Майн Рид
Бялата ръкавица (43)

Глава XLII. Взаимио недоверие

През целия този ден арестуваният патриот се беше тревожил в своята тъмница. Откакто го задържаха, с него се отнасяха като с престъпник — килията и храната му бяха като на осъден вече.

В малката стая, в която го бяха затворили, нямаше никакви мебели. Само дървен материал и няколко вехтории — нито стол, нито маса, нито легло. Вместо тях имаше една груба пейка. Той седеше на нея и от време на време се облягаше, но не променяше често положението си, защото това беше трудно — беше вързан, сякаш е престъпник. Ръцете му бяха извити зад гърба и китките здраво стегнати, а за да се осуети всякакъв опит за бягство, глезените му бяха вързани един за друг с въже.

Той дори не се беше опитвал да се освободи. Беше безсмислено. И да би могъл да се измъкне от въжетата, които го стягаха, пред него бяха заключената врата и часовоят, който през цялото време стоеше или се разхождаше отвън.

Макар че силно чувствуваше нанесената му обида и съзнаваше голямата опасност, в която се намираше животът му сега, той имаше други мисли, конто бяха още по-горчиви.

Обект на тези размишления беше Мериън Уейд — тя и нейната бяла ръкавица. Не онази, която той с такава гордост беше носил, а втората, поставена очебийно върху шлема на кирасирския капитан.

През целия ден — а този ден му се беше сторил безкраен, — както и през изминалите часове от нощта, умът му и за миг не можеше да избегне тези мъчителни мисли.

Въпреки усилията му да отхвърли съмнението, въпреки че смело го беше отрекъл пред Скарт, то отново се връщаше. Той стотици пъти си зададе въпроса, дали Скарт по нечестен начин е получил ръкавицата, или тя му е дадена в знак на любов, както неговата?

Непрекъснато се връщаше към всичко онова, което беше станало между него и Мериън Уейд — още от оня час, когато, яздейки неспокоен по горския път, бе очарован от несравнимата й хубост и когато очарованието му бързо се превърна в обожание. А след това другите срещи на същия този път, които биха могли да се сторят случайни на всеки друг освен на влюбения; изпущането на ръкавицата, което можеше да се вземе за случайност, ако на следващата среща тя не беше признала, че е било нарочно; пламенните думи, които си бяха разменили — не бяха ли те клетви, избликнали от дълбочината на душата й? Не му ли отдаде тя тогава цялото си сърце, както той й отдаде свое го? Ако може да се вярва на думи, той бе спечелил сърцето на Мериън Уейд. Можеше ли да се съмнява?

Да, той можеше и се съмняваше — не в това, че тя му беше казала любовни думи и беше изслушала неговите с внимание. В това той не се съмняваше, освен ако повярваше, че е било сън. По-друго беше неговото съмнение, от много по-неприятен вид. Той подозираше, че Мериън Уейд раздава влюбени погледи, говори любовни думи и изпуска любовни знаци, когато й скимне! Това, което стори с него, можеше да стори и с другиго. Накратко, той беше повярвал, че тя си играе с него.

От всички болки, които любовта може да породи в сърцето на мъжа, тази е най-болезнената. Несподелената любов жили дълбоко, но когато на любовта е отвърнато с любов, с пламенни думи, с измамни ласки — а после заблудените очи открият измамата, тогава ревността наистина става това, което някога беше на мода да се нарича — страшилище.

Няма по-голяма жестокост от жестокостта на кокетката.

Такава ли беше Мериън Уейд?

Холтспър си зададе този въпрос стотици пъти. Стотици пъти отхвърли съмнението, но уви! Всеки път един суров глас в сърцето му отговаряше:

— Възможно е!

Да, и твърде вероятно при това! Така си представяше той.

Може би това изглеждаше така вероятно на Хенри Холтспър, защото имаше, горчив опит с женската невярност, затъмнила небето на неговата младост, в момент когато слънцето на щастието му достигаше своя зенит.

