Майн Рид
Бялата ръкавица (24)

Глава XXIII. Известие от Джон

Съдържанието на кралското послание до Скарт не изненада много Хенри Холтспър. Неговото държание показа, че част от това послание му беше вече известна, а останалото можеше да се очаква. Но все пак в поведението му имаше нещо, което убеди Грегъри Гарт, че не е навредил на господаря си, като е отнел писмото от куриера.

Холтспър все още се взираше в писмото, когато младият индианец влезе. За миг-два той остана сериозен и мълчалив, сякаш за да разбере дали е нужен за нещо, а после взе от масата една лампа, запали я от пламъка на огъня и се оттегли. Той излезе така тихо, както беше и влязъл; Грегъри Гарт остана зяпнал от истинска саксонска изненада и се чудеше в кой край на света се е родил този безмълвен чужденец.

След като прочете писмото, кавалерът го сгъна и скри под дрехата до гърдите си като нещо, което грижливо трябва да се пази. После се обърна към бившия разбойник, посочи многозначително храната върху шкафа, излезе в коридора и се запъти към библиотеката, дето Ориол с лампата вече го беше изпреварил.

Библиотеката беше голяма стая, мебелирана просто и оскъдно. В средата имаше дъбова маса с няколко стола от същото дърво, небрежно пръснати около нея. По стената висяха картини, но мъчно можеше да се разбере какво представляват, защото ги покриваше отдавна напластен прах. Тук-там се виждаха шкафове за книги — рафтовете им бяха претъпкани със старинни томове, станали също жертва на отдавнашна немара. Други предмети, разхвърляни наоколо, показваха, че неотдавна някой се бе погрижил за тях. Имаше оръжия, снаряжения, ездитни принадлежности, пътнически чанти и други подобни вещи, небрежно нахвърляни по столовете, по масите или по пода. Всичко това говореше, че къщата е обитавана от човек, който е тук за кратко време.

Когато кавалерът влезе, в стаята нямаше никой. Оставил лампата върху масата, индианецът беше излязъл отново и сега бе застанал на площадката пред главния вход — мълчалив и неподвижен като статуя също както при завръщането на господаря му.

— Така-а — промълви кавалерът, след като седна пред масата и отново прегледа писмото. — Скарт е изпратен тук да събира войници. С каква цел? Сигурно не за нова кампания срещу шотландците? Струва ми се, че негово величество не иска да се бие повече с тоя враг. Друг враг може би скоро ще привлече вниманието му — друг, по-близо до него. Може би той става подозрителен и затова дава тия нареждания до капитана на кирасирите. Е, нека той ги изпълни, ако може. Колкото до набиране на войници, аз мисля, че свърших тази работа преди него. В това графство той няма да прибави много нови редици към взвода си — ако, разбира се, може да се вярва на обещанията на селяните. Преследването на Хемпдън и неговата популярност спечелиха Бъкингамшайър за каузата на правдата — дребните земевладелци до един са на нейна страна, а що се отнася до селяните — тях пък ги насочих в правилния път. Благородниците идват при нас един след друг. Днешният ден беше решаващ за сър Мармадюк Уейд — превърна го от пасивен наблюдател в активен съучастник или конспиратор, ако тази дума звучи по-добре! Ах! Сър Мармадюк! Отсега нататък ще ви обичам почти толкова, колкото обичам и вашата дъщеря. Не, не, не. Това е любов, която с нищо не може да се сравни. За нея съм готов да пожертвувам всичко на света — да, дори и делото! Никой не ме чува; говоря на собственото си сърце. Него не мога да измамя. Аз мога да скрия любовта си от хората, но от себе си не мога, не, нито пък от нея. Но тя сигурно вече е разбрала! Трябва да е прочела в лицето ми, в действията ми. Не минава час, без да помисля аз нея — минута не минава дори. И в съня си виждам образа и — така ясно, като че ли е тук, — този прекрасен женски образ, с корона от червени рози и искрящо злато! Възможно ли е това да е илюзия? Може ли всичко да е било случайност? Случайни ли бяха тези срещи — само аз ли ги желаех? И последната, най-скъпа от всички срещи — когато на земята падна снежнобелият спомен, който с гордост нося на шапката си, — кажете ми, вие духове на любовта, кажете ми, че не съм жертва на въображението си, защото това ще бъде съдбоносно за моето щастие! Аз я видях, говорих с нея, по не посмях да я попитам. Макар че се стремя към истината, не посмях да я попитам. Страхувах се от отговора, както строящият въздушни кули се страхува от бурята, която в миг ще ги разруши. О, господи! Чувствувам, че ако тази последна любов в моя живот се разруши, аз ще загина под развалините й.

