Майн Рид
Бялата ръкавица (18)

Глава XVII. Танцьорите

Тази навременна случка беше пристигането на група изпълнители на танца морис^[1]. Танцьорите бяха завършили репетицията си извън лагера и сега дойдоха и започнаха представлението си пред високия насип, върху който сър Мармадюк и приятелите му се бяха настанили, за да виждат по-добре.

Танцьорите бяха от двата пола — момичета и мъже. Момичетата бяха облечени в пъстри корсажи и поли, а мъжете — с ризи, чисто изпрани за случая. Ръцете и краката им бяха обвити със светли панделки, от жартиерите им висяха звънчета и други украшения по истинската мавританска мода.

Някои от тях бяха облечени в характерни костюми: един представяше смелия разбойник Робин Худ^[2], друг — верния му лейтенант Малкия Джон, трети — Веселия отец Тък, и т.н.

Няколко от момичетата бяха също в специални костюми. Те представляваха Девойката Мариан, Майската царица и други познати герои от селските приказки.

Скоро танцьорите привлякоха вниманието на всички. По-скромните гости на сър Мармадюк, дошли на тържеството, което той така щедро им устрои, се върнаха в лагера и сега с изписано по лицата им удоволствие стояха струпани около терпсихорейците^[3].

Балони, топки, борба, фехтовка — всичко бе оставено настрана, защото всички знаеха танца морис и го очакваха като най-голямото забавление през този ден.

Наистина в него участвуваха само селски девойки, но между тях не една беше с хубава фигура и красиво лице — качества, често срещани из селските хижи на Чилтърн.

Две от девойките се хвърляха в очи с хубостта си — Девойката Мариан и Майската царица — първата беше тъмна брюнетка от цигански тип, а царицата — блондинка с лешникови очи и коса, светла като коноп.

Не един селски момък от партньорите им в танца — а и от околните — наблюдаваше със светнали очи движенията на хубавиците. О, много и от кавалерите дори хвърляха лукави погледи към Девойката Мариан и Майската царица.

Тъй като някои от тях се възхищаваха от селските момичета и им подхвърляха любезни думи, благородните дами наоколо можеха с право да изпитат ревност, някои наистина ревнуваха.

Дали Мериън беше в това число?

Уви! Да. Колкото и ново да бе това чувство и незначителна причината, която го предизвика, все пак жестоко страдание избликна в сърцето й. За пръв път то бе обхванато от такава болка, защото тази беше нейната първа любов и твърде отскоро, за да познава измяна. Подобна мъка тя изпитваше за пръв път и дори не знаеше какво означава. Знаеше само причината й.

Холтспър стоеше в първия ред на зрителите — почти до кръга, в който се движеха танцьорите. Когато хубавата Бет Денси — която представляваше Девойката Мариан — се въртеше вихрено във фигурите на танца, тъмните и, искрящи в любовна възбуда цигански очи не се откъсваха от него. Този поглед не убягна от Мериън Уейд, защото беше съвсем смел и открит. Но не това причини избликналата в сърцето й болка. Горското момиче можеше целия ден да гледа Хенри Холтспър, без да събуди ревността на дамата, ако на погледа му не бе отвърнато. Но веднъж, когато Мериън погледна бързо към Холтспър, стори й се, че и той гледа момичето — че на любовта се отвръща с любов!

Странна, неусещана досега болка, подобна на отровно острие, прониза цялото й сърце и тя едва не извика. Мериън видя в селската хубавица своя съперница.

Това, че за пръв път изпитваше такава болка, не намаляваше нейната острота. Обратното, тя беше може би по-пронизваща, и от този миг — разтревожена, разтреперана и побледняла, с очи, впити в лицето на Хенри Холтспър — Мериън Уейд с трепет започна да наблюдава всяка промяна в изражението му.

Но мрачното съмнение, изникнало в сърцето й, не намери отговор веднага. Тя едва бе започнала своето зорко наблюдение, когато една случка неочаквано прекъсна танца.

Сред виковете, смеха и възгласите, които съпровождаха представлението, само няколко души, разхождащи се настрана от стария лагер, доловиха далечен, странен и необясним за тях шум. Той идваше, изглежда, някъде откъм пътя, вън от главния вход на лагера, и напомняше непрекъснато удряне на късове стомана, примесено с тропот на много коне, които не вървят по свое желание, а възседнати, се движат с ритмичната стъпка, с която преминава кавалерийски ескадрон.

Първите, които чуха това, едва имаха време да го изтълкуват, камо ли да съобщят на хората в лагера, когато до ушите им достигна друг звук, който също означаваше, че кавалерия се движи навън. Изсвири кавалерийски рог, който даваше команда „Стой!“

В същия миг тропотът от копита престана и когато последното ехо на рога замря в далечните гори, настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихото пиукане на глухари и острото подсвиркване на коса.

