Майн Рид
Бялата ръкавица (30)

Глава XXIX. Охраняваният куриер

След като се раздели с Мериън Уейд, Хенри Холтспър би трябвало да се чувствува най-щастливият човек на света. Най-хубавата жена в цялото графство, а според него и в целия свят, му беше казала, че го обича и му се беше заклела във вечна вярност. Дори и осъществяването на думите й не би могло да го убеди повече в тоя факт.

И все пак не беше щастлив. Точно обратното, той напусна мястото, дето се срещна със своята очарователна любима, с натежало сърце. Знаеше, че срещата не трябваше да стане, че Мериън Уейд не биваше да бъде негова любима.

След като конят направи няколко крачки, Холтспър се обърна, за да погледне назад, с надежда видът на любимата фигура да успокои съвестта му.

По-добре щеше да бъде да беше продължил напред.

Ако преди малко не беше щастлив, то сега видя това, което го направи нещастен. Мериън вече изкачваше хълма По светлите й дрехи тя лесно се разпознаваше в неясния здрач. Холтспър наблюдаваше движенията и, възхитен от царственото изящество на походката и, което се забелязваше въпреки тъмнината и разстоянието.

Душевното му равновесие, нарушено напоследък от някои неприятни мисли, бързо се възвръщаше и сигурно щеше да напусне мястото успокоен, ако в този миг не се бе случило нещо пред очите му.

Мериън Уейд, бе стигнала до половината на хълма и напредваше с бърза стъпка. Точно тогава някой друг, който вървеше по-бързо, се появи на алеята зад нея.

Вторият пешеходец сигурно беше излязъл измежду дърветата, защото миг преди това на алеята се виждаше само отдалечаващата се фигура на дамата.

След няколко мига тя бе настигната и сега двете фигури тръгнаха заедно. Те продължиха да вървят така, с глави наклонени една към друга, сякаш заети в интимен разговор.

Дрехата на лицето, което неочаквано се появи, беше също светла и това лице можеше да бъде жена. Но червеният ешарп през рамо, островърхата шапка с щраусови пера и най-вече височината на фигурата подсказваха на Хенри Холтспър, че този, който върви с Мериън Уейд, е мъж.

Същите неща доказваха, че това не е брат й — Уолтър не беше толкова висок. Не можеше да бъде и баща й — сър Мармадюк се обличаше винаги в черно.

Редиците кестенови дървета, които ограждаха алеята свършваха близо до върха на хълма. Фигурите се бяха появили там. В следващия миг те излязоха от сянката на дърветата и станаха по-ясни.

— Това не е нито баща й, нито брат й — това е Скарт.

Тези думи бяха произнесени от Холтспър с глас, в който се четеше изненада и болка.

— Натрапи й се! Измъкна се крадешком между дърветата, сякаш я е чакал там! Не бих се учудил, ако наистина е така. Какво мога да сторя? Дали да ги последвам и прекъсна разговора? Това е опасно — продължи след малко Холтспър. — Ах! Злодей — извика той, като се изправи на стремената и размаха юмрук към отдалечаващите се фигури. — Само да посмееш — ако науча за една обидна твоя дума, за един неприличен поглед, и наказанието, което вече получи, ще бъде нищо в сравнение с това, което се очаква. О, господи! — извика той, сякаш друга, по-неприятна мисъл го бе разгневила още повече. — Ужасна е тая гледка. Вълкът върви до агнето! Той й се покланя и се навежда към нея! Гледай! Тя се обръща към него! Тя изглежда разположена към него! О, господи! Възможно ли е това?

Несъзнателно ръката му посегна към дръжката на шпагата, а шпорите се забиха в хълбоците на коня.

Буйното животно скочи напред по алеята, обърнато към къщата, но преди да направи втори скок, отново го задържаха.

— Аз съм глупак — промълви ездачът. — И ти също, Хюбърт. Поне за такъв щяха да ме помислят, ако бях отишъл там. Какво бих могъл да кажа за свое оправдание? Но това не е възможно. А ако е тава, аз не би трябвало да съжалявам за нея. Ха! Стигнаха до моста. Тя го оставя и изтичва към къщата. Той остана вън, изоставен! О, Мериън, ако съм те обидил, то е, защото лудо те обичам — лудо! Прости! Прости! Никога вече няма да те следя!

Като каза това, той обърна коня си и без да погледне назад, препусна към портата.

Дори когато отваряше и затваряше вратата, той не погледна към алеята, а пришпори коня по широкия път и продължи галопа си, прекъснат поради вратата. Конят се движеше към дома му — поне докато стигна горската пътека, която се отделяше към Стоун Дийн. Там Холтспър спря и вместо да продължи по пътеката, остана върху седлото по средата на широкия път, като че ли не беше решил накъде да тръгне.

Той погледна към небето, малка част от което се виждаше над дърветата от двете страни на пътя.

Виолетовият здрач все още се бавеше между тъмните облаци, но през отвора, който те образуваха на изток, видя новата луна, ясно изрязана на хоризонта.

— Едва ли има смисъл да се връщам в къщи сега — промълви той, като извади часовника си и го приближи до очите си. — Колко бързо измина последният час. Ах! Колко приятно! След час хората ще бъдат там. Ако яздя бавно, ще стигна точно навреме и ти, Хюбърт, ще можеш да вечеряш на някоя ясла в „Главата на сарацина“. Я! Жена на прозореца? Небеса, това е Мериън!

Възклицанието се изтръгна от него, когато погледна назад към парка и забеляза къщата през един процеп между кестеновите дървета.

