Майн Рид
Бялата ръкавица (47)

Глава XLVI. Далеч — далеч оттук!

Спокойствие след буря, ден след нощ, слънчева светлина след тъмнина — с всяка от тези природни промени може да се сравни смяната на чувството на ревност с чувството на любов. Но и в най-добрия случай тези примери са бледи и ние трябва да потърсим в самата душа по-верни изразители на тези две нейни най-крайни и противоречиви чувства.

Във връхната точка на промяната или по-точно веднага след това се изживява най-голямото сътресение, независимо от това дали е от болка, или от щастие.

Да изпитат сътресение от щастие беше жребият на Хенри Холтспър и Мериън Уейд, докато стояха запазени под навеса на верандата. И за двамата това бе миг на непомрачима радост, подобна на която бяха изпитали само веднъж, когато прегърнати под зеления свод на кестеновите дървета, с устни, които не лъжеха, те предадоха сърцата си едно на друго.

Ако тогава някой беше чул взаимните им клетви, изречени с нежно и убедително красноречие, което само любовта може да даде, едва ли би повярвал, че между тях отново ще се появи недоверие.

Но то се появи и може би не трябва да се съжалява за това. Сега то бе изчезнало и като последствие бе дошло щастието, по голямо — ако подобно нещо е възможно — от щастието при първата им среща, когато отдадоха душите си една на друга. Сега и двамата изпитаха повторно удоволствието пак да отдадат сърцата си. Ревността вече не можеше да смути радостта им и за известно време те дори забравиха ония нищожни знаци, които я бяха причинили: тя — увехналите цветя, а той — злокобната ръкавица.

Съвсем естествено беше предмет на разговор да бъдат причините за последното недоверие между тях. Така и стана.

Взаимна изненада последва взаимните въпроси, макар че никой от тях не можа да даде на другия такова обяснение, каквото той очакваше.

Цветята на шапката на Холтспър и ръкавицата на шлема на Скарт бяха еднакво необясними загадки.

За ръкавицата Мериън знаеше само че я беше загубила, че я беше търсила — тя не каза защо. — но безуспешно.

Холтспър все още носеше касторената си шапка. До този миг наистина той не бе имал възможност да я свали. Едва от десет минути насам ръцете му бяха свободни.

Той нямаше ни най-малко подозрение за начина, по който тя бе украсена, докато не го научи от устните на тази, на която увехналите цветя бяха произвели такова болезнено впечатление.

Мериън разбра правилно изненадата му, примесена с възмущение, когато той свали шапката от главата си, издърпа цветята от клипса и презрително ги захвърли на земята.

Очите й светеха от удоволствие, като видя това. Стореното беше израз на уважение, което женското сърце разбира и оценява, и сърцето й потръпна от тържествуваща радост.

Но това сладко задоволство можеше да трае само няколко мига. Природата е скъперник за големите радости. То бе последвано от една тъжна мисъл, от едно мрачно предчувствие за далечното бъдеще. Това се изрази в думи.

— О, Хенри! — каза тя, като хвана ръката му и го погледна сериозно със сините си очи. — Някога — страхувам се да си го помисля, камо ли да ти го кажа, — някога дали няма да направиш същото с…

— С какво, Мериън?

— Мили мой! Ти знаеш за какво мисля! Или искаш да ти го кажа? Срамота е да не ме разбираш — ти, който си толкова умен, както казват. Ах! И както аз самата знам.

— Скъпа! Страхувам се, че не съм достатъчно умен, за да разбирам жените! Може би ако бях…

Холтспър се прекъсна, сякаш бе стигнал до някаква тайна, която не искаше да разкрие.

— Ако беше? — попита Мериън с глас, който показваше, че е променила интереса си. — Ако беше какво, Хенри?

— Ако бях — продължи нейният любим, измъквайки се от неудобното положение с едно щастливо извъртане, — много по-рано щях да ти кажа, че те обичам.

Думите бяха хубави, но уви — двусмислени! Те доставиха на Мериън удоволствие да си помисли, че той отдавна я обича, но същевременно събудиха у нея болезнено чувство, като си спомни как смело го бе примамила да й разкрие чувствата си.

Веднага щом изговори това, изглежда, че и той забеляза опасността от подобно тълкуване и за да го избегне, бързо се върна на предишния си въпрос.

— Да сторя същото, каза ти, което съм сторил с цветята. С кое?

— Със знака, който ти дадох, Хенри, е бялата ръкавица.

