Стив Пери
Дрогата на вечността (33)

34.

Щом получи разрешение от контролния център, Колбърн издигна флитера във въздуха. Не регистрира посока на полета, вече беше обезвредил следящото устройство. Управляваше ръчно, стремеше се да не излиза от определените транспортни коридори и макар да поддържаше висока скорост, спазваше ограниченията. Зия и Силк му се сториха нервни, но не прекалено. Седяха малко зад него и зяпаха пейзажа. Имаше много ферми между Бийгъл и Максуел. Водните роботи напояваха големи кръгове зелени, кафяви и оранжеви посеви, изпъстрили земята далеч под тях.

Беше си приготвил сака, когато те звъннаха на вратата, и дори не заподозряха, че Черити Харт спи дълбоко на няколко метра от тях.

— Къде отиваме всъщност? — обади се Зия.

— Корабът ни е в ремонтните докове до Максуел.

— Питах за планетата.

— Предпочитам да не казвам, преди да излезем от атмосферата. Не се знае кой ни слуша. Има ли чак такова значение?

— Май няма.

Полетът продължи в мълчание.

 

 

Силк гледаше разсеяно през прозореца. Доколкото можеше да прецени, летяха на осем-десет хиляди метра. Въздухът в херметизираната кабина имаше лек дъх на метал. Не приказваха много, откакто се срещнаха с Колбърн. Силк си наложи спокойствие… до момента, когато Зия се наведе уж да погледне особено разноцветни ниви и му прошепна нещо. Мина цяла секунда, докато той разбере смисъла на думите й.

— Не го усещам изобщо.

Ха сега де!

Дотук с голямото им предимство.

 

 

Зия се загледа през предното стъкло на кабината. Заобикаляха бурята отстрани, но в далечината имаше още облаци, поне три купчини, готови да изсипят влагата си. Свирепите пороища, прелестта на планетите с тропически климат. Може би щяха да попаднат в място, където времето е по-благо.

Още веднъж се помъчи да проникне в мислите на Колбърн. Нищо. Сякаш се натъкна на гола стена. Дарбата й не бе изчезнала отведнъж — долавяше общия фон на тревогата в съзнанието на Силк. Доста се позасили, откакто сподели с него неуспеха си.

Дали този мъж беше някакво чудновато отклонение от нормата? Досега разчиташе умовете на всички, които я интересуваха. Може би още не познаваше границите на способностите си.

Зяпаше разсеяно и се опитваше да разбере. Каквато и да беше причината, главата на Колбърн си оставаше като заключена за нея.

И какво толкова? Години наред си вършеше работата, без да разчита на телепатия. И се справяше добре, нали? Е, свикна прекалено бързо с новия коз в ръцете си, започна да разчита на него в играта, а това беше слабост. Също като хората, които забравяха аритметиката, подмамени от удобството на калкулаторите, или пък майсторите на бойните изкуства, увлекли се по съвременните оръжия и оставили другите си умения да закърнеят. Не постъпваше умно, като се осланяше почти изцяло на новата дарба. Свикнеш ли с патерицата, все някой ще я подритне и падаш лошо.

Добре, не чете мислите му. Дори Колбърн да е по-ловък от нея в много неща, не биваше да смята, че я превъзхожда във всичко.

Освен това Силк беше до нея.

А Колбърн беше единак. Познаваше добре тези типове, защото доскоро самата тя много приличаше на тях. Разчита само на себе си, не оставя живота си в ничии ръце, сам се вдига, като се спъне… което едва ли му се случва често. Имаше си свои цели, Зия знаеше, че не им казва истината или поне не я споделя докрай с тях. Сигурно и тя щеше да се вкамени така отвътре, ако не беше Силк. Отначало потръгна като телесно влечение, втурнаха се в зашеметяващия секс, но не останаха само с това. Не е важно от коя гара се качваш на влака, а закъде пътуваш. Дори когато Силк се премести да живее другаде, тя си беше влюбена в него и знаеше, че той я обича. И малко се плашеше от увереността, че би се хвърлил да я прикрие с тялото си, без да се поколебае. Чудесно е да знаеш, че има човек, който ще зареже всичко и ще притича, ако викнеш за помощ. Самотникът Колбърн имаше себе си и беше печен, та чак хрускаше, но Зия имаше партньор — в най-истинския смисъл на думата. Везните щяха да се наклонят в тяхна полза.

 

 

— Ето ги и доковете „Стоманен лист“.

Вече се спускаха към Максуел. Ремонтните цехове се разпознаваха веднага по гигантските кранове и другите машини с чудовищни размери, както и по зализаните муцуни на десетина кораба. Дори от толкова километри различаваха яркосините проблясъци на плазмените заваръчни апарати.

— Май ще ни накваси здравата — промърмори Силк.

