Майн Рид
Бялата ръкавица (62)

Глава LXI. Марстоново поле

За да доведем нашата драма до крайната развръзка, трябва да опишем още само две сцени.

Две сцени, противоположни по своя характер — макар и често свързвани една с друга.

Първата беше под влиянието на бога Марс^[1], често наричан жесток. Той — макар не винаги справедлив — този път дари победата на ония, които я заслужаваха.

От три години звукът на военния рог се носеше над страната и, най-достойните синове на Англия, изпратени на бойното поле, бяха строени от двете страна на тази битка между братя.

Сражаващите се бяха станали известни под имената роялисти и републиканци. Да, думата републиканец, произнесена за първи път от Хенри Холтспър на тайното събрание в Стоун Дийн, не се произнасяше вече тайно. Напротив — тя се изричаше открито, като нещо, с което човек би могъл да се гордее — така както винаги ще се произнася и трябва да се произнася от просветени и благородни хора.

Чуваха се също и думите „кавалер“^[2] и „кръгла глава“^[3]. Но това бяха думи, които имаха за цел да възвеличаят привържениците на краля и да опетнят приятелите на народа думи, произнасяни най-често от устата на подлите роялисти, унижени от пораженията и поддали се на дивите инстинкти, които винаги са характеризирали „торизма“. Уви! Той живее още и днес както в обложените с данъци графства на Англия, така и в английските робовладелчески колонии оттатък Атлантика.

Така нареченият „кавалер“ от времето на Чарлз беше една истинска измама. Във всяко отношение жалък като своя днешен събрат — контето, известен само със суетността и пороците си! — почти без нито едно достойнство. Та дори и по смелост не можеше да се сравни със своя „кръглоглав“ противник.

Титлата му „кавалер“ и „кавалерството“ му, както това на робовладелеца в Южните щати бяха само лъжливи имена — смешна злоупотреба с думи, присвоени от извратено самомнение.

Беше се стигнало до срещата на Марстоново поле — местността, за която с гордост ще си спомня всеки, който обича свободата. Безразсъдният самохвалко Рупърт, пренебрегвайки съветите на един по-умен човек, беше тръгнал от Йорк начело на една от най-многобройните армии, която някога се е събирала на страната на краля. Той бе успял да свали обсадата, така героично удържана от маркиза на Нюкасъл, и възгордян от успеха си, бързаше сега да срази бившите обсадители, които, трябва да признаем, се оттегляха — макар и бавно, и с мрачната неохотност на ранени лъвове.

Рупърт ги настигна при Марстоново поле, където за негово нещастие те бяха решили да спрат.

Нашата задача не е да описваме тази прочута битка, която за известно време уреди отношенията между трона и трибуната.

Измежду многото вълнуващи случки на Марстоново поле само една е важна за този разказ и само нея ще разкажем.

Сред войската на нетърпеливия принц се намираше и Ричард Скарт, наскоро произведен в чин полковник, командуващ отделение кирасирски коне. В противниковата страна, сред хората на Феърфакс, се намираше един офицер със същия чин — кавалерийски полковник — на име Хенри Холтспър.

Съдбата ли, или някакво взаимно споразумение доведе тези двама души лице срещу лице в центъра на битката? Може би това е било случайност — най-обикновено съвпадение, — но така или иначе те се срещнаха на Марстоново поле.

Скарт яздеше начело на своя блестящ взвод. Холтспър, яхнал черния си кон, умело водеше към полето храбрите земеделци от Бъкс, облечени в прости зелени пристегнати жакети, всеки възседнал коня, който бе извел от собствената си конюшня, за да вземе участие в тази славна битка за свобода.

Още докато противниците се намираха на стотина ярда един от друг, техните водачи се познаха. Хората им също се познаха, защото между войниците, командувани от Скарт, се намираха ония кирасири, които бяха разквартирувани в дома на Бълстрод, а мнозина от „зелените палта“ под командуването на Черния конник се намираха на времето в тълпата, която подигра войниците, когато те напущаха парка.

Щом двете страни познаха, че са стари противници, обхвана ги желание да се впуснат напред. Този импулс беше още по-силен в сърцата на двамата водачи, които без да губят време да дадат дори заповеди на своите войници, пришпориха конете си и препуснаха напред в разделящото ги пространство.

Секунда след това и двамата се бяха отделили от общата боева линия и се бяха вкопчили един в друг. Войниците им, изненадани от тази неочаквана постъпка, не ги последваха веднага. Само двама млади офицери — по един от всяка страна — препуснаха след своите началници, но те сякаш не бяха подтикнати от техния пример, а от омраза един към друг.

