Майн Рид
Бялата ръкавица (9)

Глава VIII. Черния конник

В желанието си да избяга от това неприятно общество, в което бе така неволно и безцеремонно въвлечен, младият дворянин се възползува от бъркотията и се измъкна.

Като се скри зад завоя, след който пътят не се виждаше от странноприемницата, той пришпори коня си и препусна в галоп.

Макар че не беше обидил никого, боеше се, че може да го настигнат и върнат обратно, защото тия нехранимайковци, с които току-що се бе разделил, му се струваха способни и на други насилия. Той знаеше, че в името на краля ежедневно се вършат безобразия. Любимците на краля бяха свикнали да обиждат народа безнаказано. Особено оскърбително се държаха войниците, а най-вече онези изгладнели конници, които се завръщаха невъзнаградени от Северната кампания и бяха оставени да безделничат в страната. Позорът, който си навлякоха, като избягаха пред шотландците от брода на река Нюбърн, им донесе презрението на собствените им сънародници и като естествена последица от това презрение, те, от своя страна, изпитваха към тях високомерна и неоснователна враждебност.

Случката, в която Уолтър Уейд бе неволно действуващо лице, го изпълни с непознати чувства; забавяйки коня си след лудия му бяг, той се замисли за неща, много по-различни от тия, които досега заемаха мисълта му.

Той беше още твърде млад, за да се занимава с политиката на своето време.

Знаеше, че между краля и народа съществуват търкания, но тъй като беше дишал само въздуха на двореца, не можеше да мисли другояче, освен че правдата е на страната на краля.

Знаеше, че кралят след единадесетгодишен интеррегнум^[1] бе свикал парламента, за да уреди разногласията, които съществуваха между него и поданиците му. Знаеше това, защото сам бе присъствувал на откриването му. Знаеше също, че този парламент само след няколкодневни заседания бе набързо разпуснат, защото сам той бе присъствувал, когато с кралска заповед сесията се закри.

Но какво му трябваше на младия дворянин да се интересува от подобни събития, колкото и значителни да бяха те за патриота или политика?

За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че Уолтър Уейд, макар и още млад, не беше съвсем безразличен към това, което ставаше. Духът на неговите прадеди — оная любов към свободата, изразена при Рънимид — се таеше и в неговите гърди. Тя беше там, макар и подтискана досега от условията, в които живееше. Той бе виждал наказанията на позорния стълб — присъди по съкратената процедура, произнесени от Стар Чамбър^[2] и Върховния съд; бе присъствувал на страшни зрелища — отрязване на уши и други осакатявания, и макар че приятелите му понасяха подобни сцени с безразличие или, гледаха на тях като на източник за забавления, неведнъж той бе дълбоко потресен. Макар и юноша, той често бе размишлявал върху подобни кралски неправди. Обаче обстоятелствата го бяха поставили в редовете на ония, на които се услаждаха усмивките на тиранина, а Уолтър бе още твърде млад и лекомислен, за да се занимае по-сериозно с идеята за свободата.

Враговете на краля бяха справедливо наказани — така твърдяха околните. Той чуваше това от всички страни; чуваше го и от хубави уста — от устата на една кралица! Как би могъл да се съмнява?

Срещата му с кирасирите произведе върху него впечатление, което би могло да промени политическите му схващания — да ги промени напълно.

„Какво безобразие! — каза си той. — Да се позволява на тия жестоки военни да вършат каквото си щат! Чудя се как кралят разрешава всичко това. Може би е истина онова, което «проклетият Пим», както кралицата го нарича, каза в парламента — че негово величество поощрява тяхното неподчинение. Ах! Да знаех това по-рано, щях да се присъединя към храбреца, който току-що пи «за народа». Впрочем кой беше той? Тръгна нагоре по пътя, сякаш живее някъде към нас. Отличен ездач, а и конят е достоен за него. Не съм виждал нито него, нито коня досега. Ако е от околността на Бълстрод, трябва да е дошъл отскоро. А може да е само пътник? Не, конят му изглеждаше съвсем отпочинал, сякаш сега е излязъл от конюшнята. Надали е яздил по-далеч от Ъксбридж. Помислих, че ония приятели се готвят да го преследват — продължи той, поглеждайки през рамо. — Отказали са се сигурно, иначе щях дати чуя зад себе си. Ако дойдат, ще се вмъкна между дърветата и ще ги оставя да отминат. Не желая повече да разговарям със събеседници като капитан Скарт — така мисля го нарече неговият корнет, нито пък с уважаемия корнет Стъбс. Стъбс^[3]! Да! Често името е огледало на човека!“

Като завърши тези свои мисли, младият дворянин дръпна юздите и спря, за да се ослуша.