— Няма страшно — успокои го Колбърн. — Корабите за далечни полети са приспособени за всякакви атмосферни условия. Излитат и при ураган. Виждаш ли ракетните ускорители? Всеки има хиляди тонове тяга.

— Тромави ми се виждат. И сигурно тежат много.

— Ще ги откачим, докато сме още в орбита около планетата — обясни Зия. — Ще ги прибере безпилотен кораб. Използват се многократно.

Колбърн й се усмихна.

— Доста си попътувала, нали?

— Случвало се е.

Избръмча предупредителният сигнал за преминаване в наземен режим.

— Сега ще спусна флитера на пътя — каза Колбърн. — Не се безпокойте, след няколко минути ще пристигнем. След около два часа ще настъпи благоприятен период за излитане и мисля, че ще ни дадат разрешение да го използваме.

Вече имаха разрешението, но не им го каза. Искаше да занимава умовете им с догадки през цялото време. Не му се доверяваха — както щеше да се настрои и той на тяхно място — и ако мислеха за повече неясни подробности, щеше да е по-добре за него. Първо щеше да насочи кораба към Йорк, после към Фуджи, но и това не смяташе да сподели. Разбира се, трябваше да програмира корабния компютър, на Силк и Зия обаче щеше да каже чак когато влязат в подпространствен скок.

А Зия го гледаше някак особено. Не го правеше нахално, но понякога не успяваше да се извърне навреме, за да не я забележи. Сякаш се опитваше да го прецени. Какво ли търсеше?

Какво всъщност поражда влечението между хората? Колбърн рядко се замисляше за това. Сексът, естествено, общите интереси… или пък противоположните. Чудеше се обаче кое правеше Зия толкова подходяща за него. Може би отдавнашната му жажда да срещне равна на себе си жена. Готов беше да допусне, че Силк много го бива в леглото, имаше и грубоват чар, дори заложби за истински майстор в занаята, обаче според Колбърн не можеше да се мери изобщо със Зия. Но все нещо е доловила в него, щом е рискувала да го доведе на Нова Земя. Защо го е направила, щом е знаела, че може да се прости с работата си? Не вярваше да е било само заради секса. Важно беше друго — във всичко, което имаше значение в тяхната професия, Колбърн беше по-подходящ за нея от Силк. Дори този мъж да се заемеше сериозно с подготовката си, би започнал твърде късно, за да го догони някога.

Ако се довереше на логиката, трябваше да си признае, че плановете му за Зия са малко пресилени. Е, да, тя носеше в себе си биохимичната магия, струваща в момента колкото цяла планета. Щеше да е глупаво да пренебрегне такъв златен шанс. Идеален завършек на кариера като неговата, а отгоре на всичко оставяше Сигурността с пръст в устата или където пожелаят да си го заврат. Често прибягваха до услугите му през годините, само че почти не си правеха труда да прикриват своята неприязън към агентите на свободна практика.

А и жената от Нова Земя беше необичайно хубава, естествено беше да събуди желание у него. Но защо все пак възникна подсъзнателната увереност, че е срещнал онази, която търсеше толкова отдавна? Тук логиката беше безпомощна, оставаше само чувството, а Колбърн никак не обичаше да действа според такива мъгляви подбуди.

Въпреки всичко… Не можеше да се отърве от безпрекословния извод на интуицията си.

Дали писачите на романчета не си мислят тъкмо за това, когато леят излишни слова за противоречието между разума и любовта? Внезапното озарение, когато просто знаеш, че някой е проникнал през защитата, изградена от разсъдъка, и се е настанил по-дълбоко, в трудно поддаващите се на определение области на подсъзнанието?

Разбира се, ако трябваше да избира първокласна самка, пак щеше да се спре на Зия. Но му беше ясно, че само се опитва с интелекта да оправдае приумиците на чувствата. Нямаше нужда да се оправдава пред себе си.

Подсмихна се. Що за проблем? Предстоеше му да се оттегли завинаги. И щеше да разполага с време — невероятно много време! — да изследва тези непознати досега територии. Поне не се съмняваше, че със Зия ще си бъдат взаимно полезни още дълго. А докога ще продължи — кой знае…

Приземи меко флитера на платното за кацане и се насочи към магистралата. Скоро бяха в града и доближаваха доковете. Компютърът избра най-късия маршрут и Колбърн го послуша — машината нямаше да издаде нищо от дъното на океана, дори да не бе повредил следящото устройство.

Първите тежки капки заудряха по пластобетона, сензорите на флитера включиха чистачките и струйниците за горещ въздух. Отдавна бе изключил херметизацията на кабината и особената миризма на скорошен дъжд проникваше дори през филтрите. Фуджи също беше тропически свят, макар и не толкова горещ като Земя-2. Зия сигурно щеше да се чувства добре там.

