Майн Рид
Бялата ръкавица (39)

Глава XXXVIII. По следите

След като се раздели със своите другари-конспиратори — по-правилно би било да ги наречем патриоти, — Холтспър, както вече казахме, прекара останалата част от нощта пред своята писалищна маса.

Той употреби времето, за да изпълни една задача, възложена му от неговите приятели Пим и Хемпдън, с които, и с още неколцина, има тайно заседание след часовете, определени за по-обща работа на събранието. Задачата се състоеше в това, да напише мотивите на смъртната присъда за държавна измяна на Томас Уентуърт, граф Страфорд.

Това задължение Холтспър можеше да изпълни с целия плам на фанатичния ентусиазъм, който бликаше от дълбокото му възмущение от този страшен злосторник.

Убеден противник на кралете, Холтспър тържествуваше. Републиканските му чувства, изразени пред събранието, което току-що се разтури, така високо одобрени от тези, които ги изслушаха, не можеха да не отекнат във всяко английско сърце; патриотът чувствуваше, че наближава времето, когато подобни чувства не би трябвало да се изразяват само на тайни съвещания, а да се заявяват смело и открито от народната трибуна.

Още веднъж кралят беше заставен да свика своята „Камара“^[1]. Парламентът трябваше да се избере след няколко дни — този прочут парламент, известен след това под името „Дългият парламент“. От изборните сведения, които беше получил, Холтспър знаеше какви са повечето от държавниците, които щяха да участвуват в него. Начело с хора като Пим и Хемпдън, като Холс, Хейзлъриг, Вейн, Мартин, Кромуел и още множество известни патриоти, които щяха да участвуват в заседанията, би било странно, ако не можеше да се направи нещо, за да се спре приливът на потисничество, който толкова отдавна заливаше, страната и потопяваше под позорните си вълни всяка проява на свобода в Англия.

Ръководен от подобни мисли, Хенри Холтспър пристъпи към възложената му задача.

Повече от час той беше зает с изпълнението й, прекъсвайки само за миг, и то когато ласкавите любовни мисли се промъкваха в душата му и пропъдиха тежките мисли за държавата и войната, които напоследък запълваха живота му.

Той почти привършваше работата си, когато индианецът влезе и го прекъсна.

— Какво има, Ориол? — попита Холтспър изненадан, като вдигна поглед от книжата си и забеляза развълнуваното лице на своя прислужник. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш така, като че е станало нещо нередно. Надявам се, че не сте се скарали с Гарт за бакшишите?

Индианецът направи отрицателен знак на това обвинение, което знаеше, че е казано само на шега.

— Няма нищо особено с Гарт, така ли? Какво има тогава, храбрецо мой?

На този въпрос Ориол отговори, като вдигна единия си крак с ходилото нагоре и в същото време погледна към земята с гневно възклицание.

— Ха! — каза Холтспър, който разбираше тези знаци така лесно, като че бяха написани на хартия. — Следи от враг?

Ориол изправи три пръста отвесно към тавана на стаята.

— Трима, а не един! И то трима мъже! Е, може би с тях ще се справим по-лесно, отколкото с три жени.

След тази полушеговита забележка кавалерът като че за миг се отдаде на мисли, които не бяха свързани с новината, донесена от неговия прислужник.

— Какво има, Ориол? Какво си видял? — попита той, връщайки се към това, което индианецът му бе съобщил.

Ориол отговори, като направи знак на господаря си да го последва, а в същото време се извъртя на пети и тръгна навън от стаята, после през външната врата и край лявото крило на къщата. След него вървяха Холтспър и Грегъри Гарт; и тримата започнаха да изследват следите.

Пак ги проследиха до страничната врата; следите вървяха в обратна посока.

Нямаше съмнение, че двама от тия, които са ги оставили, са излезли оттам. Третият, който е бил с подкованите обуща, ги е посрещнал, когато са излезли, и после е тръгнал с тях до фасадата, дето следите се губеха между конските отпечатъци.

