Майн Рид
Бялата ръкавица (28)

Глава XXVII. Под дърветата

Мериън Уейд беше сама както преди, застанала до, прозореца си под арката, образувана, от разтворените завеси — както преди с поглед прикован в желязната порта и обвитите в бръшлян колони.

Всичко беше както преди: пъстрите крави лениво се разхождаха по моравата, еленът пасеше на ливадата и птичките пееха нежните си песни или прехвръкваха от шубрак на шубрак.

Само слънцето се беше преместило. Слизайки надолу по небето, то все повече и повече потъваше — леко и бавно, върху легло от червени облаци. Хребетите на Чилтърн бяха порозовели, а билото на хълма Бикън изглеждаше обхванато от пламъци както някога, когато червените огньове по него предупреждаваха за приближаването на вражеска флота по каналите на Севърн.

Колкото и блестящ и хубав да беше залезът, Мериън не го забелязваше или ако го забелязваше, очите й не се застояваха дълго, за да му се възхищават.

Онова малко пространство с ръждиво желязо и посивял каменен зид, което се виждаше под надвисналите клони на дърветата, беше за нея много по-привлекателно от красивия залез.

Мислите й течаха така: „Уолтър каза, че той ще дойде — може би когато се стъмни. Това е посещение за татко — само за него! Каква ли е целта му? Може би нещо във връзка със сполетялата ни неприятност? Казват, че той бил против краля, за народа. Затова Дороти Дейръл говореше с пренебрежение за него. А аз? Не! Никога, никога! Тя каза, че той навярно е от селски произход. Това е клевета. Ако той не е благородник, значи аз не мога да различавам кой е джентълмен. Какво да мисля за вчера — за това момиче и нейните цветя? По-добре да нямаше празненство. Никога вече няма да отида на подобно забавление! Толкова щастлива бях, като видях ръкавицата си на шапката му. Ако вече я няма и онези цветя са я заместили, не искам да живея — нито ден, нито час повече!“

Държанието и мислите на Мериън Уейд внезапно се промениха.

Някой беше отворил портата! Беше мъж — ездач, яхнал черен кон!

Инстинкт, по-силен от обикновения, й помогна да разпознае приближаващия се конник. Очите на любовта не се нуждаят от помощта на далекогледа, а Мериън гледаше с влюбени очи.

— Той е! — повтори тя съвсем уверено, когато кавалерът излезе от сянката на дърветата и се заизкачва по хълма. Мериън не откъсваше напрегнатия си поглед от приближаващия ездач и продължи да се взира в него, докато той стигна на сто ярда от окопа около къщата. Човек можеше да помисли, че тя все още не е сигурна дали е той.

Но погледът й не беше отправен нито към лицето, нито към фигурата му, а към периферията на филцовата му шапка, където нещо бяло привличаше вниманието й. То скоро заприлича по форма и размери на дамска ръкавица, чиито бели пръсти стърчаха към върха на шапката и ясно се открояваха върху тъмния фон.

— Ръкавицата — моята ръкавица! — извика тя задъхано, сякаш това откритие я освободи от някакво страшно напрежение. — Да, тя все още е там. О, щастие!

Но изведнъж някакво противоположно чувство възпря победния възторг. Нещо червено се подаваше изпод панделката на шапката, близо до ръкавицата. Цвете ли беше това?

Цветята на Девойката Мариан имаха същия цвят. Дали не беше едно от тях?

Подозрението изчезна така бързо, както се беше породило. Червеният предмет искреше на слънцето. Това не беше цвете, а клипсът, с който бе прикрепена ръкавицата. Мериън помнеше клипса. Беше го забелязала предния ден.

Тя отново се успокои. Сърцето й беше по-радостно от всякога. Беше твърде щастлива, за да продължава да се вглежда в това, което й даваше успокоение. Тя не искаше да показва поруменелите си страни на човека, който я накара да се изчерви, затова се скри зад завесата, за да изживее ненаблюдавана един вълнуващ миг.