Зад себе си, при странноприемницата, той чу гласове: хор от груби гласове, които викаха високо „ура“ — конниците отговаряха на тоста „за краля“. Друг звук — поне такъв, който да подскаже, че преследването продължава, не се чуваше.

„Добре! Не го преследват. Разумно от тяхна страна, трябва да призная. Ако е продължил така, както препусна, досега той е на много мили оттук. Надали ще успея да го настигна! — продължи Уолтър и отправи отново своя кон по пътя. — Бога ми! Бих искал да можех. Сега си спомням — чувах, че по този път имало разбойници. Сестра ми ми писа за това неотдавна. Спрели каляската на една дама и я ограбили, макар че не направили нищо на дамата, само й взели накитите — и обиците и дори! Само единият от тях — главатарят им, предполагам — приближил до каляската. Другите стояли настрана и не казали нито дума. Колко странно, че са постъпили така. Ако имам нещастието Да срещна разбойници, дано поне имам щастието и те да са тъй добре възпитани. Нямам нищо против да им дам всичко, каквото притежавам — то не е много, — само да ме оставят както дамата да си отида, без да пострадам. Ей богу, глупаво постъпих, като тръгнах толкова късно от Лондон; а тази неприятна случка пред странноприемницата ме забави още повече. Нощ е вече. Има хубава луна наистина, но каква полза от нея в това самотно място? Светлината и само би помогнала на негодниците по-лесно да ме ограбят.“

Въпреки че тия негови мисли явно показваха безразличието му към една среща с разбойниците, все пак младият пътник изпитваше известен страх. По онова време пътищата в Англия гъмжаха от разбойници и грабители. Обири ставаха всеки ден — дори и в самите покрайнини на столицата; а по главните и страничните пътища да ти поискат кесията бе толкова обикновено, колкото днес да те помолят за милостиня.

Обикновено „господата от широкия друм“ не бяха кръвожадни. Някои бяха дори учтиви. Всъщност много от тях бяха доведени до просяшката тояга поради тираничните грабежи на краля и принудени по този незаконен начин да възстановят загубеното. Не всички бяха разбойници по природа. Но имаше и такива, за които „Горе ръцете“ значеше „Не ги ли вдигнеш, ще умреш!“

Доста неспокоен, Уолтър Уейд заизкачва дългия наклон на пътя, извеждащ към хребета на Червения хълм, в подножието на който беше стигнал сега. На този хълм — както се казваше в писмото на сестра му — спрели каляската на дамата и й ограбили пръстените.

Пътят, изкачващ се по стръмната височина, беше доста тесен и по нищо не напомняше широките, настлани с чакъл шосета от наше време. Това бе обикновена утъпкана пътека — широка колкото за една кола, — заградена с букова гора, през която пътеката се виеше нагоре. От двете й страни, близко едно до друго, растяха дърветата, които на места дори я засводяваха.

Младият пътник дръпна още веднъж юздите и се ослуша. Гласовете от странноприемницата вече не достигаха до него дори и като далечен шепот. Той би предпочел да ги чува. Почти му се искаше преследването да бе продължило. Колкото и да не му се харесваше компанията на капитан Скарт или на корнета Стъбс, все пак би я предпочел пред група разбойници или грабители.

Той се наведе напред, за да разбере дали не се чува някакъв шум по пътя пред него. Не можа да чуе нищо — поне нищо, което да го обезпокои. До ухото му долетя глухото бухане на бухала, смесено с острия писък на яребицата, която викаше малките си през стърнищата. Чу също далечен лай на овчарско куче и подрънкващите хлопатари на овцете в кошарите. Но тези звуци, макар и присъщи на спокойния селски бит и скъпи за ухото, което тъй дълго не бе ги чувало, не изключваха присъствието нито на грабители, нито на разбойници, които, спотаени между дърветата, нямаше защо да пречат на тия звуци.