Никакви следи не водеха към страничния вход. Но тъй като нямаше друг начин да се влезе в тази задна стая освен през стъклената врата, а тя положително не беше отваряна, ставаше ясно, че двамата, които са излезли от страничния коридор, трябва и да са влезли оттам.

Това, че нямаше отпечатъци, които да водят нататък, означаваше нещо друго. То доказваше, че хората, които се бяха натрапили по такъв начин, са влезли вътре преди дъждовната буря и са си отишли чак когато тя е спряла. С други думи, двама души са стояли в тази стая през повечето, ако не през цялото време, докато е траяло събранието.

Другите знаци, посочени от индианеца — следите по праха на пода и разчистените паяжини по стъклото, — не оставяха никакво съмнение относно целта на шпионите, които са присъствували в необитаваната стая. Шпиони, положително!

Лицето на Холтспър се помрачи, когато се убеди в това.

Подкованите обуща показваха кой е изменникът, който ги е завел вътре. Много подобни следи имаше и от другата страна на къщата, водещи към конюшнята. Ориол лесно позна следите, оставени от Уил Уолфорд.

— Това вече съвсем затвърдява подозренията ми в този нехранимайко — каза Холтспър, като се връщаше към къщата с помрачено чело.

— Дявол да го вземе, мръсника му с мръсник! — извика бившият разбойник. — Той ще отговаря за всичките си мръсотии. Така ще бъде, иначе да не се казвам Грегъри Гарт.

Когато се върна в библиотеката, Холтспър не седна, а започна да се разхожда из стаята с бързи, възбудени стъпки.

Това, което се бе случило, го накара да се замисли сериозно. Присъствували са шпиони — нямаше никакво съмнение — и фактът беше много важен. Отнасяше се не само до неговата безопасност, но и до безопасността па много други — благородници с титла и положение в графството, както и неколцина членове на парламента от други графства, между които Пим, Холис, Хейзлъриг, Хенри Мартин и младия сър Хари Вейн.

Шпионите сигурно са видели и сър Мармадюк Уейд.

По отношение на последния Хенри Холтспър изпитваше особена тревога. По негова покана сър Мармадюк бе дошъл на събранието и Холтспър знаеше, че сега рицарят ще бъде безвъзвратно изложен дори на опасността да загуби живота си.

Този, който е бил в стаята, не само е чул какво се е говорило, но е видял и всеки един от говорителите — накратко, видял е всички присъствуващи, и то при осветление, което позволяваше да бъдат разпознати.

Не беше нужно да се мисли много, за да се разбере кой е бил главният шпионин. Известието, което Гарт беше взел от кралския пратеник, помагаше всичко да се разбере лесно; в стаята е бил Ричард Скарт — лично той или някой негов човек.

Всичко това премина през ума на патриота-конспиратор с болезнена яснота.

Но за нещастие съвсем не му беше ясно как трябва да действува и за известно време той стоеше и се чудеше какво да прави.

С такива доказателства, каквито Скарт имаше против него, Холтспър чувствуваше, че го заплашва опасност — опасност не само да загуби свободата си, но и живота си.

Ако го изправеха пред Стар Чамбър след всичко, което бе казал и извършил тази нощ, той можеше да очаква само смъртна присъда. И неговата глава нямаше да бъде първата, която през царуването на този безхарактерен деспот щеше да се търкулне така ненавреме от гилотината.

Нямаше смисъл да се укорява за небрежността си, която доведе до тази нещастна случка. Нито пък имаше време за самообвинения, защото колкото повече мислеше, толкова по-близка ставаше опасността, от която трябваше да се страхува.

Хенри Холтспър беше човек на бързите решения. Животът, прекаран сред опасностите на моретата и равнините, под сенките на девствените американски гори и по бойните пътеки на мохоките^[2], го беше привикнал бързо да взема решения и бързо да ги изпълнява.

