Майн Рид
Бялата ръкавица (52)

Глава LI. Освобождението

Наближаваше десет часа и животът в Ъксбридж беше в пълния си разгар. По улиците се движеха повече хора от обикновено, макар че никой изглежда не знаеше защо е така. Не беше пазарен ден и многото минувачи, които се шляеха по тротоарите и се застояваха по ъглите, не бяха фермери.

Повечето от тях бяха прости хора — работници и занаятчии. Те не бяха в празнични костюми, а в обикновени, всекидневни дрехи, сякаш са работели, когато внезапно някой ги е „измъкнал“, за да присъствуват на импровизирано представление, за което току-що са научили.

Обущарите носеха кожените си престилки, а ръцете им бяха лепкави от восъка; ковачите бяха изцапани и изпотени, сякаш сега са се отделили от огнището; воденичарите бяха покрити с дебел пласт брашно, а панталоните на касапите бяха опръскани с прясна кръв, като че ли току-що бяха напуснали кланицата.

Пред „Розата и короната“ се беше събрала тълпа, по близкото шосе се виждаха хора на групи, а тия които се шляеха по улиците в горната част на града, също се бяха запътили нататък.

Тези, които вече бяха пристигнали там, изглеждаха в добро настроение. Кръчмата разливаше щедро пивото си и хората пиеха за нечия сметка, макар че никой не знаеше, нито пък изглежда се интересуваше за чия.

Строен мургав човек в странно облекло, подпомаган от виночерпеца на заведението, поднасяше на тълпата огромни стакани със силен ейл, но особено внимателен беше към една група от двадесетина здравеняци от различни занаяти и професии, неколцина от които изглежда го познаваха, защото приятелски го назоваваха с името му — „Грегъри“.

Друг един, още по-висок и по-груб — а и по-възрастен, — помагаше на „Грегъри“ да разнася развеселяващото пиво, докато собственикът на кръчмата, също заинтересован бързо да се наливат чашите, се суетеше наоколо и отправяше насърчителни усмивки към всеки клиент, който минаваше край него.

Правеше впечатление, че от време на време очите на пируващите се отправяха към моста над Колн, отдето минаваше пътят на запад.

В него нямаше нищо особено — състоеше се от голям издигнат свод, над който минаваше тясно шосе, оградено от двете страни с каменна ограда, дълга около двадесет-тридесет ярда.

Към града каменната ограда продължаваше и ставаше дървена; тя отделяше пътя от съседните ливади.

А ливадите от двете страни на реката се простираха в югозападна посока, докъдето стигаше окото.

Между къщите и отсамния край на моста се простираше стотина ярда шосе, което минаваше точни пред очите на пируващата тълпа. От другата страна на реката обаче пътят не можеше да се види от кръчмата, защото го закриваше зидарията на оградата и сводестият насип на моста.

Нито по пътя, нито по моста, нито пък по ливадите надолу се виждаше нещо, което да привлече вниманието и на най-скучаещия скитник, но от погледите, хвърляни от време на време през реката в западна посока, личеше, че оттам се очаква да се появи нещо, което заслужава да се види.

По лицата на повечето от присъствуващите се четеше само обикновено любопитство, но в тълпата имаше очи, които издаваха по-дълбок интерес, дори тревога.

Високият човек със странното облекло и рошавите бакенбарди подмяташе грубовати шеги на хората около него и се мъчеше да изглежда весел, но от време на време хвърляше загрижен поглед към моста, а след това разговаряше шепнешком с човека в изтърканите кадифени панталони, добре познат на повечето от околните като „стария Дик Денси — крадеца на сърни“.

— За какво сте се събрали тук? — попита един човек, току-що спрял пред странноприемницата. — Има ли нещо интересно за гледане, приятели?

— Ще има — отвърна един от запитаните. — Почакай малко и може да видиш нещо, което си струва да се види.

— Какво ще бъде то?

