Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
Boman(2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава XXXI. Дъщерята на Денси

Жилището на Дик Денси едва ли би могло да се нарече къща. Дори хижа би било твърде надуто име за дървената колиба, в която дърварят и семейството му обикновено намираха подслон от дъжд и вятър.

Къщата обаче не беше много изложена на дъжд и вятър, защото, разбушуваше ли се буря, преди да връхлети връз слабата постройка, гневът й се изливаше върху гигантските буки на гората Уопси, които покровителствено простираха ръце над колибата и около нея.

Тя беше построена от груби трупи, а пролуките бяха замазани с кал; покрита беше с тръстика, каквато освен на тоя покрив може да се срещне днес в гъсталаците на Америка.

Врата твърде тясна, за да побере голямото тяло на дърваря; две-три малки прозорчета с миниатюрни стъкла в оловни рамки; малък двор, ограден с тънки колове, оставен уж за градина, но буренясал; купчина подпалки за огъня; навес, който сегиз-тогиз подслоняваше един дръглив кон; измазана с кал кучешка колиба, в която живееше голям, свиреп на вид мелез, кръстоска между овчарско куче и ловджийска хрътка — така изглеждаше отвън домакинството на Дик Денси.

Вътрешността беше също тъй груба и проста. Кухня с глинен под и измазани с кал стени, на които, подредени върху рафтове или окачени на куки, се виждаха няколко домакински съдини; две-три опушени стари картини, отпечатани върху проста хартия, в евтини рамки; връзка лук; друга връзка заешки кожи и наблизо прясно одрана кожа от сур елен. В единия ъгъл се виждаха капани, примки, мрежи и други принадлежности за горски лов и риболов, а в другия стоеше голяма дърварска брадва, инструментът на истинската професия на собственика. На пода имаше букова маса, два-три стола с тръстикови седалища и няколко готварски съда от червена глина, а в дупката, представляваща огнище, вместо пиростия имаше два големи камъка.

Кухнята беше за всичко. Другите две стаи — единствените в къщата — бяха спални. И двете бяха много малки. Във всяка имаше само по едно легло, но едната от тях беше наредена по-добре от другата, т.е. леглото имаше чаршафи и покривка, докато другото легло се състоеше от куп раздърпани тръстики, покрити с парцаливо грубо платно, а за завивка служеха няколко еленови кожи.

В първата стая имаше един-два стола и малка маса до стената. Над нея блестеше парче счупено огледало, прикрепено към стената с няколко ръждясали гвоздеи, закривени към краищата на огледалото. Една памучна игленичка, две-три обикновени гребенчета за поддържане на коса, една малка четка от четина, чифт бели ленени маншети — доста употребявани след последното им пране, и няколко други женски принадлежности върху масата — всичко това показваше, че обитателят на стаята е жена.

Това беше спалнята на Бет Денси — дъщерята на бракониера и единствения член на неговото семейство. Другата стая беше спалнята на Дик.

Но спалните не бяха от значение, защото Дик и дъщеря му живееха обикновено в кухнята. И двамата можеха да се намерят там на четвъртия ден след празненството, на което хубавата Бетси беше направила такова впечатление.

Дик седеше до масата, зает с приятно занимание — ядеше. Чаша бира, остатъци от самун хляб и няколко ребра от печено еленово месо — това беше храната му.

Той закусваше, макар че слънцето, което грееше през върховете на буките, показваше, че наближава пладне и Бет беше закусила преди няколко часа. Но Дик се беше прибрал късно през нощта и уморен от дългия път, спа на своето разнебитено сламено легло чак докато камбаните на Бълстрод удариха дванадесет.

От разговора, воден между него и дъщеря му, ставаше ясно, че откакто се беше прибрал, до този час те почти не са разговаряли.

— Идвал ли е някой, Бет?

— Да. Идва един войник от имението — два пъти идва.

— Войник ли? — промълви Денси с глас, в който прозвуча неудоволствие. — По дяволите! Чудна работа! Не каза ли какво иска?

— Каза само, че иска да те види.

— Иска да ме види! Сигурна ли си!

— Така каза, татко.

— Дали не е искал да види тебе?

Докато задаваше въпроса, дърварят гледаше дъщеря си изпитателно.

— О не, татко! — отговори Бетси, без да трепне от погледа му. — За какво съм му потрябвала аз? Каза, че имал нещо да ти съобщи и че капитанът му искал да говори с тебе по някаква работа.

— Работа с неговия капитан! Ха! Не каза ли каква?

— Не.

— Нищо друго ли не попита?

— Попита ме само дали познавам мастър Хенри Холтспър и къде живее.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че ти го познаваш и че живее в старата къща Стоун Дийн.