Кавалерът млъкна; една дълбока въздишка повдигна гърдите му — той като че ли се ужасяваше пред мисълта от подобно нещо.

След миг продължи размишленията си.

— Тя не може да не е видяла ръкавицата си, поставена на такова явно място. Не може да не я е познала. Не може да не е разбрала защо я нося. И въпреки всичко, ако постъпката й е била случайна, ако ръкавицата наистина е била загубена — тогава и аз съм загубен. В нейните очи аз ще бъда един нахален, самонадеян мошеник. Вместо на любовта й ще стана обект на възмущението й — не обичан, а презиран! Скарт въпреки поражението си ще бъде за нея по-достоен от мене! Аз съм луд, че мисля за нея! Повече от луд дори, щом си въобразявам, че тя мисли за мене! Повече от лош съм, щом желая това. Дори и да ме обича, какъв може да бъде краят? Това само ще я погуби! Бог да ме пази от подобно престъпление! Небето ми е свидетел, помъчих се да избягна това. Опитах се да не я обичам, имаше моменти, в които исках и тя да не ме обича. Така беше в началото. Но уви! Вече не мога да устоя на сладкото очарование. Не мога вече да обуздая сърцето си; сега и душата, и тялото ми трябва да му се подчинят. Ако Мериън Уейд не ме обича, не ме е грижа кога ще умра, нито пък как ще умра — дали на позорното бесило, или в славен гроб. Трябва лично да говоря със сър Мармадюк. Сега дори и писмо може да не стигне до него. Това е чудовищно — тази постъпка на негово величество! — кавалерът произнесе последните думи с подчертано презрение. — Чудовищно и същевременно страшно глупаво от страна на краля. Това неминуемо ще бъде в полза на нашето дело и аз ще се радвам, ако се явят и други освен сър Мармадюк. Но като си помисля, че в къщата му е Ричард Скарт — този коварен дворянин, този пропаднал човек — под един покрив с Мериън Уейд, на същата трапеза, непрекъснато с нея, ден и нощ, с онова опасно влияние, което произтича от властта му. О, небеса!

Мъчителните мисли, произлезли от тези разсъждения, накараха кавалера да стане и бързо да премине през стаята, за да се поуспокои.

— Дали сър Мармадюк ще остане в Бълстрод? — продължи той след известно време. — И какво ли друго би могъл да стори? Където и да отиде, само ще си навлече гнева на този командуван от кралицата тиранин и може би ще бъде подложен на още по-свирепо наказание. Но ще остави ли семейството си там, сред тия наперени войници, да бъде може би оскърбявано, а може би и… Той сигурно ще ги изпрати да заминат някъде, където и да е, докато настъпят по-добри времена. Слава богу, че има надежда за по-добри времена! Утре ще се видя със сър Мармадюк. Обещах му да го видя. Ще потърся начин да се срещна и с нея, макар че това може да ми причини болка и тази среща да бъде последна.

Като изрече тези твърде необмислени думи, кавалерът отново се отпусна на един стол. Облакътен на масата, с длани, кръстосани върху челото, той сякаш се отдаде на дълбоки и мъчителни мисли.

Каквито и да бяха те, той не можа да им се отдаде задълго. Влизането на Ориол не би го отвлякло от мислите му — защото обутите в мокасини крака на индианеца не правеха никакъв шум, — но в същия миг се чу друг шум — конски копита чаткаха по чакъла пред главния вход.