Няколко прозореца бяха осветени, но очите на кавалера се спряха само върху един — там където под свода на пердетата на осветения от лампата фон се забелязваше женска фигура. От такова голямо разстояние можеше да се види само фигурата — стройна, изящна и царствена; тя можеше да бъде само на Мериън Уейд.

След продължително взиране, което започна с усмивка и завърши с въздишка, Холтспър отново дръпна юздата на Хюбърт и тихо се отдалечи.

Той скоро стигна до съборената колиба в Джаретовите пущинаци, осветена от сребристата луна — такава, каквато я беше видял последния път. Но сега не срещна Грегъри Гарт и свирепите му помощници. Плашилата бяха изчезнали заедно с прътовете, които ги държаха, и вече нищо не напомняше, че на това самотно място пътникът е чувал неприятната заповед: „Горе ръцете!“ Холтспър не можа да отмине, без да се усмихне, нещо повече — когато си представи смешната случка в подробности, спря коня, облегна се назад на седлото и се изсмя с цяло гърло.

Като разбра, че господарят му е във весело настроение, Хюбърт отговори с цвилене. Може би и той се смееше. Но човекът и конят млъкнаха изведнъж предпазливо. Цвилене от няколко коня отвърна на цвиленето на Холтспъровия кон и кавалерът разбра, че това не е ехо, а коне приближават към това място.

Той изведнъж прекъсна смеха си, даде знак на коня да стои мирно и се ослуша.

Цвиленето на другите коне идваше от далечината — като че ли група конници изкачваше пътя по Червения хълм. Скоро и други звуци — удряне на саби в железни стремена и конски тропот — потвърдиха предположението му.

— Конен взвод! — промълви Холтспър. — Сигурно хората на Скарт се връщат от някаква работа в Ъксбридж! Ела, Хюбърт! Не бива да ни срещнат.

С едно докосване на шпорите и леко подръпване на юздите той насочи добре тренираното животно зад колибата, дето под сянката на листнатите клони отново го спря.

Скоро тропотът от копита стана по-ясен, както и дрънкането на ножници и звънтенето на шпори и на юзди.

Гласове на мъже се примесваха с тоя шум и след малко мъжете и конете им излязоха от сянката на храсталака и тръгнаха по поляната край колибата.

Бяха седмина — седмият вървеше пред другите, които по двама яздеха след него.

Облеклата им показваха, че са военни — един офицер, придружен от охрана.

Когато стигнаха пред колибата, водачът им спря И заповяда на другите да последват примера му.

Спирането беше ненадейно — внезапно измислено от офицера и неочаквано за подчинените му. Явно, че беше предизвикано от вида на развалината.

— Сержанте! — каза водачът на малката група, обръщайки се към един от хората си, който яздеше най-близо до него. — Това трябва да е мястото, където е бил спрян кралският куриер! Ето разрушената колиба, за която той говореше, а това трябва да са Джаретовите пущинаци. Какво мислиш ти?

— Те трябва да са, господин майор — отговори сержантът. — Не може да бъде друго. Извървяхме вече четири мили от Ъксбридж и навярно сме близо до имението Бълстрод. Сигурно това са Джаретовите пущинаци.

— Колко жалко, че онези мошеници не се показват тази нощ. Какво не бих дал, да можех да ги отведа със себе си — с вързани крака и ръце. Това би било удовлетворение за бедния Кънлиф, когото съблекли гол — оставили му само чорапите. Ха! Ха! Ха! Да можех отнякъде да видя как е изглеждало това прочуто дворцово конте тук на лунната светлина. Ха! Ха! Ха! Стори ми се, че в тази посока чух да цвили кон — продължи водачът на войниците. — Ако тези, които са ограбили куриера, не са били разбойници, можехме да ги срещнем…

— Вие забравяте, господин майор — отвърна сержантът, — че са взели и коня на мастър Кънлиф. Може би капитанът на разбойниците вече не ходи пеш, а язди на кон!

— Не, не — отвърна офицерът. — Цвиленето, което чухме, беше от някоя селска кранта, пусната на свобода из пасбищата. Напред! И без това изгубихме много време. Ако това са Джаретовите пущинаци, вече сме близо до целта. Напред!

Казвайки това, водачът на групата препусна по пътя, последван от три реда войници. Шумът от снаряженията и тропотът на конете не им позволи да чуят презрителния неволен смях на кавалера, който се бе скрил в сянката на колибата.

— Още един кралски куриер до Скарт! — промълви Холтспър, като отправяше коня си към пътя. — Сигурно носи копие от онова ценно писмо. Ха! Ха! Негово величество изглежда е решил този път то да стигне до своето предназначение. Охрана от шестима конници! Въпреки това, въпреки самохвалството на техния водач сигурен съм, че само да се бях поизкашлял малко по-силно, за да ме чуят, те щяха да препуснат по-бързо, отколкото сега. Тези надменни слуги на краля — „кавалери“, както надуто се зоват, са истински страхливци. Храбри са само на думи. О! Веднъж да дойде часът, когато англичаните ще разберат, че трябва да поискат правата си с меч в ръка — единственият начин, да ги получат! Тогава ще ги видя аз тия самохвалковци как бягат, разпилени като плява, пред борците за свобода! Дано бог помогне този час да, настъпи скоро! Хайде да тръгваме, Хюбърт — и по-бързо!

Хюбърт, както винаги, се подчини на лекия зов, отправен към него, впусна се по пътя и бързо понесе господаря си към билото на Червения хълм, а след това надолу по стръмния склон, през плодородните поляни на Колн, простиращи се надалеч.