Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Gauntlet, 1864 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически любовен роман
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙН РИД
БЯЛАТА РЪКАВИЦА
Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА
Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА
Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА
Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795
Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.
Код 11
95376 21632 / 6126—29—81
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София
c/o Jusautor, Sofia
Mayne Reid
The White Gauntlet
G.W.Dillingham Co., Publishers
New York
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава XXXII. Съобщението най-после се получава
Ричард Скарт, капитан от кирасирските войски на негово величество и довереник на кралицата, седеше в стаята си в жилището на сър Мармадюк Уейд.
Наблизо имаше една малка масичка, до която той лесно посягаше, а върху нея имаше кана с вино и сребърна чаша. Той три пъти беше пълнил чашата и три пъти беше изпразвал съдържанието й до последна капка. Но упоителното питие, макар и погълнато в такова количество, не можа да разпръсне тъгата, която беше завладяла душата му.
Ето вече трети ден той беше под покрива на сър Мармадюк Уейд, а планът, който беше начертал, за да се сближи с рицаря и неговото семейство, нямаше почти никакъв успех.
Семейството се придържаше към строга етикеция и изглеждаше, че освен това, което необходимостта налагаше, между семейството и неканените му гости не можеше да се създаде никаква близост.
Но войникът не обръщаше голямо внимание на тези обстоятелства. Той очакваше времето да заглади неприятната случка, с която започна запознанството им. Знаеше, че има език, който може да приласкае дори и дявола, и вярваше, че в близки дни с думи ще премахне неприязненото отношение и ще установи близост, ако не съвсем приятелска, то поне такава, която ще му създаде желаните от него възможности. Да, струваше му се дори, че вече е постигнал някакъв успех в това отношение и не оттам идваше горчивата болка в душата му, която той се мъчеше да успокои с обилно проливане на винената чаша.
Мъката му идваше от другаде. Това, което отначало беше само подозрение, сега беше почти положително — той беше предварен в сърцето на една хубава жена, която вече обичаше с неописуема жар; предварен, и то от човека, който така ужасно го унижи пред нейните очи.
Въпреки това той не губеше надежда. Ричард Скарт беше дворянин, твърде уверен в собствените си достойнства, за да се отдаде лесно на отчаянието. Много пъти преди това той бе успявал да охлади заети вече сърца — защо да не успее и този път?
Колкото повече виното се качваше в главата му, толкоз по-силно той се бореше с убеждението, създадено у него от последното му разузнаване. Ръкавицата в края на краищата не беше сигурно доказателство. Ръкавицата, която бе намерил, без съмнение беше на Мериън Уейд, но какво основание имаше да смята, че именно еша на тази ръкавица беше видял на шапката на Хенри Холтспър? Ръкавиците от бяла еленова кожа бяха модерни по това време, модерно беше и да ги украсяват със злато и коприна. Дъщерята на сър Мармадюк Уейд не беше единствената дама, която носеше бели ръкавици. Защо пък тази ръкавица да бъде нейната?
Той имаше много причини, за да дойде и до обратното заключение. Беше установил, че семейството не е познавало съперника му преди това, че той е бил представен на Мериън Уейд едва един час преди дуела, а след това не е говорил с нея.
Така гледаше Скарт на случката е двете ръкавици, смятайки я за случайно съвпадение.
Но после идваше срещата в парка — срещата, на която той беше свидетел. Можеше ли тя да бъде случайна? Можеше ли тя да има друг освен любовен характер?
Малко вероятно беше. Но въпреки това ревнивият Скарт под влияние на виното сериозно се отдаде на тази мисъл и започна почти да храни надежда, че е така. Уви, това трая само миг — къс и мимолетен — и после отново изпадна в съмнение.
Сега вече Хенри Холтспър беше станал кошмар в живота му, срещу който трябваше отсега нататък да насочва своята най-горчива омраза. Той вече беше направил нещо, за да се осведоми за общественото положение и характера на своя съперник, но беше научил твърде малко. Някаква тайна обгръщаше действията на Черния конник и Скарт можа да разбере само, че той е богат благородник, който отскоро се е заселил наблизо, а домът му е една стара къща, известна под странното име Стоун Дийн.
Скарт научи също, че Холтспър е непознат на повечето, ако не и на всички изтъкнати семейства, които живееха наоколо, макар да казваха, че той дружел с други, от по-далеч, и че досега се е държал настрани от съседите си не защото нямал възможност да се запознае с тях, а защото нямал желание.
