Майн Рид
Бялата ръкавица (36)

Глава XXXV. Събрание на изменници

Удивлението на братовчедките при вида на двамата ездачи, които излизаха толкова късно, и то в такава мрачна нощ, щеше да се увеличи, ако можеха да погледнат отвъд оградата на парка и да огледат гористата местност на една-две мили на северозапад.

По разклоненията на пътищата и конските пътеки, които свързваха градовете Ъксбридж и Биконсфийлд с близките села Фулмиър, Стоук, Хеджърли и двете селца Чалфонт, те биха могли да видят не двама, а двадесет пътници, всички на коне. Всеки от тях се движеше сам, а само неколцина яздеха по двама или трима заедно.

Макар че вървяха по различни пътища и се отправяха в различни посоки, всички, изглежда, се стремяха към едно и също място, което чак когато приближиха, се разбра, че е старият дом Стоун Дийн.

Един по един те пристигаха на това сборно място и като преминаваха през вратата на парка, един след друг мълчаливо приближаваха жилището, където, пак така мълчаливо, слизаха от конете.

Там, след като предаваха конете си на трима души, които стояха готови да ги приемат посетителите влизаха непоканени през отворената врата и следвайки един тъмнокож младеж, който ги посрещаше, без да каже нито дума, биваха превеждани през слабо осветения коридор и въвеждани в една вътрешна стая.

От дрехите и държанието на гостите — доколкото можеха да се видят при светлината на лампата в хола или при блясъка на светкавиците — личеше, че тези мрачни посетители не са от долен произход, а дрехите им, изцапани от пътя, показваха, че преди да влязат във вратите на Стоун Дийн, те са изминали доста голямо разстояние.

Изглеждаше странно, че подобни високопоставени кавалери пътуваха без прислуга — никой от тях не беше придружен нито от коняр, нито от какъвто и да е слуга. Странно беше също тъй, че мъжете, които отвеждаха конете към конюшните, не обръщаха никакво внимание на това обстоятелство, а и тримата си вършеха работата, без да проявят ни най-малко любопитство или изненада.

Никой от тримата не беше облечен като прислужник или коняр, нито пък изглеждаше да е свикнал с подобна работа. Несръчният начин, по който изпълняваха службата си, ясно показваше, че тя е нова за тях, а облеклата им — различни у тримата — говореха, че и тримата имат други занаяти.

Двама бяха в обикновени селски дрехи от онова време с няколко дреболии, които издаваха, че са дървари, а когато светкавицата озари лицата им, стана ясно, че тези две личности са Дик Денси и неговият помощник Уил Уолфорд.

Облеклото на третия не говореше за никой определен занаят, а приличаше на комбинация от различни стилове — сякаш няколко души бяха дали по малко от своето облекло, за да се нагласи той. Ботушите му бяха от биволска кожа и по елегантност подхождаха за краката на всеки кавалер. Горният им широк край, обърнат над коленете, показваше богатата им бяла подплата. Над тях висяха крачолите на широки панталони от груб плат, които странно контрастираха със скъпите ботуши. Над колана на панталоните се издуваше риза от най-хубав лен, макар и мръсна и с лекета. Над ризата имаше дреха от домашно тъкан вълнен плат от вида, познат с името „мери-мъф“, а ръкавите й бяха нашарени с ивици от най-евтино памучно кадифе. Над нея, също тъй контрастно, се мъдреше широка дантелена яка и маншети, каквито носеха кавалерите. Яката и маншетите, изглеждаха като че са били в коша за мръсни дрехи и този, който ги носеше, сякаш ги бе взел оттам, без да дочака да бъдат опрани.

Прибавете към гореспоменатите дрехи една висока филцова шапка с малко изтъркана периферия и потъмняла сърмена панделка без никакво перо и ще получите представа за пълното облекло на третия човек, който служеше като временен коняр в жилището Стоун Дийн.

Ако светлината беше достатъчна, за да могат пътниците да разгледат чертите на лицето му, те без съмнение биха останали учудени от странната личност, която им помагаше да се освободят от конете си. Може би някои от тях, ако видеха лицето му, биха се позамислили, преди да му поверят един скъп кон, защото в стройния силен мъж, който по някои части на облеклото приличаше на селянин, по други — на, благородник, може би щяха да познаят един стар и не много надежден свой познайник, прочутия разбойник Грегъри Гарт.

