Стив Пери
Дрогата на вечността (23)

23.

Зия подкара бавно наетия флитер към края на градчето, търсеше подходящо място. Наблизо имаше кръчма, бе се отбивала там два-три пъти, щеше да й свърши работа…

Движеше се в наземен режим, не виждаше Боли в огледалата, но непременно я следваше. Може би използваше малък моторолер и не светваше фара, а нищо не пречеше да е избързал пред нея или да кара по успоредна улица. Току-виж, дори е проникнал навреме в компютъра на агенцията и е успял да лепне предавателче на нейното возило. Така щеше да знае къде е тя, дори ако се намираше на километри от нея.

Не й се вярваше това да е станало. Ако е бил толкова бърз, че да лепне бръмбар на флитера, защо да не сложи направо бомба и да се справи с проблема веднъж завинаги? Разбира се, може да не се е сетил да вземе взривно устройство. А и ако имаше нещо вярно във видението й, жадуваше да си уреди сметките лично с нея.

Тя вече клонеше към предположението, че наистина е разчела мислите му, а не е обезумяла. Случи й се още два пъти, с други хора.

Младата жена в зацапани монтьорски дрехи, която докара флитера пред агенцията, й се усмихна замечтано, но мислите й бяха много унили.

Тя е страхотна! Как ми се иска да съм с нея, но няма да ме погледне дори, толкова съм грозна и тъпа. Защо ли не се самоубия най-сетне?

Малко по-късно спря на кръстовище и изчака да мине групичка, излязла от някакво вариете. Кльощав мъж на около тридесет години се обърна за миг към флитера.

Ако тая празноглава въртиопашка се опита да ме бутне от бързане, ще измъкна желязото и ще й нанижа седем-осем куршумчета още преди да мигне, идиотката мръсна!

Зия рядко се бе питала досега какво ли представлява телепатията, но все пак си мислеше, че по-скоро е усет за чувствата, а не вслушване в ясни думи, въртящи се из ума на другия. Като хлапе четеше разказчета, в които телепатът проникваше в главите на всички наоколо, все едно е на купон и тълпата се надвиква. Досега успя да долови само откъслечно състоянието на отделни хора и й се струваше, че мислите им все бяха насочени към нея. Забеляза и че всички бяха разстроени от нещо, и то дотолкова, че да мислят за убийство или самоубийство.

Дали причината беше в способността само на малцина да излъчват достатъчно силно? Или трябваше да минат някакъв емоционален праг, за да възникне връзката? Беше ли необходимо човек да се ядоса до бяс или да изпадне в депресия? Не се пренесе в главите на влюбената двойница във влака… но пък заниманията им от един момент нататък не изискваха никаква намеса на ума, нали така? Освен ако бяха агенти, имитиращи разпалено опипване.

Щом закрачи към кръчмата, Зия се съсредоточи, напъна се да дочуе нечий мислен „глас“.

Дали забравих края на оня виц? Аха, пичът се учудил: „Как тъй съм сбъркал дупката?“ Каква смехория…

Тя се ухили. Знаеше вица. Дали може да почувства всяка силна емоция? Освен това стана ясно, че не е нужно човекът да се сеща за нея. Не вярваше този любител на мръсните вицове да вижда през стени.

Интересно…

Предположи, че Боли няма да влезе след нея, поне не веднага. На негово място щеше да дебне край флитера, докато тя се върне. Агентът трябваше да допусне възможността обектът да има среща с някого в кръчмата и да излезе с него. Първо щеше да заобиколи набързо, за да провери за заден изход и оставени там коли. Ако има две врати и си сам, избираш едната и се надяваш да ти провърви. И задължително се кротваш на място, откъдето наблюдаваш по-вероятния изход заедно с возилото на обекта. Зия познаваше това свърталище — имаше и друга врата, но за доставки, клиентите не я използваха. Затова би се нагласила да чака около флитера. Очакваше и Боли да стигне до същото решение. Вероятно след пет минути ще паркира някъде наоколо, за да наблюдава изхода, може би и с прибор за нощно виждане, за да я разпознае под слабичката лампа, ако излезе с други хора. Не би напъхал колата си между къщите от другата страна на улицата — можеше да подразни някого от обитателите и дори да размахаш тежка карта под носа на повиканите ченгета, едва ли ще искаш обектът да те свари точно в разгара на такава разправия.

Зия влезе в кръчмата. Знаеше, че ще привлече вниманието като магнит въпреки торбестия панталон и широката блуза. Опитът й подсказваше, че сбирщината пред тезгяха е готова да налети на всичко, снабдено с подходяща дупка.

Не направи и десетина крачки, преди първият здраво сръбнал мъжага да й се изпречи. Едър и космат, наконтен в синьо костюмче на бизнесмен. Вероятно младши шеф в някоя фирма. Банкер или адвокат, нещо подобно.

— ’драсти, сладурче! Да си намокриш гърленцето ли дойде?

Тя се усмихна на тази атака от място. Разчиташе и мислите му. Малко смътни от спирта в кръвта, но различими.

Леле, к’во маце! Иска й се, глей как ми се хили!