Говореше се, че част от живота си бил прекарал в колониите в Америка, а фактът, че го виждаха придружен от един млад индианец, който му служеше за телохранител, потвърждаваше този слух.
Скарт не научи нищо друго за своя победител, освен че за някакви услуги често използувал двама души от близката околност — един дървар на име Денси и един от същия занаят, по-млад, наречен Уолфорд.
Капитанът на кирасирите не би си направил труда да събира тези сведения, ако нямаше предвид някакъв план, но и досега той не виждаше много ясно за какво могат да му послужат те. Всъщност никога през живота си капитан Скарт не се беше чувствувал по-безпомощен да се отърве от съперник, застанал на пътя му така нахално, както сега.
Да предизвика врага си и да се бие пак с него не можеше и да се помисли, особено след такъв край на последната битка. Животът на Скарт му беше подарен и законите на честта му забраняваха да поиска втора подобна среща, дори и да имаше желание за това. Но допирът на шпагата на кавалера му беше показал колко остра е тя и той нямаше никакво желание да я предизвиква отново. Макар че горещо копнееше за отмъщение, той не мислеше да го търси по този начин, а все още нямаше ясна представа по какъв друг начин да го намери.
Той бе отдал на тези свои мисли повече от час, но облакът, който все още засенчваше намръщеното му чело, показваше, че са били безплодни. Виното, поглъщано на големи глътки, беше изпито напразно. Желанието за отмъщение, подхранвано дори по този начин, не можа да му подскаже план, който да го задоволи.
Най-после изглежда, че му хрумна идея, за изпълнението на която му трябваше още един човек. Той се изправи, тръгна към вратата и бързо излезе от стаята.
Върна се след малко, следван от един войник — младеж, чието лице можеше да мине за приятно, ако изразът му не беше някак си мек, почти глупав.
— Е, Уидърс, — попита офицерът, щом влязоха в стаята, — видя ли двамата дървари?
— Само единия, капитане. Старият, Денси, още не се беше върнал, но дъщеря му каза, че го очаква през нощта.
— А другия?
— Уъл Уолфорд ли? Да, капитане, видях го и му предадох вашето съобщение.
— Аха, значи ще дойде при мене, така ли?
— Страхувам се, че няма, капитане.
— Защо?
— Странен човек е този Уъл Уолфорд. Познавах го още преди да напусна графството и да се запиша вън войската. Той е опак човек, такъв си е.
— Но защо ще е опак с мене? Той знае, че не бих му сторил зло.
— След това, дето се случи, той се страхува да ви срещне, капитане. Затова мисля, че няма да дойде.
— След това, дето се случи ли? А какво се е случило? Ти ме учудваш, човече!
— Искам да кажа, капитане, след онова, дето се случи между вас и него ей там в стария лагер.
— Между мене и него ли? За кого мислиш, Уидърс? За Черния конник ли, както селяните наричат този…
— Не, капитане, аз говоря за Уъл Уолфорд.
— А какво, ако мога да попитам, се е случило между мастър Уъл Уолфорд и мене? Не си спомням човек с подобно име.
— Спомняте ли си Робин Худ, капитане? Оня, който се одързости да удари ваше превъзходителство с лъка си?
— О-хо! Това ли е то? Разбирам — продължи Скарт полугласно. — Уъл Уолфорд от гората Уопси и храбрият разбойник от шеруудската гора са една и съща личност, така ли? Не е чудно тогава, че този приятел не иска да ме види. Ха! Ха! Но аз ще се опитам той да забрави всичко. Една-две лири положително ще бъдат достатъчни да удовлетворя мастър Уолфорд за това, което той изглежда, че смята за обида към любимата му. А удара по моя шлем аз ще му простя лесно, защото, доколкото си спомням, той счупи дръжката на оръжието си. Значи това е Робин Худ. Ако не греша, ние лесно можем да се сприятелим. Във всеки случай от това, което забелязах тогава, не ми се вярва той да е в добри отношения с моя враг. Уидърс!
— Моля, капитане! — каза войникът, като козирува отново, сякаш очакваше да получи някоя заповед.
— Искам да ме заведеш до жилището на този Уолфорд. Предполагам, че има някъде къща, или като истинския Робин Худ се скита навсякъде и спи под сянката на дърветата?
