Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (20)

I

— Нещата сега зависят от теб, Ренизенб, какво ще кажеш?

Ренизенб погледна със съмнение баща си, после Яхмос. Чувстваше тъпа болка в главата си и унесеност.

— Не зная. — Думите почти беззвучно излязоха от устата й.

— В обикновени условия — продължи Имхотеп — време за обсъждане бол. Имам и други роднини и бихме могли да избираме и отхвърляме, докато се спрем на най-подходящия за твой съпруг. Но както е несигурно сега… Да, животът е несигурен.

Гласът му стана съвсем тих. После продължи:

— Така стоят нещата, Ренизенб. Смъртта дебне и трима ни днес — Яхмос, теб, мен. Кой е следващият, в когото ще се прицели? Затова бързам да сложа в ред нещата си. Ако нещо се случи на Яхмос, ти, моя единствена дъще, ще имаш нужда от мъж до себе си да дели наследството ти и да изпълнява онези задължения в имота ми, които не са женска работа. Защото, току-виж, и аз изчезна. Опеката и закрилата на децата на Собек, в случай че Яхмос не живее още дълго, съм отредил на Хори. Също и закрилата на неговите деца, стига той да го желае — а, Яхмос?

Яхмос кимна.

— Хори винаги ми е бил много близък. Имам го за един от собственото ни семейството.

— Така, така — съгласи се Имхотеп. — Но факт е, че той не е от семейството. А Камени е. Затова, като премислям нещата, за момента той е най-подходящият наличен съпруг за Ренизенб. Какво ще кажеш, дъще?

— Не зная — повтори Ренизенб.

Почувства се адски изтощена.

— Той е хубав и приятен, не си ли съгласна?

— О, да.

— Но не искаш да се омъжиш за него ли? — попита нежно Яхмос.

Ренизенб погледна с признателност брат си. Той бе твърдо убеден тя да не бърза да прави онова, което не иска.

— Аз наистина не зная какво искам да направя. — После изрече бързо: — Глупаво е, знам, но днес съм оглупяла. Живеем в голямо напрежение.

— С Камени до теб ще се чувстваш защитена — подтикна я Имхотеп.

Яхмос попита баща си:

— Не си ли мислил за Хори като за възможен съпруг?

— Ами да, това е възможно…

— Неговата съпруга умря, когато беше още млад. Ренизенб го познава добре и го харесва.

Докато двамата мъже приказваха, Ренизенб беше като в сън. Те обсъждаха нейната женитба и Яхмос се опитваше да й помогне да си избере когото желае, а тя се чувстваше безжизнена като дървената кукла на Тети.

Внезапно, прекъсвайки техния разговор, без дори да чуе какво си говореха, каза:

— Ще се омъжа за Камени, щом мислите, че е добре.

Имхотеп възкликна доволно и излезе бързо от залата. Яхмос се приближи до сестра си и сложи ръка на рамото й.

— Желаеш ли този брак, Ренизенб? Ще бъдеш ли щастлива?

— Защо да не бъда? Камени е хубав, весел и млад.

— Зная — Яхмос все още изглеждаше недоволен и се съмняваше. — Но твоето щастие е по-важно, Ренизенб. Не бива да позволяваш на баща ни да те кара да правиш нещо, което не желаеш. Знаеш го какъв е.

— О, да, да. Науми ли си нещо, всички трябва да го приемем.

— Не е необходимо — Яхмос говореше твърдо. — Аз няма да го приема, без ти да го желаеш.

— О, Яхмос, никога не заставай срещу баща ни!

— Но в този случай ще застана. Той не може да ме принуди да се съглася с него и аз няма да го направя.

Ренизенб го погледна. Колко решително и непоколебимо изглеждаше инак боязливото му лице!

— Ти си добър към мен, Яхмос — сериозно каза тя, — но аз наистина не се съгласявам по принуда. Старият живот тук, животът, към който бях толкова доволна да се завърна, е отминал. С Камени заедно ще създадем нов живот и ще заживеем като добри брат и сестра.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм — Ренизенб му се усмихна с привързаност, после излезе от залата на верандата.

Оттам прекоси двора. Край езерото Камени си играеше с Тети. Ренизенб се приближи много тихо и ги загледа. Те още не усещаха присъствието й. Камени, весел както винаги, изглежда се захласваше по играта повече от детето. Сърцето на Ренизенб се разтопи и тя си помисли: „Ще бъде добър баща на Тети.“

В същия миг Камени се обърна и я видя да стои до тях и да се смее.