Пълна тишина настъпи и в лагера. Ръкоплясканията секнаха и смехът затихна от този необикновен звук. Всички напрегнаха слух да го чуят повторно и извърнаха очи към посоката, откъдето им се стори, че идва.

Имаше нещо злокобно в това внезапно прекъсване на игрите, и то от звук неочакван, както погрешно помислиха всички; някои лица, миг преди това сияещи от радост, се помрачиха.

— Войници! — извикаха няколко гласа заедно, а в това време тълпата изостави представлението на танцьорите, втурна се към върха на насипа, спря и се ослуша както преди.

Отново прозвучаха ясните звуци на кавалерийския рог, този път с команда „Напред“ и преди още ехото да заглъхне зад хълмовете, на парка, между масивните колони на главния вход се появиха редиците на кавалерийски ескадрон и тръгнаха по алеята към господарската къща.

Редица след редица, те вървяха в пълен ред; всеки конник, щом излезеше изпод сянката на дърветата, сякаш пламваше от слънчевите лъчи, заискрили внезапно по излъсканата броня.

Яздейки по двама, войниците преминаха половината от откритото пространство и продължиха напред; те напомняха на някаква огромна змия, промъкваща се през вратата — стоманените брони бяха люспите и, а святкащите редици — прешлените на влечугото.

Когато всички влязоха и продължиха да се вият нагоре по склона, който водеше към жилището, те още повече заприличаха на огромна змия — красива, но опасна, — която бавно се промъква, за да унищожи жертвата си.

— Кралските кирасири.

Мнозина в лагера нямаха нужда от това съобщение, за да разберат какви са новодошлите. Броня, покриваща дрехата с бухнали ръкави, стоманен шлем и нагръдник, набедреници, нараменици, предпазващи раменете, предни и задни лакътници — ето такова беше металическото облекло на кирасирите, а кралското знаме, с което корнетът яздеше начело, показваше, че това са кирасирите на краля.

— Кралските кирасири!

Какво търсеха те в парка на сър Мармадюк Уейд? Каква работа имаха в неговия дом? Ето ги, нататък се бяха насочили.

Мнозина зададоха този въпрос, но от всички най-трудно можеше да намери отговор самият сър Мармадюк.

Представлението на танцьорите бе изоставено напълно. Изпълнители и зрители се бяха втурнали безредно към онази страна на насипа, която гледаше към парка, и застанали на върха му, възкликваха от почуда или изказваха предположения за това ново забавление, неспоменато в програмата за развлеченията.

В този миг рогът отново изсвири „Стой“ и подчинявайки се на сигнала, кирасирите пак дръпнаха юздите.

Челната колона на взвода бе стигнала срещу стария лагер и някои от думите, разменени между двамата офицери, долитаха ясно до хората, застанали върху насипа.

— Слушай, Стъбс — извика капитанът, като излезе една-две стъпки встрани от взвода и посочи лагера. — Какво правят тия селяни там? Можеш ли да разбереш?

— Нямам никаква представа — отговори запитаният.

— Облечени са в празнични дрехи. Да не е Петдесетница или Първи май?

— Нито едното, нито другото — отвърна Стъбс. — Не им е времето сега. Не е, бога ми.

— Кълна се във Венера! Между тях има и някои хубави фусти. Все пак лагеруването тук няма да е скучно.

— Не, бога ми! Всичко друго, но не е и скучно, разбира се.

— Иди по-близко, за да те чуят, и ги попитай какво, по дяволите, правят тук.

При тази заповед корнетът пришпори коня си и като стигна на петдесет крачки от рова, спря.

— Какво, по дяволите, правите тук? — извика той, предавайки буквално възложената му заповед.

Естествено, на този груб въпрос не отговориха нито сър Мармадюк, нито стоящите наблизо. Някои от простите хора в тълпата обаче извикаха: „Веселим се. Празнуваме рожден ден.“

— А, това ли било — промърмори корнетът, като се обърна и тръгна назад, за да съобщи новината на своя началник.

— Ела да идем и да се запознаем — каза Скарт, след като Стъбс му предаде съобщението. — Ще „поразузнаем“ селските хубавици на Бъкс; изглеждат хубави в празнични дрехи. Какво ще кажеш, Стъбс?

— Съгласен — отговори лаконично корнетът.

— Alons^[4], както казват във Франция. Там горе може да намерим нещичко, за което заслужава да се изкачи хълмът. Както казват пак във Франция, nous verrons^[5].

И като заповядаха на войниците да слязат от конете и да останат при тях — своите те повериха на двама коняри, — офицерите в пълно снаряжение се заизкачваха по наклона към саксонския лагер.