Майн Рид
Бялата ръкавица (19)

Глава XVIII. Предизвикателство

— Е, добри хора! — каза Скарт, когато влезе със спътника си в лагера — Празнувате ли? Чудесно, в това хубаво време — синьото небе над вас, зелените дървета пред вас. Моля ви се, ние не искаме да прекъсваме веселбата ви. Продължавайте игрите! Вярвам, че няма да имате нищо против да ви погледаме?

— Не, не! — отговориха няколко гласа едновременно. — Вие сте добре дошли, господа, добре сте дошли.

Давайки по този начин съгласие, хората отново се разпръснаха по поляната, а офицерите, хванати подръка, тръгнаха да се разхождат из лагера, последвани от цяла тълпа по-прости селяни, които продължиха да задоволяват любопитството си, като разглеждаха непознатите, облечени в стомана.

Сър Мармадюк и — приятелите му отново заеха предишните си места върху насипа, малко по-далеч от пътеката, по която тръгнаха офицерите. А те, шляейки се, продължиха в същата посока, като се шегуваха е тълпата, която ги следваше, а от време на време разменяха не много прилични думи със селските девойки, които случайно минаваха край тях.

Домакинът на празненството бе решил да не поздравява натрапниците нито с една дума. Грубият въпрос на корнета и неприличният разговор между двамата офицери — част от който бе стигнал до ушите му — накараха сър Мармадюк да не им обръща внимание, докато те сами не кажат защо са дошли.

Той нареди танца, да продължи. Пред насипа, дето стоеше сър Мармадюк, танцьорите възстановиха фигурите и с развяващи се панделки и подрънкващи звънчета отново се завъртяха по ливадата.

— Кълна се в нозете на Терпсихора, това е танцът морис! — възкликна капитанът на кирасирите, когато беше вече достатъчно близо, за да разпознае костюмите и стъпките. — Има цял век, откак не съм го виждал.

— Аз пък никога не съм го виждал — каза Стъбс, — освен на сцената. Сигурен ли сте, че е съшият?

Несъмнено Стъбс каза истината. Той беше роден в квартала Чийп и отраснал под звуците на камбаните на Боу^[1].

— Не е съвсем същият — провлечено отговори капитанът, — но нещо подобно, доколкото помня. Ела да идем и да хвърлим един поглед.

Като поускориха крачките си, офицерите стигнаха до образувалия се кръг и без да обръщат внимание на „знатните личности“, заели места горе на насипа, започнаха да подхвърлят неприлични шеги към танцьорите.

Някои им отговаряха духовито, особено Малкия Джон и Веселия отец, които, случи се, че бяха остроумни хора и по своя груб начин връщаха на натрапниците в пълна мяра това, което получаваха.

Храбрият Робин Худ, който се оказа твърде навъсен шеруудски герой, не отвърна на закачките, особено след като забеляза, че окото на кирасирския капитан пламва със странен огън, когато следи Девойката Мариан във фигурите на танца.

Но съдено бе сърцето на мнимия разбойник да понесе и по-голяма мъка. Предстоеше сблъскване. Когато Мариан завърши една от най-трудните си фигури в танца, съвсем случайно се намери близо до мястото, дето бе застанал кирасирският капитан.

— Браво, хубава Мариан! — извика той и грубо я прихвана през кръста. — Позволи на един жаден войник да пие нектар от сочните ти устни.

И без да довърши думите си и да дочака нейното съгласие — той знаеше, че няма да го получи, — издаде устни през наличника на шлема си и ги впи в устните на момичето.

Ударът от свития женски пестник право в лицето му нито обезкуражи, нито пък ядоса нахалния развратник; той отвърна с висок, безочлив смях, към който се присъединиха корнетът и някои от по-нечувствителните зрители.

Но имаше други, които не бяха склонни да сметнат случката за толкова смешна.

От тълпата се чуха викове „Позор!“, „Удари го!“, „Дай му да се разбере, Робин!“ и между веселите лица започнаха да се виждат и разгневени физиономии.

Идолът на английското селячество — Робин Худ — не се нуждаеше от подобни насърчения, за да започне да действува. Подтикнат от ревност и от обида, нанесена на любимата му, той се хвърли напред и като вдигна над главата си арбалета^[2] — единственото оръжие, което носеше, — стовари го със звън върху шлема па кирасирския капитан и накара офицера да отстъпи няколко крачки назад, докато се съвземе.

