Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
Boman(2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава LVI. Скарт получава отказ

Може би поведението на Скарт ще се стори странно.

Сега той знаеше, че Холтспър не може да му бъде съперник за ръката на Мериън Уейд.

Каква тогава би могла да бъде причината, която го накара да изпрати обратно ръкавицата защото причина непременно съществуваше.

Причина имаше макар че, да си кажем правото, не много определена.

Той все още не беше уверен накъде клони сърцето на Мериън — все още се съмняваше дали бялата ръкавица е gage damour[1], или не.

Ако беше любовен залог, тогава връщането й, както го беше намислил, щеше да предизвика обръщане на чувствата й в негова полза; ако пък не беше, от това нямаше да последва нищо лошо за него.

За капитана изпращането на ръкавицата беше един опит направен със смътна надежда, че може да помогне на интересите му.

Ако Мериън Уейд имаше някакво влечение към патриота-конспиратор, подобно нещо би унищожило всяка следа от това чувство и би предизвикало реакция в полза на първия влюбен, който би се представил — най-вероятно Ричард Скарт, а не някой друг.

Той едва ли си представяше ужасния ефект, който върнатият любовен знак щеше да има върху тази, която го получи. Не знаеше нищо за особените условия, които влюбените бяха уговорили при последната си среща.

Той познаваше твърде добре женското сърце и би се сетил, ако самият не беше така заслепен от собственото си чувство.

В това състояние обаче той се поддаде на едно хрумване, което при други обстоятелства би отхвърлил веднага.

А беше повлиян и от съвсем други съображения.

Той желаеше ръката на Мериън Уейд почти толкова, колкото и сърцето й или по-скоро желаеше богатството, което щеше да придружи сърцето.

Капитанът на кирасирите имаше само една заплата — и покровителството на кралицата наистина, — но нито едното, нито другото щеше да направи от него това, което би могъл да стане като зет на сър Мармадюк Уейд.

Беше настъпил моментът, в който да се опита да постигне това желано сродяване. Моментът не трябваше да се отлага.

Силата, която притежаваше за неговото изпълнение, можеше всеки момент да се изплъзне от ръцете му.

Времената бяха несигурни, забавянето можеше да намали възможностите за успех.

Връщането на ръкавицата беше първата стъпка в изпълнение на женитбения план, който си беше съставил.

То трябваше да бъде последвано от предложение.

Ако предложението бъдеше прието, добре; ако ли не, щеше да вземе по-силни мерки.

Такава беше програмата, начертана в ума на Ричард Скарт, и за това мислеше той, докато се разхождаше из стаята си един час след като бе изпратил пратеника Уолфорд.

— Чудя се — каза си той, като размишляваше, че времето, с което разполага, е кратко, — чудя се кога този приятел Уолфорд ще успее да предаде фалшивото съобщение? Той е един глупав тъпак, макар че е мошеник и половина за такава работа и за всякаква друга. Надявам се, че няма да е толкова прост да върне пакета обратно или пък да й го предаде пред някой друг. Сигурно е разбрал нарежданията ми. Казах му да я следи, докато я види навън, и то сама. Но кога ще стане това? Може би не днес, нито утре, нито пък след няколко дни? Горя от нетърпение да сложа край на тази история. Какво ли би било, ако след добре обмислената ми стратегия… Ха! Кой идва оттам? Небеса! Уолфорд! Защо ли се връща тоз грубиян? От гримасата върху грозното му лице — не се съмнявам, че той смята това за усмивка — човек може да предположи, че вече е изпълнил задачата си. Трябва да отида и да го посрещна, преди да е стигнал до прозорците. Още е рано и не виждам никой да е излязъл, но може някой да е станал. Не трябва да го видят, че идва тук.

С тези мисли Скарт посегна към шапката си, нахлупи я и излезе от къщата.

Той срещна сред храстите завръщащия се пратеник.

— Е, Уолфорд — каза Скарт, — какво те носи назад толкова скоро? Да не би да се е объркало нещо?

— Не е, доколкото знам, господин капитане. Само че — рано пиле рано пее.

— Е! Какво искаш да кажеш?

— Дадох й го.

— Даде ли, й го? Какво и на кого?

— Пакета — на младата господарка.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си видял…

— Госпожица Мериън? Да, да, видях я, господин капитан. Видях я, дадох й пакета и казах, каквото ми поръчахте да кажа.

— Кога? Къде?

— Кога ли? Няма й половин час, откакто думите излязоха от устата ми, а пък къде я видях — на около миля оттук, на горската пътека, дето води от парка за Стоун Дийн.

— Видял си я там по това време? Сигурно имаш грешка, човече.