 

 

Изглежда само краят на бурята закачи града, защото дъждът скоро отслабна. Колбърн спря флитера пред портала на доковете. Зия и Силк излязоха от кабината, а шпионинът набра някакви команди на пулта. Возилото остана неподвижно още миг, после бавно се отдалечи.

— Автопилотът ще го махне там, където никой няма да го намери — обясни Колбърн.

Силк кимна. Разумна предпазливост. Щеше да направи същото, ако трябваше да измисля как да заличи следите си.

Нямаше спор, вече се сещаше по-лесно за тези неща. Преди дори не би му хрумнало.

Порталът се управляваше от автомат. Колбърн прокара карта през четеца и вратата се отвори. Влязоха и тръгнаха между локвите по тук-там напукания и хлътнал пластобетон.

— Май стана прекалено лесно — усъмни се Силк.

— Ще има и пазачи — вдигна рамене шпионинът.

Наистина, в края на алеята имаше вътрешен портал, в прозрачната будка седеше жена с униформа, но не личеше да е въоръжена. Явно тук нямаха често неприятности с нежелани посетители.

— Добро ви утро — поздрави ги първа. — Може ли да ви видя документите?

Колбърн се усмихна и й подаде три карти.

— Добро утро. — Гласът му преливаше от дружелюбие. — Аз съм Ференц Лист, а това са моите помощници Макартни и Ленън. Дойдохме да обсъдим с господин Немов менюто за банкета по случай Празника на лятото.

Жената свери данните със списъка в компютъра си.

— Аха, ето ви. „Апекс Кейтъринг“. Трябва да вървите по зелената линия до втората сграда на администрацията. Кабинетът на господин Немов е в източния край, на втория етаж.

— Благодаря ви за любезността.

Тя се усмихна.

— Какво сте ни приготвили тази година?

— Ако възложат поръчката на нас, за основни ястия сигурно ще изберем филе от сьомга на скара и пържолки от младо прасенце във винен сос.

— О, добре звучи. Но пък няма да ви е трудно — каквото и да сложите на масите, все ще е по-добро от миналогодишните боклуци.

— „Апекс“ никога няма да ви поднесе от онези… жилави пилета като вулканизиран каучук.

Жената се разсмя. Изобщо не й се стори странно, че и тримата носят пътнически сакове.

А Силк си каза за пореден път, че този Колбърн наистина си разбира от работата. Погрижил се е за трите фалшиви карти, уредил е среща, която им даваше повод да влязат, и дори знае всичко необходимо, за да си изиграе ролята.

— Системата няма да регистрира излизането ни — напомни Зия, когато се отдалечиха от будката. — Ще забележат.

— Да, но ще е минало време — успокои я Колбърн. — А охраната не би се разтревожила особено, щом няма саботаж или злополука. Рано или късно някой от „Снези“ или Сигурността ще се сети, че сме напуснали планетата. Ще преровят всички списъци на пътници, после ще се захванат с частните кораби, които са регистрирали полетите си. Няма да ни открият и накрая ще установят, че сме използвали откраднат кораб. Ще наминат и насам, разбира се, но след седмици или дори месеци. Дотогава ще сме се отървали от кораба. Няма начин да ни проследят, щом веднъж се махнем от тази звездна система. След време ще знаят с какво сме излетели, но не и накъде сме се насочили. Отдавна изстинала следа.

— Както виждам, помислил си за всичко.

— Права си.

Следваха зелената линия, докато се скриха от погледа на жената от охраната, после кривнаха. Колбърн бе запомнил добре разположението на доковете.

— Ето го.

Корабът не беше голям като някои други наоколо, но не беше и спасителен модул. Силк си припомни наученото от работата за космодрума в Мауи и прецени, че този тук побира десетина пътници без теснотия. Вероятно вътрешният обем беше колкото в каютите на трийсетметрова яхта. Предостатъчно място за трима души.

— Да влизаме и да палим фитила — засмя се Колбърн.

 

 

Зия упорито се опитваше да хване поне нещо от мислите на Колбърн, но напразно. Телепатията се оказа коварно оръжие. Когато не обръщаше внимание на съзнанието на Силк, долавяше го съвсем слабо. Изглежда и по-голямото разстояние пречеше. Вярно, решеният да я очисти Боли беше далеч, когато го откри, но яростта му несъмнено бе засилила излъчването.

И още не знаеше доколко ще може да овладее дарбата си… ако не изчезне в един миг. Дали вече не я губеше и затова не успяваше да разчете ума на Колбърн?

Със Силк обаче нямаше никакви проблеми.

Ама че ненадеждна способност! Твърде много въпроси и почти никакви отговори.

Добре, после ще умува. Качиха се с мъничкия асансьор до пътническия сектор на кораба — гравираното на корпуса име гласеше „Мистичен дим“. Ще разчита на обичайния си усет. Още не се бяха измъкнали от калта.