— Драгуни — войници на Негово величество краля.

— Ха! Че какво толкоз има в това, та вдигате такъв шум? Тях сега човек ги вижда всеки ден.

— Ба, дори и повече, отколкото трябва на ден — допълни трети, който изглежда не беше от най-верните поданици на Негово величество.

— Да! Но всеки ден не ги виждаш така, както ще ги видиш тази сутрин — да водят затворник в Тауър, и то голям благородник!

— Затворник ли? Кой?

— Черния конник — отвърна запитаният. — Ето кой затворник ще видите, господине.

Това име би предизвикало голям смут сред зрителите, ако повечето от присъствуващите не знаеха защо се бяха събрали. Вълнението, което настъпи в този миг, идваше от нещо друго.

Един човек, качен върху оградата на моста с лице, обърнато на запад, направи знак, който изглежда повечето от хората в кръчмата разбраха.

В същото време група момчета, които се бяха покатерили на стената и гледаха нататък, замахаха с шапки и закрещяха: „Конниците — кралските кирасири! Идат! Идат!“

След виковете последва дълбока тишина — тишината на очакването.

И ето — пера, развяващи се над стоманени шлемове, после самите шлемове, а след това блестящи металически нагръдници, които показваха, че кирасирите приближават.

Строени в редици, те влязоха между сивата зидана ограда на моста, а шлемовете им, както се появяваха един след друг над дъгообразния парапет, блестяха от силното слънце и заслепяваха очите на зрителите.

Групата се състоеше от дванадесет ездачи, наредени по двама, но кавалкадата наброяваше четиринадесет души — водачът и беше тринадесетият, а един човек без броня, нареден в редиците на останалите, допълваше числото.

Този последният, макар че беше облечен в кадифени дрехи и по всичко приличаше на кавалер, изглеждаше някак си странно всред взвода.

Начинът, по който седеше на коня си, с ръце вързани отзад, и глезени, пристегнати към подпружния ремък на седлото, показваше, че той е по-незначителен и от най-простия редник.

Той беше затворник.

Не беше непознат на хората от тълпата, сред която навлизаше неговият ескорт.

Черния конник бе яздил твърде често из улиците на Ъксбридж и твърде често бе разговарял с жителите му, за да може сега да мине между тях, и то в такъв вид, без да предизвика приятелски погледи и прояви на съчувствие.

Сега той не яздеше собствения си породист кон, така добре познат, както и той самият, макар че конят беше тук, но с ездач, който не му подхождаше.

Началникът на охраната, корнетът Стъбс, който имаше слабост към коне, днес безшумно го бе присвоил.

Холтспър се намираше между двама войници три-четири редици преди края, а корнетът — някак си възгордян от изтъкнатото положение на командир — яздеше надуто отпред.

Така блестящата кавалкада премина моста и навлезе сред тълпата; първите редици бяха стигнали вече пред кръчмата.

Докато яздеше между хората, Стъбс оглеждаше лицата им.

Стори му се, че някои го гледат сърдито. Но те бяха неколцина. Изобщо всички изглеждаха весели и жизнерадостни.

През ум дори не му мина, че възнамеряват да го спрат.

И как би могло?

Той смяташе, че щом влезе с коня си в тълпата, хората бързо ще се отдръпнат и ще му сторят път — на него и на войниците му.

Затова се изненада, когато стигна пред кръчмата и видя, че пътят е задръстен от хора, застанали така близо един до друг, че трябваше да спре коня си, за да не ги прегази.

В този миг около него се вдигна шум, сякаш поздравяваха войниците, а един глас, по-висок от останалите, извика: „За краля! За краля! Долу неверните подлеци! Смърт на предателите!“

В думите се чувствуваха иронични нотки, но те бяха твърде тънки за тъпия ум на корнета Стъбс и той ги прие в техния верноподанически и буквален смисъл.