— Нямам грешка, господин капитан. Видях я и приказвах с нея, както ми казахте. Много пъти съм я виждал на този път. Тя обича да язди там, ама таз сутрин не беше на кон, а пеш.

— И казваш, че беше сама?

— Да, господарю, иначе как щях да й дам пакета? Вие ми казахте никой да не види, като й го давам.

— Странно — измърмори Скарт. — Сигурен ли си, че с нея нямаше никой?

— Не видях никого.

— Какво правеше тя?

— Нищо, капитане, стоеше под едно дърво — големия бук, дето расте насред пътя. Аз се приближих бързо, защото иначе можеше да ми избяга. Като й дадох пакета и казах, каквото ми казахте, веднага си тръгнах право назад.

— Там ли я остави?

— Оставих я, както я намерих — под големия бук.

— И не срещна ли никого па връщане?

— Нито срещнах, нито отминах някого.

— Мислиш ли, че тя е още там? Казваш, че право тук си дошъл.

— Право, както ме водеше пътят, капитане. Не мога да кажа дали е още там — под дървото, но не се е върнала в къщи, защото аз бързах колкото краката ми държаха. Знаех, че не искате да ме виждат тук, и си помислих, че е по-добре да дойда, преди слугите да са се размърдали. Тя не си е дошла още — и половината път дори не е минала, даже да е тръгнала веднага след мене.

— Пътят към Стоун Дийн ли казваш?

— Тоз, дето минава през гората Стямпуел, през хълмовете. Отделя се от кралския път малко зад вратата ма парка.

— Знам, знам. Ето, приятелю! Нещо, с което да се почерпиш тази сутрин. Тръгвай веднага и внимавай да не те виждат с мене. Сега върви, където щеш, но гледай да си бъдеш в гнездото през нощта — може да ми потрябваш.

Пратеникът взе парите и веднага се отдалечи.

— Какъв дявол може да търси тя там по това време? — запита се Скарт, като крачеше нервно през цветната градина. — Ах! Това място — горският път към Стоун Дийн. Възможно ли е той… По дяволите! Ако е така, може би ще успея да го заловя. Хей, ти там! — извика той към началника на стражата, който в този миг се показа пред дворната врата. — Дванадесет души на коне. Бързо, корпорале! Да не губят нито минута. Ей сега ще дойда, преди да оседлаят конете.

Като издаде тази заповед, той влезе в стаята си и започна да се облича в стоманената броня, чиито части бяха разпръснати наоколо.

За по-малко от десет минути беше облечен от глава до пети. Забави се само за да изпие една чаша вино която набързо си наля от каната върху страничната маса, — излезе от стаята и дрънчейки, тръгна по покрития с плочи коридор, който водеше към задната част На къщата.

Като излезе на двора, той възседна коня си — вече оседлан за него, — изкомандува кирасирите, които бяха на седлата, излезе в галоп от двора и се запъти към входа на парка, от който се отиваше към Стоун Дийн.

Галонът беше кратък — свърши почти в момента, в, който започна. Той спря па върха на могилата, от която се спускаше дългата алея, оградена с кестенови дървета.

Там Скарт, внезапно закова коня си и изкомандува войниците да Сторят същото.

Войниците, естествено, останаха изненадани от това неочаквано прекъсване на ездата, но още по-изненадани останаха от втората заповед — последвала веднага след първата, — която им нареждаше да обърнат конете назад и да се върнат в конюшните!

Те се подчиниха, но не много охотно.

Биха предпочели да продължат пътя си, защото предполагаха, че отиват да търсят фураж, а това обещаваше удоволствие и грабежи.

Те все пак подозираха причината за обратната заповед.

Докато завиваха по пътеката, от другия край на алеята им се мярна някакъв предмет, чиито движения показваха, че това е живо същество.

Макар че не се виждаше ясно от мъглявината на утрото и от сянката на кестените, те познаха, че това е жена.

— Платно на хоризонта! — измърмори един, който бе служил като моряк. — Капитанът ще отиде да поздрави кораба и не ни иска нас — матросите на кърмата.