— Направихме куклата на Тети жрец на Ка — обясни той. — Изпълнява жертвоприношения и присъства на церемониите в гробницата.

— Казва се Мериптах — каза Тети. Тя беше много сериозна. — Има две деца и писар като Хори.

Камени се засмя:

— Тети е много умна. И силна, и красива.

Очите му се отместиха от детето към Ренизенб и в ласкавия им поглед тя прочете собствената си мисъл — за детето, което един ден щеше да му роди.

Това я развълнува. И в същото време изпита някакво пронизващо съжаление. Би желала в този момент да вижда в очите му само собствения си образ. Помисли си: „Защо не може да вижда само Ренизенб?“

После настроението й отмина и тя му се усмихна нежно:

— Баща ми ми каза.

— И ти съгласи ли се?

Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Съгласих се.

Последната дума беше казана, това беше краят. Решено бе. Тя желаеше да не се чувства тъй уморена и няма.

— Ренизенб?

— Да, Камени.

— Ще дойдеш ли с мен да поплуваме по реката с една удобна лодка? Това е нещо, което винаги съм искал да направим с теб.

Странно беше, че той каза това. В първия момент, в който го беше видяла, тя си помисли за квадратното платно, за реката и усмихнатото лице на Кай. А сега беше забравила лицето на Кай и на неговото място, срещу платното, щеше да седи Камени и да се смее пред очите й. Това беше смъртта. Това означаваше да те постигне тя. „Почувствах това — си казваш, — почувствах го“. Но само го казваш, нищо не чувстваш. Мъртвият си е мъртъв. Няма такова нещо като памет…

Да, но имаше Тети. Имаше живот и възобновяване на живота, както водите на наводнението всяка година отнасяха старото и подготвяха почвата за новата реколта.

Както беше казала Кайт: „Жените в семейството трябва да са заедно.“ Какво беше тя в края на краищата, освен жена в едно семейство — дали Ренизенб или някоя друга, какво значение имаше…

Тогава чу гласа на Камени — настоятелен и малко обезпокоен:

— За какво мислиш, Ренизенб? Понякога си съвсем отнесена… Ще дойдеш ли с мен на реката?

— Да, Камени, ще дойда с теб.

— Ще вземем и Тети.

II

Всичко е като сън, помисли си Ренизенб — лодката, платното, Камени, тя и Тети. Бяха далеч от смъртта и страха от нея. Това беше начало на нов живот. Камени заговори и тя отвърна като в транс…

„Това е моят живот, няма бягство…“ — помисли, после се смути: „Но защо си втълпявам бягство? Какво представлява мястото, в което летя?“

И отново пред очите й се появи малката скална дупка до гробницата и тя, седнала там с вдигнато коляно и брадичка, опряна на ръката си…

Помисли си: „Но то беше нещо извън живота — това е живот… и сега няма бягство, докато смъртта…“

Камени закотви лодката. Ренизенб стъпи на брега, а той изнесе Тети навън. Детето вкопчи ръчички около врата му и без да иска, скъса връвта на амулета му. Той падна в краката на Ренизенб. Тя го вдигна — беше знака на Анк от кехлибар и злато.

Извика със съжаление:

— Огъна се. Съжалявам. — И когато Камени го взе от нея: — Внимавай… Може да се счупи.

Но силните му пръсти го огънаха още повече и нарочно го счупиха на две.

— О, какво направи?!

— Вземи половината, Ренизенб, а аз ще взема другата. Ще ни бъде знак, че сме две половинки от едно цяло.

Той й го подаде и точно когато тя протегна ръка, за да го вземе, нещо прещрака в мозъка й и тя въздъхна остро.

— Какво има, Ренизенб?

— Нофрет!

— Какво значи Нофрет?

Ренизенб заговори бързо и уверено:

— Счупеният амулет в кутията за накити на Нофрет. Ти си й го дал… Ти и Нофрет… Сега разбирам всичко. Защо беше толкова нещастна… И зная кой постави кутийката за накити в стаята ми. Зная всичко… Не ме лъжи, Камени. Зная, казвам ти.

Той не се възпротиви. Стоеше, гледаше я упорито и не свеждаше поглед. Когато заговори, гласът му беше твърд и за пръв път върху лицето му не се появи усмивка.

— Няма да те лъжа, Ренизенб. — Помълча за миг, намръщи се, сякаш се стараеше да подреди мислите си. — Доволен съм, че знаеш. Въпреки че не е точно така, както си мислиш.

— Ти си й дал счупения амулет, както го даваше и на мен, в знак, че сте две половинки от едно цяло. Това бяха твоите думи.