Уолтър Уейд съвсем не беше плах. Но никой осемнадесетгодишен младеж не може да бъде обвинен, че е страхливец, само заради това, че не желае да срещне разбойници.

Ето защо, когато се движеше по пътя и сърцето му затуптя от мрачни предчувствия, това не можеше да бъде доказателство, че е страхлив; не беше доказателство и това, че щом забеляза под сянката на дърветата едва очертаващата се фигура на конник, изведнъж спря и се поколеба дали да продължи.

Конникът се намираше на двадесетина крачки от мястото, дето Уолтър спря, и не се движеше нито нагоре, нито надолу, а стоеше неподвижно по средата на пътя.

„Разбойник!“ — помисли си Уолтър, още не решил дали да продължи, или да се върне обратно. — „Но не, не може да бъде! Един разбойник никога не би застанал така, на открито. Той би се поприкрил зад дърветата — поне докато…“

В този миг до ушите му долетя глас, същият глас, който преди малко така ясно бе извикал „За народа!“

Като се поокопити, младият пътник реши да продължи. Човек с такава външност като ездача на черния кон едва ли би могъл да бъде непочтена личност, а още по-малко разбойник. Уолтър не го обиди с подозренията си.

— Ако не греша — каза непознатият, след като се поздравиха, — вие сте младият благородник, когото преди малко видях в твърде недостойна компания?

— Не грешите, аз съм.

— Да вървим тогава! Щом вие сте единственият ми преследвач, предполагам, че няма да пострадам, ако ви позволя да ме настигнете? Хайде, млади господине! Може би по тези пътища и за двама ни ще бъде по-безопасно, ако яздим заедно.

След тази откровена покана младият дворянин престана да се колебае и като пришпори коня си, тръгна бързо напред.

Двамата ездачи продължиха да се изкачват заедно.

По средата на хълма пътят завиваше на югозапад. На известно малко разстояние покрай пътеката нямаше дървета, така че луната ги освети ясно. Тук двамата пътници за пръв път се разгледаха един друг.

Непознатият, който все още пазеше своето incognito^[4], погледна своя спътник и сякаш доволен от това бегло проучване, отклони погледа си встрани.

Може би докато беше пред странноприемницата, той бе разгледал младия дворянин по-подробно.

Уолтър, от своя страна, бе хвърлил само един поглед на черния ездач, когато беше пред хана. Сега, макар че беше неприлично, той незабелязано изпод вежди продължи да го разглежда. Външният вид на ездача беше доста внушителен и будеше любопитство. Той направи силно впечатление на Уолтър Уейд — извика у него дори възхищение.

До себе си видя не младеж като него, а мъж в пълен разцвет на силите — може би над тридесетгодишен. Видя фигура средна на ръст, прекрасно сложена — отделните й части така хармонично съчетани, така стегнати, че говореха за голяма физическа сила. Видя добре очертани рамене, широки гърди, заоблена шия и челюсти, които издаваха непоколебимост и решителност. Тъмнокестеняви къдрави коси обграждаха лице, което на младини трябва да е било по-бяло, а сега бе бронзово, сякаш загоряло от странствувания. Видя очи тъмнолешникови на цвят, които на лунната светлина грееха топло и спокойно като очите на гълъб. Но Уолтър знаеше, че тия очи могат и да святкат като орлови, защото така искряха те, когато ги срещна за първи път.

Накратко, младият дворянин видя до себе си мъж, който му напомняше един герой от средновековните романи — герой, за когото напоследък бе чел и чийто образ бе направил дълбоко впечатление на младежкото му въображение.

Дрехите на кавалера напълно отговаряха на лицето и хубавата му фигура. Те бяха скромни, макар и от скъпа материя. Наметката, пристегнатата му дреха и късите бухнати панталони бяха от копринено тъмнокафяво кадифе; ботушите бяха от най-хубава испанска кожа, а широката периферия на филцовата шапка отпред бе кокетно извърната нагоре и забодена с игла, обсипана със скъпоценни камъни, която придържаше черно щраусово перо, извито назад до рамото. Ален колан от китайска коприна опасваше талията; бродиран презраменник кръстосваше гърдите, а на него висеше рапира с богато украсена ножница. Бежовите му ръкавици бяха с прикачени наръкавници. Маншети от бяла батиста красяха ръкавите на пристегнатия му жакет, а широка яка от същата материя стигаше почти до раменете му. Представете си всичко това върху една прекрасна мъжка фигура, ушито от скъпи материи според модата на времето, и вие ще имате портрета на ездача, от чиято външност Уолтър Уейд се възхити.