Щастието не й попречи да ре върне отново на прозореца, но беше късно — кавалерът вече пресичаше цветната градина. Но все пак тя знаеше, че сега той е влязъл в къщата и в този миг долу в библиотеката води с баща й обещания разговор. Тя не знаеше целта на посещението му, но едва ли беше заради нея. Предполагаше само, че е във връзка е политическите събития, който се разискваха във всеки дом — дотолкова, че чувствата в семейството се разединяваха и се внасяше смут в спокойствието на не един щастлив дотогава дом.

Тя съзнаваше, че Хенри Холтспър е дошъл само при баща й. Той беше дошъл и можеше да си отиде така, както беше дошъл, без тя да успее да размени нито дума с него. И когато помисли за това, съжали, че се е отдръпнала от прозореца. С това тя изгуби случая, който отдавна очакваше и напразно търсеше.

Само няколко думи си бяха казали те вчера, обикновените церемониални фрази при запознаване, след което дуелът неочаквано ги беше разделил.

Сега, когато Холтспър й бе представен от нейния брат с разрешение на баща й, защо трябваше да страни от него? Дори и срамежливостта не беше добро извинение за нейната сдържаност. Трябваше да го заговори от балкона. Трябваше да го поздрави с „добре дошъл“ в дома й. Сигурно я беше видял на прозореца! Какво ли си е помислил за нейното отдръпване — сякаш за да се скрие от погледа му? Едва ли би го сметнал за учтивост! Възможно е да си е помислил, че тя е обидена от нещо, може би тъкмо от това, което й направи такова впечатление — тържественото показване на нейната ръкавица?

Може би той ще се оскърби от срамежливото й държание и ще свали любовния знак от шапката си? Как да му разкрие колко е щастлива, че ръкавицата е там? Как да му каже, че тя с радост му разрешава да я носи?

— Ако можех да намеря другата — каза си тя тихо, — щях да я нося така, че той да я види — на ръката ми, на гърдите ми, на шапката ми, — както той носи другата на касторената си шапка. Само за миг тя без думи ще му каже какво желая. Уви! Аз загубих другата. Сигурно съм я загубила. Търсих навсякъде, но напразно. Къде съм я дянала? Боя се, че това е лош знак — да я загубя тъкмо сега! Ако си отиде така, както дойде — подхвана тя отново мисълта си, — няма да имам никаква възможност да говоря с него, дори няма и да се поздравим. Той едва ли ще поиска да ме види. Може би няма да погледне назад. А не мога да го повикам. Какво да сторя?

Настъпи пауза, сякаш мислите й бяха заети с изготвянето на някакъв план.

— Ха! — извика най-после тя, преструвайки се, че търси с поглед някого в парка. — Дали Лора и Уолтър се разхождат из парка? Да отида ли да ги потърся?

Предлогът беше измислен така само за да задоволи естествения инстинкт на моминската свенливост. Той тури край на борбата между скромността и силното чувство, което воюваше срещу нея.

Мериън сложи шапката си и пусна воала, за да пази лицето й от слънцето — а може би и за да скрие моминския руменец, който мислите й бяха извикали, — слезе долу и тръгна по измислената от нея работа.

Ако наистина имаше желание да намери тези, които тръгна да търси, тя беше осъдена на разочарование. Защото излизайки от къщата, тя тръгна в една определена посока, по която едва ли бяха тръгнали Уолтър и Лора Лъвлейс в този час — по пътеката, която водеше право към западния вход на парка.

Да беше потърсила в саксонския лагер, тя може би щеше да намери отсъствуващата двойка, макар да беше повече от сигурно, че никой от двамата нямаше да й благодари за направения труд.

Но тя пое обратната посока и след като измина дългата алея с бавни, провлечени стъпки, стигна до старата, обрасла с бръшлян порта, която водеше към главния път за Оксфорд.

Уплашена, че е отишла толкова далеч в такъв късен час — защото слънцето вече се беше скрило зад дърветата, — тя се обърна и тръгна обратно към къщата.