Но никой човек не е всезнаещ и има случаи, когато и най-умният и най-бързият може да попадне в клопка.

Такъв беше случаят с Холтспър в този критичен момент. Той чувствуваше, че е бил надхитрен. На честното поле на сражението той беше победил един противник, които сега чрез тъмната дипломация на интригите щеше изглежда да възтържествува над него.

Нямаше много време за губене. Дали изобщо имаше време? Тези, които бяха направили тайното посещение на Стоун Дийн, сигурно скоро щяха да го повторят, и то не скрито както преди, а явно и със сила.

Защо не са вече тук? Този бе единственият въпрос, на който беше трудно да се отговори.

Защо арестът не беше извършен веднага, защо не бяха заловени всички конспиратори наведнъж? На тези въпроси можеше по-лесно да се отговори. Не е чудно шпионите да не са били подготвени за такъв неочакван, богат лов.

Но оттогава беше минало доста време…

— Небеса! — извика кавалерът, прекъсвайки неочаквано размишленията си. — Няма време за губене. Трябва да бягам оттук, и то веднага. Гарт!

— Кажете, мастър Хенри?

— Оседлай коня ми веднага! Ориол! Индианецът застана пред него.

— Заредени ли са пистолетите ми?

Ориол направи утвърдителен знак и посочи към пистолетите, които лежаха на дъбовата поличка на камината.

— Добре? Може би ще ми потрябват. Постави ги в кобурите.

— А сега, Ориол — продължи господарят му, след като постоя замислен и тъжно погледна прислужника си, — аз тръгвам на път. Може би ще отсъствувам известно време. Ти не можеш да дойдеш с мене. Трябва да стоиш тук, докато се върна или докато те повикам.

Индианецът слушаше и по лицето му се изписа тревога.

— Не се обезсърчавай, храбрецо мой! — продължи Холтспър. — Няма да сме разделени задълго — поне доколкото зависи от мене.

Ориол попита с движения защо трябва да бъде оставен и допълни със знаци, разбираеми за Холтспър, че е готов да го следва дори до смъртта му, че е готов да умре за него.

— Знам всичко това, мое вярно момче! — отговори неговият господар и покровител. — Знам това много добре, защото ти веднъж вече го доказа. Но твоята смелост, която можеше да ми помогне в непроходимите усои на родните ти гори срещу врагове от твоя цвят, едва ли ще ми бъде полезна тук. Неприятелят, от когото трябва да се страхувам сега, не е гол дивак с примка и томахавка^[3], а крал с меч и скиптър. Ах! Мой храбри Ориол, голата ти ръка не ще може да ме закрили, когато неприятел ще ми бъде цяла армия. Хайде, верни приятелю! Аз губя време — много време загубих вече. Бързо, пътната ми чанта. Приготви я и я вържи отзад на седлото. Сложи тези книжа вътре. Другите нека останат, както са си. Побързай, добри ми Ориол! Хюбърт трябваше да бъде вече оседлан. Какво има, Гарт?

Гарт стоеше на прага задъхан и призрачно блед.

— Ха! Какво е това? Не е нужно да питам. Твърде добре разбирам този шум.

— Боже! О, боже! Мастър Хенри! Къщата е заобиколена от конници. Май че са кирасирите от Бълстрод.

— Аха! Скарт е бърз и хитър. Страхувам се, че много закъснях.

Като каза това, кавалерът сграбчи пистолетите и в същото време посегна към шпагата си, сякаш смяташе да се защищава.

Бившият разбойник се въоръжи със своята ужасна пика, която за щастие беше в хола, а оръжието на Ориол беше една томахавка — той винаги я носеше със себе си.

Изтегляйки шпагата от ножницата, Холтспър се втурна към външната врата — Гарт и индианецът го следваха наблизо.