— Той живее в една бедна колиба, капитане, недалеч от колибата на Дик Денси.
— Тогава можем да посетим и двамата, а тъй като по-старият дървар щял да се върне в къщи през нощта аз няма да отида по-рано от утре сутринта. Колко е далече гората Уопси?
— По-малко от две мили, капитане. Тя е нагоре по пътя, към Биконсфийлд.
— Ясно. Ще отида на кон. След сутрешната проверка погрижи се да оседлаят сивия ми кон, и твоя също. А сега върви си в лагера. Не казвай на никого от приятелите си, нито пък на някой от тукашните си познати по каква задача излизаш, иначе ще си навлечеш неприятности! Тръгвай!
Войникът отдаде чест, с което показа, че е съгласен с предупреждението, и напусна своя командир.
— Глупав човек е този Уидърс — си каза офицерът, когато войникът се отдалечи. — Не е човек, какъвто ми трябва. Това, че познава, околността — а той единствен от моите вагабонти е бил тук преди, — ме принуждава да го натоваря с тази задача. Може би Уил Уолфорд ще бъде по-интелигентен Aide-de-camp[1]. Nous vefrons.
И с тези мисли Скарт се отпусна на стола и отново се отдаде, на мрачните си размишления, които вече бяха измъчили нещастния му ум.
Те пак започнаха да го терзаят както преди и за него беше цяло облекчение, когато вратата още веднъж се завъртя на пантите си и подчиненият му влезе в стаята.
Не че Стъбс му носеше някакви весели новини или по лицето му се четеше нещо насърчително. Тъкмо обратното — корнетът не изглеждаше по-весел от капитана си и беше в това настроение от заранта.
Лора Лъвлейс едва благоволяваше да разговаря с него, а когато два-три пъти случайно попадна в нейната компания, той беше обект на неуважение и подигравки и в следния миг тя му обръщаше гръб. И всичко това се вършеше толкова деликатно, че Стъбс нямаше друга възможност да, си отмъсти, освен да излее просташката си злоба, но Скарт го беше предупредил за това. Корнетът чувствуваше, че неведнъж младата дама го беше правила прицел на подигравките си — чувствуваше го, ей богу.
Няколко часа преди това той сподели с капитана си своя неуспех в ухажването, но капитанът беше твърде зает със собствените си планове, за да му даде съвет или да го утеши.
Влизането на подчинения даде нова насока на мислите на Скарт, което пролича от думите му.
— Значи още никой не е пристигнал от Лондон? — запита той, като видя, че корнетът се готви да седне.
Отговорът беше едно просто „не“.
— Много странно, че досега не е изпратено копие от известието — каквото и да е било то.
— Много странно, ей богу!
— Не бих се учудил, ако нашият приятел, както беше изплашен от тия знаменити разбойници, се е побъркал и вместо да занесе писмото ми в Лондон, се е качил на някое дърво и се е обесил.
— Много е възможно, ей богу!
— Ако бях прибавил накрая една забележчица и загатнех на краля какви са били вагабонтите, на които неговият куриер така страхливо се е предал, може би най-добре щеше да е за куриера да се обеси. Ни най-малко не се съмнявам, че същата банда от плашила е спряла сина на сър Мармадюк. Разбира се, те са били, защото това стана същата нощ, на, същото място. Ха! Ха! Ха! В никой от моите походи не съм чувал по-умно измислена стратегия! Ха! Ха! Ха!
— Нито аз — каза Стъбс и също се засмя.
— Бих дал една месечна заплата, ако можех да пипна духовития мошеник, който я е измислил. Ако той поиска да се присъедини към нашите кирасири, ще го направя фелдфебел, без да му задам нито един въпрос.
— От него ще стане отличен войник. Ще стане, ей богу!
— Бих искал да го заловя и по друга причина — продължи Скарт, вече по-сериозно. — Можехме да открием откраднатото писмо. То сигурно още си стои в дрехата, която е смъкнал от онзи пъзльо — куриера. Ха! Ха! Ха! В какво състояние го намерихме! Като гълъб, съвсем оскубан и ограбен! О! Как ще се смее кралицата, като прочете моя рапорт до нея. Дано само не каже на краля. Ако се разбъбри, никак няма да е смешно за горкия куриер!