Вярно, че по лицето й имаше израз, който издаваше нещо като страх, но той не беше от тревогата поради късния час, нито от разстоянието, което я делеше от дома й — това беше по-скоро страх, извикан от чувството, че върши нещо, което би я изложило на порицание и срам.

Мериън Уейд бе пред прага на подобно деяние. Тя отдавна беше изоставила намерението, с което се самозалъгваше, когато тръгна, и с което се опита да успокои угризенията на съвестта си. Тя вече не търсеше нито Лора Лъвлейс, нито Уолтър Уейд; търсеше тоя, който сега й беше по-скъп от братовчедка й и брат й. Чакаше Хенри Холтспър, благородния кавалер, чийто образ беше изцяло завладял сърцето й — тя го очакваше с цялото нетърпение, което силното чувство може да породи.

Вече се здрачаваше, но при все това всеки, който вървеше надолу по алеята, можеше, да забележи нещо бяло, което се появяваше от време на време между дърветата, ограждащи алеята. Белият предмет се спираше за миг и след това отново изчезваше, за да се появи пак на друго място, по-близо до къщата. Силните очи биха могли да видят, че това е глава на жена с бяла шапка и воал, модерни но онова време.

Хенри Холтспър ги забеляза, като яздеше надолу по хълма, след като се бе сбогувал със сър Мармадюк Уейд. Той предположи, че това е селска девойка, която идва насам, защото при тази светлина и на такова разстояние кой би могъл да различи селянката от кралицата?

Ако знаеше коя е, ако знаеше, че светлият предмет, който се движеше като метеор между дърветата, е хубавата Мериън Уейд, кръвта му щеше да заиграе от главата до петите.

Но той не подозираше подобно нещо. Беше така разочарован, дето напусна къщата, без да види Мериън, че дори за миг не можеше да си представи голямото щастие, което го очакваше.

И кръвта му наистина заигра от главата до петите — и всяка вена в тялото му затуптя, когато той застана срещу приближаващата се фигура и видя не селянка, а несравнимата Мериън Уейд, която изцяло бе завладяла мислите му.

По-скоро инстинктивно, отколкото преднамерено той спря внезапно коня си, сякаш бе застрашен от неочаквана опасност, свали касторената си шапка и се поклони дълбоко, чак до седлото.

В съшия миг от устните му се отрониха може би за поздрав, а може би и от изненада думите:

— Госпожица Мериън Уейд!

Настъпи неловко мълчание — можеше ли да бъде другояче?

То трая малко. Хенри Холтспър беше на повече от тридесет години, а Мериън Уейд — вече на двадесет. Чувството, породило се между тях, не беше увлечението на първата младост. За него това беше любовта на зрялата възраст; за нея — чувство, което имаше за обект истински мъж — мъж зрял, с минало, с което можеше да се гордее, мъж, по чието лице личаха следите от благородни дела, чийто романтичен вид говореше за истински героизъм.

За Мериън това беше първата любов — първата, която можеше да се нарече истинска. За Холтспър може би това щеше да бъде последната любов в живота му, най-силната, защото сърцето вече не може да се надява за друга.

Не беше прилично девойката да заговори първа и макар да не знаеше, какво да каже, Холтспър се опита да наруши това неловко мълчание.

— Простете ми, че прекъснах разходката ви! — каза; той, като видя, че тя спря и застана срещу него. — Искам честно да призная, че търсех случай да говоря с вас. Неприятната случка вчера, на която, вярвам, сте били свидетелка, ми попречи да ви видя повторно. А сега точно си мислех, че вчерашното нещастие отново ме е сполетяло, когато вие се появихте. Надявам се, госпожице Уейд, че не сте обидена, загдето така, ви спирам.

— О! Не, разбира се — отговори тя, малко изненадана и засегната от деловия му тон. — Били сте при баща ми, предполагам?

— Да — отговори кавалерът, също тъй смразен от безразличния въпрос.

— Надявам се, сър — каза Мериън малко по-топло, — че не сте ранен при вчерашния дуел?