Действията на тези младежи — известни на своите другари като корнет Стъбс и корнет Уейд — не направиха особено впечатление. Очите на всички бяха отправени към двамата началници — Скарт и Холтспър, — защото всеки от тях се държеше така, като че ли беше решил да убие своя противник.

В гърдите на Скарт бушуваше огънят на стара вражда — подхранвана от спомена за предишни поражения, подтиквана от дяволската жестокост на неугасваща ревност.

В гърдите на Холтспър гореше по-благороден пламък — почти безкористен, който обаче го караше не по-малко да желае смъртта на своя съперник.

Гордият републиканец видя пред себе си един истински представител на еничарите — едно от ония създания, които образуват предания антураж на деспотите, — еничарите, готови да прегазят и потискат народите по света, готови дори да умрат на своята позорна служба и с последен дъх да произнесат на бойното поле безсмислените слова, несъвместимите една с друга думи: че умират за краля и отечеството!

Холтспър не хранеше лична неприязън към Скарт — поне не такава, каквато изпитваха към него.

Въпреки злините, които капитанът на кирасирите се бе опитал да му нанесе, неприязненото му отношение към кралския офицер се дължеше предимно на политически причини — то се дължеше на голямото възмущение, което всеки републиканец изпитва към привърженика на монархията независимо от това, дали той е глупак, или престъпник, защото той непременно е едно от двете.

Но това беше достатъчно, за да подбуди у него дълбоко желание да убие Скарт — такова желание, каквото овчарят изпитва да убие вълка, който обикаля около невинното му стадо, или пък каквото горският пазач чувствува към вредните животни, които унищожават лова на господаря му.

Вдъхновяван от благородни мисли, уверен в свещената кауза, сигурен, че ще заслужи благодарността на милиони още неродени хора, воинът на свободата се впуска срещу своя неприятел.

Действието беше внезапно, събитието — светкавично като смъртта на невестулка, смачкана под краката на ядосан горски пазач. След по-малко от двадесет секунди от започването на боя Скарт лежеше неподвижен върху пръстта на Марстоново поле, превит в стоманеното си облекло като купчина средновековни доспехи!

В това време двамата корнети бяха кръстосали сабите си, но преди някой от тях да успее да нанесе на другия смъртоносен удар, бойните рогове на роялистите изсвириха „Оттегляй се!“ и храбрите „зелени палта“ се впуснаха в полето и обърнаха в бягство обърканите кирасири, които в този миг използуваха много повече шпорите, отколкото сабите си.

Още едно действие и завесата трябва да се спусне над нашата драма.

Декорът на това действие е вече известен. И както често се случва в театъра, декорът се повтаря с много малка промяна в действуващите лица.

Бълстрод парк е отново оживен от „фет шампетр“ и пак както преди действието се развива в саксонския лагер.

Едно събитие, много по-радостно, отколкото предишното, беше събрало приятелите на сър Мармадюк Уейд, към които се числяха всички честни хора в графство Бъкс.

В лагера могат да се съберат хиляди хора. Той е пълен: толкова пълен, че едва ли има място за игрите: борба, фехтовка, кегелбан и топка — които въпреки това се играят въодушевено от запалянковците.

Какво е събитието? Някой друг син ли става пълнолетен? Това е невъзможно, защото само един е наследникът на имението на сър Мармадюк, а неговото пълнолетие вече бе отпразнувано.

Не е това. Събитие от много по-голяма важност беше събрало споменатата тълпа.

То би могло да се нарече двойно събитие: защото в този ден рицарят на Бълстрод отведе до олтара две невести — една предаде на собствения си син, а другата — на един „авантюрист“, известен преди като Хенри Холтспър, Черния конник, но напоследък наричан с името сър Хенри… полковник от армията на парламента и член на самия парламент.

Аз ви казах кои са младоженците. Не е необходимо да назовавам невестите — вие вече сте се досетили.

Погледнете двете двойки, застанали, на обраслия с трева насип, наблюдаващи игрите, радостни зрители на забавлението на народа.

За известно време очите ви ще се спрат върху, по-младата двойка — хубавата Лора Лъвлейс и нейния братовчед-съпруг — Уолтър.

Добре е, че първо погледнахте към тях, защото очите ви надали ще поискат да се върнат отново там.

Веднъж спрели върху Мериън Уейд, те едва ли ще искат да се откъснат от нея.