Конят съответствуваше на ездача — грамаден, отлично сложен, — такъв, какъвто един старинен странствуващ рицар би избрал за кръстоносен поход. Той беше от съвсем чиста порода — целият черен с изключение на муцуната, където кадифената кожа бе леко оцветена в жълтеникавочервено, почти кафяво. Ако опашката му висеше надолу, краят й би докоснал земята. Когато конят вървеше дори спокойно, тя се поклащаше диагонално, потрепвайки при всяка стъпка. А когато конят галопираше, тя се развяваше във въздуха разперена хоризонтално.

Седлото беше покрито с пъстра кожа от южноамерикански ягуар, поръбена с ален плат, а от него висяха два кобура, направени от дебела лъскава кожа на северноамерикански бобър.

Мундщукът беше от здраво желязо — внесено тъкмо по това време от испанския полуостров. От търкането му със зъбите устата на коня беше постоянно разпенена.

Хубавото животно имаше име. Уолтър го беше чул. Докато младият дворянин приближаваше, конят бе застанал на място — напреки на пътя — и нетърпеливо биеше земята. Краткият галоп беше разгорещил огнения му дух. За да го успокои, ездачът го галеше — прекарваше ръка по меката кожа на шията, говореше като на другар и повтаряше името му. То беше Хюбърт.

След като се поздравиха, двамата конници повървяха редом известно време, без да си продумат. Това бе мълчание, което винаги последва едно подобно неофициално запознаване. Ездачът на черния кон го наруши пръв.

— Вие сте Уолтър Уейд, син на сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод, нали? — каза той не толкова като въпрос, колкото за да започне разговор.

— Да — отговори младият дворянин с известна изненада. — Отде знаете името ми, сър?

— От вашите уста.

— От моите уста! Кога го чухте, ако мога да запитам? — попита Уолтър и хвърли още един изпитателен поглед към непознатия. — Не си спомням да съм имал честта да ви срещна преди.

— Едва преди половин час. Забравихте ли, сър, че казахте името си в мое присъствие?

— О, вярно! Значи вие сте чули — били сте там?…

— Пристигнах тъкмо когато се представяхте. Синът на сър Мармадюк Уейд няма причини да се срамува от името си. С него човек би могъл само да се гордее.

— Благодаря ви от името на баща си. Познавате ли го, сър?

— Само по външност и по доброто име — отговори непознатият унесено. — Вие служите в двореца, нали? — продължи той след късо мълчание.

— Вече не. Днес заранта се разделих с него.

— Подадохте си оставката?

— Желанието на баща ми беше да се върна, у дома.

— Така ли! А защо? Извинете, че си позволявам да ви запитам…

— О! — отговори младият дворянин наивно. — Аз бих ви казал причината, ако я знаех. По повярвайте ми, сър, не ми е известна. Знам само, че баща ми е писал на краля и поискал от него разрешение да се върна у дома. Кралят се съгласи, но, струва ми се, че не много охотно, защото негово величество на прощаване изглеждаше да ми е сърдит — или по-скоро, сърдит на баща ми.

Новината, съобщена от бившия дворянин, вместо да предизвика съжаление у спътника му, по-скоро като че ли го зарадва:

— Дотук добре — смотолеви той на себе си. — На наша страна е. Това ще го запази.

Уолтър чу една част от изречението, но не го разбра.

— Баща ви — продължи непознатият — сигурно е имал сериозни причини, за да направи това. Без съмнение, господин Уолтър, той е действувал във ваша полза, макар че за вас може би ще бъде неприятно да замените веселите забавления на кралския дворец с тихия живот в провинцията.

— Напротив — отвърна младежът, — тъкмо това желаех. Аз обичам да ходя на лов с кучета, а и със соколи, но не по церемониален начин както в двореца — с цяла тълпа кресливи жени, които плашат дивеча, а сам, в тишината, между тия хълмове, или Пък с един-двама приятели. Това обичам аз!