Когато стигна до вратата, която все още беше отворена, конспираторът разбра с един поглед, че да се съпротивява би било по-лошо, отколкото да се предаде, защото това само щеше да доведе до жертвуване на неговия живот, а може би и на живота на верните му слуги.

Пред къщата беше строена редица от облечени в стомана кирасири с аркебузи^[4], готови за стрелба, а конският тропот, подрънкването на оръжията, мъжките гласове, долитащи от задната страна на къщата, показвгха, че обкръжението е пълно.

— Кой сте вие? Какво искате? — обърна се Холтспър към едного, който по държание и жестове приличаше да е водачът им, но лицето му беше скрито зад спуснатия наличник на шлема.

Въпросът беше излишен. Този, който го зададе, знаеше и нямаше нужда да пита към кого се обръща, нито пък какво го е довело тук.

Той се беше срещал с този кавалер на полето на честта и беше го победил не току-така — оставил му бе спомен, по който да го познае.

И не беше необходимо да види ранената му ръка — все още в превръзка, — за да познае Ричард Скарт, своя противник в конния дуел.

И без това доказателство той можеше да познае коня и конника.

— Аз не съм дошъл тук, за да отговарям на празни въпроси — отвърна Скарт със смях, който прозвуча иронично през процепите на наличника му. — Първият ви въпрос не се нуждае от отговор и макар че ще бъде прекалено любезно от моя страна да отговарям на втория въпрос, ето ви отговора, който предизвикахте. Дошъл съм, за да арестувам един изменник!

— Изменник? Кой е той?

— Хенри Холтспър — изменник на своя крал.

— Подлец! — извика Холтспър, отговаряйки на надменността с надменност. — Ето благодарността, която получавам за това, че пожалих жалкия ти живот. По огромния ти антураж от облечени в стомана наемници личи, че се боиш да не попаднеш втори път в ръцете ми. Защо не доведе цял полк? Ха! Ха! Ха!

— Вие сте духовит — каза Скарт, чието надмощие му помагаше да сдържа гнева си. — Накрая, мастър Холтспър, може би ще разберете, че няма причини да сте толкова весел. Радват се тези, които побеждават. Смехът не подхожда на хора, които губят, на хора, които вече са загубили…

— Вече са загубили? — прекъсна го Холтспър, подтикнат към въпроса от многозначителния тон, с който другият произнесе тези думи.

— Не свободата си, макар че вече и нея загубихте. Не главата си — нея ще загубите скоро; но нещо, което, ако сте истински кавалер, ще ви бъде скъпо колкото свободата и живота.

— Какво? — механично попита Холтспър, задавайки въпроса не толкова заради двусмислените думи, а заради предмета, който в този миг се мярна пред гневните му очи. — Какво?

— Вашата любима! — гласеше подигравателният отговор. — Не си въобразявайте, мой хубавичък събирачо на загубени ръкавици, че вие единствен получавате подобно нежно благоволение. Красивата дама със златна коса и бели ръкавици може би е решила да подари две — а там, където две са подарени, аз ценя повече тази, която сдадена последна!

При тези думи Скарт тържествуващо дигна ръка към върха на шлема си, където очебийно бе поставена една ръкавица от бяла еленова кожа. Заострените й пръсти бяха обърнати напред, сякаш подигравателно сочеха този, който притежаваше втората ръкавица.

Жестът на Скарт беше излишен. Очите на противника му вече бяха отправени към показания предмет и гримасата, която неочаквано хе изписа на лицето му, говореше, че той изпитва смесени чувства: изненада, недоверие, гняв и силна ревност.

В ума на Холтспър изведнъж изникна споменът за онова tete-a-tete^[5], което беше видял, след като се раздели е Мериън Уейд — разходката и по дългата алея със Скарт, краткия, но горчив миг, в който тя изглеждаше толкова внимателна към него.

Но ако той я обиди с мислите си, не направи същото с думите си.

Ревността му замълча — само гневът му се изяви.