— Тя сигурно знае, че съм тук — каза си той за двадесети път. — Не може да не знае. И въпреки това никакъв знак от нея, нито една дума! Така изоставен не бих бил и в тъмницата на инквизицията. Дали са им попречили, или забранили да се свържат с мене? Едва ли, А те не биха могли така внезапно да се откажат от приятелство, започнало толкова сърдечно и макар да е едва от вчера, обещаваше да бъде дълготрайно. Защо изведнъж всички така студено се отвърнаха от мене?

— Ах! Какво ли не правят хората, на какво ли не са способни, за да останат настрани от развалината, която заплашва да се срути? Може би всички са се отказали от мене — тя също, отричайки се от тая връзка, която би могла да я опозори. Може би сега в другия край на зданието има веселба, в която всички участвуват — и семейството, и гостите. Може би в този момент тя е най-весела и най-щастлива от всички. Новият й приятел седи до пея или се върти наоколо, шепне сладки думи в ухото й, примамва я с ония пагубни слова, с които той така добре умее да си служи. А тя през цялото време се усмихва и слуша. О!

Последното възклицание прозвуча като стенание и показа колко болезнена е картината, която възбудената му от ревност фантазия рисува пред него.

И това наистина беше фантазия.

Ако в този миг очите му можеха да пробият масивните стени, споменати от него, той щеше да открие колко несправедливи, колко неоснователни бяха обвиненията му. Щеше да види как Мериън Уейд страда като него, страда поради същите причини.

Тя се намираше в спалнята си и беше сама. Стоеше там отдавна, но леглото й бе все още непобутнато. Копринената покривка лежеше изпъната върху пухената възглавница и по нищо не личеше да е била отваряна. Нито пък в нейното държание имаше нещо, което да покаже намерението й да се оттегли в това луксозно място за почивка.

Предишната нощ в същата тази стая тя пак беше неспокойна, но не толкова много. Тогава само се страхуваше, че опасност грози любимия й, но не я смущаваше никакво съмнение за верността му. Сетне опасността намаля — породи се съмнението. Най-после безпокойството й се разпръсна и тя заспа — толкова дълбоко, че тропотът от копитата на един кон, които половин час по-късно мина по същата пътека, по която бяха минали Скарт и неговият подчинен, не я събуди. Не я събуди и тропотът на тридесетте коня, яздени от тридесет облечени в стомана кираснри, със звънтящи шпори и дрънчащи шпаги, които няколко часа по-късно минаха под прозореца на стаята й на излизане от парка.

Мериън Уейд се събуди доста късно сутринта. И то чак когато отвън долетяха шумове, които биха могли да разбудят човека, заспал най-тежък сън — изсвирване на рог, бърза гръмка команда, високо цвилене на коне, — шумове, които говореха за приближаването на кавалерийски отряд.

Мериън скочи от леглото, а братовчедка й веднага последва примера и.

Те застанаха разтреперани по средата на стаята. Свенливостта не им позволяваше да се приближат до прозореца, но любопитството, а за Мериън и друго, още по-силно чувство, ги тласкаше нататък.

Обзе я предчувствие, по-силно от всякога. Тя не можа да устои, грабна първата дреха, която й попадна подръка — един шал, наметна го на раменете си, вече обгърнати от обилния плащ на златните й коси, и тихо се плъзна към сводестия прозорец.

Не остана там задълго. Ужасната гледка която се изпречи пред очите й, не й позволи да продължи своето смело разузнаване.

Ескадрон от кирасири, строени в редица е лице към нейния прозорец, на левия фланг застанал капитанът им — Ричард Скарт, на десния — подчиненият му Стъбс — ето гледката, която се представи пред очите й.