Хубавата Бетси не сметна за необходимо да осведоми баща си, че кирасирът беше казал много повече, защото това бяха думи на ухажване и се отнасяха само до нея.

— Разпитвал за него! — каза си Денси. — Няма да се учудя, ако се готви нещо. Трябва да съобщя на мастър Холтспър, и то веднага. Ще отида, щом закуся. — Уъл също е бил тук — продължи той, обръщайки се отново към дъщеря си, но не вече, за да я разпитва. — Видях го снощи, като бях при мастър Холтспър. Каза ми, че е идвал.

— Да, идва два пъти. Втория път когато дойде, свари другия. Те се скараха.

— Скараха се, а? За какво се скараха, момиче?

— Не знам, татко. Нали знаеш, че Уил винаги се ядосва, когато някой говори с мене. Казвам ти — не мога вече да търпя и няма да търпя. Той ме обиди и ми каза думи, които няма право да ми казва.

— Слушай, момиче. Уъл Уолфорд има право да ти говори така, както си иска. Той е твой приятел, момиче, и ти мисли само доброто. А ти си много груба с момчето и му говориш неща — аз съм те чувал, — които ще огорчат най-добрия приятел, който имаш на тоя свят. Ще направиш добре да промениш тона си, иначе Уъл Уолфорд ще се умори от твоите капризи и ще отиде другаде да си търси жена.

„Да върви“ — беше на върха на Бетсиния език, но от страх пред бащиния гняв — неведнъж страшно проявявам по този въпрос — тя не отговори.

— Казвам ти, момиче, снощи аз видях Уъл Уолфорд, поговорих малко с него и мисля, че той скоро ще ти каже нещо сериозно.

Тъмната сянка, която мина по лицето на момичето, показа, че то разбира от какъв характер е това „нещо“, така загадъчно предсказано.

— А сега, Бет — допълни дърварят, след като огриза ребрата и изпразни чашата с бира, — донеси ми старата шапка и дългата лескова тояга. Ще отида до Стоун Дийн, а тъй като горкото конче е много уморено, ще трябва да вървя пеш. Може мастър Холтспър да дойде тук, докато ме няма. Знам, че искаше да ме види рано, ама аз се успах. Каза ми, че може да дойде. Дойде ли, кажи му, че ще се върна веднага, ако не го намеря там и ако не го срещна по пътя.

С това нареждане грамадният бракониер се промъкна през тясната врата на колибата си и като се обърна към Стоун Дийн, закрачи под сенчестите клони на буковата гора Уопси.

Той още не се беше отдалечил, когато Бет се отдръпна от вратата, влезе в малката си стая, взе четката и започна да причесва дългите си коси.

В парчето огледало с окръжност колкото чиния се отразяваше лице, в което и най-критичният познавач на женската хубост не би могъл да открие недостатък.

Чертите му бяха съвсем цигански — орлов нос, пламенни соколови очи, златистокафява кожа и гъсти гарвановочерни коси, които засенчваха цялото лице. Тялото имаше примамливи очертания, макар че беше мускулесто като на мъж, а крайниците бяха големи и силни. Не беше чудно, че Мериън Уейд го намираше достойно за възхищението на Хенри Холтспър — не беше чудно, че Хенри Холтспър смяташе Уил Уолфорд за недостоен да го притежава.

— Той ще дойде тук! И да ме види в тази груба дреха, с коса, виснала като опашката на татковия стар кон! Бих потънала в земята от срам! Дано да имам време да се наглася. Ах, тази коса! Цял ярд е по-дълга, отколкото трябва, и е ужасно гъста. Докато я сплета, ще изтъка една гранка прежда. Така е добре. Стой, къде те сложих, грозен гребен! Подарък от Уил! Не ми е скъп, ей богу! А сега да си облека неделната премяна, да сложа маншетите и яката. Те не са хубави като тия на госпожица Мериън Уейд, но мисля, че не са много лоши. Да можех да нося ръкавици, красиви ръкавици като ония, които видях на ръцете й, — малки и бели като пресен сняг! Ех, колко съм аз по-долу от нея! Горките ми ръце са червени и големи, все трябва да работят, да тъкат, а нейните не са докосвали хурка. О! Ако можех да нося ръкавици, за да скрия тия грозни пръсти. Но не — не смея. Момичетата от селото ще ми се подиграват и ще ме нарекат… Не искам да кажа думата. Е, може и без ръкавици. Ако дойде, ще държа ръцете си под престилката и няма да види нищо.

