Майн Рид
Бялата ръкавица (6)

Глава V. Уолтър Уейд

Все още беше есен. Но вече към своя край; буковите гори в Бъкс бяха облекли жълтозелените си одежди. Кукувицата бе напуснала леса, а лястовичките си правеха срещите върху островърхия покрив на селската църква; дивият гълъб се беше стаил в долината; глухарите се събираха на групи. Фазанът заедно с младото си поколение се осмеляваше да излиза извън гарата; пъдпъдъкът пренасяше малките си през стърнищата; а сипката, врабчето и конопарчето стягаха своите многоуважаеми семейства в отряда и се подготвяха за ония мрачни, мразовити дни, когато ще се нуждаят от компания, да ги развеселява. Да, хубава област е графството Бъкс — прелестна през пролетта, красива през разцъфналото лято и още по-красива през октомври. Човек може да пътува в далечни страни, без да срещне местност по-пленителна от страната на буковите „храсталаци“; има много кътчета, сгушени вън вълнообразните прегръдки на Чилтърн, достойни за по-широка известност. Тук няма да срещнете планини, а езерата са рядкост. Но леко извисените хълмове и дълбоките романтични долини са винаги пред вас и около вас; погледът на пътника или туриста е непрестанно привличан от красиви горски гледки и дълго и с възторг се застоява там.

Така мислеше едно младо момче, възседнало едър кон, което излезе от покрайнините на Ъксбридж и премина стария мост над Колн.

Слънцето тъкмо залязваше зад Чилтърнските хълмове, чиито гористи разклонения се спущаха чак до долината — като че ли да го посрещнат и поздравят.

Гледката, която се разкриваше пред очите му, беше прекрасна. Лъчите на залязващото слънце падаха косо по листата на буковете горе по гребена на Червения хълм и придаваха на жълтата шума златни отблясъци. Разпръснатите тук-там диви череши със своите по-ярки листа, зеленият дъб и по-тъмнозеленият див чимшир изпъстряха склона, а от двете му страни, ниско между хълмовете, долините на Алдерман и Чалфонт постепенно се забулваха от лилавата сянка на здрача.

Вляво и вдясно между изумруденозелените ливади лъкатушеше Колн. Широката й спокойна повърхност отразяваше сапфиреносиньото небе; по бреговете й се виждаха охранени крави, които се разхождаха мързеливо по моравите или стояха неподвижно във водата, сякаш поставени нарочно, за да завършат тази картина, олицетворяваща спокойствие и доволство.

Това беше пейзаж, достоен за четката на Вато^[1] или Кюип — картина, която можеше да възбуди тиха радост дори и в сърцето на чужденеца. Така навярно си мислеше Уолтър Уейд, който, завръщайки се след дълго отсъствие в родното си графство, разглеждаше гористите му хълмове и долини и отново виждаше околностите на своя роден дом.

Младият пътник се почувствува тъй щастлив! Когато изкачи високия насип на стария мост и Чилтърн се разкри пред него, той насочи коня си към средата на пътя, а от устните му се изплъзнаха възторжени слова, предизвикани от радостта, която му доставяше пейзажът.

— Скъпи, родни Чилтърн — възкликна той. — Дърветата ти са като приятели, протегнали ръце, за да ме посрещнат! Колко светли и свежи изглеждате вие на пътника, завръщащ се от задимения Лондон! Жалко, че не тръгнах един час по-рано — бих могъл да се насладя на този прекрасен залез от билото на Червения хълм! Но нищо. Скоро ще изгрее луната, а това ще е също тъй хубаво. По слънце или по луна, дай ми само да яздя през буковите гори на Бъкс, очарователни през всяко време! Чудно ми е — продължи той, като се замисли — как могат хората да харесват градския живот? Ето на, аз имах най-добрата възможност да му се наслаждавам. Кралицата винаги беше много мила с мене — много мила наистина. На два пъти ме целуна. А и кралят — хвалеше ме за добрата ми служба. Само когато се разделяхме ми беше много сърдит. Не знам защо. Не съм сторил нищо, което да го разсърди. Защо ли ме викат в къщи? Татко не казва нищо в писмото си, но сигурно ще ми каже, като пристигна. Нищо. Аз наистина се радвам, че се връщам в милия стар Бълстрод. Надявам се, че този закоравял бракониер Дик Денси не е избил всичките ни сърни. Тази зима искам да отида на един истински лов и ще отида. Чакай да видя! Три години — не, на Коледа ще станат три, откакто постъпих на служба в двореца. Няма да се учудя, ако братовчедката Лора вече е станала голямо момиче, а и сестра ми Мериън! Ах! Мериън беше вече голяма, когато заминах. Лора надали е тъй висока като нея. Не, нямаше изгледи тя да стане висока. Лора навярно е като момичетата, които кралицата нарича petite^[2]. Ho въпреки това сигурно вече е станала истинска жена. Тя беше моя връстница; а аз мисля, че мога вече да се нарека мъж. Ехей! Как минава времето!

И като че ли тази мисъл, подсказа на младия конник, че трябва да използува времето колкото може повече; той шибна коня, премина през оградения отстрани мост и продължи в лек галоп.

Макар че Уолтър Уейд се беше нарекъл мъж — малко неуверено, трябва да признаем, — това едва ли беше съвсем вярно; грешката му се дължеше на една много обикновена и извинителна слабост на младостта — желанието й по-бързо да възмъжее.

Той беше още юноша — деветнадесетгодишен, но доста добре развит за възрастта си; и ако се съдеше по външността му, би могъл да мине за мъж между мъжете. На горната му устна вече се забелязваха малки мустачки. Те бяха светли като косите му — не червеникави, а жълти, с оня саксонски жълт цвят, който често свързваме със сини очи. У жената това съчетание представлява висшия тип на женска красота.

