Майн Рид
Бялата ръкавица (40)

Глава XXXIX. Денси е пиян

Като разбра, че с присъствието си няма да помогне на своя господар, а може да навреди на себе си, Грегъри Гарт се скри в една от таванските стаи на Стоун Дийн и през прозорчето и видя всичко, което се случи навън.

Когато последният от конниците на Скарт излезе из вратата на Стоун Дийн, бившият разбойник се измъкна от скривалището си и отново се появи пред къщата.

Воден от подобен инстинкт, индианецът също беше изчезнал; сега и двамата се появиха едновременно и застанаха един срещу друг, без да могат да разменят нито дума, нито мисъл.

Грегъри не разбираше мимическия език на индианеца, а индианецът не знаеше нито дума английски — кавалерът разговаряше с него на родния му език.

Вярно е, че те нямаха какво да си кажат. И двамата бяха видели залавянето на стария им приятел и господар. Ориол знаеше само, че той е в ръцете на неприятели, а Гарт разбираше по-ясно какви са тези неприятели и защо го арестуват.

Сега, когато той вече беше пленник, първата мисъл, която възникна и у двамата едновременно, беше — дали няма някаква възможност да му се помогне да избяга. У американеца тя дойде инстинктивно, докато у всеки англичанин, освен може би у тия като Гарт, подобна мисъл едва ли би се появила.

Но бившият разбойник, докато практикуваше професията си, се беше измъквал от твърде много затвори, за да смята извършването на подобен подвиг за невъзможно или невероятно, и веднага започна да мисли какво трябва да се предприеме за спасяването и освобождаването на Хенри Холтспър.

Гарт имаше нужда да се посъветва с някого. Индианецът, колко и да беше умен, съвсем не можеше да му помогне, защото нямаше как да разбере какво мисли.

— Нещастното същество! — възкликна Гарт след няколко напразни опита да се разбере със знаци. — Той не ми е полезен дори наполовина толкова, колкото моите кукли, защото те ми вършеха работа. Нищо, ще се опитам да се оправя и без него.

И наистина волю-неволю Грегъри скоро загуби и тази възможност, защото индианецът, убеден, че не могат да го разберат, се отказа да се обяснява. Следвайки друг свой инстинкт, той се раздели с бившия разбойник и се впусна по следите на конниците с някаква смътна надежда, че може да е по-полезен на своя господар, ако бъде пак край него.

— Немият му е верен като куче — промълви Грегъри, когато видя, че индианецът тръгва, — също както моите стари парцаливи приятели ми бяха верни. Сър Хенри трябва да му е направил някога добро — както прави на всеки, когато може. А сега какво да се направи за него?

Известно време разбойникът стоя замислен.

— Заведоха го в Бълстрод, дето лагеруват. Това е сигурно. Няма да го държат дълго там. Те не мислят да го затворят в обикновен затвор. Нюгейт или Тауър — или единият, или другият ще го подслони от утре вечер! Дали ще можем да го освободим по пътя. Май едва ли ще можем. Дявол да го вземе! И моите плашила не могат помогна в тази работа. Сигурно цял взвод кирасири ще тръгне с него? Сигурно. Чудя се дали ще го поведат през деня? Май че няма. Ако не, през нощта по може да се яви някаква възможност. Ех, защо няма някой да ми помогне да поразмислим. Да ме обесят, ако старият Денси е предател. Невъзможно е след това, дето ми каза вчера сутринта. Не, не е възможно. Той не е знаел нищо за тази работа — свършил я е само този Уолфорд, дявол да го вземе. Ще отида при Денси. Ще разбера дали е замесен, или не. Ако не е, тогава той все ще направи нещо да ми помогне, а може би и дъщеря му ще направи? Тя сигурно ще помогне. Ако очите ми не ме лъжат, полудяла е по сър Хенри — полудяла е като зайка през март. Още сега ще ида, при Денси. Имам и друг приятел нататък и може с един камък да убия два заека. Проклет да бъде този беловежд подлец Уолфорд! Така ще го набия, че здраво място да не остане по грозното му тяло. Ух!

И завършвайки монолога си с това възклицание, той отново влезе в къщата, сякаш за да се приготви за посещението в колибата на Денси.

Макар и да каза, че ще тръгне веднага, половин час мина, преди да напусне Стоун Дийн. Вратата на килера беше отворена и той зееше съблазнително, както и избата с вината. Наистина тези, които арестуваха Хенри Холтспър, се бяха възползували свободно и от двете, но малкото време, с което разполагаха, за да тършуват, им попречи да ограбят рафтовете напълно. Бившият разбойник следователно намери достатъчно храна, за да закуси добре, и достатъчно вино, за да преглътне закуската.

Освен времето, което употреби за задоволяване на апетита си, една друга работа му отне още двадесет минути. В спалнята на господаря му и в другите стаи, в които кирасирите не бяха влизали, имаше доста ценни предмети. Сега и те бяха безстопанствени и не бяха в безопасност, дори и вътре в къщата. Кой да е крадец можеше да се вмъкне и да ги отнесе под наметката си.