— Това е тя! — каза си Скарт, когато войниците се оттеглиха. — Дори той да е бил с нея, сега ще бъде безполезно да го гоня. Едва ли ще е толкова глупав да остане там. Невъзможно е да се е срещала с когото и да било, след като Уолфорд я е оставил. Не е имало време за такава среща. Може да е била с него преди това. Ако е така, фалшивото съобщение ще доведе до поражението ми. Може да го е очаквала, а той да не е дошъл? Ако с така, пакетът е бил точно навреме. Едва ли бих могъл да очаквам по-щастливо стечение на обстоятелствата. — Какво да сторя? — продължи той след малко. — Ако не го е срещнала, това е чудесен момент да и направя предложение. Обстоятелствата предвещават успех. Да го направя ли сега — в този момент? Да се отлага е опасно — промълви той, спомняйки си старата поговорка. — Мериън Уейд може би има начин да се свързва с него и историята с ръкавицата може да бъде открита. Няма да разчитам повече на случайността. Тази несигурност е непоносима. Веднага ще сложа край и ще узная съдбата си — добра или лоша. Ако успея, тогава Ричард Скарт ще стане предател към собствения си крал и добрият рицар сър Мармадюк може да прави конспирации, колкото сърцето му ще. Ако ми откажат, тогава — в този случай, — ах, тогава старият бунтовник може да загуби главата си. А сега, госпожице Мериън Уейд — каза си той, като наблюдаваше приближаващата фигура, — от твоя отговор зависят много неща: главата на баща ти и моето щастие. Надявам се, че ще бъдеш благородна и ще запазиш и двама ни. Но ако ми откажеш, ще трябва да си послужа с оная сила, която случаят ми дава. Положителен съм, че опасността за баща ти ще те накара да се съгласиш. Ако откажеш — нека руината се срути, нека той понесе своето наказание! Трябва да сляза от коня и да я пресрещна — продължи той, като видя, че Мериън приближава е бавни стъпки. — Предложение за женитба не може да се прави от седлото. Трябва да съм на крака или още по-покорно — на колене — и ще го сторя, ако е нужно, за да успея. Ха! Ха! Какво ли биха казали в двореца? Непобедимият Скарт, който покори самата кралица, коленичил смирено в краката на една селска мома, дъщеря на отявлен бунтовник — моли я за сърцето й, а което е още по-лошо — води пазарлък за ръката и! Ха! Ха! Ха!

Докато се смееше, той скочи от коня, прехвърли юздата през клона на едно дърво и тръгна надолу по хълма.

Макар че приближаваше към срещата с цялото външно безгрижие, което можеше да покаже, в същото време той трепереше от страх за резултата.

Срещна девойката в подножието на хълма, под тъмната сянка на кестеновите дървета.

Срещна поглед, в който се четеше студенина и изненада, придружен с леко кимване.

Подобно посрещане би могло да го накара да се откаже от намеренията си, но това не стана.

Той беше решил да направи предложението и без много заобикалки пристъпи към изпълнение на своето решение.

— Госпожице Мериън Уейд — каза той с дълбоко почтителен вид и ниско се поклони, — ако не се почувствувате оскърбена, че ви безпокоя в такъв ранен час, ще благодаря на съдбата, че ме е облагодетелствувала.

— Капитан Скарт, тази среща е съвсем неочаквана.

— Но не за мене — аз я желаех. От известно време търсех възможност да говоря с вас насаме.

— Да говорите с мене насаме? Не мога да си представя, сър, какво имате да ми кажете, което изисква такива условия.

— Ще разберете, госпожице Уейд, ако наистина досега не сте разбрали. Необходимо ли е да ви казвам, че съм влюбен?

— А защо, сър, сте избрали мене за това откровение? Мисля, че това с тайна, която трябва да съобщите само на тази, за която се отнася.

— Но аз я съобщавам само на нея. Не вярвам да е необходимо да назовавам обекта на любовта си. Вие не може да сте били сляпа за чувствата — за страданията, които нямах сили да скрия? Не мога да мълча повече. О, Мериън Уейд! Обичам ви с цялата сила на едно истинско чувство, с целия плам на едно обожание, което няма граници. Не ми се сърдете, че така ви се признавам. Не се усмихвайте на молбата ми. О, прекрасна Мериън! Кажете ми, че мога да се надявам?

Скарт бе захвърлил шлема си на земята и бе застанал на колене в позата на смирен молител.

С очи, отправени към лицето й, разтреперан, той очакваше отговора.

Мериън мълчеше.

По лицето й не пролича удоволствие, докато слушаше това искрено любовно обяснение.

По него не се четеше и изненада.

Каквито и да бяха нейните чувства, те бяха скрити под облака, който, появил се по съвсем друга причина, все още помрачаваше чертите й.

Коленичилият обожател почака още няколко секунди за отговор, но отговор не последва.

Тази, към която той отправяше ухажването си, гордо мълчеше.

