетя Светланек и заоглежда любопитно работата. И Светлинек притича, а Светлинка погледна през прозореца. Дойдоха и други. Младите, на които предстоеше да се женят, се радваха, че ще имат хубави жилища.
Така се радваха всяка вечер, докато постройката стана готова. Скалата и поляната, а и цялата околност ознаменуваха нейното завършване с голямо тържество.
Тържеството трая чак до сутринта. Накрая капелмайсторът засвири соло за светулките и светулковците, които скоро щяха да се женят и да живеят в този дом. Толкова радостни лица! Другите младежи, хванати в кръг, ги обкръжиха с верига от ръце и запригласяха на музиката.
Светланек така дърпаше Светлинка по окръжността, че страните й цъфтяха като рози.
— Защо толкова малко танцуваш, Светлинек? — попита Боровенка по пътя към вила „Боровинка“.
— Малко, малко, ще се натанцувам, когато порасна!
— Но танцуваш хубаво, с тебе ми е най-приятно да танцувам…
— Наистина ли, Боровенко?
— Наистина, Светлинек.
Светлинек погледна под око към нея, но тя изтича към дома си.
Светлинек полетя към майка си и баща си. Наближаваха портата. Зад тях Светланек изпращаше Светлинка.
— Лека нощ! — сбогува се Светланек и отлетя.
Светлинка погледна подир него и изчезна в преддверието.
Петлите в селото под гората вече кукуригаха, когато Светланек летеше към калината на поляната.
Денят започваше.