Човекът, който се сети за това, не беше от тия, които оставят подобно имущество неприбрано. Той намери една голяма торба и натъпка вътре сребърни чаши, свещници и други ценни неща, дрехи и оръжия едно върху друго, докато торбата се напълни чак догоре. Като я метна на рамо, той излезе от къщата и отнесе плячката на известно разстояние, гдето намери място между храсталаците, за да я скрие.

Тъй като бившият разбойник беше опитен в тези работи, той скри имуществото така, че и най-наблюдателният човек би могъл да мине на шест крачки оттам, без да го забележи.

Би било несправедливо да кажем, че Грегъри открадна ценностите. Той само ги запази, докато собственикът им се върне. Но също тъй невярно ще бъде да твърдим, че докато криеше торбата между храстите, в ума му не се промъкна леко мисълта за връщане към стария занаят.

Може би му мина през ума, че ако случайно Холтспър вече не се върне в Стоун Дийн или пък той, Гарт, никога не го види, торбата ще замени загубата на любимия му господар.

В момента положително подобна мисъл се мярна смътно в ума му, но тя едва ли се бе превърнала в пожелание, защото в следващия миг той се сбогува със Стоун Дийн, сериозно зает със задача, чийто успешен край би могъл да разпръсне всичките му мисли за връщане към стария занаят.

Както можеше да се разбере от думите му, той отиваше направо в жилището на Дик Денси и след малко пристигна до скромната колиба.

Преди да излезе на откритото пространство, край колибата Гарт видя един човек, който си отиваше, залитайки. Той само го зърна за миг, когато изчезваше между дърветата, но все пак можа да то познае. Беше дърварят Уолфорд; от начина, по който вървеше, личеше, че е пиян.

Гарт лесно разбра това, спря само за да се увери, че дърварят продължава да лъкатуши на път към дома си, и тогава тръгна към колибата.

Той правилно беше отгатнал състоянието, в което се намираше Уолфорд. В този миг дърварят беше може би толкова пиян, колкото не е бил в целия си живот. Как стигна до това състояние, ще стане ясно, като разкажем накратко някои случки, станали, след като напусна Стоун Дийн, в които той и помощникът му Дик Денси бяха главните действуващи лица.

Беше все още ранна утрин, когато двете знаменитости, които се завръщаха в къщи след нощната си работа в конюшнята, влязоха в сенчестата гора Уопси; светлината беше достатъчна и можеше да се види, че те не вървяха, както трябва. И двамата непрекъснато се спъваха в дърветата, а веднъж Уолфорд падна презглава в една локва и когато излезе оттам, мръсното му лице беше още по-мръсно.

Може би дъждът, който разкаля пътеката, беше виновен, загдето двамата се движеха така несигурно. Но забелязваше се, че и говорът им е неясен, за което едва ли беше виновен дъждът. Явно, това се дължеше на някаква по-силна течност.

Денси говореше разпалено и весело и думите му често бяха прекъсвани от кикотлив смях. Той си беше тръгнал напълно доволен от нощната си печалба — една шепа сребро, което постоянно вадеше от джоба си, разглеждаше го при слабата светлина и го раздрънкваше, за да се увери, че това, което звънти между пръстите му, са истински монети.

Дланта на Уолфорд не беше изглежда толкова щедро „намазана“, но въпреки това той също беше в добро настроение. Нещо друго го беше развеселило, макар че той не довери това „нещо“ на своя другар. Настроението му не се дължеше само на съдържанието на шишето, което бе измъкнал от избата на Стоун Дийн, макар че то може би го караше да фъфли така и да се спъва толкова често по пътеката.

Имаше друга причина, по-вълнуваща от спирта, изгълтан от шишето. Това беше надеждата, че ще види в пълна разруха човека, чийто хляб току-що бе ял и от чиято бира бе пил.

На него никак не му беше ясно как ще стане това. Новият му покровител само му беше загатнал за начина, по който смята да използува това, което стана тази нощ. Но колкото и тъп да беше умът на грубиянина Уолфорд, той знаеше, че ще последва нещо, което ще го отърве от съперника му, и то без повече риск или усилие от негова страна. Опасността и грижата да си отмъщава — защото той искаше да отмъсти на Холтспър — не само бяха паднали от раменете му, но му беше обещано и добро възнаграждение за услугата, която извърши така леко и с такова желание. Това беше истинската причина за тайната му радост, увеличена в момента от алкохола.

Когато стигнаха до колибата на неговия другар, не можеше да се очаква, че Уолфорд, в състоянието, в което се намираше, няма да надникне вътре. Нито пък Денси смяташе да го пусне, защото така се случи, че шишето с „Холандс“^[1], което младият дървар беше измъкнал от мазето на Стоун. Дийн, се намираше под дрехата му и Денси знаеше, че още не е изпразнено.

На поканата на стария бракониер — да влезе в колибата му и да довършат джина — неговият колега се отзова с готовност и двамата, клатушкайки се, влязоха вътре и се отпуснаха върху два стола с плетени тръстикови дъна. Уолфорд отпуши шишето и го постави на масата. Намериха се и тенекиени чаши и двамата дървари продължиха пира, който бе прекъснат, докато вървяха към къщи.

