Майн Рид
Бялата ръкавица (49)

Глава XLVIII. Отново заловен

Като стигна до задния край на градината, Холтспър излезе от изкопа и пресече откритото пасбище към гората. Все още беше доста тъмно, та не можеха да го видят — поне от далечно разстояние, но хората, които стояха в сянката на дърветата, забелязаха, че той се приближава.

Ниско, особено подсвирване му показа, че е забелязан, и то от приятели, защото в свирката той позна ловния сигнал на своя стар слуга Грегъри Гарт.

Не беше нужно да отговаря. Миг след това Гарт застана до него, придружен от бракониера.

Планът за по-нататъшните действия не беше разискван много време.

Всичко беше предварително обмислено, дори до обстоятелствата, които биха могли да се появят неочаквано.

Денси трябваше да избърза до своята колиба, където Ориол пазеше коня на Гарт — коня от кралските конюшни. Заедно с кончето на Денси това бяха единствените ездитни животни; осигурени за случая. Но тъй като Денси нямаше да тръгва с тях, защото в този момент бягството му не беше необходимо, а индианецът можеше да ги следва пеш така бързо, както ако беше на кон, сметнаха, че двата коня са достатъчни.

Жилището на дърваря се намираше близо до пътя за Оксфорд, а понеже щеше да се изгуби време, за да се преведат конете до задния път, който минаваше покрай Хеджърли, решиха Денси и индианецът да изведат конете по една тясна пътечка през гората Уопси и там да се срещнат с Холтспър и Гарт, които щяха да тръгнат пеш по успоредния, но по-малко използуван път.

В този план, хитро измислен от Гарт, се вземаше предвид, че може да бъдат преследвани, а в такъв случай преследвачите вероятно ще се движат по главния път.

След като уговориха срещата, бракониерът пое пътя към жилището си, а Гарт поведе Холтспър по пътеката през гората, която вече познаваше; прехвърлиха се през оградата на имението и тръгнаха по конската пътека към Хеджърли.

След половин миля те стигнаха до мястото, където гората Уопси граничеше с пътя, отделена от него с грубо скована ограда.

Гарт вървеше напред и известно време мълчеше, сякаш зает с някакви тайни планове.

— Няма скоро да се съмне — каза той най-сетне, поглеждайки към небето. — Май че ще имам време за тази работа.

Забележката беше отправена по-скоро към него самия, отколкото към спътника му. Гарт като че искаше да успокои мисълта си за нещо, което му се виждаше съмнително.

— Ще имаш време за какво? — попита Холтспър, който бе чул думите му.

— О, нищо важно, мастър Хенри, една дребна работа, дето трябва да я свърша ей там в гората. Няма да трае повече от десет минути; а сега няма време — ще ви я разправя, като се върна. А! Ето я пролуката, която търся. Ако вървите бавничко, ще ви настигна, преди да сте излезли от гората. Ако не, моля ви се, почакайте ме малко. Докато мигнете три пъти, ще съм тук. Бързо ще се върна.

Като каза това, бившият разбойник се вмъкна през пролуката, запъти се към дърветата и скоро изчезна в гъстата гора.

Холтспър тръгна по пътя с по-бавни крачки, като се питаше каква може да бъде причината, която така неочаквано отне странния му водач.

Но скоро мислите му го пренесоха при тази, с която неотдавна се бе разделил, и докато вървеше под безмълвните сенки на дърветата, душата му се върна към оная мила сцена, която сгряваше спомените му.

След дъжда окъпаните цветя разливаха своя аромат в топлия въздух на есенната нощ. Луната се бе показала внезапно сред рунестите облаци, които във фантастични форми се движеха по лицето на синьото небе.

Под нейната весела светлина Холтспър вървеше бавно напред, припомняйки си отново и отново близкото и приятно минало, което оцветяваше с розов блясък бъдещето му въпреки облаците, които се снишаваха над него.

Имаше опасности както пред него, така и зад него. Свободата и животът му бяха застрашени. Той знаеше това, но радостта от приятния спомен, нежният глас на Мериън Уейд, който още звучеше в ушите му, целувките й, които усещаше върху устните си — всичко това не му позволяваше да мисли за опасностите.

Жалко! Жалко, че така безразсъдно бе забравил за своята безопасност, забравил бе всичко освен току-що свършилата среша, която приличаше повече на прекрасен сън, отколкото на случка от действителния живот.