— Наистина — каза странният ездач, усмихвайки се — това са еретически настроения за един дворянин. Странно е човек с вашата професия да говори пренебрежително за жените, особено за дворцовите дами. Придворните дами са доста интересни, нали? Чувал съм, че нашата френска кралица обича да се обгражда с хубавици. Имала голяма свита от красавици, казват.

— Нарисувани кукли! — презрително отвърна бившият дворянин. — Натруфени по френската мода. Предпочитам истинското английско момиче — най-вече онова, което живее на открито и има свеж вид. А и малко съвест, защото, кълна ви се, сър, в двора това липсва с изключение на лъжливата съвест.

— Браво! — възкликна непознатият. — Вие сте по-скоро дворцов сатирик, отколкото дворянин. Добре! Драго ми е да чуя собствените си мисли, така красноречиво изразени. Аз също предпочитам истинското английско момиче, което диша чистия селски въздух!

— Това харесвам и аз! — отвърна Уолтър с искрен младежки възторг.

— Да! Много от тях могат да се срещнат сред хълмовете на Чилтърн. Вие, господин Уейд, сигурно познавате някои. А може би си имате някоя определена, за която мислите в момента? Ха! Ха! Ха!

Руменина заля страните на Уолтър, докато мънкаше някакъв отговор, който само наполовина отричаше намека.

— Простете! — извика кавалерът, прекъсвайки смеха си. — Не искам да ми се изповядвате, нямам право на това. Представих се така, че може да ме помислите за невъзпитан.

— О! Нищо подобно — каза Уолтър, сам твърде свободен в думите си, за да се сърди за това другиму.

— Може би ще извините любопитството на един непознат — продължи Черния конник. — Отскоро съм в тази част на страната и, естествено, човек е любопитен да узнае нещо за съседите си. Ако обещаете, че няма да се разсърдите, аз ще се осмеля да ви попитам още нещо.

— Аз не бих се обидил от въпросите, които един благородник задава на друг. Вие сте благородник, сър, нали?

— Израснах като такъв и макар че се разделих, или по-скоро лишиха ме от богатство, което съпровожда подобна титла, аз самият не съм се променил. Въпросът, който искам да ви задам, ще ви се стори може би много обикновен след такъв голям увод. Исках само да ви попитам дали вие сте единственият член на бащиното ви семейство?

— О, не! — откровено отговори младежът. — Аз имам сестра, Мериън.

— Голяма, като вас?

— Би трябвало да е вече. Не беше още пораснала, когато я видях последния път, но сега на Коледа ще станат три години оттогава. Тя е по-голяма от мене, но няма да се учудя, ако е и по-висока. Чух, че е вече голямо момиче — една глава по-висока от Лора.

— Лора?

— Лора Лъвлейс — братовчедка ми, сър.

„Тя е сестра му — тя е Мериън. Мериън Уейд! Благородно име. Звучи чисто като тази, която го носи. Мериън! Сега знам името на тази, която от седмици насам обожавам — която от седмици!…“

— Моята братовчедка — продължи чистосърдечният млад дворянин, прекъсвайки мислите на своя спътник — също е член на бащиното ми семейство. Тя е в Бълстрод вече от много години и ще остане, предполагам, докато…

Наследникът на Бълстрод се поколеба — сякаш не много сигурен докога братовчедка му ще остане там.

— Докато? — попита кавалерът с многозначителна усмивка. — Докато какво?

— Наистина, сър — каза Уолтър, малко объркан, — не знам докога нашата братовчедка ще пожелае да остане при нас, но предполагам, че когато стане пълнолетна, опекунът й ще я поиска. Татко не е неин опекун.

— Ах! Мастър Уолтър Уейд, обзалагам се, че преди госпожица Лора Лъвлейс да стане пълнолетна, тя сама ще избере своя опекун — някой, който няма да има нищо против тя да остане в Бълстрод до края на живота си. Ха! Ха! Ха!

Вместо да се възмути, братовчедът на Лора Лъвлейс също се засмя. В намека имаше нещо, което го успокои и му достави удоволствие.

Разговаряйки така шеговито, двамата пътници стигнаха до билото на стръмния склон, продължиха и навлязоха в една дива местност, наречена Джаретовите пущинаци.