— Ядосана си, Ренизенб. А аз съм радостен, понеже това е знак, че ме обичаш. Но тъкмо затуй трябва да те накарам да разбереш. Не аз дадох амулета на Нофрет. Тя го даде на мен… — Той млъкна, сетне продължи: — Може би не ми вярваш, но е истина. Кълна се, че е истина.

Ренизенб каза бавно:

— Не казвам, че не ти вярвам… Твърде е възможно да е истина.

Тъмното, нещастно лице на Нофрет изникна пред очите й.

Камени продължи пламенно, по момчешки:

— Опитай се да разбереш, Ренизенб! Нофрет беше много красива. Аз бях поласкан и доволен… кой нямаше да бъде на мое място? Но в действителност никога не съм я обичал…

Ренизенб почувства странен пристъп на мъка. Не, Камени не е обичал Нофрет, но тя го е обичала. Обичала го е отчаяно и горчиво. Бяха точно на онова място на брега на Нил, където тя разговаря с Нофрет онази сутрин, предлагайки й приятелство и близост. Спомни си много добре тъмния изблик на омраза и покруса, които се излъчваха тогава от момичето. Причината едва сега й стана ясна. Бедната Нофрет, наложница на нервен и застаряващ мъж, със сърце, разяждано от любов по един весел, безгрижен, хубав младеж, който никак не го беше грижа за нея.

Камени продължи разпалено:

— Не разбираш ли, Ренизенб, че откакто дойдох тук и те видях, аз те обикнах? Че от този момент не мисля за нищо друго? Нофрет го разбра съвсем ясно.

Да, помисли си Ренизенб, Нофрет го е разбрала и от този момент я е намразила. Не биваше да я обвинява.

— Аз дори не исках да пиша писмото до баща ти. Не исках да имам нищо общо с плановете на Нофрет. Но ми беше трудно… Трябва да се опиташ да ме разбереш, трудно ми беше.

— Да, да — отговори нетърпеливо Ренизенб. — Всичко това няма значение. То засяга единствено Нофрет. Тя беше много нещастна. Мисля, че много те обичаше.

— Но аз не я обичах — Камени говореше нетърпеливо.

— Ти си жесток!

— Не, аз съм мъж, това е всичко. Ако една жена реши да страда заради мен, само ме раздразва — това е простата истина. Аз не желаех Нофрет. Желая теб. О, Ренизенб, нима ще ми се сърдиш за това?

Противно на желанието си тя му се усмихна.

— Нофрет е мъртва, не позволявай да създава неприятности на нас, живите. Аз те обичам, Ренизенб, ти ме обичаш и това е всичко.

Да, помисли си девойката, това е всичко…

Тя погледна Камени — той беше наклонил глава на една страна с доволен израз на веселото си, уверено лице. Изглеждаше много млад.

Ренизенб си помисли: „Той е прав. Нофрет е мъртва, а ние сме живи. Сега разбирам омразата й към мен и съжалявам, че го изстрада, но вината не бе моя. И Камени не е виновен, че е обичал мен, а не нея.“

Тети, която си играеше на брега на реката, дойде и дръпна майка си за ръката:

— Ще си идем ли вече у дома? Мамо, ще си идем ли у дома?

Ренизенб въздъхна дълбоко.

— Да, ще си идем.

Тръгнаха към къщата. Тети тичаше малко пред тях. Камени каза с облекчение:

— Ти си великодушна, Ренизенб, и очарователна. Всичко между нас остава ли си същото?

— Да, Камени, всичко си е същото.

Той понижи глас:

— Одеве, по реката, бях много щастлив. А ти, Ренизенб?

— И аз бях щастлива.

— Да, личеше ти. Но защото мислеше за нещо много далечно, а аз искам да мислиш за мен.

— Аз мислех за теб.

Той хвана ръката й и тя не я отдръпна. Камени запя тихичко и много нежно:

— Сестра ми е като Персея…

Усети как ръката й трепна в неговата, чу ускорения й дъх и най-после се успокои…

III

Ренизенб повика Хенет в стаята си.

Тя влезе забързана и спря, като видя Ренизенб да стои до отворената кутийка за скъпоценности със счупения амулет в ръка. Лицето й беше сериозно и гневно.

— Ти сложи тази кутия за скъпоценности в моята стая, нали, Хенет? Искаше да намеря този амулет. Искаше аз един ден…

— Да откриеш у кого е другата половина? Виждам, че си я открила. Е, винаги е по-добре да се знае, нали, Ренизенб?

Хенет се засмя злобно.