Ориол влезе и застана в поза, която показваше, че иска да съобщи нещо.

— Какво има, Ориол? Нов посетител ли? — Индианецът кимна утвърдително.

— На кон ли е? Излишно е да питам — чух стъпките на коня му. Непознат ли е?

Индианецът отговори със същия знак както на предишния въпрос, като допълни пак с предишните знаци, че посетителят идва от далечен път.

— Покани го тук и се погрижи за коня му — настани го в конюшнята. Джентълменът може би ще пренощува у нас.

Мълчаливият слуга не даде знак, че е разбрал нарежданията, а направо тръгна да ги изпълнява — извъртя се на пети и излезе от стаята.

Пристигането на гост в този или в който и да е друг час не изненадваше домакина на Стоун Дийн. В това нямаше нищо необикновено. Обратно, по-голямата част от посетителите му бяха свикнали да идват след полунощ и нерядко си тръгваха преди утрото. Оттам и това „може би“ в нарежданията, дадени на Ориол.

— Кой може да бъде? — се запита Холтспър, когато слугата излезе от стаята. — Тази нощ не очаквам никого.

Сериозният плътен глас отвън, който в този миг запита нещо слугата, не помогна на Холтспър да познае посетителя.

Ориол не отговори, но безшумните му знаци изглежда са били достатъчни, защото след малко в хола се чуха стъпки от тежки ботуши, както и леко звънтене на шпори. Миг след това на прага се появи висок мургав мъж и без да чака покана, без дори да сваля шапката си, решително влезе в стаята.

Човекът, който така свободно се представи, беше със странна, почти груба външност. Той беше облечен в костюм от груб кафяв плат, носеше филцова шапка без никакво перо и здрави ботуши с прикрепени към тях железни, много ръждясали шпори. Вместо дантелена яка около шията си имаше тясна ивица от обикновен лен, която заедно с късата му коса му придаваше вид на пуритан^[1] независимо от религиозните му убеждения.

Като се изключи простото облекло, нищо друго — нито в израза, нито в държанието му — не показваше, че три е обикновен пратеник или слуга. Напротив, лекото кимване, с което удостои кавалера, това, че не свали шапката си, и самоувереността, която запази, когато влезе в стаята, говореха за човек, който независимо от общественото си положение не е свикнал да раболепничи в присъствието на големци.

Лицето му беше по-скоро сериозно, отколкото навъсено. Косата му беше тъмна, цветът на кожата — малко мъртвешки блед, но чертите му бяха приятни. Те далеч не бяха приветливи, но бяха интересни, защото изразяваха спокойствие и смелост и издаваха силен характер, което потвърждаваха и проницателните му очи, черни като въглен.

— Ако съдя от праха по дрехите ви, мастър — каза Холтспър, след като отвърна на поздрава на посетителя, — вие сте оставили доста мили зад гърба си, след като сте стъпили на стремената.

— Двадесет и пет.

— Това е точно разстоянието до Лондон. Предполагам, че оттам идете.

— От Лондон.

— Мога ли да попитам с каква задача?

— Изпраща ме Джон — отговори непознатият, като натърти многозначително на името.

— Носите писмо за мене ли?

— Нося.

Настъпи пауза — Холтспър мълчеше и очакваше да получи писмото.

— Преди да ви предам известието — продължи непознатият, — нужна ми е една дума, за да бъда сигурен, че вие сте този, когото търся.

— Този Джон, който ви изпраща, е същият, който смело отказа да плати корабния данък.

— Достатъчно! — каза непознатият и като извади едно писмо изпод дрехата си, без колебание го подаде на домакина.

Върху сгънатата хартия нямаше адрес, но когато кавалерът я отвори под светлината на лампата, в началото на страницата се видя нещо като адрес, написан с йероглифи.