Чувствувайки, че положението става смешно, Скарт нетърпеливо продължи:

— О, не ми отказвайте! Кажете поне нещо. Ако отговорът ви е утвърдителен, аз ви обещавам — кълна ви се, че сърцето ми, ръката ми, душата ми, моята шпага, животът ми — всичко ще бъде ваше, ваше, готово на всяка жертва, която вие ми наредите да направя. О, Мериън! Хубава Мериън Уейд! Аз знам, че сега не съм достоен за вас. Не мислете за мене какъв съм сега, а какъв мога да бъда. Един ден аз може би ще бъда по-достоен за вашето уважение, може би и за вашата любов. Аз имам надежди за повишение, големи надежди. Може би ще ме извините, ако кажа, че основа на моите надежди е покровителството на кралицата. С вас като моя невеста — моя съпруга — от благороден произход, надарена, по-хубава от всички други, тези надежди скоро ще се осъществят. Готов съм на всичко, за да бъда достоен да ви обичам, да имам удоволствието да ви направя да блеснете, да ви ощастливя с на неголяма слава. Не се страхувайте, Мериън Уейд. Този, който иска ръката ви, може сега да е обикновен човек, но се надява на по-голяма служба. Не след дълго аз ще притежавам мечтаната от мнозина титла — лорд. За мене тя не е от значение. Аз ще я ценя само заради вас. Но аз ще бъда нещастен лорд, ако не притежавам сърцето ви! Една дума само, Мериън Уейд! Една дума! Кажете ми, че мога да се надявам.

Мериън извърна очи към красноречивия молител. Стойката му, изражението на лицето му, развълнуваният тон, с който й се обясняваше, показваха, че той наистина говори сериозно.

Тя не можеше да не забележи, че той я обича. Колкото и да беше лукав характерът на Скарт в други отношения, нямаше никакво съмнение, че искрено я обожава.

Може би тази мисъл я възпря да не отговори възмутено. Защо да се обижда от човек, който така смирено я ухажва, от човек, който е готов да стане неин роб?

Изразът в очите и, предизвикан от положението на нейния обожател, като че ли говореше по-скоро за съжаление, отколкото за негодувание. Но този израз скоро изчезна и бе заменен от съшия безразличен поглед, с който го бе гледала досега.

Тълкувайки неправилно краткия мил поглед, Скарт за миг помисли, че е успял. Но само за миг. Сърцето му се сви, когато забеляза промяната, която настъпи в изражението й; не беше необходимо Мериън да съобщава отказа си с думи.

Слова не биха могли да му кажат по-ясно, че предложението му е отхвърлено. И при все това казано му бе и с думи; и то така лаконично, че не му оставаше нищо друго, освен да се изправи на крака, отново да постави шлема на главата си и да каже сбогом на Мериън Уейд.

Дамата продължи пътя си към своя дом сама, а Скарт остана, мълчалив и неподвижен като статуя, докато тя се изгуби от погледа му. Тогава изражението на лицето му внезапно се промени; истинското му настроение, подтискано до този момент, се освободи от контрола, под който той го държеше, и гласът, и движенията му издадоха ужасната борба на чувства, която се водеше в душата му.

Няма вече да се опитвам да я ухажвам — говореше си той, докато издърпваше юздата от клона. — Не е този начинът, по който трябва да се действува с тази горделива госпожица. Със сила, а не с добрина ще я спечеля ако не нея, то поне ръката и. Ах! А може би и сърцето и? Познавам и други като нея. Няма ли стотици такива в историята? Продължиха ли сабинянките[2] да презират своите смели похитители? Не — те станаха любещи съпруги и обикнаха съпрузите си точно за тази постъпка, която според глупците би трябвало да породи тяхната омраза! Кълна се в небето! Аз ще постъпя като тези римски похитители, ако ме доведат до крайност. Благодаря на съдбата! Има още една стрела в моя колчан. Сега ще я поставя на тетивата. Сър Мармадюк вече сигурно е станал — макар че, изглежда, той не е тъй ранобуден като очарователната си дъщеря! Проклятие! Какво може да я е накарало да излезе? Без съмнение, ще науча това е течение на времето, и ако това е…

Той се прекъсна, сякаш някаква идея — необикновено болезнена — внезапно беше спряла дъха му.

— Ако е това — любовница вместо съпруга ще направя аз от Мериън Уейд!

С тази злобна заплаха той скочи нервно на коня и като заби шпорите дълбоко, препусна в бърз галоп нагоре по хълма към къщата.

Бележки

[1] Gage damour (фр) — любовен залог, любовен знак. Б. пр.

[2] Сабиняни — древен народ от арийски или нелазгийски произход. Обитавали земите край р. Тибър. Римляните ги подчинили в 220 г. пр.н.е. Според преданието римляните поканили сабиняните на едно пиршество, след което отвлекли техните жени и девойки. Но вместо да дойдат до спречкване, те се помирили и така двата народа се слели, Б. пр.