Майн Рид
Бялата ръкавица (13)

Глава XII. Как беше съблечен един дворянин

Разбойникът не трябваше дълго да чака жертвата си. Приготовленията, необходими за посрещането й, изискваха известно време — толкова, колкото беше нужно на бавно движещия се пътник, за да стигне поляната. Той пристигна там тъкмо когато Грегъри Гарт беше залегнал в засада в сянката на колибата като ловджийско куче, готово да скочи.

Когато, излизайки изпод арката на дърветата, конникът се показа на поляната и луната освети него и коня му, разбойникът остана малко изненадан. Вместо фермер, пиян от евтиното вино в „Главата на сарацина“, Гарт видя пред себе си елегантен кавалер, облечен в костюм от лъскав атлаз, възседнал изпотен, но красив кон.

Въпреки изненадата си Грегъри не бе нито смаян, нито смутен. Напротив, той бе още по-доволен, че вижда не някой пиян глупак с празен джоб, а джентълмен, чието облекло обещаваше препълнена кесия; при това човек, чийто външен вид показваше на опитното око на разбойника, че да го накара да се раздели с нея не ще бъде нито трудно, нито опасно.

Без да губи нито миг след направените наблюдения, разбойникът изскочи изпод сянката на колибата и както бе извикал на двамата конници преди половин час, така поздрави и облечения в коприна кавалер.

Но отговорът, който сега получи на обичайната си заповед „Горе ръцете“, беше много по-различен. Пътници като Черния конник не се срещаха често и този с атлазените дрехи, вместо да извади пистолет от кобура или сабя от ножницата, вдигна и двете си ръце в знак, че се предава, и с треперещ глас жално помоли за милост.

— По дяволите, мастър! — извика Грегъри Гарт, като все още държеше пиката до гърдите на уплашения пътник. — Не се плашете толкова! Те нищо няма да ви сторят, човече. С пръст няма да ви побутнат, ако, разбира се, не сглупите да се съпротивявате. Стойте по местата си, момчета! Джентълменът няма намерение да създава неприятности.

— Не, уверявам ви, не! — усърдно възкликна пътникът. — Никому нищо няма да сторя. Повярвайте ми, приятели! Наистина няма. Вземете всичките ми пари. Те не са много. Аз съм беден кралски куриер.

— Кралски куриер ли? — възкликна капитанът на разбойниците, заинтересуван от това съобщение. — А смея ли да ви попитам — продължи той, като се приближи до кавалера и грубо хвана юздите на коня — къде отивате, добри господине?

— О, сър — отговори треперещият дворянин, — радвам се, че срещнах някой, който би могъл да ми покаже пътя. Аз нося съобщение от негово величество до капитан Скарт от кралските кирасири, който вече е или поне трябва да бъде у сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод — някъде в тази част на графството Бъкингам.

— Хо! Хо! — каза си Грегъри Гарт. — Съобщение от негово величество до капитан Скарт! Сър Мармадюк Уейд! Бълстрод! Какво ли може да бъде пък това?

— Вие познавате ли сър Мармадюк Уейд, добри приятелю?

— Слушайте, господин Коприна и Атлаз — презрително каза разбойникът, — без да имам удоволствието да ви познавам, нито пък честта да ви бъда добър приятел, мисля, че знам нещо за този джентълмен сър Мармадюк Уейд. Но сега за пръв път чувам, че съществува някаква си личност, наречена капитан Скарт в графството Бъкс или в кралство Англия — а дума да не става за кралски кирасири, разквартирувани в имението Бълстрод. За това Грегъри Гарт знае толкова, колкото знае и гръцки.

— Добри приятелю! Уверявам ви, че това е самата истина. Капитан Скарт и ротата му сигурно са стигнали вече в имението Бълстрод и ако ми покажете пътя…

— Ха! Това не е моя работа. Намери си го сам. Бълстрод е на една крачка оттука. А колкото до капитан Скарт или кралските кирасири, те не ме интересуват. Ако наистина носиш някакво съобщение, дай го на мене, дай ми и парите си, скрити из труфилата по хилавото ти тяло. Хайде по-бързо!

— О, сър! Парите ще ви дам с удоволствие — и часовника, и верижката. Но сигурно и вие обичате нашия добър крал, затова позволете ми да изпълня задачата, която ми е възложил!