— На ти, дявол да те вземе! — извика Робин, като нанасяте удара. — На, и дръж мръсните си целувки за себе си.

— Долен селяк! — изкрещя кирасирът и лицето му пламна от червенина. — Ако бе достоен за меча ми, щях да те набода като пушена херинга. Махай се, грубиянино, иначе ще ме изкушиш да те убия!

Изричайки тази заплаха, той изтегли шпагата си и насочи острието и към гърдите на храбрия Робин.

Настъпи пълна тишина. Наруши я глас от тълпата, който извика:

— Ей го, идва човекът, който ще го накаже!

Всички очи се извърнаха към насипа, дето стояха „знатните“. Между кавалерите настъпи вълнение. Един от тях се беше отделил от другите, забърза надолу по наклона на насипа и се насочи право към сцената на боя. Оставаха му само няколко крачки и преди мнимият разбойник от Шерууд и бронираният му противник да успеят да променят положението си, той се вмъкна между тях.

Кирасирът разбра, че има насреща си достоен противник едва когато една лъскава шпага се сблъска с неговата и изтръгна искри от стоманата. Пред него не стоеше вече „селяк от долен произход“, облечен в селска носия, а кавалер в украсена с дантели дреха, елегантен като него самия, и също тъй смел.

Новосъздаденото положение накара зрителите да затихнат неочаквано, сякаш жезълът на някой магьосник ги бе вкаменил, и едва след няколко мига в кръга се понесе шепот на възхищение и познатият възглас „ура за Черния конник!“

За миг капитанът на кирасирите като че ли занемя. Но само за миг, и то защото срещата беше неочаквана. Може би Скарт беше самохвалко, но не беше страхливец, а при тия обстоятелства дори и страхливецът би трябвало да се покаже смел. Макар и още пиян, той знаеше, че хубави очи го наблюдават, знаеше, че дамите от благороден произход се намират на десет крачки от него. По свои съображения досега той се преструваше, че не ги забелязва, обаче знаеше, че те са видели всичко, което се случи, затова нямаше намерение да се покаже слаб.

Може би самият човек, представил се тъй странно, както и внезапното му появяване, накараха Скарт да занемее за миг, защото в противника пред себе си той позна кавалера, който пред странноприемницата смело вдигна тост

„За народа“

Споменът за тази обида, прибавен към новото предизвикателство, удвои възмущението му и той най-после намери какво да каже:

— Ти ли си, неверен предателю! Ти!

— Неверен или не — спокойно отвърна кавалерът, — аз искам обезщетение за оскърблението, което нанесохте на тези почтени хора. Разпуснатото ви държание може да е добро за Фландрия — и не се съмнявам, че там сте се държали така, — но аз трябва да ви науча да поздравявате девойките в Англия по друг начин.

— А кой си ти, дето предлагаш да ме учиш?

— Аз не съм „долен селяк“, капитан Ричард Скарт. Лъжете се, ако мислите да се измъкнете под този страхлив предлог. Трябва да се биете или да се извините!

— Да се извиня ли? — извика войникът разгневено. — Капитал Скарт да се извини! Ха! Ха! Ха! Чуваш ли, корнет Стъбс? Помниш ли някога да съм се извинявал?

— Не, бога ми! — промърмори Стъбс.

— Добре, както обичате — каза кавалерът и зае боева стойка.

— Не, не! — извика Девойката Мариан и се хвърли пред Холтспър, сякаш за да го защити с тялото си. — Недейте, сър. Не е честно. Той е в броня, а вие, сър…

— Не, не е честно! — чуха се няколко гласа. В това време един едър мъж със свиреп вид и рошава черна брада си пробиваше път между тълпата към мястото, гдето се намираха противниците.

— Не може така, мастър Хенри — извика брадатият човек, като се приближи. — Не рискувайте. Знам, вие сте достоен противник за всекиго в Англия, но това тук не е честно. Капитанът на войниците трябва да смъкне тия стоманени плочи и борбата да е на равни начала. Как мислите, момчета?

Близкостоящите, към които бе отправен въпросът, отговориха с викове: „Не е честно, не е честно! Офицерът трябва да свали бронята!“

— Така е — каза Уолтър Уейд, който пристигна в този миг. — Ако господата ще се бият, условията трябва да бъдат равни. Вие, капитан Скарт, не се противопоставяте, нали?