В центъра — и там се закова погледът на Мериън Уейд — се намираше човек на катраненочерен кон. Той се отличаваше от всички останали по своя благороден вид и гордо държание, но — уви! — отличаваше се и по това, че беше пленник.

Да се разглежда внимателно, за да се разбере кой е той, не бе необходимо — поне Мериън Уейд не се нуждаеше от това. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае Хенри Холтспър.

Очите й се задържаха дълго върху нет не за да го познае кой е. Те не бяха отправени към фигурата му, ни то към лицето му, а върху китката увехнали червени цветя, които клюмаха от периферията на касторената му шапка.

Мериън Уейд се отдръпна от прозореца така внезапно, както преди няколко часа, когато свенливостта й се изплаши от силния блясък на електрическата светлина.

Но този път тя стори това по много по-различен начин. Тя припадна на пода!

Болка терзаеше душата на Мериън Уейд и нищо чудно, че сега не и се спеше и че нямаше намерение да си легне.

Тъкмо обратното — тя беше облечена като за път или поне да излезе навън. Тъмна широка кадифена наметка обгръщаше тялото й, а главата й беше покрита с качулка, чиито връзки бяха стегнати така, че качулката закриваше лицето й и скриваше блестящите й къдри, подобни на струи разтопено злато, които придаваха на чертите й нещо божествено.

Ако някой би могъл да види лицето й в този миг, то би му се сторило бледо, т.е. по-бледо от друг път, защото бузите на Мериън Уейд никога не са били безцветни. Човек можеше да си представи, че дори и в смъртта те ще запазят този блестящ розов цвят, който подобно на ореол постоянно озаряваше лицето й.

Очите й издаваха истината. Те бяха подути и още влажни от скорошни сълзи. Само един човек видя сълзите й. Само един — братовчедка й Лора — знаеше защо плака Мериън Уейд. Тя остана в стаята си през целия ден и Лора стоя при нея, но много преди полунощ Мериън я помоли да си отиде и да я остави сама. Тя не довери на Лора всичките си тайни. Една тайна запази за себе си.

През целия ден тя мисли за това, което беше видяла сутринта. Човекът, когото обичаше, когото обожаваше с целия плам на моминското см сърце, този човек — пленник в ръцете на един жесток и отмъстителен враг; като престъпник, бе показан пред всички, пред нея; влачен и охраняван от войници-грубияни, опозорен — не, не опозорен, защото подобно отношение към един благороден патриот не може да го опозори, — не опозорен, но застрашен!

И все пак не това изтръгна парещите, сълзи от очите на Мериън Уейд! Не това я накара ла припадне на пода. Уви, не! И сълзите, и припадъкът се дължаха на нещо друго, а не на това, че Хенри Холтспър е в окови. Това не бяха сълзи на състрадание, а сълзи горчиви, избликнали от извора на любовта, размътен от ревност. Те идваха от цветята, поставени на шапката на Черния конник. Мериън видя увехналите цветя и със своето заблудено въображение ги позна.

Как можеше той да ги носи в такъв момент! В часа на своето нещастие, сякаш многото погледи щяха да ги направят по-святи.

Тази мисъл лиши Мериън Уейд за миг от съзнание.

Тя възвърна съзнанието си, но не и спокойствието на душата си.

За нея този ден беше ден на страшни мисли. Всеки час беше изпълнен с мъка, всяка секунда — с ужасни чувства.

Любов и ревност, състрадание и омраза се сменяха през целия ден и всяко чувство на свой ред беше обсебвало измъченото й сърце.

Сега беше полунощ и лошите чувства бяха победени — възтържествували бяха добрите. Любовта и състраданието бяха взели надмощие!

Мериън Уейд се готвеше да извърши нещо, което щеше да докаже не само дълбочината на нейната любов, но и благородството на това чувство.

Ако Холтспър би могъл да я види в този миг, ако би могъл да разбере намеренията й, той щеше да оттегли обвинението, което бе изрекъл в момент на дълбока горчивина.