Така си говореше Бет Денси пред своето счупено огледало. Тя не би си помислила за тези неща, ако се отнасяше до Уил Уолфорд или пък до кирасира, който идва два пъти. Тъмнокосата девойка не облече най-хубавата си премяна нито за единия, нито за другия. Примамката беше поставена за по-добър лов — за Хенри Холтспър. „Дано татко не го срещне по пътя. Той непременно ще го върне обратно, защото предпочита да иде в Стоун Дийн, отколкото Холтспър да дойде тук. Добре, че има две пътеки и татко минава по пряката, по която той никога не идва! Ха! Кучето лае! Някой идва! Мили боже! Ако е той, аз още не съм готова да го посрещна. Стой тук, проклет гребен! Зъбите му са много къси. Уил нищо не разбира от гребени, иначе щеше да ми купи по-хубав. Все пак — заключи тя, като се наведе към парченцето огледало и за последен път огледа наистина хубавото си лице — мисля, че съм добре, Може би не съм толкова хубава, колкото госпожица Мериън Уейд, но сигурна съм, че изглеждам поне като госпожица Дороти Дейръл. Кучето лае пак! Трябва да иде някой. Надявам се, че е…“

Девойката не произнесе името, а тръгна към кухнята и като я прекоси бързо, отново застана на вратата. Никой още не се виждаше. Кучето лаеше по нещо, което го беше пробудило с мириса или с шума си. Кучето лаеше на юг, а пътеката за Стоун Дийн водеше на север от колибата. Ако Хенри Холтспър идеше от своя дом, трябваше да се появи откъм север.

Девойката познаваше друг един, който можеше да се очаква от южната пътека по всяко време. В тази посока живееше Уил Уолфорд. Дали не е той?

Щом помисли за това, по лицето й премина сянка на разочарование, която наказа колко малко беше желан Уил Уолфорд точно сега.

Да, това означаваше сянката, защото при вида на човека, който след малко се появи на пътеката, лицето и помръкна още повече.

— Колко неприятно — промълви тя. — И то тъкмо сега, когато се надявам да го видя. Ако и той дойде, макар че ще дойде за татко, няма да се учудя, ако Уил направи нещо. Той ревнува, откакто ме видя да давам цветя на мастър Холтспър — от него ме ревнува най-много. Уил е прав тук, макар че другият не е виновен — не, не, виновна съм само аз. Бих искала и той да е малко виновен. Тогава не бих се тревожила от Уиловата ревност. Нито пък той, сигурна съм. О! Ако той ме обичаше, пет пари не бих дала за нищо и за никого в света!

След това самопризнание тя се отдръпна назад и застанала в преддверието, посрещна нечакания посетител с презрително безразличие.

— Добрутро, Бет! — поздрави я рязко и мрачно нейният обожател, на което Бет отговори по същия начин. — Стоиш на вратата, сякаш очакваш някого? Не вярвам да чакаш мене.

— Да, вярно — отвърна момичето, като не си направи труд да скрие разочарованието си. — Нито те очаквах, нито ти благодаря, че дойде. Казах ти го, когато беше тук последния път, и сега пак ти го казвам.

— Добре, високомерно същество! — отвърна грубиянът, преструвайки се на безразличен. — Откъде знаеш, че теб идвам да видя? Може да си имам работа с мастър Денси.

— Ако е така, той не е в къщи.

— Къде отиде?

— В Стоун Дийн. Тръгна преди една минута. Мина по пряката пътечка през гората. Ако побързаш, ще го настигнеш.

— Ба! — възкликна дърварят. — Не бързам чак толкоз. Работата ми с баща ти ще почака, доде се върне. Но на тебе имам да кажа няколко думи, дето няма какво да се отлагат. Много си се издокарала тази сутрин! Да не би да има някой друг празник? Да не би да има панаир?

— Издокарването ми, както го наричаш, няма нищо общо нито с празник, нито с панаир. Не съм облечена по-различно от друг път. Облякох си само новата пола и блуза, защото, защото…

Въпреки остроумието си госпожица Бетон се позатрудни да намери обяснение за това, че бе така празнично облечена.

— Защото — прекъсна я дърварят, забелязвайки нейното смущение, — защото чакаш някого. Затова е „защото“, Бет Денси! — продължи той и ревността му се засили и го направи по-смел. — Не се опитвай да ме заблуждаваш. Аз не съм чак толкова сляп глупак, колкото ме мислиш. Докарала си се е хубавите си дрехи, за да посрещнеш някого, когото очакваш. Оня наперен войник, предполагам? А може би самия джентълмен от Стоун Дийн? Не бих се учудил дори, ако чакаш неговия ням индианец. Ти не си придирчива, Бет Денси, никак! Всичко, каквото попадне в мрежата ти, все е риба — все ти е едно.

— Уил Уолфорд! — извика момичето, почервенявайки от неговите обиди. — Забранявам ти да ми говориш така, ти или кой го и да е друг. Ако нямаш нищо друго да ми кажеш, можеш да си вървиш.