Но в тъмнината нямаше опасност Грегъри Гарт да бъде разпознат и затова продължаваше да играе импровизираната си роля без страх от неприятни срещи.

Когато големият часовник на църковната кула в Чалфонт удари дванадесет, повече от двадесет нощни посетители на Стоун Дийн бяха влезли в това странно старо жилище, а тропотът от конски подкови, който все още звънтеше от време на време по камъните на близкия път, показваше, че някой закъснял посетител пристига.

По това време двама конници, които яздеха заедно, преминаха през вратите на парка. Подобно на другите, те продължиха до фасадата на къщата, където като другите слязоха от конете и ги предадоха на двама от мъжете, които излязоха напред, за да ги посрещнат.

И тези коне като другите бяха отведени в конюшните отзад, но техните ездачи, вместо да влязат в къщата от предната врата, както бяха сторили всички преди тях, се отклониха малко от установения ред.

Веднага щом двамата коняри поеха конете и се отдалечиха, кавалерите се подчиниха на знака, направен им от третия коняр, който им прошепна да го последват, и ги поведе първо покрай фасадата на къщата, а след това покрай едно от крилата към задната част на дома.

Дори и да имаше луна, пак щеше да бъде трудно да се разпознаят двамата новодошли, които толкова загадъчно се отклониха от главния вход. И двамата бяха загърнати с наметки, по-големи и по-тежки, отколкото беше необходимо в тази нощ. Наближаващата буря едва ли бе причина за тази тяхна предпазливост.

Когато зави край постройката, човекът, който вървеше напред, спря и се обърна към тях.

Блясъкът на една светкавица освети лицето на водача им. Беше дърварят Уолфорд. Лицето му беше по-бледо от обикновено и имаше оня призрачен цвят, който показва осъзнато престъпление, а хлътналите му воднисти очи под белите вежди и сламената коса придаваха на грозните му черти демонично изражение.

Лицата на двамата кавалери също бяха осветени за миг. Едното беше хубавото лице на капитан Скарт, което изглеждаше — като това на водача — неестествено бледо под неземния блясък на електрическата светлина. Другото беше тъпото зачервено лице на подчинения му Стъбс.

Докато траеше светлината, Уолфорд им махна да вървят по-бързо.

— Побързайте, господари! — измърмори той сериозно и припряно. — Нито минутка няма за губене. Оня ням индианец забелязва всичко. Ако ви види, ще поиска да ви заведе вътре при другите, а смятам, че не сте дошли за това.

— Не! Не искаме това — каза Скарт, ускорявайки крачките си. — Ако влезем вътре, ще се разтури хубавата компания. Върви, добри приятелю. Ще те следваме по петите.

Без нито една дума повече триото продължи — водачът вървеше една-две стъпки по-напред, а Стъбс мудно се мъкнеше отзад.

Така наредени, те завиха покрай дясното крило на къщата. И тримата вървяха тихо и предпазливо, сякаш бяха банда разбойници, които се готвят да разбият някой дом.

Пълната тъмнина не би позволила да бъдат забелязани дори и да имаше някой на пътя им. Но никой не ги видя как се прокрадват край мрачните стени, ничии очи не ги забелязаха как влизат през уединената странична врата, после през един тесен коридор в неизползуваните стаи на къщата; ничии очи не ги откриха в малката тъмна стая, свързана чрез един замърсен прозорец с големия хол, където бяха събрани гостите на Хенри Холтспър.

— Чудесно място! — прошепна Скарт, като погледна през стъклото и видя фигурите на мъже, които се движеха безредно из добре осветената стая, и се вслуша в глъчката. — Тъкмо такава наблюдателница ми трябва. А сега върви си, добри приятелю! — продължи той, шепнейки в ухото на Уолфорд. — След двадесет минути изведи скришом конете ни от конюшнята и ги приготви. Ние ще излезем от главния вход. Твоите уважаеми побратими няма да разберат, че не излизаме от този кошер тук. А ако подозрат нещо, аз нося два вида метал и единият или другият ще ги накара да замлъкнат.

Като избута водача обратно в коридора, Скарт тихо затвори вратата зад него и притегли Стъбс към покрития с паяжина прозорец. Двамата приклекнаха там тихо като два огромни паяка, които очакват жертвата си!