Гърците, най-вещите познавачи на женската красота, макар и самите по-мургави като народ, са признали тази истина, при все че с това признание намаляват претенциите на собствената си раса.

На морската пяна кипърската богиня дължеше бялата си кожа, на синьото небе — цвета на очите си, на златното слънце — блясъка на косите си. У старите гърци тъмнокоса Венера едва ли е будела възхищение.

Предпочитанията на днешните хора не са по-различни. Хубавица на бала е винаги блондинка; а дори и уличницата, разпуснала златни къдрици изпод периферията на кокетната си шапчица, поглежда съжалително тъмните кичури на своята посестрима в греха.

Странно е, че сините очи не се възхищават от сини очи, че светлокосите кичури не желаят да се преплитат с други, подобни на тях. Съществува ли инстинкт за привличане на крайностите? Дали у противоположностите има вродено желание за сближаване? Ако е така, това ще обясни склонността на тъмните атиняни към светлата Цитера^[3].

Има светлокоси младежи, които будят възхищение у мъжете и любов у жените. Уолтър Уейд беше от тях.

Високо чело, увенчано с къдрици, орлов нос, който издава истинско аристократическо потекло, издадена напред брадичка, устни, типични за хора, които се възмущават от всичко, което е непочтено. Така изглеждаше той.

Наблюдавайки лицето му, вие не бихте го нарекли красиво. За един мъж то бе твърде женствено. Но ако разбирате от саксонски лица, когато срещнете човек с подобно лице и узнаете, че той има сестра, със сигурност можете да кажете, че тя ще е несравнима хубавица.

Не беше необходимо да се подслушат думите му, за да се разбере, че този, който ги произнесе, е потомък на знатно семейство. Хубавият кон, който яздеше, скъпата му сбруя, богатият костюм на младежа, тънко изваяните му черти и аристократичното държание — всичко това показваше, че е filius nobilis^[4].

Той беше синът на сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод, който би могъл да проследи началото на своя род още отпреди нормандското нашествие в Англия^[5]; саксонските му прадеди заедно с родовете Бълстрод, Хемпдън и Пен така смело бранили своите букови гори и просторни долини от нормандския завоевател, че великият нашественик се съгласил да им бъдат оставени владенията. Хората от този род никога не са обичали кралете. Името им се среща сред имената на бароните, които принудили тиранина Джон да сложи подписа си под известната Харта на английската свобода^[6]. Представители от този род, се срещат винаги в първите редици на борците за правда.

Може би изглежда чудно, че младият Уолтър Уейд е бил на служба в двореца — както сам той каза. Но то лесно може да се обясни. Амбициозна майка със склонност към дворцов живот, високопоставен вуйчо на кралска служба — това е достатъчно, за да стане синът на сър Мармадюк паж в кралската свита.

Но майката не можеше повече да влияе. Нямаше я вече. А влиянието на брата й — вуйчото — не бе достатъчно, за да попречи на сър Мармадюк да отзове сина си от двора, чийто неморален живот бе станал постоянна тема за разговор в страната и от чиято зараза любещият баща с основание се страхуваше.

Тази беше причината, поради която юношата се завръщаше в родния си дом. Затова и кралят бе разгневен при раздялата си с него. Смела беше постъпката на рицаря и може би ще е нужно цялото влияние на високопоставения му роднина, за да не го сполети отмъщението на Чарлз^[7] — най-невиждания от тираните.

Но не за това мислеше Уолтър Уейд, продължавайки пътя си. По-приятен обект изпълваше мислите му — братовчедка му Лора.

Това беше младежкият любовен блян, който някои смятат за най-прекрасния в живота, но може би и най-краткотрайния.

Но за Уолтър той не бе така мимолетен. Започнал в шестнадесетата му година, той траеше вече близо три години. Той издържа изпитанието на дългата раздяла, и то при условия, неблагоприятни за любовна вярност — сред усмихнати придворни дами и благороднички. Да, сърцето на Уолтър твърдо устоя на изкушенията на Не една хубавица, и то в двор, прочут с красавиците си.

Целувката, подарена малко свенливо от неговата братовчедка „дълбоко в тъмната гора“, където бяха скитали да търсят диви цветя, нежното докосване на Лорината ръка, вълнуващите думи „Мили Уолтър“, отронени тогава от хубавите й устни — всичко това беше така живо, сякаш бе станало вчера.

Дали със същото вълнение си го спомня и тя? За това мислеше Уолтър Уейд, откакто излезе от вратите на двореца Хуайтхол.

През двегодишното си отсъствие той не беше в неведение за това, което става в Бълстрод. Макар че в ония дни писма се пишеха твърде рядко, и то само при много важни случаи, Уолтър кореспондираше с Мериън редовно — всеки месец те си разменяха писма. Той не смееше да пише на Лора — не смееше дори да спомене за нея. Знаеше, че всичко, казано на сестра му, ще бъде съобщено на малката му любима и той се боеше да не прояви твърде голямо внимание към нея. Всяка дума, отнасяща се до братовчедка му, беше грижливо обмисляна заради впечатлението, което ще произведе, защото в това отношение младата любов е не по-малко лукава от любовта на по-старите сърца. Понякога младият дворянин проявяваше дори безразличие към живота на своята братовчедка и неведнъж имаше опасност от скарване или поне охладняване. Това едва не стана веднъж, когато сестра му — без да подозира болката, която причинява — му писа за голямата хубост на Лора и за вълненията, които тя предизвиква в сърцата на местните младежи.

Да беше казала тези хубави думи за себе си, Мериън щеше да каже самата истина, защото, ако братовчедката на Уолтър беше хубава, в същото време сестра му беше призната за „хубавицата на графството“.