— Но може би аз не обичам „нашия добър крал“ толкова, колкото мислиш, излъскано лакейче! Давай бързо, каквото имаш, иначе тия приятели ще смъкнат всичко от тебе. Нищо, нищо, момчета! Стойте си по местата, той няма да ни създава неприятности.

— Не, не, добри приятели. Обещавам, че няма. Ще дам всичко. Ето кесията ми. Съжалявам, че не е по-пълна. Ето часовника. Той ми е подарък от нашата благородна кралица. Нали виждате, сър, много е ценен!

Разбойникът жадно сграбчи часовника и стискайки го между големите си мазолести пръсти, започна да го разглежда на лунната светлина.

— Сигурно е ценен — каза той, като го обръщаше от всички страни. — Целият е покрит със скъпоценни камъни. Подарък от кралицата ли, казваш?

— Получих го лично от ръката на кралицата.

— Мръсна французойка! Виж я ти за какво харчи нашите английски пари. Тя е по-голям разбойник от Грег’ри Гарт — такава е и когато се видиш с нея, кажи й, че аз казвам това. Продължавай! Изпразни от джобовете си всичко.

— Имам само това ножче, този бележник и молива — това е всичко, уверявам ви.

— А какво е онова лъскавото, дето виси на врата ти? — попита разбойникът, като посочи нещо, което дворянинът се мъчеше да скрие. — Я дай да го видя?

— Това, сър, това, това — това е медальон.

— Медальон ли? Какво е то?

— Това е, това е…

— Много е хубаво, прилича на часовник. Какво има вътре?

— Нищо.

— Нищо ли, че тогава защо го носиш?

— О, има нещо вътре, но не е нещо ценно, само една къдрица.

— Само една къдрица? Любовен спомен, предполагам. Е, да, то не е много ценно — поне за мене не е — и ти можеш да запазиш къдрицата. Но аз ще те обезпокоя за кутийката. Струва ми се, че може да се заложи срещу нещо. По-бързо я дай.

Изплашеният дворянин бързо изпълни заповедта и от страх не се възползува дори от разрешението да запази ценния любовен знак, а предаде и медальона, и къдрицата в протегнатата ръка на обирника.

— О, сър — каза дворянинът с умоляващ глас, — това е всичко, всичко!

— Не, не е — сърдито отвърна разбойникът, — ти имаш много хубава дреха — прекрасен атлаз — й хубави панталони; ботуши и шпори първо качество; хубава шапка с пера, а и остра сабя на хълбока. Аз не се нуждая от тия неща лично за себе си, но имам един роднина, комуто искам да ги подаря. Събличай се!

— Как, сър, гол ли ще ме изпратите да изпълня задачата си! Вие забравяте, че съм кралски куриер.

— Не, да ме обесят, ако съм забравил, да обесят също и краля! Това тук за вас е поезия. Чувал съм, че там в двореца я обичат. Но аз повече обичам прозата, а моята проза е — слизай и се събличай!

Въпреки шеговития тон, с който разбойникът разговаряше, нещастният дворянин разбра, че той е много сериозен и че е опасно да се противи на заповедта му.

Макар неохотно, той се принуди да слезе от коня и да се съблече на пътя.

Чак когато бе вече полугол, безжалостният разбойник му каза да спре, оставяйки го само по риза и чорапи.

— О, сър! Нали няма да ме оставите да яздя така? — попита нещастният човек, умолявайки разбойника с протегнати ръце. — Вие няма да ме изпратите в тия дрехи — един кралски куриер! Как бих изглеждал на коня без ботуши, без шапка и дрехи, без…

— Стига си дрънкал! — извика Грегъри Гарт, който бързаше да свърже на вързоп съблечените дрехи. — Кой ти е казал, че ще се качваш на коня? Къде е той, бих искал да знам?

Дворянинът неуверено кимна към коня.

— О! — каза разбойникът, продължавайки спокойно работата си. — Може да е бил твой преди десет минути. Но сега е мой. Доста съм ходил пеш, а ти все си яздил. Сега е мой ред да пояздя малко. Честно е да си посменим местата, нали?