— Няма да е, ей богу!
— Особено ако писмото съдържа нещо важно. Чудя се за какво ли се отнася — изпратено толкова скоро след нас. Надявам се, че не ни отзовават обратно.
— Ей богу! Надявам се, че не ни отзовават.
— Този лагер още не ми е омръзнал и няма да ми омръзне, докато не постоя малко повече. Само че са студенички тези момичета, а Стъбс? Не се отчайвай, момче. Може постепенно да се поотпуснат.
— Надявам се — каза Стъбс и тъпото му лице се пооживи. — Ако не беше този хлапак, братовчедът, всичко щеше да е наред. Вярвам, че така щеше да е, ей богу!
— Ех, ех! Не се тревожи заради него. Те изглежда само се радват един на друг. Той току-що се е върнал, след като три години не е бил при нея — естествено е тя да иска да си поиграе малко с него. Но само като с играчка, Стъбс. Той скоро ще й омръзне и тя ще потърси друг. Тогава ще дойде твоят ред, мой очарователни корнете.
— Така ли мислите, капитане?
— Дали мисля така? Сигурен съм. Ха! Ако аз играех с такава карта, нямаше да има по-лесна игра. Но моята работа е друга — съвсем друга. Нужно е цялото умение на… на капитан Скарт, за да я спечеля. Я! Кой е? Влез!
Капитанът възкликна, защото някой беше почукал на вратата. При заповедта да влезе един кирасир отвори вратата и застана на прага с ръка, вдигната до шлема.
— Какво искате, сержанте? — попита капитанът.
— Пристигна един пратеник, придружен от три редици драгуни.
— Откъде?
— От Лондон.
— Доведи го и виж вън да се погрижат за драгуните, които са го охранявали.
Сержантът изчезна, за да изпълни заповедта.
— Сигурно е този, който носи копие от писмото — предположи Скарт. — И ако то съдържа заповед за връщане, дано пак се е загубило.
— Съмнявам се — отвърна корнетът. — Трите редици драгуни са били достатъчни за десетината плашила. — И като каза това, Стъбс се усмихна тщеславно на остроумието си.
Куриерът влезе. По костюма и държанието му личеше, че е кавалер, но много по-различен от другия — ограбения от разбойника. Този беше белокос стар ветеран, въоръжен от краката до главата, а стоманеносивите му очи, които умно святкаха през отвора на наличника, говореха, че е човек е характер, който трудно би могъл да бъде измамен от Грегъри Гарт и неговите плашила. Ако този човек беше приносителят на оригиналното писмо, а не на копието, по всяка вероятност разкаялият се разбойник нямаше да успее да извърши друго престъпление през оная паметна нощ и нямаше да прегреши и наруши обещанието, дадено на неговия господар.
— Вие сте кралски куриер? — каза Скарт и се поклони учтиво, когато кавалерът пристъпи към него.
— Известие от негово величество — отвърна пратеникът, като поздрави официално и подаде документа. — Това е копието на писмото, изпратено преди три дни и изгубено по пътя. Капитан Скарт, вярвам, е вече запознат е обстоятелствата.
Слабият блясък в стоманеносивите очи на говорещия, докато изричаше последните думи, показваше, че той е чул за приключението и също го намира забавно.
— О, да! — потвърди Скарт. — Надявам се, че приносителят на оригинала не е пострадал заради своето нещастие.
— Уволнен е — беше отговорът.
— Ах! Съжалявам. Страхът, който е преживял, струва ми се, е бил достатъчно голямо наказание, да не говорим за загубата на коня, кесията, часовника и любовната къдрица. Ха! Ха! Ха!
Сърдечният смях на капитана, на който Стъбс пригласяше, извика само мрачна усмивка в сивите очи и показа, че съчувствието на белокосия към опозорения куриер не е много дълбоко.
— Корнет Стъбс — каза Скарт, като се обърна към своя подчинен и махна с ръка към пратеника. — Погрижи се джентълменът да не умре от глад и жажда. Извинете ме, сър, докато прочета известието на краля. То може би изисква отговор.
Корнетът покани куриера да го последва и излязоха от стаята, а Скарт, застана под сводестия прозорец, разчупи кралския печат и зачете:
„Негово величество кралят, до капитан Скарт, командуващ неговите кирасири в графството Бъкс.