— Мои добри приятели! — любезно отвърна той и по глупавото му лице се разля доволство. — Радвам се, че сте в такова добро настроение. Радвам се, ей богу!

— О! В подходящо настроение сме — отвърна един. — Ще видите след малко. Хайде, господин офицер! Пийнете една чашка. Да пием за краля! Няма да откажете, надявам се?

— В никакъв случай! — отвърна Стъбс. — В никакъв случай. Много ще ми е приятно да пия с вас, но виждате ли, приятели, ние сме по служба и не трябва да закъсняваме — не трябва, ей богу!

— Нито минутка няма да ви забавим — настоя този, който пръв заговори, здрав ковач с черти, твърди като собствения му чук. — Няма, ей богу! — допълни той с тон, който, прибавен към особения израз накрая, накара Стъбс да се позамисли върху искреността на предложеното му приятелство.

— По-живо, момчета! — продължи селският Вулкан^[1]. — Донеси стинго^[2], кръчмарю! Най-хубавото си вино за офицера и най-силното си пиво за неговите юнаци. По дяволите — денят е горещ и прашен. Дълъг път ви чака оттук до Лондон. Ще се освежите, като понаквасите гърлата си с чаша ъксбриджко пиво. Нали така, момчета?

Последните думи бяха отправени към войниците, които не отговориха с думи, но показаха с кимване на глава и с други знаци, че нямат нищо против предложението, без да обръщат внимание на грубостта на този, който го направи.

Като с магическа пръчка няколко души с чаши в ръце се появиха край двете редици на конния ескорт и всеки държеше изкусително по една чаша или кана пред самите очи на войниците.

Тези прислужници не бяха от обикновените виночерпци на кръчмата, а хора от други и различни занаяти: обущари, за които вече споменахме, с лепкави от восък престилки, мелничари с побелели палта, ковачи с изцапани дрехи и касапи, които миришеха на лой.

Въпреки недодяланата покана и странното облекло на прислужниците войниците не можеха да устоят на пивото, което се пенеше пред очите им и дразнеше обонянието им.

Продължителната езда по горещия и прашен път ги беше, както се казва, „засушила“ и при такива обстоятелства те нямаше да бъдат човешки същества, ако се откажеха от удоволствието да пийнат, особено когато питието беше вече до устните им.

Те нямаше да бъдат кирасирите на Скарт ако бяха сторили това, и без да чакат позволение или заповед, войниците грабваха най-близките до тях чаши и вдигайки ги до устните си, викаха: „За краля!“

Тълпата повтори верноподаническия тост, а новоскалъпените виночерпци, сякаш за да докажат още по-ярко своето уважение, хванаха юздите и заковаха конете на място, та да могат ездачите им да пийнат спокойно, без да разливат скъпоценната течност.

Но двама от прислужниците постъпиха малко по-различно от останалите.

Тия двамата прислужваха на войниците, застанали от двете страни на затворника.

Вместо само да задържат конете им на място, всека от тях отведе коня, чиято юзда беше хванал, малко настрана от редицата.

Това бе извършено мълчаливо и като че ли случайно, макар че намерението им стана ясно миг по-късно, когато висок човек с черни бакенбарди и мургаво лице мина покрай главата на единия кон и вдигайки чаша, покани затворника да пие.

— Надявам се, че нямате нищо против и той да пийне, нали? — каза този човек, извръщайки се към войниците, които го пазеха. — Бедният джентълмен! Много жаден ми се вижда.

— Дайте му една чаша, две му дайте, ако щете, не ме интересува — отвърна войникът, който беше по-пъргав да отговори. — Само гледайте да не ви види офицерът.

Войникът кимна многозначително към Стъбс.

— Ще внимавам — отвърна Грегъри Гарт, защото той беше човекът с чашата.

