Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Gauntlet, 1864 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически любовен роман
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙН РИД
БЯЛАТА РЪКАВИЦА
Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА
Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА
Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА
Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795
Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.
Код 11
95376 21632 / 6126—29—81
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София
c/o Jusautor, Sofia
Mayne Reid
The White Gauntlet
G.W.Dillingham Co., Publishers
New York
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава XLIII. Посетител в тъмницата
Изглежда странно, че двама души могат да имат една и съща мисъл по едно и също време. Тези, които разбират от психология, не биха се изненадали от подобно съвпадение.
Еднаквите обстоятелства имат еднакви последствия както в духовния, така и в материалния мир; пример за това може да бъде еднаквата мисъл, породила се едновременно у Мериън Уейд и Елизабет Ленен — у една благородна дама и у едно момиче от ниско потекло.
И двете бяха влюбени в един и същи човек — затворника Хенри Холтспър.
И двете бяха измислили план, за да го освободят от затвора, и ако тук има нещо необикновено, то е, че плановете им бяха съвсем еднакви.
Кадифената наметка с качулка, която скриваше лицето и тялото на Мериън Уейд, беше сложена със същото намерение, както и дрехата с подобна кройка, но от по-друга материя, която обвиваше фигурата на дъщерята на Дик Денси.
И двете се готвеха да извършат едно и също нещо.
Може би имаше известна разлика в средствата и очакванията от изпълнението на задачата, но разлика в намеренията нямаше — нямаше разлика и в часа.
И двете бяха избрали среднощния час.
И съвпадението не беше случайно.
Мериън Уейд като Бет Денси не разчиташе на случайността по отношение на час, в който смяташе да, опита това, което беше намислила.
През деня тя бе направила проучвания и бе избрала средствата си.
С помощта на една доверена прислужничка — също стара позната на войника Уидърс — тя беше разбрала, че той ще бъде на пост при затворника от дванадесет до два часа през нощта.
Беше научила освен това някои подробности за характера на този заслужаващ доверие часовой, които я караха да мисли, че той няма да се окаже изключение от общото човешко правило и че златото — ако е в достатъчно количество — ще приспи угризенията на съвестта му. А тя се беше сдобила с достатъчно злато.
Дори и без да се имат предвид тези съображения, среднощният час би бил най-удобен във всяко отношение.
Всички, които живееха в къщата, както и гостите, щяха да са си легнали вече и щеше да бъде по-малко вероятно планът й да бъде разкрит и да не се осъществи.
По една случайност между пристигането на двете посетителки пред вратата на тъмницата на Холтспър имаше десет минути разлика и в този случай селското момиче имаше предимство пред благородната дама.
В момента, когато Бет Денси стоеше пред вратата, Мериън Уейд се измъкваше тихо от стаята си, за да премине на тъмно по голямото стълбище, през притихналите зали и коридори на бащиния си дом.
В тихата си килия Холтспър чу часовника да удря дванадесет с тъжни, тържествени удари, които много си схождаха с неговите мисли. Беше дванадесет часа посред нощ.
— Бих искал да е дванадесет утре по обед — каза си той, когато ударите спряха. — Ако правилно съм разбрал разговора, който чух тази сутрин, по това време аз ще бъда далеч оттук. Така — значи ще ме отведат в Тауър. А след това — да, а след това какво? Дръвникът, може би? Защо се страхувам да произнеса тази дума? Не би трябвало да се боя от нея; и без това знам, че отмъщението на онази проклета жена, която ме преследва през целия ми живот, ще се задоволи само е главата ми, щом не можа да спечели сърцето ми. Аз виждам в тази работа ръката й — нейната ръка, която е написала послеписа в онова съобщение! Или ако не го е написала сама, тя го е продиктувала. Бих искал по-скоро да се махна оттук. Дори и в затвора Тауър няма килия, ужасна като тази — от едната страна на стената — адът, от другата — раят. Когато Мериън е тук, аз мога да мисля само за рая. Тя — така скъпа за мене, така близо до мене — диша, кажи-речи, същия въздух, а е забравила, че съществувам! Може би… Ха! Отвън се чуват стъпки! Часовоят разговаря с някого! Женски глас! Предполагам да е някоя от прислужничките. Измъкнала се е, за да побъбри с часовоя за туй, което се е случило през деня. Не е ли малко късно за едно момиче? Може пък сама да е избрала този час? Завиждам на това слугинче и на любимия му войник, че могат така лесно да се виждат. Може би трябва да им завиждам и за това, че така лесно започват и свършват любовта си. Такова нещо като разбито сърце при тях не съществува. Утре той може да си замине — в други ден тя ще бъде весела както винаги! Колко по-различна е моята любов! Раздялата не й влияе. Дори и ужасите на Тауър не биха могли да я убият. Тя ще свърши само под брадвата на палача, ако такава бъде съдбата ми. Те приближават към вратата. Ако сложа ухо на ключалката, може би ще чуя какво казват, макар че си говорят тихо. Нямам желание да слушам грубите им любовни тайни, но възможно е да чуя нещо за себе си или за нея! Струва си за това да подслушвам.