Сваленият куриер не отговори. При все че изненадата и страхът го бяха почти лишили от разум, той все още имаше достатъчно, за да разбере, че възраженията му ще бъдат напразни. Затова не каза нищо — стоеше и трепереше, а зъбите му тракаха като кастанети, защото случи се, че нощта беше от ония есенни нощи, в които е студено като през декември.

Разбойникът не му обърна внимание, докато не завърза вързопа. След това се изправи и като застана лице с лице с жертвата си, започна да я разглежда с полушеговит, полусериозен поглед.

Най-после сериозният поглед взе връх, сякаш някакво съмнение обзе ума на Гарт.

— Колкото и да си страхлив, кралски любимецо — с презрение и горчивина каза той на треперещия куриер, — ти може би си хитър и опасен. Ще се погрижа тази нощ да не отидеш по-далече. Ела тук в къщата! Няма да имаш нищо против, надявам се, защото изглеждаш много мършав. Хайде!

И без да дочака съгласието или отказа на подканения, разбойникът го хвана за китката и го повлече към колибата.

Вътре той завърза несъпротивяващата се жертва с въжетата, които беше взел със себе си. Имаше достатъчно светлина, защото част от покрива беше паднал и луната силно осветяваше покрития със слама под.

Специалист по връзваме на въжета, Гарт бързо привърши работата си; само след няколко минути кралският пратеник беше вече с вързани отзад ръце и глезени така здраво стегнати един за друг, сякаш беше опасен престъпник.

— А сега — каза разбойникът, като стегна със задоволство и последния възел — ти няма да можеш да се освободиш, докато някой не те развърже, но това няма да съм аз. Макар че си кралски лакей, аз не искам да бъда жесток към тебе и тъй като ще ти е по-удобно да лежиш, отколкото да стоиш прав, ще ти помогна да легнеш.

При тия думи той пусна нещастния човек, който падна тежко на земята.

— Лежи тука, господин куриер, докато някой те вдигне. Аз ще се погрижа да предам съобщението ти. Лека нощ!

С подигравателен смях Грегъри Гарт прекрачи прага и остави слисания пътник сам с мислите си, които не бяха нито весели, нито приятни.

След като излезе от колибата, разбойникът побърза да напусне мястото.

Той изведе коня на куриера в средата на пътя и завърза направения вързоп за задния лък на седлото. После се приближи до коня и метна ръка през врата му, сякаш искаше да го възседне.

Но нещо го накара да се поколебае и мина известно време, преди да се качи на седлото.

— Дявол да го вземе, стари другари! — извика той най-сетне, обръщайки се към своята банда от кукли, които беше забравил за малко. — Не бива да се разделим така. Ако Грег’ри Гарт е успял да стане разбойник по главния път, той не е от тия, дето гледат отвисоко на своите другари от пътеката. Не! Вие ще дойдете с мене — всички до един. Макар че общо не струвате колкото лъскавия часовник в джобчето ми, все пак мога да ви употребя и това ще е по-добре, отколкото да ви оставя да плашите гаргите в Джаретовия пущинак. Хайде елате, момчета! Обзалагам се, че този здрав военен кон от кралските конюшни ще може да ни носи всичките и дори няма да му се сторим тежки. Ще намеря място за всинца ви — едни на задницата, а други на врата. Хайде тогава!

Без да дочака отговор на предложението си, той обиколи поляната, съблече бързо куклите една след друга, натовари се с окъсаните им облекла и се върна при коня. Намята старите дрехи върху задницата и врата на животното, завърза ги с върви, качи се на седлото, доскоро заемано от кралския куриер, и потегли радостно.

Тъкмо бе минал кръстопътя, когато часовникът на църквата „Свети Петър“ в Чалфонт удари полунощ.

— Точно дванадесет! — извика той с тържествуващ глас. — Беше въпрос на минути, но удържах думата си пред мастър Хенри! Ако я бях нарушил, вече нямаше да смея да го погледна в очите. Ха! Чуй ги тия стари църковни камбани! Как мило звънят в нощния въздух! Напомнят ми за времето, когато бях невинно дете. Звънете! Звънете, камбани на „Свети Петър“! Звънете и съобщете на света, че Грег’ри Гарт казва вече сбогом напътищата!