Никой от тях не помръдваше. Не разговаряха вече дори и шепнешком. Те добре знаеха опасността, на която се излагат, ако се открие, че подслушват, знаеха, че могат да заплатят за това с живота си или най-малко да понесат някое жестоко наказание — побой на самото място и позора, който би последвал от подлата им постъпка. Това, което вършеха, не беше дреболия, не беше детска игра на криеница, а смел и опасен шпионаж, в който не само личната свобода, но и животът на много личности се поставяше в опасност — личности измежду най-високопоставените в страната.

Скарт съзнаваше всичко това и ако не беше подтикнат от най-силната страст в природата на мъжа — ревността, — той би се поколебал, преди да се озове в подобно положение. Ако останеше само до политическите му убеждения, то те никога не биха го подтикнали към такава безразсъдна постъпка. Макар и на страната на краля, той не беше от ония, които само от чувство на лоялност биха шпионирали заседание на конспиратори — за каквото смяташе това заседание. Мисълта, която го подтикваше, беше много по-силна.

Той не беше дошъл тук, разчитайки сляпо на случая. Като умел стратег, какъвто беше, Скарт добре разузна терена, преди да навлезе в него. Съучастникът му Уолфорд, действуващ по същите подбуди, го беше снабдил с всички сведения, от които се нуждаеше. От познанството си със стария пазач, който се грижеше за къщата преди Холтспър да я вземе, дърварят познаваше подробно жилището Стоун Дийн — входовете и изходите, лъжливите входове и тайните врати, всяка стълба и всяко ъгълче от избата до тавана. Уолфорд беше уверил шпионите, че в стаята, в която ги скрива, никога никой не влиза и че стъклената врата към по-голямата стая може да се отвори само ако се счупи на парчета. Не само ключалката беше запечатана от ръждата на времето, но и самата врата беше закована здраво за рамката и прага.

Нямаше опасност да ги видят; паяжините изключваха тази възможност. А дали щяха да ги чуят, зависеше само от тях. Затова и капитанът и корнетът гледаха да не вдигат шум, който би привлякъл вниманието на съзаклятниците в другата стая.

Останалото беше лесно. Сред тълпата от непознати гости, които пристигаха, дори хора от къщата да бдяха, пак не биха могли да разпознаят поканените от непоканените, още повече че и другите обстоятелства бяха предвидени и добре известни на Скарт и неговия другар.

Нито Денси, нито Гарт ги познаваха. Ориол също не ги беше виждал, но Уолфорд много повече се страхуваше от инстинкта на индианеца, отколкото от наблюдателността на тия, които му помагаха.

До този момент той успя да залъже и тримата.

Скарт поизчисти от паяжините едно кръгче колкото малка монета, достатъчно, за да може да вижда. С око до стъклото, той вече обгръщаше съседната стая и хората, които бяха вътре.

А подслушването не беше трудно. Дори и най-обикновеният разговор се чуваше ясно през стъклата, а когато някой заговореше по-високо от останалите, всяка дума се различаваше.

Още в началото Скарт забеляза, че шпионира група благородници. Между присъствуващите нямаше селяни. Скоро той се запозна с общия характер на разговора и се убеди в правотата на предположенията си — беше събрание на конспиратори. Така го нарече капитанът-верноподаник, макар че то заслужваше да се нарече събрание на патриоти — може би най-безкористните, които някога са се събирали на този свят.

Въпросите, които се разискваха, бяха различни, но всички се отнасяха до две неща от основно значение: свободата на народа и самодържавието на краля. На открито и в домовете тия наболели въпроси по онова време се разискваха най-много.

Трима-четирима от говорителите изглежда бяха по-високопоставени от другите, защото, когато някой от тях вземеше думата, всички в събранието се смълчаваха от уважение.

Скарт не познаваше тези избрани личности, затова, когато един мъж с благородна външност взе думата, а разговорите секнаха и всички очи се обърнаха към него с поглед, пропит от братска обич, подлият шпионин на двореца не разбра, че слуша най-безкористния патриот, който Англия някога е раждала, славния герой от Чилтърн Джон Хемпдън.

Той не разбра също, че човекът, който се изказа след него, мъж на зряла възраст и може би по-красноречив, е бъдещият обвинител на Страфорд, смелият прокурор, който успешно заведе прословутия ренегат на гилотината.