— Но аз имам да ти кажа нещо и смятам да ти го кажа сега, Бет.

— Кажи го тогава и свършвай! — отвърна девойката, сякаш искаше по-скоро да сложи край на разговора. — Какво е то?

То е това — отговори дърварят, като се приближи до нея и заговори с по-сериозен топ. — Бет Денси, няма защо да ти казвам колко много те обичам. Ти го знаеш добре.

— Казвал си ми го сто пъти. Не искам да го чувам пак.

— Но ти ще го чуеш. И този път, казвам ти, ще бъде последният.

— Радвам се.

— Това е то, дето исках да ти кажа, Бет Денси — продължи влюбеният, без да обръща внимание на това, че тя постоянно го прекъсваше. — Снощи видях баща ти и двамата се уговорихме. Той дава пълното си съгласие.

— За какво, моля?

— Как тъй за какво? Да те взема за жена.

— Виж ти! — възкликна момичето с презрителен смях. — Ха! Ха! Ха! Значи това имаш да ми кажеш, тъй ли? А сега, Уил Уолфорд, чуй пък аз какво имам да ти кажа. Ти сто пъти досега си ми казвал, че ме обичаш, и преди малко обеща това да бъде последният път. Аз сто пъти съм ти казвала, че няма смисъл, и сега ти го казвам за последен път. Веднъж завинаги ти заявявам, че никога няма да стана твоя жена — никога! Никога!

Последните думи бяха силно подчертани, за да бъдат убедителни, и селският обожател се сви от тях, като че бяха унищожили и сетната, му надежда.

Но той се сепна само за миг. Не беше в природата му да оставя да го уязвяват, без да отвърне, и отговорът скоро дойде.

— По дяволите тогава! — извика той, като вдигна дългата брадва и я размаха заплашително над главата си. — Ако не станеш моя жена, Бет Денси, ти няма да станеш жена и на никого другиго. Кълна ти се, че ще убия първия мъж, за когато се омъжиш, и тебе заедно с него, ако доживея да видя деня, в който двамата ще станете едно.

— Махни се, проклетнико! — извика момичето, изплашено и възмутено. — Не искам да слушам заплахите ти. Махни се, махни се!

И като каза това, тя се оттегли в колибата и тръшна вратата под носа му.

— По дяволите, лъжлива повлекана такава! — изкрещя отблъснатият обожател. — Аз пък ще удържа думата си, та ако щат и да ме обесят за това!

След тази жестока закана той метна брадвата на рамо, прескочи изпочупената ограда и навлезе в гората, като отново повтори:

— Ще удържа думата си, та ако щат и да ме обесят! Известно време вратата на колибата беше затворена.

Тя беше залостена отвътре, защото момичето бе доста изплашено и се страхуваше да не би Уил да се върне. Дивият поглед изпод белите вежди би изплашил всяко женско сърце. Той изплаши дори и Бет Денси.

След като залости вратата, тя отиде до един от прозорците и започна да наблюдава. Видя го, че си отива.

— Отиде си и това ме радва по две причини — си каза тя. — Какъв проклет човек! Винаги съм го мислила за такъв. А баща ми иска да ме жени за него! Никога — никога! Ще кажа на татко какво ми рече. Може това да го накара да мисли другояче за него. Ех-ех! Страхувам се, че Холтспър няма да дойде днес! А кога ще го видя пак? На свети Михаил пак ще има празненство. Но дотогава има много време. А рядко се случва човек да го срещне на пътя, където не е и удобно да го заговориш! О! Да можех да си измисля някаква работа в Стоун Дийн! Бих искала татко по-често да ме праща там. Ах! Колко съм глупава! Каква полза от това? Мастър Холтспър е твърде важен, за да обръща внимание на едно бедно селско момиче. Да се ожени за мене той не може, а може би няма и да иска. Но аз не желая да се жени за мене, искам само да ме обича!

Кучето, което не се обади през време на бурната среща между Бет й селския й обожател, сега залая отново.

— Дали е пак Уил? — извика девойката, като се върна към прозореца и погледна навън. — Не, не може да бъде, кучето, гледа в обратната посока. Или татко се връща, или… Това е той! Той е! Какво да сторя? Трябва да отворя вратата. Ако види, че е затворена, няма да влезе. А аз искам да влезе!

Като каза това, тя отиде до вратата, отлости я и внимателно я отвори.

Но не излезе на прага. Някакъв инстинкт я спря. Ако стореше това, посетителят щеше само да попита и като разбереше, че баща й не е в къщи, щеше да се върне обратно или да продължи пътя си. Това не й харесваше, защото тя искаше той да влезе вътре.

Той идеше пеш. Това беше добре. От прозореца тя го наблюдаваше как приближава. Следеше го е разтуптяно сърце.