— Когато я хвърля на земята, както хвърлих тези увехнали цветя, то ще бъде, за да предизвикам на дуел оня, който ще се осмели да оспори правото ми да я нося. Когато това време дойде, Мериън Уейд…

— О! Никога! — извика тя и развълнувана, горещо стисна ръката му и влюбено го погледна. — Никой друг освен тебе, Хенри, няма да има това право. На никои друг не бих го отстъпила. Вярвай ми! Вярвай ми!

Защо Холтспър прие това искрено уверение с въздишка? Защо извика то у него тъга?

До него стоеше най-хубавата жена в графство Бъкингамшайър, най-хубавата жена може би в цяла Англия; на рамото му лежеше най-красивата глава; до сърцето му туптеше сърце, което откликваше на неговото сърце, което всеки принц би бил горд да притежава. Защо въздъхна, докато слушаше искрените уверения, че това сърце му принадлежи?

Ако не бе тъмнината, която скриваше лицето му, ако туптенето на нейното сърце не й попречи да чуе въздишката му, Мериън Уейд щеше да зададе този въпрос и със страх щеше да очаква отговора.

Тя не видя израза на лицето му, не чу въздишката и въпреки това някакво смътно подозрение я разтревожи. В отговора имаше нещо, което не я задоволи, нещо недоизказано.

— О, Хенри! — каза тя. — Сега ти ме оставяш. Аз знам, че трябва да се разделим. Кога ще те видя пак? Може би след много, много време?

— Веднага, щом имам възможност, любов моя!

— Ще ми обещаеш ли нещо, Хенри?

— Да, Мериън, всичко, което искаш от мене.

— Благодаря! Благодаря! Знам, че ще изпълниш обещанието си. Приближи се, Хенри! Погледни ме в очите! Светлината е слаба, но не ми трябва по-силна, за да видя, че очите ти казват истината. Аз знам че те са красиви, Хенри!

Лицето на Холтспър потръпна под изпитателния й поглед.

— Какво трябва да ти обещая? — попита той с желание да скрие смущението си.

— Не се страхувай, Хенри. Това, което ще искам от тебе, не е много. Не е много за тебе, но значи всичко за мене. Слушай и ще ти кажа. Откакто се срещнахме, искам да кажа — откакто знам, че ме обичаш, аз научих едно нещо. То е, че не бих могла да живея и да ревнувам. Терзанията, които, преживях през тези дванадесет часа, ме увериха в това. Можеш да ми се смееш, Хенри, но не мога другояче. Не. Трябва или да бъда щастлива, или да умра.

— Ти, живот мой! Защо изобщо мислиш за ревност? Можеш да бъдеш сигурна, че ако тя трябва да застане между нас, тя ще бъде нещастие за мене, а не за тебе. Само за мене.

— Шегуваш се, Хенри! Ти не познаваш сърцето, което си покорил. Първият му цвят е твой. Макар че често са го искали — прости за откровеността, — никога досега то не е принадлежало другиму. О, Хенри! Ти не знаеш колко те обичам! Не мисли, че това е мимолетна прищявка на романтично момиче, което може да се промени под влиянието на по-зрялата възраст. Аз съм жена, чието моминство е отминало, Холтспър! Ти ме спечели! Ти спечели любовта на една жена!

Какво блаженство за сърцето на този, към когото бяха отправени тия думи!

— Кажи ми, любима Мериън! — извика той. — Прости егоистичния въпрос, но не мога да не го задам. Кажи ми, защо ме обичаш толкова? Аз не го заслужавам. Аз съм два пъти по-възрастен от тебе. Аз вече съм изгубил оная външност, с която може би бих могъл да спечеля една романтична любов, О, Мериън Уейд! Аз съм недостоен за любов като твоята. Съзнанието за това ме кара да те попитам: защо ме обичаш?

Мериън замълча, сякаш се колебаеше да отговори. И нищо чудно. Подобен въпрос се задава често, но да му се отговори правилно е трудно.

За тази сдържаност има причини, психологически причини, които мъжкото сърце трудно може да разбере.

Крепостта на жената е нейното сърце и неговата сила се крие в това, да пази в тайна своите помисли. От всичките му тайни най-святата, последната, която трябва да бъде изказана, е тайната, съдържаща отговора на въпроса: „Защо ме обичаш?“

Нищо чудно, че Хенри Холтспър не получи незабавен отговор.

По-скоро пламенността му, отколкото жаждата за искреност го накара да настоява.