В допълнение на вече дадената заповед е настоящето се заповядва на капитан Скарт да започне набиране на войници в графството Бъкс да набере толкова хора, колкото са съгласни да служат в кирасирския полк на негово величество. Със същото той е упълномощен с авторитета па негово величество да предлага на всеки новобранец сумата, указана в тук приложената таблица.
Освен това до ушите на негово величество достигна, че някои неверни поданици от споменатото графство Бъкс са показали напоследък признаци на недоволство от правителството на негово величество, изразено в тайни събрания и други подобни незаконни действия и в речи, съдържащи бунтарски доктрини срещу правителството на негово величество и неговата личност, както и срещу преуспяването на държавата и църквата; затова негово величество заповядва на своя верен и доверен слуга, гореспоменатия капитан Скарт, да издири, открие и подири отговорност от всички всяващи раздор личности; и ако той намери добри и основателни доказателства за тяхната нелоялност, то с настоящото му се нарежда и заповядва да съобщи за същите на секретаря на Държавния съвет на негово величество, за да бъдат тези непокорни поданици извикани на съд пред Стар Чамбьр или Върховния съд, или друг подобен съд или съдилища, които отговарят на характера на тяхното провинение и наказание.
— Ами! — възкликна Скарт, след като прочете писмото. — Тази работа за мене ли е? Да ме карат да ставам шпионин! Кралят забравя, че аз съм джентълмен. Първата заповед ще изпълня с готовност. Моята част има нужда от новобранци. Надявам се, че като се увеличи броят на хората, ще получа и чин полковник, който отдавна трябваше да ми дадат. А колкото до това, да подслушвам в странноприемниците и да давам ухо на всяка глупост, която Джак казал на Джейм, а Джейм повторил на Колин — надлежно украсена от селската фантазия, нищо подобно няма да сторя. Освен ако — допълни той с многозначителна усмивка, — освен ако кралицата ми заповяда. За да угодя на нейна сладка светлост и прислужник ставам, и да подслушвам кръчмарските клюки съм готов. Я! Какво е това? Тук има още нещо — послепис! Може би, както в женските писма, най-важната част от писмото е в послеписа.
„След горното съобщение негово величество беше допълнително уведомен, че един от поданиците на негово величество на име Холтспър, с кръщелно име Хенри, повече от всеки друг се стараел да поощрява гореспоменатите подривни идеи и се предполага, че споменатият Холтспър е съзаклятник и активен деец между враговете на управлението на негово величество. Ето защо заповядвам и нареждам на капитан Скарт да наблюдава действията на споменатия Холтспър и ако нещо в неговото поведение изглежда достатъчно, за да бъде обвинен пред Стар Чамбър, заповядвам на капитан Скарт да пристъпи към арестуването на споменатата личност. По този въпрос негово величество се доверява на съобразителността на капитан Скарт и вярва, че той няма да действува без основание — още по-малко, да арестува един поданик на негово величество, който впоследствие може да се окаже невинен, и така да се опетни името и управлението на негово величество.
— Шпионин! — възкликна Скарт, скачайки на крака, след като прочете послеписа, — Шпионин, казваш, а? Благодаря ти за задачата. Имай вяра в мене, добри кралю. Отлично ще изиграя ролята си. Нали казах? — продължи той, като се разхождаше из стаята и размахваше победоносно хартията над главата си. — Жените са умни — те винаги запазват най-важното за края. Предпочитам послеписа пред цялото писмо. Така, мастър Хенри Холтспър, знаех си аз, че у тебе има нещо гнило — още като вдигна оня тост, за да ме обидиш. Аха! Ако не те хвана за кълката — както казва Уил Шекспир, — да не се казвам Дик Скарт, капитан на кралските кирасири. Почакай, внимателно трябва да върша тази работа — внимателно и предпазливо. Кралят ме съветва така. Но аз няма да прибързам. Знам кога да бъда буен и кога спокоен. Искат се доказателства. Това няма да е трудно, предполагам, и един червен бунтовник ще застане на подсъдимата скамейка. Ще намеря доказателства. Бъдете спокоен, ваше величество. Ще намеря или ще ги измисля — доказателства, които ще задоволят този съвестен съд, Стар Чамбър. Ха! Ха! Ха!
И като се изсмя подигравателно, той излезе от стаята, сякаш да търси доказателствата, които с такава сигурност вярваше, че ще намери.