Затворникът стана и успя да се задържи прав, но из веднъж се отпусна на пейката и само защото съумя да запази равновесие, не падна на пода.
— Кълна се в добрия свети Витии! — възкликна той, развеселен от своята несполука. — Забравил бях, че краката ми не са свободни. А пък това, което щях да чуя, може би не си струва усилията. Нека задържат тайните си — каквито и да са те — за себе си.
Като реши това, той отново седна на пейката и замълча, заслушан както преди.
В това време двамата бяха приближили вратата и сега думите им ясно се чуваха в склада.
— Така! — продължи Холтспър, като послуша малко. — Влюбени, както и предполагах. Казва, че иска да я целуне! Тази дума се чу по-ясно от другите. Я! Натискат вратата! Виж ти! Ключът се върти в ключалката. Да не би да идват тук?
Отключването на вратата беше отговор на въпроса; в следния миг тя тихо се завъртя на пантите си и се полуотвори. Срещу мъждукащата светлина отвън Холтспър успя да различи две фигури — едната беше женска.
Мъжката фигура бе по-близо, макар че и фигурата на жената не беше далеч.
Като отвори вратата, часовоят надникна в стаята, но личеше, че няма намерение да влезе.
— Спите ли, господарю? — попита той с тих, любезен глас, малко по-висок от шепот.
— Не, — отвърна затворникът със същия предпазлив тон.
— Добре тогава — каза часовоят, — защото тук има една дама, която иска да говори с вас. Предполагам, че няма да искате да разговаряте с нея на тъмно, затова ще ви оставя лампата си. Но бъдете кратки — това, което правя, е опасно.
С тези думи войникът се върна в коридора, за да вземе лампата, а жената, минавайки край него, влезе в стаята.
Когато думите „една дама“ излязоха от устата на пазача, сърцето на Хенри Холтспър заби силно в гърдите му. Думите подбудиха сладки мисли.
Дали не беше сбъркал и взел среднощната си посетителка за прислужничка? Дали това не е господарката?
При слабата светлина той видя една женска фигура, плътно загърната с наметка и качулка. В тази дреха тя би могла да бъде селянка и принцеса. Фигурата беше стройна, изправена, властна. Така изглеждаше Мериън Уейд.
Но приятната заблуда на Холтспър не трая дълго. Лампата беше внесена през полуотворената врата и поставена на едно столче, което стоеше наблизо. Светлината й падна върху посетителката и освети една алена наметка, освети цигански черти с тъмни, бляскащи очи — красиви черти наистина, но, съвсем различни от ангелското лице, което той си представяше — лицето на Мериън Уейд.
Това не беше тя — беше Девойката Мариан!
В погледа на Холтспър, изпълнен с надежда, изведнъж се появи разочарование — той позна дъщерята на бракониера. Може би беше добре за него или за двамата, че Бетси не забеляза промяната. Слабата светлина на лампата попречи на момичето да изживее мъка като неговата, ако не и по-силна.
— Госпожице Бетси! — възкликна той, като се съвзе от първата тръпка на изненада. — Вие тук? Какво ви доведе в моята тъмница?
— Ш-ш-т! — възкликна момичето, приближавайки бързо откъм вратата, която часовоят има предпазливостта да затвори зад себе си. — Говорете само шепнешком! Дойдох да ви спася — да ви измъкна от това грозно място.
— Но как? Страхувам се, че това е невъзможно. Вратата е охранявана — часовоят е отвън. Не мога да изляза, без да ме видят.
— Ще ви видят, това е вярно. Но то няма да има значение. Ако изпълните, каквото ви кажа, ще излезете, без да ви спрат. А това е достатъчно. Татко и мастър Гарт обмислиха всичко, преди да излезем от къщи. Те ви чакат на края на гората — на могилката зад къщата.
— Ах! План за моето бягство? Какъв е той, храбра Бетси?
— Ще вземете моята наметка. Тя е дълга и ще стигне чак до петите ви. Но за всеки случай, донесох и една пола. Ето я.
При тези думи момичето отхвърли наметката от раменете си и показа една пола от груба материя, която носеше под мишница.
— Хайде, сър — каза тя бързо. — Облечете ги по-скоро, защото той може да загуби търпение и да поиска да влезе.
— Какво? — възкликна Холтспър, чието удивление от предложението беше толкова голямо, колкото и възхищението му от тази, която направи предложението. — Искате да кажете, че аз трябва да изляза облечен във вашите дрехи и да ви оставя тук?
— Точно така. Има ли друг начин? Не можем да излезем двамата заедно. Той положително ще ви спре, а ще спре и мене може би, загдето се опитвам да ви измъкна. Трябва да излезете сам.
