Майн Рид
Бялата ръкавица (48)

Глава XLVII. Преследването

Бет Денси беше тази, която призрачната светлина разкри; тя се придвижваше като злокобна сянка между храсталаците и накара влюбените да се разделя така внезапно.

Леснодостъпният часовой последва и втората си молителка, която мина безшумно край него, но този път не за да поиска целувка, а просто да изкаже уважението си към дамата, като я изведе любезно вън от границите на своето владение.

Беше разбрал вече колко голяма е нейната благодарност от предплатата, която получи.

Когато стигна до вратата, той преживя второ разочарование. Подобно на първата, втората му посетителка също изчезна. Той остана няколко минути загледан след нея, но като не намери утеха в тъмнината, реши да се върне в склада за лампата си.

Между многото изненади през тази нощ сега той щеше да изживее най-голямата.

Когато влезе в стаята и повдигна фенера наравно с очите си, за да се увери, че затворникът е там, удивлението му стигна почти до ужас: когато вместо вързания на пейката кавалер, пред него дръзко застана Бет Денси. Той вече не помисли да поиска обещаната целувка. Внезапното осъзнаване на собствената му глупост пропъди от главата му всички любовни желания.

Първата му мисъл беше да изтича и да съобщи тревожната вест на другарите си от стражата. Той изскочи на двора, но объркан от изненадата, не се сети да затвори вратата на склада и докато го нямаше, заместницата на затворника-патриот тихо се измъкна навън, премина през тъмния коридор и се промъкна през вратата, без някой да й разреши или да я спре.

Беше тръгнала към задната част на къщата с намерение да си отиде, когато една злощастна идея я накара да свърне в обратна посока.

Тя си спомни за посещението на Мериън в тъмницата. Дали нейната високопоставена съперница се беше прибрала? Дали случайно или по предварителна уговорка не са се срещнали?

Под влияние на това подозрение момичето тръгна край стената към западното крило на къщата.

Тих шепот я поведе към верандата, няколко крадливи стъпки й позволиха да види две фигури, приближени една до друга, а светлината па светкавицата и разкри кои са те и в същото време и показа гледка, която изгори сърнето й.

Първата и мисъл беше да скочи напред и да прекъсне срещата, да ругае, да упреква, каквото и да е, само и само да задоволи желанието си за отмъщение, породено от ревността.

Тя вече се готвеше да го стори, когато някакъв шум зад нея я накара да се въздържи. Чуваха се мъжки гласове, примесени със звънтене на стоманени ножници. Охраната на кирасирите се впускаше в преследване.

Това подсети Бет Денси за по-добро изпълнение на замисленото от нея зло. Тя би могла да върне Холтспър в същата тъмница, от която го беше освободила. Тя не мислеше за болката, която би причинила на себе си, стига само да нарани сърцето на своята съперница.

Трябваше да се върне при вратата, да се свърже със стражата и да я заведе до верандата.

Всичко бе извършено в много кратко време, но колкото и кратко да бе то, междувременно влюбените се бяха сбогували и бързо разделили.

В момента, когато Холтспър скочи в изкопа, десетина кирасири, водени от една жена, завиха край ъгъла на къщата и се втурнаха към западната й фасада.

Те шепнеха и се приближаваха крадешком, от което личеше, че очакват да изненадат влюбените на мястото, което те току-що бяха напуснали. Жената, която вървеше напред, им показваше пътя.

Дъждът бе спрял, небето се бе изяснило и верандата можеше да се види от край до кран. Там нямаше никой!

Кирасирите разочаровано огледаха верандата.

— Не е тук — нито следа от него — каза някой; по променения му и печален глас трудно можеше да се познае, че това е изиграният часовой.

— О, господи! Какво ще стане с мене, ако се е измъкнал?

Обръщайки се към жената, той изглежда, че й каза нещо с тих умоляващ глас.

— Ако си е отишъл оттук — отвърна тя и в гласа й се долавяше дълбоко вълнение, — това е станало преди минута. О, как исках да ги заловите, а и нея също — колко щастлива щях ла бъда да я видя опозорена — нея, гордата, безсрамна дама!

— За кого говориш? Дамата, облечена в кадифе ли?

— Няма значение. Вървете след него. Не може да не го настигнете. О! Върнете го обратно и тогава ще видим дали тя…

— Можем да хванем и двайсет посоки и пак да сбъркаме — каза началникът на стражата, който се приближи и взе участие в бързия разговор.

— Не, не! — извика жената. — Няма да сбъркате. Минете зад парка. Тръгнете по пътя за Хеджърли, но не завивайте нататък. Дръжте задната пътека покрай гората Уопси. Те ще тръгнат по този път, всичко беше уговорено. Хайде! Ще вървя с вас — хайде! Хайде!

Гласът, който така разпалено направляваше преследването на избягалия затворник, беше същият оня глас, който едва преди двадесет минути също така разпалено караше затворника да избяга — гласът на Бет Денси.