— Вероломен измамник! — извика той. — Това е дръзка лъжа. Тя никога не ти е давала тази ръкавица. Ти си я намерил — откраднал си я по-вероятно. Кълна се в небето! Ще я отнема от тебе и ще я върна на оклеветената й собственица — дори сега, пред твоите слуги! Предай ми я, Ричард Скарт! Или с върха на моята шпага…

Заплахата остана недовършена или по-скоро нечута, защото, докато я изричаше, Холтспър вдигна голото острие и се втурна към своя противник.

— Хванете го! — извика капитанът и дръпна коня си назад, за да не бъде промушен. — Хванете бунтовника! Съсечете го, ако се съпротивява!

При тази заповед пет-шест кирасири пришпориха конете си. Някои протегнаха ръце, за да заловят Холтспър, а другите се прицелиха, за да го ударят с прикладите на карабините си.

Гарт и индианецът се втурнаха напред, за да защитят своя господар. Ако не бяха те, той щеше да се съпротивява по-дълго.

Но видът на двамата му верни помощници, които искаха да рискуват живота си така ненужно, го накара да промени безумния си план и без да се съпротивява повече, той се предаде в ръцете на войниците, които го бяха заобиколили.

— Здраво завържете бунтовника — извика Скарт, който с цял поток от верноподанически думи се мъчеше да скрие яда си от това, че се изплаши.

— Отнемете негодното му оръжие! Завържете му краката, и ръцете, шията и тялото! Той е луд и затова опасен. Ха! Ха! Ха! Здраво, нехранимайковци! Здраво като примката на палача!

Заповедта беше изпълнена бързо, макар и не буквално, и след няколко мига Хенри Холтспър стоеше вързан сред враговете, които го осмиваха.

— Доведете коня му! — извика Скарт подигравателно. — Черния конник! Ха! Ха! Ха! Нека за последен път поязди любимия си кон. След това вече ще язди за сметка на краля. Ха! Ха! Ха!

Черният кон, вече оседлан от Гарт, беше доведен скоро при пленника. Имаше нещо особено в цвиленето, с което Хюбърт се приближи, нещо тъжно — сякаш той подозираше или знаеше, че господарят му се намира в опасност.

Когато го доведоха по-близо и спряха редом с пленника, конят наведе шия и муцуната му допря бузата на Холтспър, а тихото му трепкащо пръхтене доказа ясно, като с думи, че той разбира всичко.

Капитанът на кирасирите видя вълнуващата сцена, но вместо да извика съчувствието му, тя само увеличи яда му.

Присъствието на животното напомни на Скарт по-болезнено отвсякога за собственото му унизително поражение, в което конят играеше не малка роля.

Скарт мразеше коня почти толкова, колкото и неговия господар.

— А сега, храбри господине! — извика той, опитвайки се с ехидните си думи да удави неприятните спомени, които видът на Хюбърт извика у него. — Такъв известен човек не трябва да язди гологлав по кралския път. Хей, вие там! Донесете касторената му шапка и му я накривете весело, весело!

Трима-четирима от кирасирите слязоха от конете и вече тръгнаха да изпълнят тази последна заповед — бяха изкачили стъпалата, които водеха към входа, — когато внезапно техният началник се обади и ги накара да се върнат.

— Оставете, момчета! — извика той, сякаш беше променил решението си. — Върнете се на конете си! Оставете шапката, аз сам ще я донеса.

Последните думи на заповедта бяха казани тихо; не трябваше да бъдат чути. Изглежда, че те бяха неволен израз на някакво тайно намерение, което внезапно се беше оформило в ума на Скарт.

След като ги каза, кирасирският капитан скочи тихо от седлото и изкачвайки каменните стъпала, влезе в жилището.

С търсещ поглед той премина преддверието и продължи по коридора, докато стигна до вратата на една стая. Това беше библиотеката, в която доскоро бяха конспираторите. Той познаваше разположението й и предположи, че тук ще намери това, което търсеше.