— Аз съм чужд на твоята среда, ако не на твоята класа. Хората ще ти кажат, че съм авантюрист. Аз приемам това име, но с уговорка, че работя не за себе си, а за моите ближни, за ония бедни хора, заробени от данъци, които ме заобикалят. Мериън Уейд, аз те отегчавам. Отговори на моя въпрос: защо ме обичаш?

— Хенри! Не знам. Хиляди мисли се тълпят в главата ми. Мога да ти дам хиляди причини, всички събрани в една: обичам те, защото те обичам!

— Достатъчно, скъпа Мериън! Вярвам ти. Нужно ли е и аз да ти казвам същото? Нужно ли е нещо повече от това, да ти дам моята честна дума?

— Не, не, Хенри! Знам, че сега ме обичаш.

— Сега! Сега и винаги!

— Обещаваш ли, Хенри?

— Обещавам, Мериън!

— О, Хенри! Обещай ми още нещо. Ти каза, че ще ми обещаеш.

— Какво още, Мериън?

— Казах ти, че бих предпочела смъртта пред ревността. Аз казах истината, Хенри. Чувала съм, че сърцето понякога се променя въпреки волята си. Не го вярвам. Сигурна съм, че моето сърце никога не може да се промени. Твоето би ли могло, Хенри?

— Никога! Какво искаш да ти обещая? Какво е това, с което искаш да ме обвържеш?

— Сега аз имам само едно, за което живея — отвърна дъщерята на сър Мармадюк Уейд, — и това е твоята любов, Холтспър. Обещай ми, че когато престанеш да ме обичаш, ще ми го кажеш направо и без страх. Обещай ми това, Хенри, защото тогава аз с радост ще предпочета смъртта.

— Глупости, Мериън! Защо да се съгласявам на подобно празно условие? Ти знаеш, че аз ще те обичам, докато съм жив.

— Хенри! Хенри! Не отказвай това, за което те помолих. Какво безсмислено намираш в молбата ми?

— Нищо, скъпа Мериън. Ако настояваш, ще ти обещая: нещо повече, ще ти се закълна дори. Кълна се, че ще бъда откровен и ще кажа истината. Ако някога сърцето ми престане да те обича, ще ти кажа за неговата измяна. Колко лесно ми е да обещая нещо, което никога няма да се случи!

— Но ти може да си далеч от мен, Хенри? Врагове може да ни разделят? Може би няма да имаш възможност да ме видиш? Тогава…

— Тогава какво искаш да сторя, мила Мериън?

— Да върнеш любовния залог, който ти дадох. Да върнеш ръкавицата — бялата ръкавица. Когато я видя, ще разбера, че този, комуто я дадох, а заедно с нея дадох и сърцето си — този, който някога ценеше подаръка, не държи вече за него. Това ще бъде по-благороден начин, отколкото думите — защото думите, с които ще ми кажеш горчивата истина, може би ще бъдат последните, които ще чуя.

— Щом искаш, любимка, обещавам да изпълня условията ти, колкото и безсмислени да ми се струват. Ах, Мериън! Ти никога няма да получиш ръкавицата си обратно — никога няма да я получиш от мен. Аз ценя бялата ръкавица твърде много, за да се разделя някога с нея, ценя я повече от всичко друго в света — с изключение на бялата ръка, която тя някога е предпазвала и която с божията воля ще бъде моя!

Когато Холтспър изрече тези страстни думи, той приближи „бялата ръка“ до устните си и отпечата върху нея една гореща целувка, изпълнена с любов.

Това беше прощалният поздрав, макар че не бе предназначен за такъв.

Светкавицата блесна в този миг и разкри две фигури в положение, което показваше, че са влюбени, отдали сърцата си един на друг.

На същата светлина можеше да се види и трета фигура, застанала отвъд верандата, на по-малко от десетина крачки.

Беше женска фигура с лице на младо момиче — гологлаво и без наметка въпреки проливния дъжд на безжалостната буря.

Влюбените, погълнати от своите нежни мисли, не биха забелязали натрапницата, ако не беше един тих вик, който се откъсна от устните й, и привлече вниманието им върху нея.

Когато светкавицата блесна отново, тя беше изчезнала.

— О! — извика Мериън. — Това приличаше на сянката на някоя прокоба. Бягай, Хенри! Грози те опасност! Бягай! Бягай!

Без да се бави, Холтспър послуша съвета.

Той бързо прекоси живия плет, скочи в изкопа и тръгна към задната страна на къщата.