— Благодаря, госпожице Мериън! Ни най-малко. Освен…

— Освен какво, сър? — попита дамата разтревожено.

— Освен това, че очаквах две хубави очи да се усмихнат на жалката ми победа.

— Ако моите очи не са ме излъгали, вие не останахте разочарован. Там имаше една жена, която не само се усмихна, но дори увенча победата ви с цветя! И това беше съвсем естествено, защото изтеглихте шпагата си, за да защитите именно нея.

— Ах! — отвърна кавалерът, който изглежда сега за пръв път си спомни случката с поднесените цветя. — Вие говорите за селската девойка, която представляваше Девойката Мариан! Струва ми се, че тя наистина тикна цветя в ръката ми, макар че ми дължи много по-малко благодарност, отколкото си мисли. Аз не се спречках, за да защитя нея, а за да накажа един нахалник. Всъщност съвсем бях забравил за цветята.

— Наистина ли? — възкликна Мериън и поруменя от радост, която тя искаше да прикрие. — Така ли отвръщате на благодарността? Струва ми се, сър, че би трябвало да я цените малко по-високо.

— Зависи — отговори кавалерът, учуден от отговора — дали благодарността е заслужена. Аз смятам, че момичето съвсем не ми дължи благодарност. Държанието на кирасирския капитан беше оскърбление за всички присъствуващи. Но сега, щом трябва да призная, ще кажа, че заради другиго вдигнах хвърлената ръкавица.

Мериън погледна малката ръкавица, поставена кокетно върху шапката па кавалера. Стори и се, че той наблегна особено на израза „вдигнах ръкавицата“. Но погледът й беше бърз и неуловим, сякаш се страхуваше да не издаде вълнуващите я мисли, които думите му предизвикаха.

В разговора настъпи пауза — ново неловко мълчание, защото никой не знаеше какво да каже, — всеки се страхуваше да не се изложи с някоя твърде обикновена забележка.

Мериън си спомни думите на кавалера. Тя тъкмо щеше да поиска от него обяснение на значението им, когато той и помогна, като продължи да говори.

— Да — каза той, — има случаи, когато човек не заслужава благодарност дори за нещо, което може да изглежда като почтена постъпка. Например, ако човек намери нещо изгубено и го върне на собственика му с истинско нежелание, и то след като го е задържал дълго време.

Докато говореше, Холтспър посочи ръкавицата на шапката си. По лицето на Мериън се четяха смесени чувства — смущение и радост.

Тя беше твърде засрамена, за да отговори.

Кавалерът продължи двусмислено:

— Тъй като този, който е намерил предмета, няма право на него, трябва да го върне. Това е обикновена честност и не заслужава благодарност. Ето например аз намерих тази хубава ръкавица. И колкото и да искам да я задържа като спомен за един от най-щастливите мигове в моя живот, аз се чувствувам принуден от правилата на честта и честността да я върна на нейния собственик — освен ако този собственик, като знае колко много я ценя, се съгласи да ми я остави.

Холтспър се наведе от седлото и внимателно зачака отговора.

— Задръжте я — каза Мериън, без вече да се преструва, че не разбира какво иска да каже той, и придружи съгласието си с мила усмивка. — Задръжте я, сър, щом това ви е приятно.

Но страхувайки се, че се е предала твърде лесно, тя допълни с наивен глас:

— На мене вече не ми трябва, защото загубих и другата, втората.

Последните думи охладиха приятното впечатление, което произведе съгласието й, и отново хвърлиха Хенри Холтспър в морето на несигурността.

„Не й трябвала вече — помисли си той, повтаряйки думите й. — Ако тази е единствената причина, поради която ми я дава, тогава ръкавицата няма никаква стойност за мене.“

Стана му тъжно. Беше почти готов да върне съмнителния любовен знак.