Скарт не позна, че младият, но сериозен джентълмен, който толкова разпалено говори в полза на една сектантска религия^[1], е себеотрицателният благородник — сър Хари Вейн, нито пък позна този, който имаше готов отговор за всеки опонент и шега при всеки случай, елегантния мъж, чийто вид на голямо конте криеше сърце, истински предано на каузата на английската свобода — Хари Мартин от Бъркс.

От скривалището си Скарт видя всички тези благородни и смели хора, без да ги познае. Той не се интересуваше от тях, не се интересуваше какво вършат, нито какво говорят. Той беше наострил уши и вперил очи, за да види този, който още не се беше представил, да чуе човека, който още не се беше изказал.

Стопанинът на къщата, събрал всички тези гости тук, беше човекът, когото Скарт искаше да види и чуе. Наистина кралският шпионин беше доволен — казаното досега щеше да бъде достатъчно доказателство против Холтспър, но нужно беше едно слово от неговата уста, една дума, която още по-сигурно да го улучи.

Той не остана разочарован. На това събрание Хенри Холтспър също трябваше да говори. Макар че на него гледаха повече като на човек на делото, отколкото на думите, хората очакваха да го чуят с онази мълчалива сериозност, която говори за по-голямо уважение, отколкото възбуждението на шумния възторг. Като домакин на дома, до този момент той скромно стоеше на заден план, докато го принудиха да вземе думата. И той я взе.

В своята реч, която продължи повече от час, Пим беше изредил пред събранието цял списък от неправди, под които пъшкаше целият народ, реч, която се оказа първоизточник на прочутото слово, произнесено по-късно при смъртната присъда на Страфорд. Тя целеше да накара слушателите да се противопоставят по-енергично, отколкото досега на краля узурпатор. И много от присъствуващите благородници заявиха, че са готови да жертвуват и себе си, и парите си, но да не се подчиняват повече на незаконното изнудване на монарха.

— Защо — каза Холтспър, като се изправи и застана пред своите гости, — защо да продължаваме да говорим със загадки? Аз например се уморих да съм враждебно настроен към подчинените на виновния, а истинският враг все още не е обвинен в престъпност. Нито Страфорд, нито Лоуд, нито Фнич, нито Мейнуоринг, нито пък Уайндбенк са истинските подтисници на народа. Те са само оръдия на деспота. Унищожете ги днес — утре други ще се намерят да заемат мястото им, също така подходящи и жестоки, както са и те. За какво тогава протестираме и ги обвиняваме! Хидрата на деспотизма може да се победи само ако и се отреже главата. Отровното дърво на злото не може да се унищожи, като отрязваме по едно клонче оттук-оттам. То ще стане безвредно само когато се изтръгне из корен!

Някои от господата тук изглежда мислят, че ако обкръжим краля с добри съветници, можем да го накараме да управлява справедливо. Но добрите съветници под влиянието на един безскрупулен двор всеки миг могат да променят своя характер и тогава работата трябва да се започне отначало. Погледнете самия Страфорд! Ако преди десет години се бяхме събрали така, както сме се събрали тази вечер. Томас Уентуърт^[2] щеше да бъде с нас, пръв в нашите съвещания. Вижте ги гибелните резултати на кралската обич! И така ще бъде, докато хората продължават да издигат някакъв идол, да го наричат крал и да падат по очи, за да го боготворят!

Не обичам много да говоря. Аз виждам само един престъпник, който заслужава нашите обвинения, и той не е нито съветник, нито секретар, нито епископ, а техният господар. Пред мене, господа, не стои вече въпросът, дали трябва да ни управлява добър крал, или лош крал, а дали изобщо трябва да имаме крал!

— И аз тъй мисля! — извикаха Хенри Мартин и още неколцина с млади и смели души, а из стаята се разнесе общ одобрителен шум.

Това бяха безумни думи, дори и на това тайно събрание. Въпросът — „с крал или без крал“ — беше започнал да се оформя в умовете на неколцина, но сега за пръв път той бе изречен. Това беше първото изречено предупреждение, което започна да събира тъмните облаци над главата на Чарлз Стюарт, докато той падна окървавен на ешафода!