Е, похотта също можеше да се смята за силна емоция, нали? Не е откритието на века. А и нямаше никакво значение. Трябваше да се позабави тук известно време, беше в състояние да изтърпи пияндето.

Той я поведе към бара, притиснал интимно ръката й към хълбока си.

— Ей, не съм те мяркал тука преди. К’во ще си сръбнеш? Наш’те хора забъркват страхотен „червен гръм“.

Зия се подсмиваше. Нямаше нужда от телепатия, за да разгадае простичкото лукавство. В този коктейл обикновено сипваха до петдесет грама осемдесетградусов спирт, но умело маскираха вкуса с плодови сокове.

Ще я подлъжа да се натряска, ще я завлека до мотела, изчуквам я и хайде вкъщи. Карла ще ме надуши на куково лято!

Зия му позволи да й поръча голяма чаша от мощната смес. Отпи предпазливо и поклати глава едва забележимо. По-добре да я праснат с чук между очите, отколкото да изгълта този бълвоч.

— Хайде де, пийни да си отпуснеш душицата!

— Ей сега, пич, само че ще се отбия до онова място. След малко се връщам.

— Да ти помогна, ако искаш? — ухили се той.

Що да не я натисна в кенефа? Голяма работа ще стане! Сяда на чинията, отваря краката и готово!

Зия с мъка сдържаше кикота си. Телепатията се оказа много забавна.

— А, не, голямо момиче съм вече. Ще си взема и това.

Прибра чашата от плота и кубчетата лед издрънчаха весело.

Щом залости вратата на кабинката, изля почти докрай течността в тоалетната чиния. Е, и без това влезе тук, не беше излишно и да се изпикае.

Морли — не й каза името си, но Зия успя да го измъкне от главата на бармана — я чакаше с глуповата усмивка, замръзнала на лицето му.

— Нека сега аз те почерпя — предложи тя и разлюля почти празната чаша. — Барман, още две от същото.

Зия не се съмняваше, че може да се надпива с Морли, докато той се свлече от стола си, особено с аванса, който бе натрупал преди идването й. Когато донагласяха тялото й за занаята, поиграха си с обмяната на веществата — инсулина, щитовидната, черния дроб, — затова изгаряше спирта доста по-бързо от обикновените хора. Но нито й се пиеше, нито щеше да остане още дълго тук. На Морли му предстоеше да страда самотен от махмурлук.

Изчака десет минути за по-сигурно и подхвърли:

— Какво ще кажеш да се изнесем оттук?

Морли чак подскочи от готовност.

— Дадено!

Леле-мале, ще се чукаме и за умрелите!

— Но да минем през задния изход, бива ли? Не искам гаджето ми да научи, че се мотая и с други мъже.

Макар и наквасен сериозно, Морли вече преживяваше наченки на ерекция и в съзнанието му не остана нищо друго. Затова побърза да се съгласи:

— Готово, както искаш!

На крачка от вратата към улицата Зия го спря и опря длан в гърдите му:

— Морли…

Май не беше чак толкова пиян. Усети се.

— Ей, не съм ти казвал името си!

— Ти не си, но го знам от Карла.

— Карла ли?!

Мамка й! Познава Карла, а? Ама чакай, може да не съм разбрал, сигурно й се иска същото, дето го правим с Карла. Само онази стръвница да не научи, другото не е страшно.

Зия изведнъж видя представата му за тъмнокожа жена с блестящ дълъг нож в ръка. Я, колко любопитно! Вече приемаше и образи, не само думи. Изглежда развиваше новите си способности.

А на Морли каза:

— Ами да, познавам я. Ако някога разбере, че й въртиш номера с блондинки по кръчмите, ще трябва да спиш много леко вкъщи. Нали се сещаш за оня нож, острия? Дето тя много си го харесва?

И лицето, и мислите му издадоха, че знае твърде добре.

— А как ще пишкаш без пикало, готин? — довърши го Зия с най-сладката си усмивка.

Що загазих така?…

Тя излезе, а той остана зяпнал на вратата.

Чепа ми! Карла ще ми го отреже като едното нищо!

Да, телепатията явно беше голям майтап.

Огледа дали някой не се е подпрял на стена наблизо или си седи в паркирания флитер. Не забеляза нищо подозрително. Заобиколи кръчмата отдалеч и излезе отпред.

Боли беше спрял точно на мястото, което би си избрала и тя — на трийсетина метра зад нейното возило, но обърнал в другата посока. Явно наблюдаваше с огледалата на кабината. Ставаше малко по-трудно да го изненада.

Тя внимаваше да не излиза от по-тъмните сенки. Пресече улицата почти в другия й край, Боли можеше да види само малък неясен силует. После започна да се промъква покрай постройките. Накрая прецени, че й остава три секунди здраво тичане до неговия флитер. Не се надяваше, че е оставил дясната врата незаключена, но щом се взря по-напрегнато, видя спуснатото стъкло. Той май не понасяше добре влажния задух. Дребно предимство, но човек се наглася според обстоятелствата.