Там вие ще намерите най-хубавите цветове на природата — синия цвят на небето, златото, разливано от слънцето, блясъка на розата.

На тия красиви цветове отговарят и най-хубавите форми: овалът на челото, извитата линия на носа, заоблените ноздри, закръглените гърди и извивката, която продължава надолу от гъвкавата талия — всичко това е видимо доказателство, че в конструкцията на Мериън Уейд природата е използувала най-вещите си архитекти. Тълпата гледа само нея.

Тя е олицетворение на благородство и простота. Но когато хората се сещат за правата, които получиха напоследък, те поглеждат с благодарност и гордост към мъжа, застанал до нея — в него те виждат един от героите-патриоти, които им донесоха свободата.

В този ден на двойна сватба, както и тогава, на рождения ден на Уолтър, тук има танцьори на танца Морис.

И както тогава, пак са представяни „веселяците“ от шеруудската гора.

Но с някои дребни изключения тия, които сега ги представят, не са същите.

Огромният брадат мъж, който в гротескно облекло представлява Малкия Джон, е бившият разбойник Грегъри Гарт. Нищо чудно, че той изпълнява ролята си отлично.

Друг е изпълнителят и на Робин Худ, друга е и тази, която играе Девойката Мариан.

Мариан е девойка със златна коса, а водачът на разбойниците — Робин Худ, е бившият кирасир Уидърс, отдавна превърнат в смел поддръжник на парламента. Защо Бет Денси не е тук както по-рано? Къде е дърварят Уолфорд?

Малко от присъствуващите не биха могли да отговорят на въпроса, защото печалната трагедия, поради която отсъствуват и двамата, е все още жива в паметта на мнозинството.

Огромен човек на средна възраст, облегнат на едно дърво, с тъга наблюдава игрите.

Всички знаят, че това е старият Дик Денси, бракониерът.

Херкулесовото му тяло е прегърбено повече, отколкото когато го видяхме за последен път, защото той не е излизал от къщи от месеци, насам.

Излязъл е сега, за да присъствува на сватбеното празненство — за първи път е напуснал самотната си горска колиба, където от месеци оплаква загубата на единствената си дъщеря.

В погледа му се чете тъга, в цялото му изражение — мъка.

Дори и смешните забележки на неговия приятел и съмишленик Гарт не могат да го накарат да се усмихне. И когато поглежда към кротката светлокоса изпълнителка на Девойката Мариан и си спомня за своята смела, тъмнокоса и хубава Бетси, една сълза, която разказва за отчаянието на това силно сърце, може да се забележи по брадясалата му буза.

Ах! Смелата и хубава Бетси — тя наистина беше и смела, и хубава — баща й с право може да тъгува за съдбата й, защото тя беше трагична.

Нейната любов — нейната луда страст по Хенри Холтспър, колкото и неблагочестива да беше целта й, беше озарена от истинска любов и облагородена от великодушна безкористност.

На нейната любов трябва да се гледа със сълзи на съжаление, а не с презрителна усмивка. Тя я доведе до ранния й край. Тя умря от ръката на подлия грубиян, който нахално искаше да получи любовта й, умря от оръжието, което той беше заплашил, че ще размаха, но не посмя да вдигне срещу човека, който така глупаво смяташе за свой съперник.

Неговият собствен край беше заслужен и подходящ. Това, с което Уолфорд цял живот се беше борил, му се притече на помощ, за да му помогне да напусне този свят. Той приключи своето съществование увиснал на едно дърво.

Празненството за двете сватби — за разлика от другото, което го предшествуваше — завърши, без да бъде прекъснато от неприятни случки. Всички присъствуващи изглеждаха щастливи с изключение може би на самотния баща Дик Денси и на още един, който присъствуваше почти безцелно — Дороти Дейръл.

Ако тя беше дошла с някаква цел, то беше, за да критикува.

Но нейните хапливи закачки сега бяха загубили своя смисъл и никой изглежда не се съгласи с нея, когато, намеквайки за любовния знак, който се открояваше върху шапката на съпруга на Мериън, тя направи малко прибързана забележка:

— Бяла ръкавица! Наистина истински символ на жена, която току-що е станала съпруга! Сега чиста като сняг, но скоро ще се омърси, а може би и ще бъде изхвърлена с възмущение. Nous verrons!

Предсказанието й не се хареса на тези, на които го каза.

Може би никой друг освен злобната пророчица не вярваше, нито пък желаеше такава да бъде съдбата на Бялата ръкавица.