Обхванат от тези приятни мисли, Холтспър бе изминал около двеста-триста ярда от мястото, дето Гарт го остави. Той продължаваше напред, когато някакъв звук, долитащ от вътрешността на гората, прекъсна мислите му и го накара да се спре и ослуша.

Това беше човешки глас и приличаше на стенание на страдащ човек. Но от време на време гласът ставаше по-висок, сякаш някой възклицаваше гневно.

В този час на нощта и в тази самотна местност — Холтспър знаеше, че областта е слабо населена — звуците изглеждаха още по-странни, а тъй като долитаха от посоката, в която бе отишъл Гарт, Холтспър не можеше да не ги свърже със своя спътник.

Сигурно Грегъри издава тези звуци по някакъв начин. Но как? Защо стене? И защо са тези гневни възклицания?

Холтспър едва успя да си зададе тези въпроси, когато звукът се промени — промени се не толкова тонът му, колкото силата му. Той все още долиташе като стенания и гневни възклицания, но стоновете, вместо да се чуват отдалече и неясно както преди, станаха по-отчетливи, а възклицанията — все по-остри и по-гневни — вече не се произнасяха от един, а от два различни гласа, сякаш най-малко двамина участвуваха в този сърдит дует.

Какво пробуждаше така нощното ехо на гората Уопси, това беше загадка за Хенри Холтспър. Да си я изясни не му помогна и фактът, че единият от гласовете — този с тъжните стонове — се прекъсваше от време на време от другия, който избухваше във висок смях!

Обратното — то правеше страшната свада още по-необяснима.

Сега Холтспър позна, че гласът, конто се смееше, е гласът на Грегъри Гарт, но не можеше дори да предположи защо бившият разбойник издава такива весели звуци.

Колкото и самотен да беше пътят, на който така безцеремонно го изоставиха, Холтспър не беше единственият, който го преминаваше в този час.

Преследвачите му също бяха тук — не зад него, а пред него — и също като него с недоумение се вслушваха в странните звуци.

Зает да търси обяснение на звуците, Холтспър не забеляза как десетина фигури излязоха крадешком от прикритието си зад стволовете на дърветата и безшумно го обкръжиха.

Когато ги забеляза, беше вече късно — късно и за борба, и за отбрана.

Той отскочи настрана, но бе заловен от едрия началник на стражата.

Би могъл да го отблъсне, но часовоят Уидърс, опозорен от бягството на затворника и затова заинтересуван от залавянето му, го притисна от другата страна, а останалите кирасири един след друг бързо го заобиколиха.

Холтспър нямаше никакво оръжие.

Да се съпротивява, значеше да бъде прободен от мечовете им или намушен от копията им. Така за втори път храбрият кавалер, когото никакъв противник не можеше да победи, беше принуден да се подчини на участта, която може да сполети и най-големия храбрец.

Той трябваше да отстъпи пред силата на мнозинството и да тръгне между двойните редици на своите похитители; поведоха го обратно към тъмницата, от която току-що бе избягал.

Странният смях и стенанията все още продължаваха да будят ехото на гората Уопси.

Холтспър разбираше само, че партията на този, който се смееше в дуета, се изпълнява от бившия разбойник — Грегъри Гарт.

А войниците, твърдо решени да задържат своя пленник, вече не им обръщаха внимание, а само си казаха, че са наистина странни.

Ако не беше веселото кикотене, което от време на време прекъсваше печалните възклицания, те биха могли да помислят, че се извършва някакво отвратително убийство.

Но смехът отхвърляше това предположение и стражата на Холтспър отмина странните звуци с убеждението, че те долитат от някакъв цигански катун и циганите в нощната си веселба изпълняват някой от своите скитнически обичаи.

Тази, която стана причина за освобождаването на Холтспър, изигра главната роля в повторното му залавяне.

Следвайки войниците, които бяха заловили Холтспър, под сянката на дърветата, невидяна от него и от тях, тя продължи да наблюдава всичко, което се случи, и за известно време изпита радост от отмъщението на ревността.

Но скоро, като забеляза как грубо се отнасят с жертвата й, когато видя как го блъскат и чу веселите подмятания на тържествуващите войници, душата и се отврати от това, което бе извършила. И когато най-после дворната врата се затвори зад предадения патриот, дъщерята на Дик Денси се хвърли на земята и ороси тревата със сълзи на горчиво разкаяние!