— Хайде, господарю — продължи Гарт, като се промъкна до затворника. — Пийнете малко от тази бира. Тя не е точно като хубавите питиета, с които сте свикнали — знам това, но все пак е вкусна. Наведеш ли се малко, аз ще я доближа до устните ви. Не се страхувайте, няма да паднете от седлото. Ще си сложа ръката отзад, за да ви подпирам. Така — хайде, ха така.

Докато Грегъри продължаваше да говори, пръстите му се бяха промъкнали до задния лък на седлото, където бяха завързани китките на затворника.

Войниците зад него, твърде заети със своето питие и с шегите, които прислужниците пускаха, не видяха малкия къс блестяща стомана, с който опитните ръце на бившия разбойник бързо прерязаха въжетата, задържащи Хенри Холтспър на мястото му.

— Бива си го питието, нали, господарю? — попита Грегъри високо, придържайки чашата към устните на затворника. След това шепнешком прибави бързо: — Хайде сега, мастър Хенри! Ръцете ви са свободни. Хванете юздата и завийте надясно. Сръгайте коня с този нож и препуснете назад през моста, като че дяволът ви гони.

— Безполезно е, Грегъри — бързо отговори кавалерът. — Конят е една жалка кранта. Ще ме настигнат на първата миля. Ха! — възкликна той, сякаш намери изход. — Хюбърт! Не се сетих за него. Има възможност. Ще я опитам.

През цялата кампания във Фландрия кирасирите на капитан Скарт едва ли са оставали по-изненадани, отколкото сега, когато видяха затворника бързо да хваща юздите, да измъква животното от редицата и със старата военна кранта, преобразена в бързоног състезателен кон, да префучава край тях — сякаш по цялото тяло на коня бяха забити шпори.

Изненадата им беше толкова голяма, че чашите паднаха от ръцете им и доста време мина, преди някой от тях да успее да хване юздите, които непохватните прислужници така глупаво бяха прехвърлили през главите на конете!

Учудването им не намаля, когато видяха, че като стигна на моста, избягалият затворник спря, вдигна пръсти до устата си и изсвири така силно, че звукът прониза ушите на всички.

Учудването им не намаля и когато чуха един кон да изцвилва сякаш в отговор на този странен сигнал.

Напротив, учудването им се увеличи.

Но изненадата им стигна своя връх, когато видяха, че от всички корнетът Стъбс беше единственият, който запази присъствие на духа — можа да овладее себе си и своя кон — и има смелостта мигновено да се впусне да преследва Холтспър.

Нямаше никакво съмнение, че това беше така.

Черният кон прелетя край тях като изстрелян куршум, следвайки беглеца по петите, а корнетът Стъбс седеше на седлото, сякаш предвождаше преследването.

Но жалко за корнета Стъбс! Не му беше писано дълго да се радва на това колкото неочаквано, толкова и случайно уважение — то продължи само докато огненият му кон премина разстоянието до мястото, дето стоеше военният кон.

Когато двата коня се изравниха, Стъбс почувствува, че една здрава ръка го хваща за стоманения нагръдник и го изхвърля от стремената. В следващия миг той почувствува удар, сякаш бе паднал тежко на земята.

Той падна, ей богу!

Макар че всичко това премина объркано през ума му, зрителите видяха всяко движение съвсем ясно. Те видяха как корнетът бе повдигнат от седлото и захвърлен насред пътя. Видяха как кавалерът извърши подвига: смени коня си, без дори да стъпи на земята, и сред мощно „ура“ Черния конник, възседнал здраво собствения си кон, отлетя победоносно.

Възгласите бяха израз на голяма радост, обхванала всички от тълпата с изключение на обърканите кирасири. Това беше истинското английско „ура“, бликнало от сърцето на народ, винаги готов да се възхити от един смел и опасен подвиг. Но защо то не продължи?

То секна почти веднага щом се поде, преди още ехото му да спре да трепти по стените на околните къщи!