Беше прав. Още щом влезе, и видя желания предмет — шапката на Холтспър, окачена на еленови рога, поставени на видно място на стената.

Той сграбчи шапката и я дръпна нетърпеливо, сякаш се страхуваше да не би да се случи нещо, което да му попречи Да стори това.

Не беше необходимо да я разглежда подробно, за да открие бялата ръкавица, все още на мястото си, до щраусовите пера. В следващия миг ръкавицата изчезна от шапката — останаха само перата.

Горчива усмивка премина по бледото лице на Скарт, когато разглеждаше двете ръкавици, събрани заедно. Държеше ги една до друга при светлината на прозореца и ги сравняваше. Пръст по пръст и бод по бод. Усмивката му се превърна в гримаса, когато се увери, че ръкавицата на шапката на Хенри Холтспър и тази на шлема му са еднакви — чифт. Те бяха дясна и лява — лявата беше любовният залог! Скарт беше хранил надежда, макар и много слаба, че все пак може да греши. Сега вече не можеше да вярва в това. Ръкавицата от шапката на Черния конник някога е украсявала хубавите пръсти на Мериън Уейд!

— Дали тя му я е дала? Защо ли питам? Няма съмнение, че е така. Сатаната нека изгори душата ми, ако не я накарам да се разкайва за подаръка си!

С тази неприязнена закана Скарт завърши сравняването на ръкавиците.

Той постави йод дрехите си, до гърдите, току-що снетата ръкавица от шапката на Холтспър. Направи това бързо и тайно, сякаш искаше никой да не го види.

— Иди! — заповяда той на един от войниците, които го придружаваха. — Иди в градината — ако изобщо има подобно нещо в това проклето място. Ако няма, иди в полето и ми донеси някакви цветя. Червени — няма значение какви, но да бъдат яркочервени. Донеси ги тук — по-бързо.

Войникът, свикнал да изпълнява заповеди, без да задава въпроси, изтича навън, за да изпълни тази особена заповед.

— Хей ти — продължи Скарт, обръщайки се към другия войник, който беше влязъл с него, — ти започни да събираш тези книжа. Прибери и тази пълна чанта. Струва ми се, че тя е готова. Погрижи се да бъде занесена в Бълстрод. Претърси всички стаи в къщата и прибери каквито оръжия и документи намериш. Знаеш какво трябва да направиш. Направи го по-бързо!

Със същата готовност вторият войник побърза да изпълни определената му задача и Скарт остана сам.

— Щях да проявя повече любопитство към тези документи, разхвърляни по масата, ако ми бяха нужни — промълви той. — Сигурен съм, че по техните страници са написани имената на много предатели и разни други неща, за да се изложат половината от благородниците в графството. Положителен съм, че благодарение на това нямо доказателство не един от тях ще има право на евтино жилище в голямата сграда източно от Чийп. Но този вид работа не ме привлича много, макар че сега, като съм се намесил, бих могъл да унищожа всички тези конспиратори наведнъж. Колкото за Холтспър и сър Марми, за тях не ми трябват писмени доказателства. Устните ми показания, подкрепени от показанията на моя достоен подчинен, ще бъдат достатъчни, за да лишат единия, а ако трябва, и двамата от главите им. Така че по дяволите документите!

С тези думи той презрително се извърна настрана от масата, върху която бяха разхвърляни книжата.

— Чакай! — възкликна той и отново се върна назад с поглед, който показваше, че неочаквано е променил намеренията си. — Не бързай толкова, Ричард Скарт! Не бързай толкова! Кой знае дали в тази гора от предателски писания няма да намеря някое цвете от нежна кореспонденция! Ха! Ами ако има нещо от нея! Чудно, че по-рано не се сетих за това. Ако — ако — ако…

С нетърпение започна да бърка в купчината с писма и други документи и условното изречение, каквото и да беше то, остана неизречено.