Беше ли това хитрост, с която да заблуди стражата и да я поведе по погрешен път? Не — нейният план беше да помогне повторно да го заловят.

В това кратко време от десет минути в гордата душа на Бетси бе настъпила промяна, превръщайки я от себепожертвователен приятел във враг, отдаден със същата страст на унищожаването на Холтспър.

В оскърбеното й сърце бе настъпил обрат, който разтърси душата й издъно и я изпълни с буйното желание за отмъщение. Тя беше видяла човека, когото лудо обичаше — за когото бе рискувала ако не живота си, то поне свободата и доброто си име, в обятията на друга — руса и красива съперница; ръцете му я бяха обгърнали любовно, устните му горещо се притискаха до нейните устни. Нищо чудно, че сърцето на страстната селянка, обезумяла от тази гледка, се бе поддало на желанието за отмъщение!

— Тръгвайте! — извика тя, като направи знак на кирасирите да я последват. — Напред към пътя за Хеджърли!

— А конете ни? — каза началникът на стражата.

— Не, не! — отвърна момичето. — Докато ги вземете, той вече ще е някъде, дето не бих могла да го намеря. Тръгвайте, както сте; аз отговарям, ако не го настигнем. Те ще са без коне, докато излязат от гората Уопси. Тръгвайте, ако искате да хванете пленника си.

Другите бяха склонни да тръгнат веднага пеш. Уидърс, който по известни вече причини трябваше да бъде най-нетърпелив от всички, сякаш се колебаеше.

— Да не искаш да ни заблудиш, Бетси? Ти ме изигра веднъж тази нощ и да ме обесят, ако те оставя да ми се изплъзнеш, докато не го хвана!

— Глупости! — възкликна момичето. — Нали ти казах защо му помогнах да избяга. Дамата, която ме изпрати, беше готова да си даде очите, за да го види. Но сега той отиде с другата и аз знам, че тя много ще се зарадва, като чуе, че са го върнали обратно в тъмницата му. Колкото щеше да ми е благодарна, че съм му помогнала да избяга, два пъти повече ще даде, за да го хванат пак, като й разкажа какво съм видяла. Не ставай глупав. Ти ще пострадаш, ако той избяга. Тръгвай с мене и обещавам ти, че ще го заловим.

Вероятността затворникът му да се изплъзне и последиците от това, тъй ясно представени пред невнимателния часовой, изведнъж сложиха край на нерешителността му и без да се противи повече, той се присъедини към другите; водени от момичето, те се впуснаха да преследват затворника.

Вместо да тръгне към мястото на срещата, което тя самата бе съобщила на Холтспър, Бет изведе кирасирите от парка през съвсем друга пътека. Тя знаеше, че досега беглецът трябва да е намерил тези, при които го беше изпратила, и че не е вече в парка, а върви по задния път — към Биконсфийлд. Нейното намерение беше да го пресрещнат и това все още можеше да стане, като се премине бързо по една добре известна й странична пътека, извеждаща на пътя, по който той щеше да тръгне. Затова тя поведе преследвачите по тази пътека.

Като стигнаха на пътя, те започнаха да се движат по-бавно. Дъждът беше спрял и току изведнъж луната се появи на ясното небе. Началникът на стражата, който беше опитен разузнавач, им заповяда да спрат.

— Няма защо да вървим по-нататък — каза той, разглеждайки пътя. — Никой не е минал оттук преди нас. Виждаш ли, моя хубава водачко, няма никакви следи.

— Значи сме ги изпреварили — отвърна момичето. — Знам, че по този път трябва да минат. Сигурна съм.

— В такъв случай по-добре да чакаме тук — каза началникът на своите хора. — Мястото е много добро за засада. Тези храсти ще ни скрият от очите на всеки, който идва по пътя. Тихо! Сигурен съм, че чух глас!

Войниците, които разговаряха шепнешком, послушаха заповедта на своя началник, смълчаха се и се ослушаха.

Наистина чуваше се глас, човешки глас. Той звучеше като пъшкане на болен! Чуваше се глухо и идваше отдалеч.

— Звучи, като че някой нещастник предава богу дух — промълви един от кирасирите.

— Кукумявките кряскат между дърветата — предположи друг.

— Ш-т! — възкликна отново началникът. — Чувам други гласове — наблизо. Ш-т!

— Добре — каза той, след като се ослуша за известно време. — По пътя зад нас идват хора! Сигурно са те! Хайде! Трима от вас — на тази страна, а другите — от другата страна на пътя. Стойте тихо, докато приближат съвсем. Като ви дам знак, скочете върху тях. Бързо, другари! Не мърдайте, докато не чуете сигнала ми!

Войниците се подчиниха веднага и се оттеглиха в храсталака. Някои коленичиха между храстите, а други останаха прави, но се прикриха зад дънерите на буковете.

Началникът им се прикри по същия начин, а водачката се беше отдалечила на доста голямо разстояние и сега стоеше и трепереше между дърветата като някой гузен обвинител; страхуваше се да наблюдава гледката на залавянето, което тя бе ръководила до успешния му край.