Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
Boman(2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава III. Подозрението на влюбената

Момичето се заслуша в звука на отдалечаващите се копита, който ясно долиташе откъм твърдо утъпкания път. После, свеждайки поглед, то остана мълчаливо под едно дърво — мургавото му лице потъмня още повече от мрачната сянка, която го покриваше сега. Но това мълчание не продължи дълго. — Бих приела панделката — каза то тихо, — ако ми бе дадена като подарък. Но не беше така. Не. Той ми я предложи като възнаграждение. А парите! Това беше още по-лошо! Защо не ми предложи една къдрица от косите си? О! Бих предпочела това пред всичките златни монети в кесията му, пред всичките коприни из магазините в Ъксбридж. Той каза, че косата ми е хубава — два пъти го каза. Наистина ли мисли така? Или ме подиграва? Моята коса не е хубава, макар и други да са ми казвали, че я харесват. Бих искала да е руса вместо черна, като косата на госпожица Мериън Уейд. Тогава може би щеше да бъде хубава! Синьото не ми отивало, каза той. Това ти се пада, омразен цвят! Никой вече няма да види сини цветя в косите на Бет Денси.

С тези думи момичето измъкна изпод гребена в косите си китката от камбанки и я захвърли.

— Уил ми ги даде — продължи то. — Откъсна ги само преди час. Какво ли ще каже, ако ги види сега? Ах! Много ме е грижа! И защо пък? Той не ми е никакъв. Ни най-малко. Днес ги носих не заради него, а за този, за когото мисля. Ако знаех, че не обича синьо, можех да набера от червените цветя в старата градина на Стоун Дийн, когато минавах през нея. Колко жалко, че не знаех кой цвят той най обича!

— Ха! — възкликна момичето, като тръгна по пътечката и се наведе над мястото, където беше захвърлило цветята. В праха личаха пресни следи. — Това не е от неговия кон. Познавам тази малка подкова — госпожица Мериън Уейд!

Няколко мига Бет остана наведена, разглеждайки мълчаливо отпечатъците. Видя, че бяха пресни — от тази сутрин; не, отпреди един час.

Баща й беше горски жител — дървар по професия, който понякога се занимаваше и с кражба на сърни. Тя бе родена в гората — отраснала в сенките й. За нея беше лесно да разпознае следата, дори твърде лесно, но това наруши спокойствието и.

— Госпожица Мериън е била тук — прошепна тя. — Напоследък често виждам тези отпечатъци, а на два пъти и нея самата. Какво я води по този самотен път? Защо е била тук тази сутрин? Дали не е, за да се срещне с него?

Нямаше време да потърси отговор на своя въпрос.

Докато изговаряше думите, слухът й бе привлечен от тропот на копита — някакъв кон се приближаваше в галоп откъм главния път.

Дали кавалерът не се връщаше?

Не. Това беше селянин, яхнал мършав кон — същият селянин, който преди един час мина оттук, същият, който причини мъка на госпожица Мериън Уейд.

Беше дърварят Уил Уолфорд.

Момичето се опита да се скрие, но той вече бе забелязал алената му наметка и срещата беше неизбежна.

— Ей, Бет! Ти ли си, момиче? — извика той, когато приближи. — Няма и час, откакто те оставих у вас! Какво те е довело насам?

— Татко се върна скоро след като ти тръгна. Дойде по горската пътека и сигурно не сте се срещнали.

— Това дотук го вярвам — отговори мъжът, подозирайки, че тя хитрува, — ама туй не е, което искам да знам. Питах защо ти си тука?

— О, за мене ли питаш, Уил?

— Да, Бет!

— Татко донесе от Ъксбридж едно писмо за господин Холтспър. Върна се уморен и понеже ти беше взел стария кон, трябваше аз да го занеса в Стоун Дийн.

— Но Стоун Дийн не е насам — поне половин миля е по-нататък.

— Първо отидох там. Господин Холтспър не беше в къщи; немият ми обясни със знаци, че е тръгнал по пътя и скоро ще се върне, и аз тръгнах след него. Татко рече, че писмото било важно, и ми каза веднага да го предам на господин Холтспър.

— Значи си видяла господин Холтспър?

— Да, Уил. Настигнах го тук под големия бук, където беше спрял.

— И какво направи после?

— Дадох му писмото, какво друго да направя?

— Какво друго ли? По дяволите, Бет Денси, ти много обичаш да вършиш хорските работи, особено работите на господин Холтспър, ето какво!

— Баща ми трябваше да свърши това. Какво можех да направя с писмото, освен да го предам, както ми каза баща ми?

— Е, добре тогава — отговори навъсеният влюбен, чиято зараждаща се ревност беше поуспокоена от обяснението. — Качвай се отзад! Не съм взел другото седло, но за теб е все едно, защото конят е твой, Бет, и знае, че си ти. Той ще направи старата си задница мека като възглавничка за тебе. Я, я — виж ти! Къде са сините цветя, дето ти дадох за косата? Да пукна, ако не са ей там на земята!

— Вярно — каза Бет с престорена изненада, — те са. Сигурно са паднали, като си оправях гребена. Татко ме изпрати тъй бързо, че нямах време да го наглася. Косата ми е ужасна. Толкова е гъста, че все пада и трябва да я забождам за да стои! Ще взема да я отрежа като пуританите, дето станаха толкова много напоследък. Ще ти се хареса ли така, Уил?

— По дяволите! Никак! На нищо няма да приличаш, ако отрежеш хубавите си къдрици. Съвсем ще ги развалиш. Не се тревожи за цветята, момиче. Там, откъдето дойдоха, има още колкото щеш! Пък и бързам сега да видя баща ти. Хайде качвай се и да вървим!

Не много охотно момичето се подчини на думите, които бяха по-скоро заповед, отколкото молба и като се качи на коня, обви ръце около кръста на тоя, който, макар че се наричаше неин любим, будеше у нея повече страх, отколкото любов.