— Аз не искам предимства — отвърна капитанът на кирасирите. — Нека той постъпи както желае, но аз не свалям бронята си за нищо на света.

— Тогава противникът ви също трябва да се облече — предложи един от джентълмените, дошъл с Уолтър. — Боят не може да започне, докато това не се уреди.

— Разбира се! — присъединиха се няколко гласа. — Двамата трябва да бъдат еднакво защитени.

— Може би господинът — каза един, сочейки корнета — не би имал нищо против да услужи с бронята си? Това ще опрости нещата. Струва ми се, че са еднакви на ръст.

Стъбс погледна към капитана и очите му попитаха: „Да откажа ли?“

— Дай му я — каза Скарт, като видя, че няма как да откаже.

— Да заповяда! — каза корнетът и веднага започна да се съблича.

Много ръце помогнаха на Хенри Холтспър да облече защитната броня и след няколко минути той вече бе обкован в стоманеното облекло на корнета — ризница и металически нагръдник, нараменици, набедреници, защитни брони на ръцете — за щастие всичко му стана така добре, като че бе правено за него.

Шлемът беше все още в ръцете на един от помагачите и той понечи да го постави на главата на Хенри Холтспър.

— Не — каза Холтспър, като го отблъсна. — Предпочитам да нося кастрената си шапка. — И посочвайки трофея, поставен на периферията, допълни: — Там има нещо, което достатъчно добре ще предпази главата ми. Обидена е една английска девойка и под ръкавицата на друга английска девойка обидата ще бъде измита.

— Не бъди толкова уверен в силата на този хубав трофей — отвърна Скарт със саркастична усмивка. — След малко аз ще смъкна ръкавицата от шапката ти и ще я забода на върха на моя шлем. Несъмнено аз ще я получа по-честно, отколкото си я получил ти.

— Има време, след като я спечелите, да разправяте как ще я носите — спокойно му отвърна кавалерът. — Макар че, кълна се — допълни той, отвръщайки на присмеха с присмех, — трябва здраво да се борите, за да я получите; вие наистина имате нужда от трофей, за да замести шпорите, които оставихте при форта Нюбърн.

„Фортът Нюбърн“ беше слабото място на Скарт. Той бе един от ония пет хиляди конници, които под командата на Конуей позорно се оттеглиха от Тайн и всяха такава паника сред цялата английска армия, че я доведоха чак в сърцето на Йоркшир, без да се спре и да си почине. И преди това Холтспър бе подхвърлил този неприятен спомен в лицето му, а сега повторно да бъде опозорен пред тълпата от сънародници, пред собствените си войници — мнозина от които в това време бяха влезли в лагера — и най-вече в присъствието на този отбран кръг от горди и блестящи зрители, застанали там горе на насипа — по-страшна обида никога не му бе нанасяна. Когато противникът му повтори подигравката, челото му — вече потъмняло — стана още по-мрачно, а тънките му устни побеляха, сякаш останаха съвсем без кръв.

— Измамник! — изсъска той през зъби. — Лъжливият ти език скоро ще замлъкне. В живота на капитан Скарт няма друго петно освен петната от кръвта на собствените му врагове и враговете на неговия крал. Твоята кръв ще се смеси с тая на останалите.

— Хайде! — извика Холтспър, нетърпеливо размахвайки оръжието си. — Не съм дошъл тук, за да се надприказваме, защото в такова състезание не се съмнявам, че изкусният дворянин Скарт ще ме победи. Шпагите ни са изтеглени, готов ли сте, сър?

— Не — отговори Скарт.

— Не? — запита противникът му изненадан. — Какво…

— Капитан Скарт е кирасир. Той не се бие на земята.

— Вие сте обиденият! — намеси се Стъбс. — Вие имате право на избор, капитане.

— Ще се бием тогава на коне.

— Благодаря за услугата, господа! — отговори Холтспър зарадван. — Точно това желаех и аз, но не се надявах да го постигна. Вие казахте — ще се бием на коне.

— Коня ми! — извика Скарт, обръщайки се към един войник. — Доведете го и разчистете мястото от тази сган.

Последната заповед не беше необходима. Щом разбраха, че боят ще бъде на коне, хората, пръснати навред, се втурнаха към върха на насипа и застанаха там, повечето от тях доволни, че ще присъствуват на зрелище, което дори и в онези рицарски времена беше необикновено.