Последва дълбока пълна тишина, а после шепот, който показваше изненада — неочаквана изненада, като тая, която предизвика овациите, но по-неприятна.

Никой не попита за причината на това мълчание, макар че всеки търсеше да открие причината, която го предизвика.

Изненадата на зрителите идваше от това, което вършеше Черния конник, а то в този критичен момент беше много странно.

Като стигна до средата на моста, вместо да продължи пътя си, Черния конник внезапно дръпна юздите така силно, че конят му седна на задните си крака, а опашката му се разстла върху пътя.

Това действие бе последвано веднага от друго. Конят, като се изправи, тръгна първом в една посока, след това в друга, като че ли ездачът му все още не беше решил кой път да хване.

В първия момент зрителите помислиха, че за това е виновно животното, уплашено от някое препятствие.

След няколко секунди те вече не се заблуждаваха, тъй като истинската причина, която прекъсна бягството на пленника, стана ясна на всички. Над извитата каменна ограда на моста се развяха пера и блеснаха шлемове.

Друг кирасирски взвод, по-голям от първия, идваше по пътя към моста. Беше Скарт със своя ескадрон!

Предните редици вече бяха стигнали до моста и вървяха в търс към средата му, която беше извисена. Бягството на Холтспър в тази посока беше съвсем пресечено, като че бе влязъл в задънена улица.

Той видя това и се опита да се върне. Но в това време конниците, които придружаваха Стъбс, неспособни да действуват след лошата шега, която им изиграха, отново бяха хванали юздите и се бяха впуснали след затворника. Капралът, който ги командуваше — защото корнетът още лежеше безчувствен на пътя, — беше успял да ги накара някак си да тръгнат и сега те бързо приближаваха моста.

За миг изглеждаше, че Черния конник не знае как да постъпи. Да препусне в някоя от двете посоки значеше да се натъкне на сигурна смърт или на сигурно пленничество. От всяка страна се намираше по една група кирасири с извадени саби и карабини, готови за стрелба, а пространството между двата ескадрона беше затворено — отчасти от парапета на моста, отчасти от оградата, която продължаваше след парапета.

Съвсем невъзможно беше за човек невъоръжен, макар и на хубав кон да хвърли ръкавицата, в която и да е от двете посоки; подобна постъпка би могъл да извърши само някой, отчаян от живота и решен да умре.

Аз казах, че за миг Холтспър не знаеше какво да стори. Зрителите наблюдаваха неговата нерешителност с тревожно разтуптени сърца.

Но това беше само за миг; после черният кон бе внезапно обърнат към града и той тръгна в тръс обратно по моста!

Някои помислиха, че ездачът му е съжалил за необмислената си постъпка и отива да се предаде на стражата, от която бе избягал. Други сметнаха, че е решил да „хвърли ръкавицата“ и е избрал по-слабия противник за този опит.

Но както се разбра след малко, и двете предположения не бяха верни — Холтспър насочи внезапно коня си към шосето, подкани го едновременно с думи, с ръка и шпори и го накара да скочи през дъсчената ограда направо долу в ливадата!

Когато препусна по зелената морава, оттам долетя подигравателен вик — вик, който неведнъж е ужасявал преследващите Холтспър индианци; този вик се извиси над радостните възгласи, с които го поздравяваха за бягството му от Скарт и от неговите смутени войници.

Изстрелите, изпратени по него, бяха безполезни. В ония дни добри стрелци изобщо не съществуваха и от куршума на карабината хората се страхуваха толкова малко, колкото и от стрелбата на арбалета.

Кирасирите продължиха да го преследват по зелените брегове на Колн, но повече с цел да запазят самочувствието си, отколкото с надежда да заловят беглеца. Преди още преследвачите му да успеят да преодолеят препятствието, което ги делеше от ливадата, и да тръгнат след него, Черния конник вече препускаше напред към дивите степи на Айвър и се виждаше като тъмно петно, което бързо намалява.