Вече се беше съмнало и хубавата Бетси, станала още преди да изгрее слънцето, бе извикана да им прислужва.

Никой от тях не беше гладен. Килерът на Стоун Дийн беше развалил апетита и на двамата, а избата й беше изострила желанието им да пият.

Отначало Уолфорд не обърна внимание на хладния прием, който дъщерята на неговия домакин му оказа. Той бе твърде развълнуван от изгледите в скоро време да се отърве от ужасния си съперник, за да обръща внимание на чумеренето на своята любима. В този миг той си представяше, че става господар на положението.

Но малко по малко ревността му започна да се увеличава и надделя дори над опиянението от спирта.

Бет отиде до вратата и остана там, загледана тъжно навън, сякаш очакваше някого; това привлече вниманието на Уолфорд и без да се въздържа от присъствието на баща й, той избухна в поток от злобни обвинения.

— Дяволите да те вземат! — извика той гневно. — Не стоиш ти за добро на тази врата! Чудя се, че й позволяваш, Дик Денси!

— А? Какво, момче — хлъц-хлъц! Какво, Уъл? Кажи, Бет, какво — хлъц, а?

— Дяволите да я вземат! А пък ти си стар глупак, Дик, че я оставяш да ходи с този човек.

— Какво, Уъл? Кой човек — какво искаш да кажеш, момче — хлъц!?

— Тя знае за кого говоря. Тя много добре знае, колкото и невинна да изглежда. Аха! Той ще я направи… ако не го е направил вече.

— Татко! Как му позволяваш да ми говори така? — извика Бет, като се отдръпна от вратата и се обърна, естествено, към баща си, за да я защити от пияния Уолфорд, който я нарече с тази неприлична дума. — Той не за пръв път ме нарича с това име. О, татко! Не му позволявай да го повтори!

— Един ден баща ти ще разбере, че това е истина — промърмори Уолфорд упорито.

— Истина ли? — повтори Денси и втренчи пияния си поглед. — Истина. Какво има, момче? Какво има, Бетси?

— Той ме нарече… — отвърна момичето и неохотно повтори обидната дума.

— Така ли? Нарече те… ли, Бетси? Ако те е нарекъл т-т-т-така, аз ще го направя на парчета!

Изричайки тази заплаха, дърварят се опита да стане прав с явно намерение да изпълни заканата си.

Но опитът му излезе несполучлив, защото, след като се полуизправи, пияният бракониер се отпусна назад в стола си и тръстиката под него се огъна и изскърца под тежестта му, сякаш всеки миг щеше да се скъса.

— Да-а! — продължи обидите си обвинителят, добивайки смелост от безпомощното състояние на стария Дик, от когото иначе се страхуваше. — Заслужаваш това име! Ти си това, което казах — една.

— Чу ли го, татко? Той отново го каза!

— Какво каза — какво, Бетси?

— Че аз съм…

И Бетси отново повтори обидната дума, но този път и каза много натъртено.

Втората молба постресна бащата. Този път тон успя да се изправи на крака.

Подпирайки се на облегалото ма големия си стол, той извика:

— Уъл Уолфорд! Ти си негодник! Как смееш да наричаш дъщеря ми… хлъц? Напусни дома ми веднага, иначе ще ти нацепя черепа на трески! Махай се-е!

— Точно това ще направя! — отвърна Уолфорд, като се надигна намръщен от стола си и заканително изгледа бащата и дъщерята. Аз си имам моя къща, в която ще отида, и да ме вземат дяволите, ако не си взема оттук това, което си е мое!

С тези думи той вдигна шишето от масата, запуши го и като го мушна пак под дрехата си, излезе от жилището на бракониера.

— Върви по дяволите, Дик Денси! — извика той, като прекрачи прага. Ти си стар глупак и нищо повече. А пък ти допълни той, обръщайки се гневно към Бетси, ти може би си видяла възлюбения си за последен път. Ура! Тази нощ аз сторих нещо, което ще тури железни решетки между тебе и него! Върви по дяволите…

И като повтори отново обидната дума, отвратителният грубиян мина през разрушената ограда и залитайки, тръгна към гората.

В този миг неговата отдалечаваща се фигура се мярна пред очите на Грегъри Гарт, конто приближаваше към колибата от обратната посока.

— Какво каза той за железни решетки? — попита Денси, малко отрезнял от неприятната случка. — Кого заплашваше, Бет?

— Не знам, татко — излъга Бет. — Мисля, че и той не знае какво говори. Много е пиян.

— Така е, ха! Ха! Да-а — хлъц — догоре е пълен с хол-хол-холандс, дето го из-изпи в старата къща — хлъц! Това момче няма глава за пиене. Лесно се напива. Ха! Ха! Ха! Струва ми се, Бетси, че и аз съм пийнал малко. Нищо! Ще ми мине като дремна в стария стол. Хай-де-е-е!

С това подканване старият бракониер се отпусна а големия буков стол — толкова леко, колкото позволяваха вдървените му крайници, след по-малко от минута хъркането му показа, че е заспал.