Приклекна зад голям правоъгълен контейнер за отпадъци, извади пистолета си и зачака. За късмет никой не доближаваше пеша от нейната страна.

След четвърт час вратата на кръчмата се отвори и излязоха двама, хванати под ръка.

Сега!

Зия затича снишена към флитера. Боли щеше да гледа само тази двойка поне няколко секунди…

Стигна до отворения прозорец, опря на рамката цевта на пистолета, насочен към главата на мъжа.

— Добър вечер, Боли. Никакви внезапни движения, нали?

Той само изсумтя, но думата прозвуча гръмко в главата му: „Кучка!“

 

 

Зия нямаше намерение нито да влиза в кабината, нито да пуска Боли навън. Ако някой минеше наблизо, щеше да види жена, облегнала се на флитера и увлечена в разговор с човека вътре. Улична курва, подмамваща клиент, или пък любовница, която не може да се раздели с гаджето.

— Е, кой те изпрати?

Той се вторачи яростно в нея, мислите му ревяха като форсиран двигател.

Само спокойно! Чакай, все ще имаш своя шанс. Резервният пистолет е в нишата под таблото, само на десет сантиметра от ръката ти на кормилото, а тя не очаква това. Едно бързо движение и си й видял сметката. Протакай, измисли някоя объркана история, а като се отпусне замалко, посегни към пистолета, но внимавай! Много е печена, имаш броня под дрехите, но тя очисти Лоръл въпреки бронята…

— Боли, бронята няма да ти помогне. Не виждаш ли, че се целя в главата ти? Хайде, казвай — кой те изпрати?

Мамицата й, досети се! Минток страшно ще се ядоса, че съм я оставил да ме изпързаля така, трябва да ме е видяла или във влака, или при агенцията за коли. Гнусна мръсница…

Минток ли?! Този тип работи за Минток? Значи работата отива на зле…

— Поръчаха ли ти да ме убиеш?

Не, тъпачко, трябваше да те върнем жива и здрава при Минток, за да си прави с теб каквото му скимне. Ако ще, да ти пръсне гъза, на кой ще му е жал? Ама ти гръмна Лоръл! Ще пукнеш заради това! Ще му кажа, че е станало случайно, няма да се разплаче. Ще го залъжа все някак.

— Слушай — обади се той най-после, — бъркаш ме с някого.

И шибаната Процедура няма да ти помогне, като ти забия един куршум в лицето. Ще те пратя аз където ти е мястото! Така, да се подготвя…

— Боли, не си търси белята. Дори няма да пипнеш пистолета под таблото. Преди това ще ти пръсна мозъка.

Ама как е научила за втория пистолет?! Невъзможно!

— Съжалявам за Лоръл — добави Зия. — Но тя стреля по мен и аз се защитих.

Откъде знае името й? Какво става тук, да го напукам на всички? Минток ли ни натопи?

— Минток ви издаде — побърза да го увери Зия. — Знаеш как е в тези игрички — правилата се обръщат с главата надолу.

Ах, тоя изрод! Ето как ме е открила във влака, затова успя да очисти Лоръл…

После се хвърли към нея, без да се замисли. Зия можеше да разчита само на бързината си. И пак щеше да й се размине на косъм, дори да не се бе вцепенила, дори без предателството на собствените й мисли, избухнали като термоядрена бомба.

„Хиляда години на боклука!…“

Мозъкът й зацикли на тези думи, а мъжът посегна с голи ръце, забравил за оръжията, тласнат от страшен, първобитен гняв. Успя да я отблъсне назад. Само дългогодишните тренировки я спасиха от лошо падане. Тя се изви, сгъна неловко тялото си и превърна падането в непохватно кълбо назад. Все пак тупна тежко на пластобетона, но се извъртя с лице към флитера…

Боли се хвърли през отворения прозорец, опря се на длани и колене, после се изправи светкавично. Посегна към пистолета на колана под ризата си…

„Хиляда години на боклука!“

Отърваха я рефлексите. Още държеше пистолета. Насочи го с една ръка — два в сърцето, един в главата…

Цевта на неговото оръжие вече се завърташе към нея, когато черепът му сякаш се взриви отвътре.

Зия не чу никакъв шум заради претоварването на нервите, но знаеше, че изстрелите са се разнесли надалеч. Не искаше да обяснява заплетеното положение пред местната полиция, особено след като научи, че точно нейният началник е пуснал хрътките по следите й.

Заобиколи тичешком трупа и се вмъкна във флитера на Боли през дясната врата. Видя, че електронната карта си е още в гнездото. Веднага включи двигателя и потегли. Зави в обратната посока и насочи машината извън града. Щом се отдалечи от последните сгради, издигна возилото във въздуха. Насочи го към Бийгъл и засили натам с пълната мощност на двигателя. Малкият флитер дръпна напред в нощта като ритнат.

Трябваше да се прибира, без да се бави. Минток можеше да събере големи сили срещу нея и беше подхванал твърде опасна игра, а Зия искаше по-скоро да научи какво е намислил.

Силк! Господи, ами ако и той е заплашен?!

Посегна към комуникатора си, за да му се обади.