Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Světlušky, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- Вътьо Раковски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ян Маршичек. Светулки
Превод: Вътьо Раковски
Редактор: Анна Сталева
Художник: Мария Чакърова
Художествен зедактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Екатерина Тодорова
Издателство: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново
История
- —Добавяне
II Светът
1.
Светлинек не спа от радост, че и той вече ще лети по света да му свети. Все будеше баща си.
— Има още много време, Светлинко. Слънцето стои още високо.
— Не стои, татко, вече отива към залез. Ще се спуска, ще се спуска, докато залезе.
— Грешиш, Светлинко. Слънцето не върви от изток към запад, а стои на едно място. Ние се въртим заедно с цялата земя от запад към изток. Като полетим за събора към града, ще седнем на въртележката. Ще ти се стори, че стоим на едно място, а хората отстрани се въртят около нас.
— И да стои, и да не стои слънцето, вече е време да ставаме, татко.
Бащата видя, че Светлинек няма търпение, затова стана и събуди майката. Майката скочи, изми се на бърза ръка и започна да готви.
Когато слънцето залезе зад хълмовете, те бяха вече закусили. Но не полетяха веднага: чакаха другите светулковци.
Най-после се събраха. Толкова много! Бащи, млади и най-млади. Светлините им се кръстосваха една с друга. Бащата извика:
— Всички светулковци, които ще летят да светят за първи път, да се строят в три редици зад мен!
Пристъпиха: Светлинек, Брезинек, Боровинек, Бъзинек, Листвинек, Елшинек, Смърчинек, Тополинек, Върбинек.
Зад тях застана Подбуков и заповяда:
— Сега да дойдат светулковците ергени, които вече са ходили да светят.
Зад тях се наредиха бащите. Това бяха три редици — да им се ненагледаш и ненарадваш. На светулковците дойде да се порадва цялото село Поляна. Дойдоха майките, бабите, дядовците, момите и малчуганите. Никой не остана в къщи.
Майките пожелаха на всички:
— Много щастие!
Бабичките ги съветваха:
— И да внимавате!
— Не бойте се! — насърчаваха ги дядовците.
А момите светулки викаха:
— На добър път!
— Не се страхувайте за мене! — викаше Светлинек на майка си и молеше баща си: — Хайде да летим вече!
Вече искаха да отлетят, но изведнъж се чу бум, бум! Откъм гората се обади тъпан и зазвуча музика. Свиреше енергичен марш. Каква изненада! Беше им я подготвил щурецът капелмайстор.
Светулковците отлетяха през горската поляна и се спуснаха по горския път. Стигнаха до къщичка с осветени прозорци. Бащата на Светлинек каза, че в нея живее Хеленка. После полетяха над пасбището. На него пасеше сърна. До нея стоеше хубаво младо сърне и се загледа удивено към тях. Може би сърнето се страхуваше от тях, та изскимтя и се притисна до майка си. Сърната дигна глава, погледна светулковците и спокойно продължи да пасе.
Долетяха до края на леса, под който беше селото. Светлинек се учуди, когато забеляза толкова много къщички, колиби, хамбари, сайвани и конюшни. Като стигнаха над площада, там светеха две електрически крушки на стълбове. Младите светулковци бяха очаровани от тяхната светлина.
— Какъв е този висок дом в градината? — попита Светлинек.
— Училище. В него живее учителят, когото видя у нас.
Литнаха към училището. Пред осветените стъкла бяха дръпнати завеси. Светлинек съжаляваше:
— Жалко, че не мога да видя какво правят децата на учителя.
Зад прозорците се чу цигулка и песен. На Светлинек и на неговите другари песента се хареса. Когато песента свърши, той попита баща си:
— Кой свиреше и пееше?
— Не знам, но мисля, че някое от момчетата на учителя.
Полетяха към края на площада и стигнаха до реката. Близо до брега върху водата се люлееше сал. Звънна звънец. От къщичката на брега излезе превозвача, стъпи на сала, хвана се за стоманеното въже, опънато през реката, и почна да го тегли към себе си. Въжето се движеше по макара и дърпаше сала към отсрещния бряг. Светулковците летяха над него. Салът стигна до брега. На него скочиха две едри момчета с куче.