Писмото обаче беше написано на чист английски език, както следва:

„Един кирасирски капитан — на име Скарт — тръгнал надолу към вас с разнебитения си взвод. Предполага се, че задачата му е да набере войници. Ще се настани у сър Мармадюк Уейд, но вие навярно ще научите за това, преди нашият пратеник да е пристигнал. Ще бъде добре, ако сър Мармадюк вече се присъедини към нас. Намерете начин да се видите с него и ни уведомете как изразява своето благоразположение. Без да се излагате на опасност, направете всичко възможно, за да попречите на набирането на войници. Съберете приятелите на старото място през нощта на. Пим, Мартин и аз ще дойдем, а може би и младият Хари Уейн. Ако успеете да доведете и сър Мармадюк, това ще бъде от полза за нас. Постарайте се поканите за срещата да бъдат предадени с нужната предпазливост и от сигурни ръце. Давам ви много малко време. Действувайте внимателно, защото този кирасирски капитан, който е доста влиятелен в двореца, несъмнено е натоварен и с други задачи освен набирането на войници. Следете го; помъчете се същевременно да избегнете от неговото внимание. Моят пратеник ще се върне обратно веднага. Нахранете коня му и го изпратете. Можете да му се доверите. Той е страдал за делото, което можете да схванете само като погледнете под периферията на шапката му. Не се обиждайте, ако стои с шапка във ваше присъствие. Така е свикнал. Той сам ще ви каже името си, което поради известни причини не може да бъде написано тук. Борбата за правда смело продължава.“

Така свършваше писмото.

Накрая нямаше име. Не беше и нужно. Макар почеркът да не беше на големия родолюбец, Хенри Холтспър знаеше много добре, че е писано под негова диктовка. Не за пръв път той се свързваше по този начин с Хемпдън.

Щом прочете съобщението, Холтспър хвърли незабелязано поглед към лицето, което го беше донесло — поглед, отправен към онази част, която се намираше под шапката му.

Там Холтспър не видя нищо — поне нищо, което да обясни двусмисления намек в писмото. Но все пак имаше нещо странно. Периферията на касторената шапка от двете страни, беше извита надолу и притисната с кожена каишка, която минаваше под брадата — сякаш ушите на този, който я носеше, бяха настинали и той искаше да ги запази от студения нощен въздух.

Тази странна мода не остана задълго загадка. Човекът, който я беше възприел, забеляза скрития изпитателен поглед на кавалера и мрачно се усмихна.

— Прави ви впечатление, че нося шапката си твърде нахлупено — за да не кажа невъзпитано — каза той. — Това е отскоро. Ако я сваля, ще разберете защо, но може би ще е достатъчно само да ви кажа името си. Аз съм Уилям Прин.

— Прин! — възкликна кавалерът, като се загледа в него, и живо сграбчи реката на пуритана. — Горд съм, че ви виждам в своя дом, и цялото гостоприемство, което мога да окажа…

— Не е нужно Хенри Холтспър да декларира чувствата си към Уилям Прин — каза безухият пуритан, прекъсвайки хвалебствената реч. — Приятелят на потиснатите е добре известен на тия, които са страдали — а аз съм в тяхното число. Благодаря ви за гостоприемството, но от него мога да се възползувам само за няколко минути. След това трябва да се сбогуваме и да тръгвам. Работата господна не трябва да се бави. Жетвата зрее бързо и затова жетварите трябва да приготвят сърповете си.

Кавалерът твърде добре разбираше нуждите на времето, за да губи и миг дори в празни приказки. Давайки заповед да се погрижат добре за коня на пратеника — задача, с която се зае бившият разбойник, — Холтспър нареди Ориол да поднесе закуска на посетителя.

Макар че бързаше; гладният пуритан почете закуската, а в това време Холтспър отвори бюрото си и бързо написа отговор на писмото.

И отговорът, както писмото, беше без обръщение и подпис, за да не се изложи нито този, който го пишеше, нито онзи, за когото беше написано. Най-голяма опасност носеше човекът, който трябваше да го предаде. Но здравият борец за религиозна свобода не се страхуваше от опасността. Великото дело, горящо в ентусиазираното му сърце, го правеше безстрашен към дребните опасности. След като закуси набързо, той отново се метна на седлото, сдържано, но братски стисна ръката на своя домакин, махна за сбогом на Стоун Дийн и безшумно се отдалечи.