— И да ви оставя тук, за да бъдете наказана, защото сте ми помогнала да избягам? Не, благородна девойко! Предпочитам да умра, отколкото да сторя това.
— О, сър! Не говорете така глупаво. Моля ви, направете, каквото ви казвам. Не се страхувайте за мене! Те не могат да навредят много на едно момиче, което няма какво да загуби. Освен това аз съм сигурна, че ще го накарам да ме пусне. Няма да е добре за него да ме задържа тук. Това няма да го спаси от наказанието, което ще му наложат.
Този, за когото говореха, беше влюбеният часовой, който точно тогава минаваше напред-назад и стъпките му показваха, че е нетърпелив.
— О, сър, вървете! Умолявам ви, вървете, иначе аз — ние може никога вече да не ви видим.
Настоятелната молба бе казана с тъга, която не остана незабелязана от Холтспър. Тя разколеба решението му да остане. От всичко, казано от девойката, той разбра, че тя ще се измъкне безнаказано или с някакво малко наказание. Може би ще успее да заблуди часовоя и да избяга без затруднения. Холтспър знаеше, че е умна и находчива.
— Не се страхувайте за мене, сър! — каза тя, сякаш прочете мислите му. — Аз мога да се справя с него, Той ще направи това, което го накарам.
— Ако знаех, че…
— Бъдете сигурен — отвърна тя, като в същото време преряза въжетата, с конто затворникът беше вързан. — Бъдете сигурен. Оставете аз да се справя е часовоя. А сега, сър, наметката. Не, първо полата. Така се закопчава. А сега наметката. Така — сложете качулката на главата си, спуснете я над лицето. Така е добре. Когато излезете, не се спирайте да говорите с него. Той ще иска да ви целуне… знам това. Не му позволявайте, а бързайте към вратата. Тя е отключена. Като излезете навън, тичайте с всички сили право към дърветата на върха на хълма. Там ще намерите татко заедно с вашия прислужник мастър Гарт. Вън е тъмно като в рог. Ще оставя лампата тук, докато излезете от коридора. Ако не му позволите да ви целуне, топ няма да разбере, че не съм аз. Не правете това, а минете край него колкото можете по-бързо. Готов ли сте вече? Тръгвайте!
Тези многобройни нареждания бяха изговорени за по-кратко време, отколкото биха могли да се прочетат. Преди да изрече последната дума, Бет Денси вече беше успяла да преоблече затворника.
За миг Холтспър спря погледа си върху благородната и смела хубавица и в очите му имаше нежност. Тя можеше да сметне този поглед за любовен. Но уви! Уви за нея! Това беше само поглед на благодарност.
Тъкмо в този миг часовоят удари с алебардата си пред вратата, сякаш им даваше знак да се разделят.
— Идвам, мастър Уидърс! Идвам — извика момичето полугласно през ключалката на вратата, — отворете ми!
Резето бе дръпнато веднага след тези думи. Уидърс нетърпеливо очакваше обещаната целувка. Вратата се отвори и загърнатата фигура се измъкна навън в тъмнината.
Уидърс затвори вратата след нея, без да влиза вътре за фенера си. В този миг светлината не му бе необходима, а и не искаше да губи време. За лампата той можеше да се върне кога да е след приятното занимание, с което си представяше, че ще бъде зает сега.
Той се забави само за да затвори резето — страхуваше се да не би затворникът да се опита да излезе.
Това му отне по-малко от десет секунди, но макар че се забави малко, изгуби очакваното удоволствие.
Когато заключи вратата и се извърна, чу външната врата да се отваря и след миг видя загърнатата с наметка фигура на любимата си да се откроява в отвора. Ти излезе, като тръшна вратата след себе си!
Надявайки се, че все още може да има възможност да получи целувката, Уидърс изтича до входа и като отвори вратата, бързо излезе навън.
— Виж я ти хитрушата! — промълви той, като се взираше в тъмнината. — Отиде си! Госпожице Бетси! Госпожице Бетси! Къде си, момиче? Няма ли да се върнеш и да изпълниш обещанието си?
Докато отправяше молбата си, стори му се, че видя фигурата й на няколко ярда от вратата, откъдето в следващия миг тя изчезна тайнствено, сякаш потъна в земята!
Никой от въпросите му не получи отговор. Но той говори така тихо, че едва ли някой го чу. Не смееше да вика високо, защото гласът му можеше да привлече часовоя от вътрешния двор.
— Виж я ти хитрушата! — повтори той още веднъж. — Отиде си и ме излъга за целувката. Но това не е толкова важно — продължи Уидърс, опитвайки се да се самоуспокои. — Утре ще я нацелувам колкото ми се ще. Страхувала се е да не задържа дамата да чака и да не би да не получи обещаните пари. Може би е права. Тя знае, че ще ме види пак — затова нека върви.
И с тази успокоителна мисъл той се върна в коридора с намерение да прибере лампата от стаята на затворника.