— Днес имаме, превозвачо, тържествено осветление — каза по-едрото момче с очилата и посочи светулковците.
Светлинек позна, че това са момчетата на учителя.
— Вече зная, тате, кой свиреше и пееше в училището. Най-малкият син на учителя!
Салът се върна към селото.
Светулковците светеха на момчетата по пътя към къщи, едно куче ги изпреварваше и лаеше. Изпроводиха ги чак до училището.
Лампите по стълбовете на площада вече гаснеха. Угасваха и лампите в старите къщи. Дълга светлинна ивица проряза тъмнината и на площада излезе велосипедист с фар на предното колело. Летяха с него, за да разгледат велосипеда.
— Лети по-бързо от тротонетка — помисли си Светлинек и попита: — Татенце, защо не ми даде да карам колело вместо тротонетка?
— Защото за игра стига и тротонетка. Колело на светулковците не им трябва, нали имат крила.
Ведосипедистът се отдалечаваше зад селото все по-бързо и по-бързо. Светулковците се задъхваха.
— Да го оставим и да се върнем в селото — каза бащата.
Във всички сгради беше вече тъмно. Само в училището още светеха. Но скоро и в него светлината угасна. Навсякъде беше тихо. Само водата в реката ромолеше.
Светулковците летяха над площада. Новаците си казаха, че ще се състезават над него. Надпреварваха се, докато се изпотиха.
Светлинек изведнъж си спомни:
— Татенце, къде живее бръмбарът дърводелец, който ми направи тротонетката?
— До реката под селото.
— Хайде да отидем при него!
— Та нали сега хората спят.
— Нека си спят, искам да зная къде живеят.
Под селото до реката имаше голяма разклонена върба. Светулковците се спуснаха на нея. Само дънерът отдолу беше изгнил.
— Тук е стаичката на семейството на дърводелеца — каза бащата.
Светулковците новаци светеха със своите фенерчета в кухнята, за да видят стаичката. Светиха, светиха, но техните светлинки не проникнаха до дълбочината.
— Светланек, хайде да влезем заедно в кухината! — предложи Яворанек.
Бащата на Светлинек напразно ги предупреждаваше.
Пропълзяха внимателно и светнаха.
— Каква дупка! — възхищаваше се Яворанек.
Изведнъж чуха отдолу вик „Помоощ!“, последван от ридание и шум. Бързо се обърнаха и излетяха от върбата. Светулковците се изплашиха, като ги видяха колко ужасени изглеждаха.
От кухината излетя полският дърводелец. Той махаше широка брадва и крещеше:
— Кой иска да се вмъкне в моя дом?
Яворанек едва-едва успя да избяга.
— Това сме ние, светулковците от горската поляна, дърводелецо! Не се страхувайте! — извика бащата на Светлинек.
— Ах, вие ли сте, Къпинов? Напразно се изплашихме — отдъхна си полският дърводелец и отпусна брадвата.
— Изплашиха ви Светланек и Яворанек. Влязоха в кухината просто от любопитство — извиняваше се Къпинов.
— Не пречи, но Яворанек можеше да плати любопитството си с главата си и аз нямаше да имам вина за това — отбеляза бръмбарът дърводелец.
На изток просветляваше.
Светулковците решиха да се връщат в къщи.
Когато долетяха до горската поляна, от всички коминчета се виеше дим.
Светлинек изяде две чинии каша и се обърна към майка си:
— Ще ви изпея нещо. Послушайте!
— Да знаеш колко съм любопитна, Светлинко!
Светлинек запя песента, която беше чул в училището. Майка му го помилва по главата и го притисна до себе си. В нейната прегръдка се унасяше за сън. Майка му внимателно го отнесе в леглото.
И бащата бързо заспа. Майката и Светлинка измиха съдовете и също се приготвиха да спят.