— Искаше да ме заболи, когато узная! — Гневът на Ренизенб се засилваше. — Обичаш да нараняваш хората, нали, Хенет? Никога не говориш направо. Все изчакваш да дойде най-удобният момент. Мразиш всички ни, нали? Винаги си ни мразила.

— Какво говориш, Ренизенб? Сигурна съм, че не го мислиш!

Но в гласа на Хенет нямаше хленчене, а само едва забележимо ликуване.

— Искала си да създадеш неприятности между мен и Камени. Е, неприятности няма.

— Това е много хубаво. То извинява думите ти. Ти си съвсем различна от Нофрет, нали?

— Хайде да не говорим за Нофрет!

— Да, може би е по-добре да не говорим. Камени явно е щастлив, нали? За него беше добре дошло, че Нофрет умря още тогава. Тя можеше да му причини доста неприятности. С баща ти. Нямаше да иска той да се ожени за теб — не, никак нямаше да иска. Дори мисля, че би намерила начин да го осуети. Напълно съм сигурна, че щеше да го стори.

Ренизенб я изгледа с хладна неприязън.

— В езика ти винаги има отрова, Хенет. Жили като скорпион. Но не можеш да ме направиш нещастна.

— Ами това е великолепно, нали? Май си много влюбена. О, хубавец е тоя Камени и много хубава любовна песен пее. Винаги ще си вземе, каквото желае. Никога не го е страх. Аз го одобрявам, наистина го одобрявам. Винаги изглежда тъй обикновен и откровен.

— Какво се опитваш да кажеш, Хенет?

— Казвам просто, че одобрявам Камени. И съм съвсем сигурна, че е обикновен и откровен. Не се превзема. Всичко това е като в приказките, дето ги разказват сладкодумците на тържището. Беден млад писар се оженва за дъщерята на господаря, разделя наследството с нея и заживяват щастливо. Чудно какъв късмет има винаги един хубав мъж.

— Права съм — констатира Ренизенб. — Ти ни мразиш.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Ренизенб, когато знаеш как робувах на всички ви още преди майка ти да умре?

Но в гласа й все още се забелязваше злобното ликуване, то дори надвиваше обичайното й хленчене.

Ренизенб отново сведе поглед към кутията за скъпоценности и внезапно се сети за нещо.

— Ти сложи гердана със златните лъвчета в тази кутия. Не отричай, Хенет. Аз зная!

Ликуването на Хенет угасна. Тя изведнъж погледна изплашено.

— Не можех другояче, Ренизенб, бях изплашена…

— От какво?

Хенет пристъпи по-близо и понижи гласа си:

— Тя ми го даде, Нофрет искам да кажа. О, малко преди да умре. Даде ми един-два подаръка. Тя беше щедра, знаеш го. О, да, щедра беше.

— Не се съмнявам, че ти е платила добре.

— Не е хубаво това, дето си мислиш, Ренизенб! Но аз ти казах всичко. Тя ми даде гердана със златните лъвчета, една аметистова тока и едно-две други неща. И после, когато онова момче се появи и разказа, че видяло някаква жена да носи такъв гердан, уплаших се. Викам си, те може да помислят, че аз съм отровила виното на Яхмос. Тъй че сложих гердана в кутията.

— Истина ли е това, Хенет? Истината ли говориш?

— Кълна се, че е истина, Ренизенб! Уплашена бях…

Ренизенб я погледна любопитно:

— Трепериш, Хенет. Сякаш и сега си изплашена.

— Да, изплашена съм… Имам причина.

— Така ли? Кажи ми я.

Хенет облиза тънките си устни. Огледа се наоколо. Очите й хлътнаха като на уловено животно.

— Кажи ми — настоя Ренизенб.

Хенет поклати глава и каза с несигурен глас:

— Няма нищо за казване.

— Ти знаеш много, Хенет. Винаги си знаела много. Радваше се на това, но сега стана опасно, нали?

Хенет отново поклати глава. После се усмихна злобно:

— Само почакай, Ренизенб. Един ден аз ще хвана юздата в тази къща. И ще я дръпна. Почакай и ще видиш.

Ренизенб се отдръпна от нея.

— Няма да ми навредиш, Хенет. Майка ми няма да ти позволи да ми навредиш.

Лицето на Хенет се промени, очите й светнаха.

— Мразех майка ти. Винаги съм я мразела… И ти, която си взела очите й, гласа й, красотата и самочувствието й… Мразя те, Ренизенб!

Девойката се усмихна:

— Най-после те накарах да го признаеш!