— Достатъчно! — каза задъхано Скарт с почти неразбираем шепот, поемайки най-после дъх. — Достатъчно за моята цел. Нали чу, Стъбс?

— Чух, ей богу! — отвърна помощник-шпионинът, като се стараеше да говори тихо като своя началник.

— Сега можем да си вървим — каза Скарт. — Няма какво повече да видим или да направим — поне за мен няма вече нищо интересно. Ха! Кой говори сега? Този глас! Сигурен съм, че съм го чувал и преди!

Като каза това, Скарт отново доближи око до чистото кръгче на стъклото.

Той внезапно се отдръпна назад, сграбчи ръката на своя подчинен и промълви:

— Кой мислиш е тук?

— Не се сещам, капитане.

— Слушай тогава! — и като доближи устни до ухото на своя приятел, прошепна с бавни срички: — Сър Мармадюк Уейд.

— Така ли?

— Виж сам: виж и чуй! Но гледай и слушай добре, защото думите, които ще чуеш, могат да ти спечелят твоята любима.

— Как капитане?

— Не ме разпитвай сега — бързо отговори Скарт и пак започна да внимава съсредоточено.

Наистина този, който говореше на събранието, беше сър Мармадюк. Но речта му бе много кратка, защото достойният рицар не беше оратор, и той беше почти завършил, докато Скарт и корнетът успеят да се наместят така, че да го чуят.

Но достатъчно беше и това, което стигна до ушите на капитана, за да му даде всичко необходимо за зловещите намерения, които в този миг бяха започнали вече да се оформят в дяволския му ум.

В малкото думи, които се отрониха от устата на неговия хазаин, Скарт можеше да открие достатъчно улики за измяна. Наистина присъствието на сър Мармадюк на това място, заедно със силното подозрение, което кралят вече имаше към него, щеше да бъде достатъчно доказателство за Стар Чамбър.

— Сега можем да си вървим — прошепна Скарт, като се промъкна към вратата и повлече след себе си своя подчинен. — Тихо, корнете! — продължи той, когато, хванати за ръка, преминаваха тъмния коридор. — Ботушите ти скърцат като кораб при мъртво вълнение! Стъпвай, като че вървиш по яйца!

Докато той правеше тази шеговита забележка, излязоха на открито и поздравявайки се взаимно шепнешком, продължиха да се прокрадват напред като двама престъпници, избягали от затвора.

— Ако оня приятел — каза Скарт — успее да измъкне конете ни, тогава ще можем да се похвалим, че сме свършили добра работа. Хайде.

И Скарт тръгна покрай стената към фасадата на жилището.

Продължиха да се движат предпазливо както преди. Макар че бяха вън, все още не бяха сигурни дали няма да бъдат открити и заподозрени.

Небето беше по-ясно, отколкото преди, защото гръмотевичната буря беше преминала, разпръснала облаците и напоила земята с дъжд.

На ъгъла на зданието те забелязаха фигурата на мъж, застанал под сянката на едно дърво. Това беше Уолфорд. Като ги видя, той тръгна да ги посрещне.

— На предната врата няма да има никой — промълви той, когато беше толкова близо, че да го чуят. — Стойте на стъпалата, но не показвайте лицата си. Ей сега ще доведа конете.

Като каза това, предателят ги остави и изчезна към конюшните. Те се подчиниха на нарежданията му, застанаха, дето трябваше, и разговаряйки все още шепнешком, зачакаха той да се върне.

Както Уолфорд обеща, конете бяха доведени мигновено — единият воден от него, а другият — от Денси.

Денси беше твърде зает да разглежда златната монета, светеща в ръката му, за да се сети да погледне лицето на този, който му я даде.

— Това се казва щастие, Уъл — каза той, обръщайки се към своя другар, когато двамата конници отминаха. — В конярската работа изглежда, че има повече сметка, отколкото да сечеш дърва. Ако всичките са толкова щедри, колкото тези, тази нощ ще бъде май доходна.

Уолфорд се съгласи с вдигне на раменете и многозначителна усмивка, която в тъмнината остана незабелязана от нищо неподозиращия крадец на сърни.

Тъкмо тогава Грегъри Гарт пристигна въоръжен с кана пиво, навярно тайно измъкнато от килера, и прекъсна разговора им, или по-точно — даде му друга насока, защото разговорът продължи, придружен от обилно пиене на домашно пиво.