Няколко минути той се рови из хартиите и отвори двадесетина писма, очаквайки да намери някое, написано с женски почерк и подписано „Мериън Уейд“.

Остана разочарован. Подобно име между тия, които пишеха на Хенри Холтспър, не се намери. Всички бяха мъже — всички или почти всички, политици и конспиратори.

Скарт тъкмо се готвеше да прекъсне търсенето, защото беше отворил всичко, което имаше формата на писмо, когато един документ с внушителен вид привлече вниманието му. На плика стоеше кралският печат.

— Небеса! — извика той, когато очите му се спряха на познатия печат. — Какво виждам! Писмо от краля! Какво ли пък кралят може да съобщава на този верен поданик? Господи! То е адресирано до мене.

„За капитан Скарт

Командуване: кирасирите на Негово Величество,

Имение Бълстрод, Графство Бъкингам“

— Откраднатото писмо! Виж ти откритие! Хенри Холтспър — разбойник! Или най-малко е във връзка с някой разбойник — инак как е попаднало това в ръцете му! Така, така! Не като предател, а като престъпник ще умре той! На бесилката вместо на гилотината! Ха! Госпожице Мериън Уейд! Ще има да съжалявате, че сте подарили хубавата си ръкавица, когато разберете, че сте я дали на един крадец! Кълна се в светците! Смешно ще бъде това просветление!… Ха, приятелю, донесе ли цветята?

— Донесох ги, капитане. Тези са най-хубавите, които можах да намеря. Тук няма нищо друго освен плевели — увехнали при това.

— Толкоз по-добре, трябват ми малко поувехнали. Ще свършат работа — и цветът, и големината, — тъкмо каквито ми трябваха! Ето! Направи ги на малка китка и я сложи на тази шапка. Прикрепи ги така, като че ли клипсът ги държи. Умната, момче, и гледай да свършиш работата както трябва!

Войникът заизвива пръсти колкото можеше по-сръчно и след няколко мига направи една доста раздърпана китка; сложи я на касторената шапка на Черния конник — точно там, където доскоро стоеше бялата ръкавица.

— А сега — каза Скарт, тръгвайки към вратата — вземи тази шапка и я сложи на главата на пленника, но внимавай, корпорале^[6] — той да не види, че има промяна, нито пък някой друг. Разбираш ли?

Войникът отговори на поверителната заповед с кимване и с поглед, който показваше, че е разбрал, и бързо излезе, за да я изпълни.

Стъбс, командуващ охраната, вече беше качил Холтспър на коня му и здраво завързал ръцете му; за по-сигурно вързал ги беше за задния лък на седлото, а глезените — за каишките на стремената. От двете му страни бе поставил по един кирасир, облечен в стомана, с изтеглена шпага. Холтспър приличаше на пленник, който няма ни най-малка възможност да избяга.

Дори и така позорно вързан, той нямаше вид на престъпник. Макар и без шапка, той не беше свел глава, а я държеше гордо, не високомерно, но с онова спокойно безразличие, което отличава истинския кавалер дори и когато е пленник. Грубите и нечестни поробители не можеха да не се възхитят от героичната му смелост, която така прекрасно бе доказана пред очите им само преди няколко дни.

— Колко жалко — прошепна един от тях, — колко жалко, че не е на наша страна. Той би бил истински кавалерийски офицер.

— Сложи шапката на мастър Холтспър — подигравателно заповяда Скарт, като се качваше на коня си. — Не трябва да оставим вятъра да подмята тези вълнисти къдрици. Колко добре ще изглеждат те на ешафода. Ха! Ха! Ха!

Както бе заповядано, шапката беше поставена на главата на пленника.

Рогът изсвири за тръгване и заглуши саркастичния смях на водача. Конниците, наредени по двама — Скарт начело, Стъбс на края и Холтспър в средата, — бавно пресякоха поляната, оставяйки жилището Стоун Дийн без стопанин.