— Може би — каза той колебливо — съм ви оскърбил с това, че я задържах тъй дълго без ваше съгласие, а още повече, че я носих по такъв начин. За първото бих могъл да се извиня с това, че не съм имал случай да ви я върна. Но за последното, страхувам се, че не мога да намеря извинение. Мога да се оправдая само с подбудите на една празна надежда — на едно чувство, което сега ми се струва отчаяно, тъй като няма да повярват в него.

Унилият тон, с който бяха казани тези думи, прозвуча приятно в ушите на Мериън Уейд. Това беше като истинско любовно признание. Тя го почувствува и не можа да скрие радостта си, когато отговори:

— Защо да съм оскърбена от това, че сте задържали ръкавицата и че я носите? — Тя погледна кавалера с опрощаваща усмивка. — Първото е било неизбежно: второто аз смятам за чест. Да приемете благосклонността на една дама, сър, не значи да я обидите.

„Благосклонността! Значи това е искала да покаже!“ Едновременно с неизказаната мисъл по лицето на кавалера се появи лъчът на възвръщащата се надежда.

— Не мога повече да понасям това съмнение — промълви той. — Ще й заговоря открито. Мериън Уейд!

Името й беше произнесено гласно и с такъв умолителен тон, че тя го погледна с изненада. В очите й не се четеше неудоволствие от фамилиарното обръщение.

— Говорете, сър — каза тя окуражително. — Искате да ми кажете нещо ли?

— Един въпрос — само един, но, моля ви, Мериън Уейд, отговорете ми искрено! Обещавате ли?

— Обещавам.

— Казахте, че сте загубили другата ръкавица. — Мериън кимна утвърдително.

— Кажете ми тогава откровено — и тази ли бяхте загубили?

Като говореше, кавалерът посочи към бялата ръкавица.

— Какво искате да кажете, сър?

— Ах! Мериън Уейд, вие отбягвате отговора. Кажете ми, дали падна от хубавата ви ръка невидяна, незабелязана, или я изпуснахте нарочно? Кажете ми — о, кажете ми истината!

Той не можа да прочете отговора в очите й, защото дългите мигли бяха паднали над тях и скрили сините ириси. Алената кръв, която покри бузите и се изкачи до челото й, можеше, да му помогне да разбере, ако той я наблюдаваше отблизо. Мълчанието й също можеше да му подскаже отговора, който би му дала, ако стеснението не й пречеше да отговори.

— Аз бях откровен с вас — продължи той, подкрепяйки молбата си с доказателства, — аз се предоставих на вашето великодушие. Ако не милеете за щастието на този, който е готов да рискува живота си за вас, то поне кажете истината, заклевам ви в това — защото вие обичате истината. Случайно ли изпуснахте тази ръкавица, или нарочно?

Притаил дъх като човек, който чака да чуе смъртната си присъда, Хенри Холтспър стоеше и очакваше отговора.

Той дойде като ехо на неговите думи — ехо, което повтори само последната дума.

— Нарочно! — промълви Мериън Уейд с тих мек глас, чието трептене показваше, че е искрена.

Пропастта на етикецията вече не беше между тях. Тази единствена дума хвърли мост над нея.

Хенри Холтспър скочи от седлото и се вмъкна между дърветата.

Миг по-късно той държеше Мериън в прегръдките си и я целуваше, а сърцата им бяха близко едно до друго и туптяха едновременно — чувствуваха се в рая.

— Сбогом, мила Мериън, сбогом! — извика влюбеният, принуден да се раздели с нея, когато тя се откъсна от прегръдките му.

„Това ще бъде последната любов в живота ми“ — промълви той и се метна на седлото почти без да докосва стремената.

Обученият кон остана на място, докато ездачът му го възседне. Той стоя тихо и неподвижно през цялата среща на влюбените — неин единствен свидетел. Сега гордо загриза юздата си, сякаш развълнуван от любовното завоевание на своя господар — както беше и вчера след победата му. Може би Хюбърт имаше някакъв дял за извоюване на победата — в любовта, както и в битката.

Животното не се помръдна, докато не почувствува шпорите. И тогава дори, неохотно като господаря си, то бавно се отдалечи от мястото на срещата.